ЗА АГРИПА, ИЛИ ПЪТУВАНЕ ОТВЪД ХУМАНИЗМА
" ... velut indicem qui ipse
semper prae foribus mаnens."
Така, в
писмо до брат Аурелио д'Аквапенденте от 19 XI 1527 г.[1], описва себе си един от
най-четените философи на окултизма и най-непримиримият измежду критиците на
окултните писания на своето време - с дреха, разкъсана от страстите на епохата,
вече напуснал изящния пристан на Възраждането, още невидял строгите очертания
на Реформацията, ограничен в черупката на тялото и безграничен в дълбината на
мисълта - Океан, който от безмълвното величие на своите подводия съзерцава
извечния Хаос във вълните, разпенени от краткия порив на вятъра.
И в своята
суета мнозина се взират, и уморени търсят с очите си входа. Но всуе. Защото в
очите на хората светлината прониква едва по повърхността - там, където се гонят
вълните.
" -
Мога да те отнеса по-далече от всеки кораб - каза змията... Но ти си чист и
идваш от звезда. Малкият принц не отговори. - Жал ми е за теб, толкова си слаб
върху тази земя от гранит... О! разбрах - каза той, - но защо винаги говориш
със загадки? Аз разрешавам всички загадки - отговори змията... - Сбогом, каза
лисицата. Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето.
Същественото е невидимо за очите."...
Но нека се
понесем по вълните на времето.
Ръката на
доминикански монах изписва върху една надгробна плоча скверен епиграф. Защото
човекът, чиито тленни останки лежат под нея, се е осмелил да постави в ръцете
на неговия Бог, спасителна храна за душата му, сияйните поводи на Аполоновата
колесница, а в тези на църквата - зловещата Сатурнова коса на смъртта. Мигар
кой друг, освен слугата на Торквемада, може да бъде избран от Бога да въплъти
узурпатора на земния Му престол - скрит в мрачни одеяния, със зловещ лик,
осветен от адския огън на кладите, носещ смърт и вдъхващ живот на оставеното от
онзи, който е прах в нозете му. Защото както Феникс се възражда от своята
пепел, така човешкият дух, смъртно уморен в старческата немощ на някоя
доктрина, се възражда и полита, окрилен от силата на знанието, скрито в
непрогледната тъма отвъд видимото.
На 30 IV
311 г. август Галерий издава едикт на веротърпимостта. В него е записано, че
държавата разрешава на християните да изповядват религията си, но ако се молят
за благоденствието й и за здравето на императора. През 313 г. августите
Константин и Лициний издават едикт, в който църквата е призната от държавата за
юридическо лице и получава право на собственост. Единадесет години по-късно
император Константин, наречен от църквата Велики, обявява християнството за
официална държавна религия, а по-късно то него - за светец. Година след това
императорът свиква всеобщ църковен събор в Никея и държи уводна реч. Този събор
приема християнското символ-верую. Официалният списък с книгите, включени в
Новия Завет, ще стане известен десетилетия по-късно, а оригиналите им ще се
търсят и до днес. Кладите се разгарят през 449 г., когато император Теодосий II
издава указ, с който се изгаря всичко писано против християнството и
християнските автори. Петнадесеттомното съчинение на Порфирий "Против
християните", голяма част от написаното от император Юлиян, наречен от църквата
Отстъпник, и множество други свидетелства за нейната история, изчезват
безследно в огъня или се запазват само в откъслеци, цитирани из полемичните
писания на християнските автори. През 529 г. император Юстиниан I превзема
последната крепост на античната култура, където живеят наследниците на Платон и
Аристотел - Платоновата Академия в Атина. Нейните философи поемат пътя на
изгнанието и повечето от тях стигат до Персия. Синтезът на тази кратка разходка
е записан в решенията на Петия църковен вселенски събор (553), който
постановява: "В църквата нищо не може да стане без волята и заповедите на
императора.". Император по това време все още е Юстиниан. На същия събор
църквата анатемосва своята антитеза - платонизма. Защото той е водещото духовно
учение в гръко-римския свят и е пряк свидетел на одържавяването й. Неговата
видима история започва във времето на спасителя Рама, законодателя Моисей и
водача Тот, наречен от гърците Хермес, а от римляните - Меркурий. След тях,
както ни ги описва Марсилио Фичино в своя "Довод" към Пимандер, идват
Орфей, Аглофем, Питагор, Филолай и Платон. Питагор, съвременник на Лао Цзъ,
Буда и Заратустра - шестстотин години преди Христос, оставя учението за
числата, което става рамката, в която философията на Платон бива структурирана
два века по-късно и развита по-нататък в основаната от него Академия, а през
неопитагорейството от първите векове на новата ера и привидната еклектичност на
питагорейския платонизъм на Нумений и Амоний Сакас то стига до неоплатонизма на
ученика им Плотин. На повърхността се долавят твърде много различия в
схващанията им, но повечето антични автори знаят - те считат, че Единението е в
дълбоката част на учението, а тя не бива да остава написана. Защото зад съдбата
на Озирис, Прометей, Орфей и Хирам, обвито в красивите воали на мита, се крие
зловещо предупреждение. Защото е имало и ще има такива, които се чувствуват
сигурни само когато гледат с очите си Хаоса, вместо да ги притворят, за да
видят Океана.
Със
закриването на Платоновата Академия Европа прекъсва за няколко века своята
връзка с Античността, чиято светлина, хиляда години след Питагор, се връща на
изток, оставайки едва доловима у Августин и Анселм Кентърбърийски,
Ареопагитиките на Псевдо-Дионисий, съчиненията на Максим Изповедник,
Бонавентура, Ериугена и някои други. Малко след това на изток се ражда Мохамед.
Още през V век Аристотел и коментарите към него са преведени на древносирийски.
Александрийската неоплатоническа школа се премества през 720 г. в Антиохия, а
през 900 г. - в Багдад. Древносирийски учени са поканени в Багдадския халифат,
където Ханин бен Исаак превежда Аристотел от древносирийски на арабски език. От
средата на VIII в. до началото на X в. на арабски е преведено огромно
количество старогръцки текстове - Аристотел, Евклид, Архимед, Птолемей, Гален.
Немалка част от тях е опазена от християнска Европа. В настъпващия здрач цяла
една култура бърза да прелее светлината си в друга, за да се съхрани. Дейността
на преводачите е тъй напрегната, че част от "Енеадите" на Плотин
биват преведени и познати на арабския свят като "Теология" на
Аристотел, а Прокъл така и не става известен като автор на "Книгата на
Причините" (Liber de Causis). Наред с Корана, Платон, Аристотел и
неоплатониците стават почвата, върху която разцъфтява арабската философия,
чието великолепие остава задълго извън полезрението на средновековна Европа,
над която се е спуснала Нощта. Неоплатонизмът и Питагоровото учение за числата
оказват решаващо влияние и върху
развитието на средновековната Кабала, а по-късно - върху съчиненията на Ибн
Гебирол и Маймонид.
По време на
Кръстоносните походи Испания е естественото място, където се срещат еврейската,
арабската и европейската култури и през втората половина на XII в. Толедо става
център на усилена, отново преводаческа, дейност. И отново значението й е
неоценимо, защото покрай Аристотел и Платон от арабски на латински биват
преведени и съхранени множество философски, астрологически, медицински и други
трактати, чиито старогръцки текстове или древносирийски версии са вече
безвъзвратно унищожени или изгубени,
както и ценни съчинения на арабската книжнина, защото съществувалата пет
века богата арабска култура с началото на XIII в. започва да клони бързо към
залез и по силата на забележителна историческа аналогия трескаво се стреми да
се завърне и самосъхрани в утрото, което вече се долавя сред древните руини по
средиземноморските брегове. Така Съдбата отрежда огромното влияние, което
Аристотел оказва по-късно върху европейското Средновековие, да се дължи до
голяма степен на арабин. Ибн Рушд, наречен Авероес, роден в Кордова, създава
през втората половина на XII в. огромен масив от коментари към съчиненията на
Аристотел, които от една страна са блестящ завършък на арабската философия, а
от друга - създават новото тяло в което по-късно ще се възроди духът на
европейската Античност. Още през 1230 г. те са преведени на латински от Михаил
Скот в Неапол. През XIII в. преводаческата дейност продължава с нова сила, но
дори Аристотел от старогръцкия оригинал, преведен от Вилхелм от Мьорбеке
тридесет години по-късно, по настояване на Тома Аквински, не успява да намали
влиянието на Авероес. Наред с Аристотел, Вилхелм превежда и голяма част от
съчиненията на Прокъл, както и коментарите му към "Тимей" и
"Парменид". В неговите преводи се съхранява неоплатоническото
влияние, което оказва върху Вилхелм учителят му Дитрих от Фрайберг. Освен тях
през XIII в., наред с неоплатоническите коментари към Аристотел, са преведени и
части от "Тимей", "Федон" и "Менон", а също и
"Книгата за Причините", както и частта от "Енеадите" на
Плотин, позната като "Аристотеловата Теология". Светлината ранява
Нощта и нейният мрачен свят се изпълва с видения.
За тях
Николай Райнов пише в своята История на изкуството[2], "...животът на изображенията
се развива с необорима логичност, самите изображения въздействуват извънредно
на широко, като хранят с образи и представи книжнината, а тласкат напред и
развоя на науката.". Сиянието озарява античните руини и техните сенки се
появяват по стените на църквите и навсякъде в италианското Куатроченто.
Европейските университети още се чувствуват удобно, защото Аристотеловата Школа
предоставя широко поле за схоластичната мисъл. Възникнала в тях, чрез тях и за
тях, схоластиката е необходима, поради силната ръка на църквата. Университетите
предлагат относителна школска свобода от църквата, не и от нейните догми. Но до
съживяващата светлина на първия слънчев лъч има време - с малки изключения, все още не е преведен
Платон. Защото за да се завърне, той се нуждае от свобода на духа. И както при
удивителното преливане на културите, така и сега историята чувствува нужда от
спасително, животворно възвръщане. Ученикът отново трябва да се издължи на своя
учител. Александър Македонски получава своите знания от Аристотел, а той - от
Платон. Кръстоносната епопея ражда схоластиката, а дългите школски лекции
прерастват в продължителни живи беседи между уважаващи се философи. Школата се
извисява в Академия, а схоластиката - в хуманизъм. И както някога Авероес е
повикан от халифа ал Мансур, за да му разясни Аристотел, така Козимо Медичи
създава условия на Марсилио Фичино, предоставя му вила и няколко свитъка,
изписани с гръцки букви. Пред Фичино лежат, неподправени, текстовете на Платон
и той е убеден, че Океан най-сетне му е пратил дъщеря си - благосклонната Тюхе.
Но всъщност пред него се е явила, с непроницаема и загадъчна усмивка, самата
Изида. Защото първият слънчев лъч, когото всички очакват, ще дойде от другаде.
Около 1460 г. някакъв монах на име Леонардо от Пистоя донася от Македония във
Флоренция манускрипт, съдържащ петнадесет трактата на старогръцки. Към края на
1462 г. и началото на 1463 г. Козимо Медичи ги предава на Фичино за превод.
Можем само да си представим вълнението, обзело в този миг философа. Ръцете му,
с трепета на Моисей, се докосват до писмената на пратеника на Боговете. Той
превежда първо тях - за няколко месеца. Хуманизмът започва своето изкачване
отвъд границите на човешкия дух - великият Платон се покланя на Триждивеликия
Хермес.
Защото
тогава царица на науките, към която не е безучастен и геният на Леонардо, е
магията, тъй като тя дава на човека власт над природата и възвисява духа му до
света на ангелите. След Платон, Фичино превежда Плотин, Синезий, Ямблих,
химните на Орфей и много други. Приятелят му и негов събрат в Платоновото
семейство, както нарича себе си Флорентинската Академия, Джовани Пико дела
Мирандола, обвързва още по-тясно еврейската Кабала с Библията и Традицията на
херметизма, гностицизма и неоплатонизма - освен трите свещени езика той владее
и множество други и на двадесет и три години написва своите "900 тезиса по
философия, кабалистика и теология". По-нататък Йоан Ройхлин, един от
най-добрите познавачи на еврейския език по това време, описва и доразвива
връзката й с учението за числата на Питагор в книгата си "За изкуството на
Кабала" (De Arte Cabalistica, 1517). Пико дела Мирандола споменава за
някакъв отшелник на остров Майорка, на име Пелагий, който притежава богата
библиотека с магически ръкописи. Тя е наследена от Либавий Гал, който я предава
на своя ученик Йоан Тритемий - име, което често се пропуска когато се пише за
хуманизма. В края на XVв. и началото на XVIв. малцина са хуманистите, които не
са прекарвали дълги часове в неговата библиотека в четене и беседи с видния
богослов и маг. През 1483 г., на 23 години, той става игумен на бедния
бенедиктински манастир Шпонхайм (Sponheim). По това време библиотеката на
манастира наброява 48 тома. Няколко години по-късно тя притежава повече от 1500
книги, а преди оттеглянето му те са около 2000, като немалка част са редки
трактати върху магията. Сред тях със сигурност са Алмадел (приписвана на цар
Соломон), Пикатрикс (ползваща се с твърде лоша слава сред църковните отци) и
Пимандер (Херметическият корпус, преведен от Фичино) . Никой не смее да му се
противопостави, защото за момента той се ползва от подкрепата на Максимилиан I.
В Шпонхайм Тритемий написва своята "Стеганография" - първият известен
в историята трактат върху техниката на тайнописа. След напускането си през 1505
г. той поема управлението на малък манастир в близост до Вюрцбург, но вече е
уморен и не успява да му придаде блясъка на Шпонхайм. Умира през 1516 г., като
името му се съхранява с това, че е учител на Парацелз и един от неговите
ученици го споменава в своята книга, която му изпраща, каквато е практиката по
това време, за преглед и одобрение. Защото на нея, като на първо всеобхватно
съчинение след бързото разпространение на книгопечатането, е съдено да стане
една от най-забраняваните и най-четените магически книги в световната история.
Нейният автор се ражда на 14 IX 1486 г. в Колония Агрипина, която немците
наричат кратко Кьолн - градът, в който два века преди това е преподавал и е
погребан Алберт Велики. Родителите му са дребни благородници от Нетесхайм, на
около 40 километра югозападно от Кьолн. Кръщават го Хенрих Корнелий Агрипа.
Родният му град е известен университетски и книгопечатен център и страстта на
детето към знанието, подкрепена от вроден усет към езиците, го потапя твърде
рано в атмосферата на латинската класика. През 1506 г. той учи в Кьолн и се
дипломира в университета в Париж. Там основава тайно общество, в което, според
един от биографите му[3], членуват Блазий Цезар Ландулф -
впоследствие известен лекар и професор в университета в Павия, Жермен - адвокат
и историк на Карл V, както и други известни личности. Това общество става
известно с алхимическите си занимания. Членовете му и тяхната доживотна
обвързаност със съдбата на Агрипа някак естествено извикват спомена за Жак от
Моле, изгорен на клада в същия град преди двеста години. Този спомен е изцяло
съхранен и още дава плодове, защото по своята природа огънят, както го описва
Агрипа, е непроницаем, всепроникващ и животворен. През 1508 г. Агрипа е в
армията и участвува в италианските войни на страната на испанския крал. На
следващата година напуска и, двадесет и три годишен, чете лекции по еврейски
език в университета в Дол и коментира
"За чудотворното Слово" (De verbo mirifico, 1494) на Ройхлин. Тогава
започва и работата си върху "Окултната философия" (De occulta
philosophia) която завършва в началото на 1510 г., когато я изпраща на Тритемий
за преглед, посочвайки че беседите с него са го вдъхновили за написването й.
Книгата не е допусната за печат. Тритемий, в писмо до Агрипа от 8 IV 1510 г.,
не крие възхищението си от нея и автора й, но му припомня, че най-висшите и
съкровени неща се изповядват само на най-добрите и тайни приятели. Защото и
двамата познават неизбежната необходимост на Прометеевата кръв и чувствуват
близостта й. Но по това време абатът вече е оставил силите си в своята
библиотека и в съчиненията на хуманистите и не може да поеме тежестта на
кръста. Ръкописът остава в манастира и днес се съхранява от университета във
Вюрцбург. Впоследствие текстът се разпространява и отпечатва нелегално, което
потвърждава самият Агрипа и писмо до него, в което той е помолен да изпрати
някому текста на своята "Окултна философия", която последният видял в
университета в Павия. Междувременно през същата година Агрипа бива обвинен в
ерес и избягва в Англия, където заедно с приятеля на Еразъм Ротердамски, Джон
Колет, първият английски хуманист и добър познавач на старогръцкия език,
изучава посланията на ап. Павел, върху които Колет чете лекции в Оксфорд. На
следващата година се завръща и до 1517 г. е в Ломбардия на служба при
Максимилиан. През 1515 г. чете лекции в университета в Павия върху Пимандер.
През 1518 г. в гр. Мец защитава публично жена, обявена за вещица, назначен е за
градски съветник и говорител на общината. Запазена е негова кореспонденция с
Жак Льофевр от Етапл, датираща от 1519 година. През 1520 г. е лекар в общината
на Фрайбург, а впоследствие е извикан на помощ на лекарите в Антверпен по време
на чумата, след преминаването на която е изгонен от тях, защото няма диплома.
След това, поради постигнатите от него успехи, е назначен за придворен лекар на
Луиза Савойска. През 1524 г. на кралицата майка е донесено негово писмо, в
което той я описва като наивно вярваща в писанията на тогавашните астролози.
Това негово остро противопоставяне срещу авторитета им не е лишено от основания
- по това време астрологията се ползва с неббивала популярност, отчасти поради
съединението на планетите през 1524 г., преподава се в университетите и
властниците в своите решения тачат най-много предсказанията на астролозите,
т.е. тя е високодоходна и повечето астролози, затрупани от работа и привлечени
от доброто заплащане, изготвят хороскопи, несъответствуващи на изискванията на
халдейската наука за звездите. Други са на мнение, че влошаването на
отношенията с кралицата се дължи на сбъднало се негово пророчество за възкачването
на Бурбоните. Така или иначе, Агрипа изгубва височайшето благоволение и е
оставен в Лион без никакви средства. През 1528 г. той напуска града и
впоследствие е назначен от Маргарита Савойска за историограф на Карл V, където
остава до 1530 година. По това време се обявява в защита на някакъв астролог,
на име Жан Тибо, от нападките на лекарите на Антверпен, отправяйки остри
забележки към основанията на схоластичната медицина. Той свидетелствува, че
Тибо е излекувал много случаи, за които лекарите са се произнесли като
безднадеждни и добавя, че причината, поради която те не са го изгонили по-рано,
по време на епидемията, е в това, че самите те по онова време са напуснали
града. През декември 1530 г. в Антверпен излиза първото издание на неговата
"За несигурността и суетата на науките" (De incertitudine et vanitate
scientiarum), която веднага предизвиква буря от протести сред официалната
университетска наука. Срещу него се обявяват множество факултети, а също и
Сорбоната. Агрипа отново изгубва височайшето благоволение, този път на
императора. В тази книга той критикува остро господствуващата по негово време
научна парадигма, скована във веригите на схоластиката. Стремежът към синтез,
характерен за Възраждането и духът на хуманизма раждат последните защитници на
науката, развивана по пътя на познанието, изхождащо от опита на Античността и
ума на самотния гений, пазещ своята връзка с Учителите, които познават
най-опасното от всички невежества - умопостижимото, не успяло за две
хилядолетия да проумее, че светът се движи около нещо много по-значимо от
Слънцето, Земята или директора на Атинския Лицей. След тях идва "Новият
Органон" на Бейкън и науката тръгва по пътя, по който се движи до днес -
бавно, методично и систематично натрупване на знания и опит, мъчително
откриване на вече откритото - след прекъсването на връзката с античното знание,
немалко от описаното в древността още не е идентифицирано. Пътьом науката прави множество
други "открития", опиянена от властта си, която не е сравнима дори по
порядък с мощта на древните. На онези, които вече не могат да удържат присмеха
си, ще припомним един действителен случай. В древността още Тутмос IV поправя
Сфинкса край Гиза, изписвайки името си. Впоследствие римляните го разчистват от
пясъка - дясното му рамо е напукано и започва да се руши, но те го реставрират.
Неотдавна, със средствата на съвременната наука, с това се заемат и египетските
власти в лицето на Отдела за древни паметници. Фугите между камъните са
запълнени с висококачествен портланд цимент. Оказва се обаче, че иначе добре
познатият на египетските строители материал, непосредствено в пустинята,
проявява други свойства и след първите дъждове набъбва от поетата влага,
ремонтираните участъци отначало се деформират, а после се отчупва огромен
каменен къс. Властите са принудени да повторят реставрацията - този път по
римския метод, използвайки вместо цимент укрепващи каменни блокове, които
вземат - откъде, мислите? - от онзи слой, в който през 50-те години е намерена
слънчевата ладия на фараона Хеопс. Знаейки това, Пирамидата и Сфинксът странно напомнят с нещо Колизея и един
военен инженер на служба при Лодовико Моро, управник на Милано, който през 1506
г. пише, че е създал подводница, но няма да я опише "поради лошата природа
на хората, които биха я използвали за убийства на дъното на морето, пробивайки
корабите и потопявайки ги заедно с хората в тях."[4], а почивайки си от своите проекти,
увековечава благородното си снизхождение към идните столетия в усмивката на
Джокондата...
Защото в
своя безогледен ход пипнешком, с опити и грешки, науката твърде много
наподобява упорит слепец, убеден, че ще прозре красотата в полета на Орела,
усъвършенствувайки бастуна си. Защото онзи, който забрави Пътя, се загубва и се
връща отново сред мисли от песъчинки, съждения от камъни, умозаключения от
скали и труд от вятър. Но става все по-ясно, че самолетът е закъсал в тази
пустиня и за да се върнем у дома ни е нужен един Малък принц от звездите, който с
неустоимото безразсъдство на чистотата да ни напомни, че Кладенецът не е тъй
далече.
След
излизането на книгата повърхностните умове обвиняват Агрипа че днес критикува
онова, което вчера е писал, защото нелегалното разпространение на
"Окултната философия" междувременно е придобило значителни размери. В
това отношение обаче Агрипа не е новатор - той проявява нещо характерно за
хуманизма. Близо сто години преди него Николай Кузански в своя проповед от
януари 1439 г. декларира: "Луди са астролозите с техните
изображения.", като по същото време в книгата си "За ученото
незнание" (De docta ignorantia) открито заявява вярата си във влиянието на
звездите. Мнозина цитират Леонардо и неговия "Трактат върху
живописта", в който той нарича предсказателната астрология безполезно
занимание, молейки за извинение онези, които си вадят хляба от нея, използвайки
глупаците, Но нека не забравяме - в
"Атлантическия кодекс" той пише: "Може да се говори и за влияние
от планетите и Бога"[5]. Всъщност и тримата, а и не само
те, се обявяват не срещу астрологията като наука, а против науката на
астролозите. В свое писмо Агрипа пише[6], че има множество сериозни философи
и свети мъже, за чиито съчинения не може да се мисли, че съдържат фалшификации,
но казаното от тях има смисъл, различен от буквалния. По това време е известно,
че въпреки някои видими химически аналогии, алхимическите текстове, под
прикритието на конкретни рецепти, дават знания и умения от друго естество,
нямащо нищо общо с предмета на днешната химическа наука.
В
оставените си писма Агрипа вече чувствува, че изпълненият с превратности живот
е към края си - високо горе орелът събира сетните си сили преди да полети в
своя най-висок небесен полет, долу лебедът се приготвя за последната си песен.
В началото на 1531 г. в Антверпен и Париж излиза от печат първата книга от
неговата трилогия De occulta philosophia. Към императорската немилост и
омразата на университетските кръгове се прибавя и ненавистта на църквата. През
януари 1531 г. Агрипа се обръща в писмо до архиепископа на Кьолн, Херман от Вид
(Wied), на когото посвещава своята книга, с молба за продължаване на
издаването. Доминиканците и богословите от Кьолнския университет правят
възможното да го осуетят. Но междувременно всичките му съчинения излизат през
1531 г. в Лондон и архиепископът няма друг избор. През ноември 1532 г.
отпечатването на книгата се възобновява в родния град на Агрипа. Пълният текст
излиза и през юли 1533 г. без информация за мястото на издаване и името на
печатницата. Впоследствие книгата придобива небивала популярност. Хардик Уорън,
в своята "В защита на Магията и Астрологията от неверните позорни и
клеветнически думи" ("Magick and Astrology vindicated from false
aspersions and calumnies", London, 1651) пише: В магическата част на своя
трактат съм следвал метода на... Агрипа, чиято учена книга... аз почитам над
всички книги в света, с изключение на Светото Писание.". Самият Джон Дий
заявява, че съчиненията на Агрипа са негов учебник по магия. Това виждане
споделя и днес Кавендиш в своята "История на Магията", където пише:
"...чийто широк обхват, яснотата в сравнение с останалите, поетичните й
качества, твърде високите й цели, я правят една от най-влиятелните книги върху
магията, които са писани някога. До голяма степен магията на неговите
предшественици става известна на следващите поколения чрез неговата
"Окултна философия"[7]. Дори и твърде отрицателно
настроеният към Агрипа Лин Торндайк, в своя капитален осемтомен труд, посветен
на историята на магията и експерименталните науки[8], е принуден да признае, че тази
книга дава най-обобщеното представяне на
предмета от всичко напечатано, което може да се намери по това време. На
любознателния читател, който в уважението си към науката желае, обогатявайки
речника си, да проникне в хармонията между двете книги на Агрипа - за суетата и
несигурността на науките и за окултната философия, препоръчваме няколкото
хиляди страници на този достолепен учен на двадесети век, чието съчинение
неговият Колумбийски университет издава в продължение на повече от три
десетилетия. Главата, отнасяща се до основателя на Флорентинската Академия -
Марсилио Фичино, маститият университетски професор по история е нарекъл
"Фичино - дървеният философ (philosophaster)", а на пръсти се броят
съчиненията, които оръжието на неговия анализ не е застигнало с обобщения като
"тюрлю-гювеч" (hodge-podge) и други от същия калибър.
Авторитетната
"Енциклопедия на религията", под редакцията на Мирча Елиаде, пише
следното: "В своето влиятелно съчинение De Occulta Philosophia libri tres,
1533, Агрипа съчетава магията, астрологията, Кабала, теургията, медицината и
окултните свойства на растенията, камъните, и металите. Тази книга е важен
фактор в разпространението на идеите на окултните науки. В "Окултната
философия" на Хенрих Корнелий Агрипа интерпретацията на Кабала достига
своя връх."[9].
И наистина,
в тази книга обобщението и енциклопедичният обхват са съчетани с небивала
яснота в тяло, което завладява ума. Агрипа, в своето обръщение към читателя,
пише за онези, които, едва прочели заглавието, ще се нахвърлят върху него. Още
с излизането си, като всяко явление, проявяващо от висотата на своя полет
ограниченията на всекидневния разум, книгата разделя умовете на запалени
привърженици и яростни отрицатели. Лесното възприемане граничи с опасната
неприемливост. Защото в нея съзвучието, раздвижващо в своите резонанси
световете на камъните, металите, растенията, животните, хората, елементите,
светилата и Разумните духове при откъсването на една единствена билка, е
пресъздадено с лекотата на истинския майстор. Защото, както самата Вселена,
тази книга е невъобразима до светотатство хармония от завършени в себе си
светове - Божествен лотос, изплуващ от тинята сред звуците на необятната
Серенада Десета на Моцарт. Тежестта на книгата е едва доловима, но тя съдържа
товара на несметно богата Традиция. И никой не може да понесе от него повече от
онова, за което му стигат силите.
Текстът
следва Платон, неоплатониците, Фичино и Ройхлин - наглед ясен, но богат на
иносказания, сочещ малко, но sapienti sat - за мъдрия е достатъчно. Труден за
проникване въпреки яснотата, защото Исус е казал: "бъдете, прочее, мъдри
като змиите..." (Мат. 10:16) не на всички християни, а само на своите
дванадесет апостоли. Защото змията, захапала опашката си, е вечната връзка
между земната нощ и светлината на Слънцето, а еклиптиката е само средоточие на
зодиакалния кръг, защото Бог пее в своята песен[10]: "Аз не се проявявам пред
всички, пътят на единението с Мен е обвит във вечна илюзия за невежите, които
не могат да го постигнат.". Труден за превод, защото съвременните езици са
бедни - лишени, поради дързостта си, от богатото наследство на своя латински
родител. И още в обръщението на Агрипа - в отношението на "Окултната
философия" към "За суетата и несигурността на науките", в
стремежа си за точно съответствие на оригинала, английският превод предава с
"retract", а френският - с "retracter" онова, което техният
родител описва с "retracto". И се предават, защото при тях това значи
само "отричам се публично, отмятам се, оттеглям казаното, анулирам",
докато в латинския език, освен всичко останало - също и "третирам,
разглеждам отново".
Но какво
всъщност разглежда Агрипа в своите три книги. Енциклопедичността прави
невъзможно тук да се опише всеки детайл или идея. А и едва ли е необходимо -
само по себе си почти всичко вече е писано преди. Плиний Стари, в тридесет и
седемте тома на своята "Естествена история", е далеч по-подробен в
минералите, растенията и животните и техните лечебни свойства, а Хермес - в
тяхната взаимообвързаност, Плотин в своите "Енеади" е далеч
по-обстоятелствен в отдръпването от сетивното, водещо до постигането на Бога,
Платон е много по-изчерпателен в описанието на душите на хората и Душата на
Света, арабските, еврейските и други автори са далеч по-пълни във влиянието на
числата, светилата и Разумните духове. Но въпреки неизбежните иносказания,
криещи съкровищата от църквата, въпреки всеобхватността на Магията, никой не е
толкова ясен, колкото тази трилогия.
Мимоходом
ще отбележим, че през 1565-67 г. на Агрипа е приписана четвърта книга. Ученикът
му Йоан Вир (Wier) отрича Агрипа да е неин автор. Самите издатели не оспорват
триединството на "Окултната философия", но обаянието на истинския
авторитет вече е завладяло епохата и всичко, което е свързано с магията се
счита за изхождащо от тези три книги и тяхната притегателна, магическа сила.
Към това можем да добавим само, че тази четвърта книга днес се смята за един от
ключовете за разбиране на останалите три.
Агрипа няма
какво повече да свърши на този свят. И си отива от него. Кога, къде и как точно
- никой не знае. Някои казват - през 1534 г.. в Лион, други - през 1535 г. в
Гренобъл. През 1545 г. се появява кратко съобщение: "Преди около десетина
години Хенрих Корнелий Агрипа от Нетесхайм, съветник и архивист на Н.Св.В.
Цезаря [на Свещената Римска империя Карл V], златен рицар, доктор по гражданско
и канонично право, умрял в крайна бедност в околностите на Гренобъл в
Галия"[11]. Всъщност това едва ли е толкова
важно. Защото той е част от една Традиция и сякаш и за него са думите, казани
от Айнщайн за Махатма Ганди на 2 Х 1939 г., 70 години след рождението му:
"На идните поколения вероятно ще е трудно да повярват, че такъв човек от
плът и кръв някога е стъпвал по тази земя...". Защото тази Традиция лежи в
основата и крепи цяла човешка цивилизация с едно учение - това за тленността на
тялото, величието на духа, безсмъртието на душата и свободата на човешкия избор
- да се покориш на страданието или да го поббедиш, постигайки Единия в многото.
И когато хилядолетия след това една доктрина идва, за да предложи Спасител,
избрал вместо другите и даващ избавление на всички, които Го приемат, тя твърде
бързо се отрича от гностицизма - своята връзка с Традицията, и веднага бива
обсебена от държавата, ставайки най-силното оръжие на мрака срещу свободния
избор.
Мнозина ще
възразят - не гностицизмът, а самата църква е традиция. Тях ще отминем с два
текста из нейните архиви. Първият е от Докладите на св. Инквизиция на Лангедок
от началото на XIVв. (Cod.Vat. 4030) и описва молитвата на катарите (от грц.
"чисти") по време на техния най-важен ритуал - Тайната вечеря на
Разпети петък: "О, Боже, благослови в името на Отца, Сина и Светаго Духа
тези хляб, риба и вино, не като нафора или причастие, а като просто поменуване
на най-святата Вечеря на Иисуса Христа и учениците Му, ибо не се осмелявам да
Ти даря с нечисти ръце и омърсени уста жертвата на Господа нашего Иисуса
Христа, Сина Твоего.". Вторият текст е от Решението на църковния събор в
Тур през 1163 г. и се отнася също за катарите (албигойците): "Нареждаме
всички епископи и свещеници ... никой да не търгува с тях; когато ги арестуват,
да ги предават в разпореждане на католическите благородници, а благата им да се
конфискуват, срещите им да бъдат абсолютно забранени...". Онези, които над
своя Бог поставят и защитават църквата си, вероятно ще си спомнят, че събор на
катарите е бил воден от богомил, а през XIII в. един български владетел свиква
нарочен антибогомилски църковен събор. Всичко това, заедно с проповедите на
легионите от евангелизатори против учението на Беинса Дуно дава образа на една
институция, която, изплашена и заслепена от светлината, забравя своите
многовековни хартиени схизми. Всъщност Лев Толстой се е изразил най-добре - има
два начина за отклоняване на човека от Пътя към Бога, за невярващите това е
науката, а за вярващите - църквата.
Но отвъд
мрака Пътят е все тъй светъл и чист. Защото тази Традиция изпраща своите лъчи
от Сътворението до днес, проявявайки се на едно място, после на друго,
оставяйки следи с най-различни имена - таоизъм, питагорейство, гностицизъм,
Кабала, суфизъм и множество други. И защото образите на нейните пратеници са
отражение което, като самата Нея, е кръстопът на всички пътища - и хедонеята на
Аристип, и атараксията на Епикур, и катарзиса на Аристотел, и ероса на Платон,
и аскезата на Питагор. Тогава едва ли има нещо чудно в онова, което споменава
за Агрипа един историк на немската философия на XVI век. Той живее двеста
години преди да се разбере, че е писал за хуманист и затова го описва ясно:
"...ipse philosophus, daemon,
heros, deus et omnia."[12].
Март 1995 г. Николай Х.
Чернев
[12] Adam, Melchior. Vitae Germanorum
philosophorum, Heidelberg-Frankfurt, 1615-1620. "...сам по себе си
философ, демон, герой, бог и всичко.".