Кошмар от злост, простотия и дебелоочие
Македонизират и Симеон Радев вече по Интернет

Траян Радев

в-к "Македония", бр. 15-16, 15-22 април 1998 г.

Възмутен, исторукът Траян Радев, синът на известния български публицист,есеист, историограф, литературен критик и дипломат Симеон Радев, донесе вредакцията този ръкопис. Това е отговор на опит да бъде фалшифицирананационалната принадлежност (вече чрез Интернет) на баща му, авторът на "Строителите на съвременна България", "Погледи върху литературата...", "Ранни спомени", "Букурещкият мир от 1913 г." и мн. др.

В два последователни броя ще поместим текста на г-н Траян Радев. Това е единственият начин да отговорим достойно на будещите съжаление ратници на войнстващия македонизъм.


Историята, за която ще чуете по-долу, е невероятна, тъжна, грозна. Зашото излиза извън рамките на фактите, на допустимото, на нормалния що-годе просветен ум. Развила се била в ефира, по безбрежната нова и безконтролна видеотехника. Аз научих за нея напоследък, от едно писмо с приложения от г. Васил Карлуковски, аспирант по геофизика в Норич, Англия. - "От близо две години - пише той - уча в Норич и оттук намерих този (интернетски дискусионен) форум за Македония. Преди около 1 година се появи една жена, пишеща от Америка и наричаща се Hope Radeff Aldrich или Надежда Радефф. Тя започна да пише много странни неща за Македония, за Симеон Радев и за България... - Според мен г-жа Радефф е или много невежа, или нарочно пише такива рабоtи, че понякога не мога да разбера къде свършва сериозното и къде започват басните. Тя самата почти не знае македонски, не разбира какво си говорят останалите македонци на форума, оправдава се, че нейният език бил чисто преспански (?), и дори не може да познае дали един текст е писан на "македонски" или на български. Но говори от позицията на "истинска македонка", с такава огромна самоувереност, че дори веднъж си позволи да "поправи" господин Иля Талев, че истинското име на Миладинови било Младиновци.

Каквото нас, българите, в тази интернетска дискусия, ни дразни особено е, че тя се подисва като "Radeff" и претендира да говори от името на целия род. По нейните думи всичките й 17 роднини, които познава, са били и са не българи, а македонци"...
 

* * *
Бях изненадан крайно неприятно и ден-два изчаках да се поуталожи възмущението ми. Налагаше се да взема отношение. Мълчанието ми би могло да се вземе за съгласие и одобрение с волностите на незнайната ми родственица. Яд ме е, че изложението ми, сравнително обстойно, без да засягам всичките дивотии на фиктивната "Радефф", се проточи повече от желанието ми. Но евентуалната моя краткост би й дала възможност тя да съгледа в това нерешителност, неясност и непълнота - и да се опита да излезе отново от мишето си скривалище. Споделям напълно казаното от младия ни учен за споменатата жена: такова е и моето впечатление за нея. В разкриването на роднините си и родните им места тя е много условна и завоалирана. Само на едно запитване виждам е посочила: "Hope (Хоуп) - внучка на Ставро и София (Богородица) Ристевски и Раде и София Митревски (Крушаровци)." Но кой от поменатите й е бащин дядо и кой майчин не казва. Не обелва дума и за мъжа си, занятието му. Както и за своята професия. Не казва и кои са преките й родители, откъде, с имена. За тях намирам само най-общо: "Баща ми беше тих човек, който никога не говореше за своите вярвания и дела на никого, майка ми беше неговата противоположност." Добре, че е отървала от съпричастност в ренегатската си позиция поне баща си! Самата тя, изглежда, не е помирисвала Маледония. Баща й (не казва кога) "емигрира в Канада и избра да стане канадски гражданин. После той избра да емигрира в Америка [Sic!] и избра да бъде американски гражданин." Другаде (и то в отговор на нашенци и на гърци, учудени от твърденията й за Симеон Радев и незнанието й на балканската история): "Без закачки за моята възраст. Аз бях родена късно поради океана, който ни разделяше!" И така върви цялото й участиев интернетската "дискусия". Или - на друго запитване - с половинчато признание: "Отговарям ти на предположението, че македонците през 1913 г. в техните формативни години [Sic!] са се смятали за българи. Това време съвпада с формативните години на майка ми и баща ми." На друг въпрос: "Прав си, аз нямах щастието да зная нито един от дедите и бабите си." Което обаче не й пречи да говори именно и главно от тяхно име! Разбира се, все тъй, априорно, мъгляво. Гарант за заявленията й тя сочи... себе си: "Моите предци никога не са се наричали българи (Забравяйки или самоотричайки по-горе казаното!) Няма съмнение в това. Нито пък са се наричали сърби. Те бяха македонци." А. Ретциос се опитва да я коригира: "Ти се заблуждаваш... товите предци са говорели славянски език, но аз сериозно се съмнявам, че те са се наричали "македонци". Човек може да си повтаря това, докато посинее, но никакъв късмет няма да промени нещо и факт е, че никоя нецензурирана [ненагласена] информация не показва съществуването на някаква "македонска" националност в странта през тия години." В подобни случаи Хоуп бяга по тангентата с мътна софистикам но чупката й е ръбата: "Ти явно си изградил стена в главата си..."; - "Ти просто изобщо не схвана"...

На друг опит за свестяване и корекция към нея: "Откъсите от Пламеновата енциклопедия гласяха, че: "Македонският е южнославянски език, по-близък до българския, отколкото до сърбохърватския", Хоуп отвръща: "Мога да оспоря тази теория от личен опит. Много ми е трудно да разбирам български. От друга страна, аз можах и мога все още да разбирам сръбски и хърватски. Наистина аз израснах в обкръжението на тези националности и имам членове на семейството, които са сърби и хървати."...

Предостатъчно! Мисля, че от приведеното изплува пред нас с цялата си умствена и нравствена голота една прикрита сърбоманка. Една лъжемакедонска, загърбила нарочно изтинското си име Hope Aldrich, или Ристевска (Митревска?) и криеща се под воала на крадения псевдоним "Радефф"; с цел да й се обърне внимание, за да осъществи своето ренегатско българомразие, каляйки целия си род и уж почитания от нея "дедо Симеон". Останалото, което следва и трябва още да добавя, ще узнаете в извадката от приведеното ми тук писмо-отговор до нашия гореуказан английски специализант:

"Уважаеми млади г-н Карлуковски,
Вашето писмо, писано в Англия, е блестящ израз от спонтанна, вътрешна реакция на гражданска и културно-патриотична съвест. Благодаря Ви и за труда, който сте положили, да ме осведомите за безсрамните бръщолевения на задокеанската Н. "Радефф". Те са не само безсвестна, долна игра с името и паметта на баща ми, Симеон Радев, но и злоупотребление с Интернет. Ако ли не са лековати поръчкови внушения на чужда антибългарска служба, а лични приумици, то те са явно плод на субект с Херостратов комплекс. На основно разстроен ум, без елементарни морални задръжки, упоен от лесната и безоговорна възможност за себепоказ и сензация с неосъзнано смехотворен, шизофреничен стил.

Поради това да се слиза до нивото на поменатата госпожа е излишно. Цитираните нейни "заявления" са, видимо, безочливи клевети. Или - както Вие много добре усетихте, а както узнавам и други образовани нашенци в чужбина и чужденци - подмятания на дързък човек, стремящ се от една страна да се свърже с името на баща ми и (под нечие давление?) да го фалшифицира.

Все пак, понеже искате - и се налага - да чуете ясно моето мнение, заявявам: Въпросната персона независимо и кощунствено си е присвоила презимето Радев. Последният и вече единствен носител на това фамилно име, свързано със Симеон Радев и македонския град Ресен в миналия и настоящия век, съм аз. А в Ресен друга фамилия с това име нямаше.

Българщината на Симеон Радев идваше по дълбока - кръвна и духовна - родова традиция: по бащина и майчина линия, по деди и прадеди. (Описано е подробно и вълнуващо в бащините ми спомени.) И двамата му дядовци, родени в самото начало на XIX век, бяха по времето на националната ни борба срещу игото на Гръцката патриаршия сред най-отявлените български ратници в Македония и Цариград. Дядо ми Трайче Радев, на чието име аз съм кръстен, беше виден български възрожденец, познат и вън от околията си, и в Цариград. Старшият брат на баща ми, Владимир, беше български учител в турско време в Македония, и то главно на места, където трябваше да се отстоява на явилите се външни пропаганди (сръбска и гръцка). През Балканските войни и тримата сина на дядо Трайче бяха доброволци в българската войска.

Ако Симеон Радев се стремеше към материално състояние или лек живот, той можеше да поеме търговията на баща си или с признатите способности да се издигне като турски поданик или пък интелектуалец нейде на Запад. Не то го е блазело и по-нататък. Ще спомена само, че на 19-ата му година Екзарх Йосиф, духовният глава на целокупния наш народ, му предлага осигурено 6-годишно учение в Париж и в Русия, след което да го вземе като свой помощник и заместник. При Младотурската революция (1908 г.) водачите й в Солун го посрещат радушно и му искат съгласието да го изберат за депутат; а Хильми паша (управителят на Македония и който действително скоро става велик везир) го уговаря за министър в неговия кабинет: везир на все още огромната тогава турска империя. По-изкусителни предложения за власт, кариера и лично възмогване не е имал никой българин. При това още на младини!

Simeon Radev v Ohrid, 1941 g.
Симеон Радев в Охрид сред свои учители, съученици и познати, 1941 г.

Ще спра дотук, за да не се увлека в други пунктове на възрожденския идеализъм в биографията на Симеон Радев. Ще добавя само, че по същите причини - безкористност, патриотизъм, самостоятелност, Симеон Радев отказва и предложението на ОФ власт: да го направят "академик". Това - в нелеките му старини, когато той и семейството му живееха под заплахите на несигурност и нищета.

Гадая откъде е дошла, кой е насадил антибългарска омраза у непознаващата Македония американска "македонка"? Неспирната и отровна пропаганда на сръбския, сетне сръбско-комунистически режим срещу нас? По-пряко - някой неин близък, приел след партийния си билет и служба в югославската УДБА? (За жал имаше и такъв случай.) Сръбските й зетьове на югославска открита или прикрита работа и в Америка? Не изключвам. Но може би началото се крие в някои печални простъпки на българската власт (полицаи, военни) - смътно тя загатва и за това. Двама нейно "дядовци" били убити. Само за единия обаче, и то чак след запитвания на грък, Hope-Надежда малко открехва завесата; уви, за нейна вреда. Защото се разбира, че това станало по времето на султан Абдул Хамида. Да напомня, че тя говори за дядовци, които тя не познава. Чуйте и изтръгнатите й обяснения: "Един от дедовците ми беше убит, връщайки се вкъщи от университета, от бандити, както си е вървял по пътя, и е погребан почти там, където е паднал." Значи от турски разбойници, уточнява питащият А. Ретциос. Надежда-Хоуп мълчи. Къде е станало убийството? - изтръгнатият отговор е: "Точно в Солун. Никога не съм питала за подробности. Това беше същия университет, посечаван от неговия братовчед Симеон Радев." В Солун до войните нямаше университет. Имаше турски медресета и гръцки и български училища, между които прочутите три български гимназии: мъжка, девическа и търговска. (Директор на последната беше един виден прилепчанин, женен за тетка на баща ми.) Но Симеон Радев не е учил в Солун. Той завърши френския лицей в Цариград, след това университет в Женева и Виена.

През годините 1942-1943 (не помня в момента точно) баща ми наистина отърва от въжето един наш роднина, родом от Съпотско. Но не само него, а и всички други, обвинени тогава в подривна и саботажна дейност. Това беше на "комунистическия" процес в Битоля, за койото баща ми успя да издействува отмяна на всички смъртни присъди с надеждата, че при добър край на войната (в която България не беше замесена пряко) ще последва и обще амнистия, помилване. По същото време на още по-големия комунистически процес в СОфия, на който бяха съдени и лица на ЦК на БКП, Симеон Радев с личното си явяване спаси от бесило Павел Шатев. Старият му приятел от времето на "Солунските атентати", който после за кратко беше министър в Скопие; но който заради отказа му да се отрече от българската си принадлежност бе брутално низвергнат от титовските "сърбокомунисти".)

Simeon Radev v makedonija, 1942 g.
Симеон Радев в родната му Македония, 1942 г.

Както е видно, всичко подхвърлено от Хоуп Олдрич, е силно преувеличено, злобно, лъжовно. То не дава никаква почва за що-годе разумен диалог. Не само до войните, но и в последните години обективни признания за безспорния български етнически и езиков характер на македонските славяни се явиха, както знаете, и в Сърбия. Още по-прясно и паметно в това отношение бе изричното признание на гръцкия президент г. К. Стефанопоулос. Общоизвестно е, че лозунгът за "автономна Македония" бе конюктурен, издигнат след разпокъсването на България на Берлинския конгрес. То се знаеше добре от всички - у нас и в чужбина. Водителите на македонската революционна "Вътрешна организация" бяха горещи български патриоти, говореха и пишеха на български. Техните продължители, въпреки настъпилите по-тежки условия в страната, между двете световни войни се бореха с новите окупатори на Македония, гърци и сърби, пак като българи и бяха убивани като такива. (А това - да напомня, ставаше след планомерните кървави "чистки" и масови гонения над българите в Македония още в края на 1912 и 1913 година, документирани и от международната Карнегиева анкета. Нея поне Хоуп Олдрич би могла да прегледа: оригиналът на книгата е на английски. Потресни свидетелства в Същата насока, включително от руски наблюдател сърбофил, но възмутен от сръбските изстъпления в Македония в 1912 г., съм дал в недавна излязлата ми книга "С очи към истините от завчера и днес").

Небратските нам съседски стремежи за Македония имат давност от повече от столетие. След краха на австро-унгарската империя и жестокото повторно "наказание" на България картата на Югоизточна Европа се измени коренно. Една голяма сърбизирана "Югославия" обаче не влизаше много в сметките и на някои велики сили, прекроителки на съдбините на Балканите. Последните се меняха в зависимост от временното надмощие на една или друга от силите, тяхната себичност и плиткоумие. Дележът на Македония в 1913 и 1918-1919 г. не стана без тяхна помощ. Обявяването с партийни резолюции и декрети на отделен "македонски" народ и език, залог за непоправим удар върху българския народностен и държавен приоритет на полуострова ни, бе сръбско-руски замисъл, осъществен на дело от Коминтерна в края на Втората световна война. С нови хиляди избити, обезправени и измъчвани по затвори и концлагери българи и българки. Така, след неочакваната "измяна" на Тито към Сталин, под върховенството на Москва и в полза все пак на сърбите, подавляващото от векове етнично мнозинство в Македония бе за миг - като в цирков фокус - изчезнало: българите станаха "македонци", но не вече в географски, а в "нов" културно-историчен, антибългарски смисъл и дух. Докато всички дотогавашни тамошни малцинства - турци, арнаути, цигани, власи и пр., си остават такива.

Тази именно линия на македонизация с антибългарска насоченост във Вардарска Македония продължава с безпощадни средства вече шест десетилетия. Поразиите й са големи, страшни. Но заповяданото ренегатство, триумфът на лъжата и насилието и този път не изглеждат всепобедни и вечни. Надхилядолетна народностна и духовна общност трудно се затрива. Даже Киро Глигоров не можа да не признае, че Македония и България са свързани с обща история...

На фона на тези общоизвестни положения и истини за заявките на новоизлюпената "македонка" Hope-Надежда звучат като курдисан от ядовита ръка раздрънкан в чарковете си робот. Словесни изблици на лунатичка. Например заявлението й, че уж в нейния род (кой род всъщност от загатнатите из цяло Преспанско и в Америка?! - не казва) "от 9 поколения" се чувствували "македонци". В какъв срок се простират тия поколения за нея: 3, 5 или 10 века? Уви, бедна ми, коренно заблудена Надежда, свидетелствата на историята и археологията говорят друго. Още в средата на IX век Кирил и Методий създадоха една нова, проста и най-съвършена азбука на основата на славянобългарския език: защото тя е съобразена с пълнозвучието и всички фонетични особености на нашия език (например буквата Ж, буквата  - е двойно, с двоякото й произношение, и др.). Както "солунските братя", тъй и повечето им ученици бяха македонски славяни. Центърът на цар Самуиловата държава, която води половинвековна епична борба срещу най-голямата тогава световна империя, византийската, беше Македония. Но тя се наричаше тогава, в частта, където бяха столиците на Сануила, а век по-късно духовните столици на св. Климента (Охрид, Костур), с административното име "Кутмичевица"; която пък влизаше в по-широк структурно-териториален дял на държавата с прабългарското военноорганизационно име "Котокий". След смъртта на сина на Самуила Гаврил-Радомир и на братовчеда му Иван-Владислав последният владетел на Първото българско царство, неговият победител (Косвен. Иван Владислав загина в злощастен рицарски двубой с изкусен висш византийски военен под стените на Драч (днешен Дурацо или Дурес)) имератор Василий II, наречен вече "Българоубиец", неслучайно остави официално на Охрид качеството на българска духовна столица и занапред; а включената административно във Византия Македония бе назована "България"!

Знае ли моята далечна (или фиктивна?) роднина г-жа Hope, че в онова време (и още по-рано, от времето на цар Филип II, знаменитият баща на Александър Велики) с названието "Македония" се е наричала днешна Тракия и даже Мизия, също приобщена в държавата на Филип II Македонски? И че това име като географско-административно понятие и означение се е поддържало в имперските регистри и от византийските автори учени до много по-късно, с което се обяснява и псевдонимът на нашия голям възрожденец родом от Котел Г.С. Раковски - "Георги Македон"? Така, че нека и тя, както и много други днес, бъде по-внимателна в употребата на името "Македония" и "македонец".

Колко горда е американската "старо-македонка" и даля смята, че името Надежда е само македонско, а не общо, наше - славянобългарско, и затова се е прекръстила с американския, англоезичен превод Hope, не бих искал да я питам. Тя има волнолетяща фантазия, която обаче стъписва само за секунди и твърде зле се приземява.

Кой е насадил у тая жена толкова вироглавство и наглост? Твърдениятя й са зигзаги на изпаднал в ярост и бълнуващ сомнабул, боравещ с недочуто, недорабрано и викащ от заплитането в кълчищата на собствената си душевна драма. Всички наши роднини, за които тя в умствения си хаос поменава, Низамовци, Богоевци, Крушаровци,..., бяха пламенни българи. (Затова и част от последните се преселиха, доста отдавна, в София, където може да ги разпита.) В САЩ и до днес се намират потомците на трима Низамовци: на Живко, на Иван и на Христо. И тримата като млади емигрираха в Америка, в горчив за тях, но шумен протест срещу сръбския режим в родния им край. (За това в семейния ни архив свидетелствуват и писмата им от онова време, както и от по-късно.) Безсрамно Hope поменава Христо Низамов, човекът, който доскоро бе живата история на македонската българосъзнателна и борческа емиграция в САЩ. И който беше един от дългогодишните сътрудници и редактори на "Македонска трибуна", "най-българският вестник" след Втората световна война, списван и по стария наш, некастриран кирило-методиевски правопис. Очевидно, Hope не е чела книгата на Хр. Низамов. Изглежда, мисис Hope не знае, че той има способна дъщеря журналистка, Виргиния Низамова, която продължава бащиното дело; и син, Никола Хр. Низамов, доста виден американски адвокат, който, ако научи за "изявите" на самозваната Hope "Radeff" Aldrich, може да я тури и в затвора за родово хулителство и клевета на живи и мъртви.

Но за безсрамието на казаната жена най-показателно е обявяването и  на Симеон Радев за македонец в изопачения, антибългарски смисъл. Сигурен съм, че и най-големия сръбски, гръцки или друг българомразец при това би зяпнал с удивление пред безмерната й безочливост. Наистина да твърдиш такова нещо за човек, бил и останал символ за няколко поколения българи и на ръководните среди в чужбина като представител-знаменосец на българщината в Македония, автор на паметната "Декларация на Вътрешната организация" по време на Илинденското въстание, на основни документални трудове за Македония като неразривна изконна част от българската цялост, нееднократен оторизиран делегат и защитник на България на ред исторически преговори и в Общестовото на народите, не може да си само невежа. Трябва и да си душено осакатен.

Наистина чувствата у разните човешки същества са нещо сложно. И се делят, сумарно казано на два вида: добрите, светлите, жертвоготовните се възпяват в устни и писани предания, в поезията, в националната и общочовешката история - за памет и насърчение в благородство, културно-градивен и етичен възход; другият вид са лошите, тъмни, рушителни чувства, изходящи от диви, неконтролирани инстинкти и неразум. Те са обект на специалната медицина и медицинската патология. Може би са лечими, но трудно. В приведения тук шокиращ случай аз се опитах да го опиша нагледно, с възможно максимум търпение. Неизбежно бе да употребя и някои по-крути изрази. В изпълнение на една тягостна принуда. Съжалявам. Зашова ще завърша с леко видоизменение на най-скръбните думи на Спасителя. Думи, 14 века по-късно повторени с не по-малка болка в европейската история от великия славянин Ян Хус на кладата при действията на отчайващата и агресивна глупост: "Прости й, Господи...!"

[Back]


This page hosted by Get your own Free Home Page
1