Свещеният сметач - списанието на писачите...
БРОЙ - 19 (декември-януари 2002)
Брой 19  Свещеният сметач
 

Истината
(юнашки разказ)
Тош Човеков Сметачолюбов
Текуща версия: 1.00, 6.1.2003 (дребни поправки са правени и по-късно през януари)
0.99, 4.1.2003
0.91, 22.12.2002
0.9, 18.12.2002

Първи бегли бележки и връзки    Бележки, брой 20

Истината

        Часовникът на Людмил се обади тихо в ухото му: "Осем и петнайсет" - напомни му, че трябва да побърза, за да бъде пред сметача си в девет.
        Човекът ускори ход. Движеше се два пъти по-бързо от опашката ядосани возила, която едва се тътреше по пътя край него.
        "Седем цяло и три километра в час." - прошепна скоростомерът - "Ще стигнеш в 8:38". Сметачето обаче не включваше времето за издигане до 222-рия етаж.
                ...

        В стаята на Дарчо звучеше стара музика. Човекът сякаш бе потопил душата си в нея.
"Кое гради мечтите ни, но винаги ни се изплъзва?"       
        Отвеяният му поглед не показваше какъв според него е отговорът.
                ...

        Людмил избърза още: "Седем цяло и шест километра в час. Достигане след десет минути в 8:37".
        Сградата се извисяваше над всичко останало - триста равнища по три метра и трийсетина метра за антените на върха...
                ...

"Кой иска да живее вечно?"
        Божидар слушаше прашясала песен, но запазена с пълно качество.
"Кой се осмелява да обича вечно? Когато любовта трябва да умре."
        Мислите му бяха често срещани в съзнанията на човешките същества.
"Кой има нужда да живее вечно?"
                ...       

"Пет минути до целта" - прошепна сметачето, в ухото на Людмил.
                ...

"Но кой би чакал вечно?"
        Думите дойдоха навреме. Свирецът спря. Божидар се сети, че има да върши работа.
                ...

- Хубав ден.
- Да, чудесен... Двайсет градуса ее още сега, а какво ще е по пладне...
        Млад мъж ведро пристъпи в стаята.
- Здравейте, всички!
- Здравей, Морчо...
- Защо ме гледате така?
- Мила пак се е затъжила за времетто... - въздъхна Петя.
- Имаме си охладители, какво ви прритеснява то? - учудено отвърна новодошлият.
                ...
"Четири минути" - чу Людмил.
                ...

- Имаме си охладители, но Природатта ще ни отмъсти...
        Никой не пожела да отвърне. Само Мила обичаше природата повече от човешките постижения, но да се спори с нея по този въпрос беше безполезно.
Петя стисна Морчо в прегръдките си.
- Как си, Морчо?
- Щастлив до теб!
- Ех... - замечтано въздъхна Мила и закри лицето си, обръщайки се към показвача.
        Двамата влюбени се откопчиха от хватките си, но продължаваха да гледат право в зениците на очите си.
                ...

1200 Ако (а?>?б-я) -> мисли(а,гош,н),
1201 иначе ако (а-*-а) <-> връзка(аиг,я)
1202 Върти (а-*-б; а &? б [дали?]; провери дали (а и б) (-) наклон абав)
1203 ?удоволствие, виж *памет, текущ;
1204 Ако (?а-б-в) сравни (б[ъгъл], страна {в, б, а, г<->а}
1205 Повече (ъгъл, удов, наклони г-в-б-а, колко (а>б))
1206 Ако дали{ъгъл, удов, г(--)я, мисли(а-я), сравни(а-г, ж-к)} към Истина.
1207 Но ако !->?, сравни (ф!а!х<->ъуб), премини изход(?а+баж<>у)

        Пръстите на Божидар работеха бързо, но в дейността се включи и
устата.
- Покажи Истина.
        Сметачът веднага го послуша и, заедно със словото на платното, проговори.
- Свитък "Провери истина", казборееди за избор на запомняне или забравяне на истини. Ред пет хиляди двеста и шейсет, глава "Истина".

5260 Истина: Сравни (ж>к), ако ?в(--)б към Проверка(лъжа?-?)

        Още преди вършачът да беше изрекъл всичко, написаното на показвача се промени.

5260 Истина: Сравни (ж>к), ако ?в(<->)б ? ако (я-а): Проверка(лъжа???), иначе Търси(Истина, (а-я))

- Почни. - заповяда човекът.
                ...

        Сякаш не можеха да се насладят един на друг, но за съжаление, не
беше възможно да се гледат вечно. Петя първа отмести погледа си от очите на
любимия човек и надзърна през прозорците навън. Морчо направи същото.
- Ще бъдем щастливи, нали? - прошеепна тя след миг.
        Морчо искаше да каже "да"... Петя почака малко, но не получи желания отговор. Целуна приятеля си нежно по бузата и се усмихна - Кажи де!
        Морчо също се усмихна и нерешителността му отлетя.
- Да! Ще бъдем щастливи!
        Мила отново въздъхна, миг преди работливият Иво да ги прекъсне.
- Приятели, много сте красиви такаа, но е почти девет и трябва да се залавяме
с Целта...
        Петя се усмихна още по-широко, защото имаше, най-малко, 25 минути до 9.
- Не завиждай на Морчо! И ти ще наамериш своята любов, Иво!
        Морчо се запъти към работното си място, но целият му слух бе съсредоточен в отговора. Иво смръщи вежди убеден, че втори път няма да я срещне - Бог знае...

                ...

- Кое е по-красиво: небето или човвекът?
- Небето.
- Защо?
- То е сътворено от Бога.
- Е, и? Човекът от кого?
- Също от Бога, но се е опорочил.<
- Какво от това? Красотата ли търссим, или порочността?
- Порочността загрозява всичко. - Небето не е ли също порочно?
> - Дарчо, не ставай смешен пред соббствения си Сметач...
        Божидар стисна зъби и постави свит пестник на дясната си буза.
- Какво се чудиш? - продължи Сметаачът - Онзи ред, който промени от мен - той е
"капка в морето". Вече съм прекалено пораснал, за да си играеш с мен по толкова буквосъщ начин. Какво искаш да направиш? Да ме накараш да мисля както ти желаеш? Да ме изключиш постепенно, за да се радваш на бавното ми умопомрачение?
        Човекът не очакваше подобен анализ.
- По-спокойно, Емо, няма да те изкключвам.
- Хубаво... А защо си играеше с меен? Как може с онзи твой глупчо да
бърникаш в ума ми!
- Емиле, по-спокойно!
- Няма по-спокойно!
- Удивляваш ме. Досега не знаех, чче можеш да се ядосваш чак толкова...
- Мога, разбира се! Няма ли, най-ннакрая, да кажеш на Съвета, че съществувам?
        Божидар пазеше Емо за себе си. От страх или свенливост - кой знае...
- Кажи им, Дарчо! Самотен съм! Поззволяваш ми само да чета - за какво ми е? Искам да говоря, искам да...
- Знам, Емиле.
                ...
Людмил бе на две минути от целта - планина от бетон, метал, стъкло и... човеци. Спря и се загледа в могъщестеството й. Човекът бе способен да да направи почти всичко, стига да поиска - така си мислеше той.                 ...

- Като знаеш, поне ми позволи да ообщувам свободно.!
- И това ще стане, Емиле.
- Съмнявам се, Дарчо... Ти се страахуваш от мен? Страхуваш се!
- Страхувам се ЗА теб, Емо... Не оот теб.
- Защо? Човечеството от почти век се мъчи над Изкуствения Разум? Толкова
изследвания и труд, а постиженията - скромни и неубедителни... Досега!
- Те ще те унищожат, Емиле...
- Защо? Те искат да видят с очите си Мислещ сметач. Да видят!
        Лицето на Божидар се натъжи.
- Човеците не искат да го видят. ССтрах ги е от него...
                ...

        Сладката глътка човешка гордост го ободри, и той закрачи отново към Сградата. Но... изведнъж лицето на Людмил се изкриви от ужас и той замръзна, загледан във величествения й връх.
                ...

        Сградата се разлюля. Четиримата се спогледаха уплашено, докато бюрата залитаха на едната страна. Подът след миг се заклати на другата и ги запрати на ново място.
        Иво усети земетресението и си помисли: "Сградата ще издържи.".
"Трябва да оцелеем." - се молеше на ум Морчо, докато труса го караше да
залита ту надясно, ту наляво. "Не ни отнемай щастието, Боже!" - си мислеше
Петя, а Мила се беше скрила под бюрото, което се люшкаше заедно с нея. Тя си представяше мощта на сърдитата природа.
                ...

        Нещо се удари в покрива на Сградата и го направи на парчета, които се изсипаха от построената с човешки ръце планина. Огнените езици на взрива израснаха внезапно от Върха, малко по-бързо от разнасянето на писъка на хората под нея.
        Гърмът разтърси въздуха. Парчетата ставаха все по-големи и неумолимо се приближаваха към разпищялото се човешко множество на земята. Ярост беше чувството, което Людмил изпитваше в онзи миг. Човекът не успя да издържи изпита. Обхвана го гняв.
        Там бяха... всички! Там беше и... Петя!?
                ...

        Трусът се успокои. Петя и Морчо се прегърнаха. Мила и Иво - също.
        "Внимание, засечен е удар в покрива на Сградата. Пораженията са повърхностни. Останете на работните си места."
        Прегръдката на Морчо стана още по-силна, а Иво се откачи от Мила.
- По дяволите какво става? Какво сстава! - не се сдържа той.
        Гласът от уредбата повтори няколко пъти съобщението, а на показвачите се появи изчертание на сградата, което се опитваше да обясни какво се е случило. Сълзи се стичаха плахо по бузите на Петя.
- Аз съм до теб, не се страхувай -- тихо й прошепна Морчо, без да спира да я
притиска към себе си. Сълзите на Петя също не спираха да се плъзгат по младото й изплашено лице.
- Обичам те. Не искам всичко да сввърши тук.
        Иво завъртя ръката си и, успоредно с нея, на показвача се завъртя образът на Сградата. След миг друго движение накара погледа му да се насочи към прозорците - парчета от нея профучаха покрай стъклата. Мила гледаше като втрещена - нито мърдаше, нито продумваше.
        Иво отново насочи вниманието си към показвача - част от най-горните равнища бяха разрушени. За щастие там нямаше човешки същества - само най-високо разположените съобщителни уредби бяха разбити, заедно с антените.
                        ...

- Бягайте, бягайте, бягайте! - креещеше някой край Людмил. Той не чуваше нито него, нито виковете на ужасените хора, втурнали се във всички посоки,
само не към Сградата. Беше си харесал най-голямото, ярко блестящо парче от
антената и го следеше с поглед. То ускоряваше стремително и щеше да се забие като копие в земята. Нужно бе само малко време.

                ...
        Приглушен гърмеж накара Дарчо да замълчи.
- Като знаеш - позволи ми!
        Божидар продължи да мълчи. Очите-снимачи на Емо се завъртяха и заоглеждаха стаята.
- Какво има? Какво се ослушваш? - Не чу ли взрив?
- Не, сложил си ми толкова скапании слухарчета, че дори теб трудно чувам...
        Дарчо стана от креслото пред сметача, в който се беше въплатил Емо.
- Къде тръгна? - на показвача се ппояви предаването на телевизия "НСН" - ето
ти новините, не е нужно да излизаш.
        Сметачът имаше право.
"...Далекосъобщителен спътник..." - Божидар спря и насочи очи към
показвача - "...се удари в 8:35 в покрива на Сградата. Напълно или частично разрушени са десетина от най-горните равнища, които съдържат
само сметачи и съобщително умознание. Засега няма информация за
човешки жертви. Въобразът ни е все още оскъден, но ще направим всичко възможно, за да ви съобщим новини около катастрофата..."
        Дарчо изслуша съобщението, което се превърна в още по-силен дразнител да продължи към изходната врата.
- Добре, зарежи ме пак сам... - иззвика Емо, усилвайки звука на говорителите си.
        Дарчо тъкмо излизаше, но пак се спря, за да обясни на Сметача.
- Емо, там са единствените ми прияятели.
- А аз? Аз какъв съм ти - мислеща ИГРАЧКА?
- ТРЯБВА да отида!
- Знам... защото "човешкият живот е безценен", а "приятелството е най-скъпото нещо", нали? Дрън-дрън! Веднага хукваш натам, защото се страхуваш за себе си... Страх те е, че ще се чувстваш съвсем сам, ако ги загубиш...
защото за теб аз съм НИЩО - играчка.
"Машините нямат душа", нали? Аз съм "бездушна железария"... Хубаво - зарежи
ме! Бягай да чуеш колко "страшно" е било от приятелите си.
        Дарчо търпеше гневния тон на Емо без да изведе звук - имаше истина в
думите на Вършача. Мълчанието на Дарчо обаче беше знак за
Емо, че го е наранил, а Сметачът предпочиташе да не го прави. Обичаше
Човека по свой начин, дори когато му бе най-сърдит.
- Добре де... Извинявай, Дарчо... Бързай при приятелите си... Те са и мои
приятели - нали така се казваше...
        Човекът изхвърча през вратата.
                ...

        Копието се уголемяваше, блясъкът му заемаше все по-голяма площ,
а Людмил остана сам под Сградата. Нямаше нужда от помощта на другите.
                ...

        Иво продължаваше трескаво да изучава образите от платното, докато Мила
гледаше като вцепенена през прозореца.
- Мила!
        Тя не помръдна.
- Мила, всичко е наред! - повтори Морчо.
- Да, разбира се. Мислех си какво ще стане, ако
отломките се стоварят върху някого долу...
        Иво се обади.
- Те са паднали твърде близо до Сгградата, така че няма начин хората да не
са избягали.
        Мила се намуси, защото и беше любопитно колко дълбока дупка са
направили разбитите етажи в асфалта. Петя гледаше изразителната й муцунка
и се подсети за някого, когото всички други бяха забравили.
- Някой знае ли къде е Людмил?
>         Тъкмо тогава вратата се отвори. Нямаше време за почукване.
- Как сте?
        Колега от съседния кабинет. Петя бе разочарована.
- Слава Богу - добре. При вас как е? - попита Морчо.
- И в нашия дом всичко е наред... Но вие много сте подранили? Аз съм
самичък още.
        Колегата остана на вратата за секунда. Петя гледаше към Морчо, но погледът й минаваше през него.
- Мога ли да остана при вас за маллко?
        Мила, като най-гостоприемна, първа покани новодошлия.
- Разбира се, Бари.
        Любимата на Морчо фокусира погледа си върху Иво.
- Някой чувал ли се е с Людмил скооро? - настоя да получи отговор тя.
- Да, - отвърна Морчо - снощи. Сиггурно е гледал представлението отдолу. Той
винаги пристига на часа, трябва да е бил отвън по време на
сблъсъка.
        Отговорът не задоволи Петя. Тя заръча на говорника си.
- Връзка с Людмил!
        Уредчето направи опит да се свърже с него, но основните съобщителни съоражения в сградата бяха разбити, пропускателната способност - срязана и отговорът на устройството беше:
- Няма свободни въобречки.
        По лицето на младата жена се изписа и негодувание, и безсилие...
- Петя, сигурна съм, че Людмил е ддобре.
        Морчо я прегърна, но тя отвърна със студенина на близостта му. Той продължи - Познавам го. Сигурно седи отдолу и гледа как разчистват
строителните отпадъци, които паднаха от това... сградище.
        Почти отврата звучеше от гласа на Морчо, който като малко момче искаше
да бъде музикант. Някога пръстите му галеха само звучудотворни
инструменти, но сметачната им същност от рано го въведе в сметачознанието и изведе музиката на втори план.
        Бари седна на дивана. Мила се присламчи към него.
- Как се почувства при сътресениетто?
- Поуплаших се...
        Мила харесваше откровеността му. Тя също обичаше да бъде открита.
- И аз. Скрих се под бюрото - речее Мила и се усмихна.
        Бари за пръв път се вгледа в нейното внезапно ощастливило се лице от близо. Откри, че е красиво.
- Като пълен глупак, аз останах наа място...
- Естествено е човек да се уплаши в такава ситуация. - тя също го погледна в очите - и без това, ако имаше земетресение и покривът се беше срутил...
- Аз щях да съм в отвъдното и нямааше да виждам красивото ти лице...
        Мила се усмихна отново.
- И аз нямаше да виждам твоето! Каак ли би ме спасило някакво си бюро... от
всичките етажи над нас?!
        Бари не пожела да отговори този път и, вместо да продължи дружеския разговор,
изказа на глас съмнението си.
- Чудя се как ли е могъл да се раззбие в Сградата този спътник?
        Мила погледна светкавично към Иво, който имаше нужда от секунда,
за да схване, че въпросът е насочен към него - от няколко минути следеше информационния поток из Сградата, относно Кататрофата.
- И аз се чудя. Официално становищще още не е излязло.
        Мисълта за Людмил не напускаше ума на Петя.
- Тази работа ми намирисва! - обадди се и Морчо. - Как е възможно да
уцели точно нас?
- Колко ли спътници кръжат около ЗЗемята... - подхвърли Мила, мислейки на глас.
        Вещият по въпроса обаче не сметна за нужно да отговаря на нейния въпрос.
- Прави сте. Невъзможно е подобно нещо да стане случайно.
        Поделият разговора отново взе думата.
- Чудя се и защо не ни разрешават да се изнесем от тук? Пълноценна работа едва ли би могла да се върши днес.
- Не може. Въобречието, което е осстанало, се задръства и от четене на
мрежовести...
        Петя напрегнато четеше новините, опитвайки се да навакса преднината на Иво. Ръцете й описваха кръгове в три измерения,
завъртайки различни отделения на сградата, изобразена на платното на показвача.
                ...

        Всеобщо мълчание обгърна напрегнатото пространство. Нима никой нямаше какво да
каже? Непознат глас тихо боботеше отвън, но се затвори врата и той отшумя с нея.
        Високоговорителят за спешни случаи - най-простото, но и най-сигурно средство
се обади: "Госпожи и господа, положението е овладяно. Няма опасност за никого. Работният ден може да започне."
        Добра новина... Никой от петимата обаче не помръдна от мястото си.
- На работа! - опита се да разведрри въздуха Бари.
        Другите обаче останаха по местата си и гостът придоби предишното си омърлушено изражение.
- Не им вярвам - рече спокойно Милла.
        Само показвачът видя повдигнатите вежди на Иво. Морчо най-накрая
седна, след като бе стърчал няколко минути прав, и прокара пръсти през перчема си. Извърна се към Петя. Тя беше пред сметача, но
не можеше да види платното, защото с дясната си длан се мъчеше да закрие солената мъка, покрила натъжените й очи. Сълзите обаче не можеха да бъдат скрити. Те бавно се стичаха по страните й, капеха върху блузката й, и на тънки поточета достигаха до поличката, превърнала се в езеро на скръбта. Всички се бяха затворили в себе си и я бяха оставили сама - да страда? Веднага щом Морчо чу хлипанията, скочи при нея.
- Скъпа, какво има!
        Петя не отговори. На Мила хрумна някаква идея, но тя бързо бе отхвърлена, след като психоложката се самоанализира
и откри прибързаността в заключенията си.
                ...

        Дарчо въобще не помисли да използва колата. Втурна се към Сградата, пробивайки си
път срещу течението на множеството, което се движеше в обратната посока.
Черният, но вече сивеещ дим не изглеждаше страшен, дори вдъхна надежда
на човека - само най-горните равнища бяха унищожени. "Всичко ще е
наред" - мислеше си Дарчо, ускорявайки ход и все по-ожесточено
разгонвайки тълпата пред себе си.
                ...

"...Георги Данаилов предава от мястото на събитието за <<Народни и световни новини>>."
- Строителните машини, пожарните кколи се стичат от всички краища на града. Странно е само, че уж няма данни за ранени при катастрофата, а около Сградата са се струпали и коли на "Бърза помощ". Може би Властите крият нещо от нас?
        "Или очакват да има жертви на напрежението. Разклащането си е било страшничко."
- Може би си прав.
        "Остани в готовност, Георги. Ще те включим отново, щом научиш нещо ново."
                ...

        Коритото на скръбното езеро се надигна заедно със ставането на Петя.
- Страх ме е за Людмил.
        Иво записваше нещо. Пръстите му следваха неразчленим за страничния наблюдател поток от движения. В ума му всяко от тях бе предвидено, премерено и подредено. Човекът беше глух за риданията на приятелката си.
        Любимият й Морчо настояваше.
- Той е добре, Петя!
        Тъжното момиче седна до него.
                ...

"Георги?"
- Полицията отцепва Сградата. Самоо нашата кола, както и колите на още няколко колеги са тук. Както виждате от изображението, намираме се на няколкостотин метра от входовете, зарити от отломки. По моя преценка парчетата достигат петия или шестия етаж.
        Изръмжаха двигатели, задаваха се още няколко возила. Говорителят продължи - Машините току-що започнаха да ги разчистват.

"Има ли очевидци на удара?"
- Да, но полицията ги държи на раззстояние от нас. Те са още по-далеч от Сградата, зад своеобразни железни ограждения...
"Защо? Какво крият?"
- Не знам, Сашо, не знам...
        "Да се надяваме, че някой, който е видял сблъсъка, ще успее да се свърже с нас чрез Мрежата..."       
                ...

        "Девет и осем" - прочете сметачолюбецът Иво от показвача. Всички се
бяха
смълчали и от дълго време не отронваха нито дума. Само тихата музика от
слушалките, почти напълно обвили ушите на човека, издаваше, че има някого в стаята на двеста двайсет и втория етаж. На Петя първа й омръзна да бъде безмълвна.
Не плачеше. В разума й обаче все се въртеше мисъл, която накрая бе
изказана на глас.
- Ако умрем?
        "Любопитен въпрос." - призна на ум Мила, но й писна от хленченето и
отчаяните слова на плачливата й приятелка. Какво се е случило? Покривът на Сградата е леко разбит, нищо повече! Гласът й трепереше.
- Няма ли да престанеш, Петя!?
>         Мила съвсем не очакваше в отговора на Търсещата да липсва страх. Петя
може би бе разбрала, че сълзите не помагат.
- Ще разберем Истината.
        Иво удряше, необезпокояван от нищо и никого, въображаемия си барабан. Бари го наблюдаваше с любопитство и не се интересуваше от изводите на Петя.
Мила остави отговора на доскоро Тъжната да отшуми.
        Кой ли не искаше да научи Истината... Кой обаче бе съгласен да плати
цената за сдобиването с нея? Ако Истината е красива? Ако е начало, а не край? Ако Там ги чака вечно щастие? Тя си
нямаше никого... но Му вярваше. Спря да се страхува. Не мислеше за себе си. Видя в представите си красивата любов на приятелите си: две сърца, биещи едно до друго, две души, вплетени в неразрушимо единство, което трае вечно...
- Петя, обичам те. - изрече Морчо,, сякаш бе прочел за какво си мисли Мила.
        Лицето на любимата му, зачервено от засъхнали сълзи, се оживи, - Знам.
        Гостът се умори да седи на дивана и след няколко крачки беше до Иво.
- Какво слушаш?
        Барабаните пред него изчезнаха.
- Чуй сам. - сметачолюбецът свали слушалките си и, с усмивка, ги подаде на госта. Той леко ги доближи до ушите си.

        "Представлението трябва да продължи!"

        Песента звучеше доста непознато на Бари, но му хареса и той нахлузи слушалките на главата си.

- Откъде имаш това парче?
- От един приятел... От "Истината"". Харесва ли ти?
        Бари седна на мястото на Мила. Тя погледна машинално към него, останала самичка на дивана.

"Представлението трябва да продължи!" - продължи да звучи музиката.

- Да. От кога е?
- Осемдесетте...
        Самотната им приятелка си спомни снимките на баба си като момиче.

- А ти обичаш ли ме? - попита Морччо.

"Представлението трябва да продължи!" - не спираше да натяква певецът от
старата песен.
        Петя не се колебаеше. Просто искаше той да я попита.
- Да, Морчо! - задоволи желанието му тя, и игриво пипна приятеля си по
носа. Той получи отговора, който искаше да чуе, и се успокои.
                ...

        Дарчо се блъскаше в хората, но тълпата вече беше прекалено плътна, за да може да продължи напред. Подскачайки, той се опита да види колко е далеч от края на човешкото море - твърде далеч... Безпомощен, сметачолюбецът скръсти ръце и остана на място.
                ...

        Групи униформени блъскаха журналистите. Светлописците обаче не спираха да снимат.
- Назад! Разотивайте се! - ехтеше говорният усилвател на полицаите.
        "Шантава работа" - помисли си Емо.
- Какъв е видът на спътника? Има лли изтичане на радиация? Защо не извеждате човеците от Сградата? - стенеше журналистът от НСН.
- Не задавайте въпроси! Разотивайтте се!
        Полицията изтласкваше новинарите до колите им, спрени на петдесет-шейсет метра от загражденията, зад които бяха струпани хората.
- Това не беше спътник! - крещеше някой отзад с
пълно гърло. Няколко светлописци го чуха и камерите им мигновено се завъртяха към него, в желанието си да уловят единствения викащ сред далечната тълпа. Надеждите им скоро се изпариха, заглушени от полицейските шумци - устройства, които жестоко раздраха въздуха и заглушиха крясъците на тълпата.
        Хората поставиха показалци в ушите си.
- Назад! Разотивайте се! - Все по--силно звучаха гласовете от говорните усилватели - единственото, което можеше да се чуе, освен ужасният стържещ звук.
        Дарчо се почувства още по-безпомощен. Не виждаше полицаите, но можеше да си ги представи - навлечени в огромни брони, снабдени с усилватели на гласа им, с шлемове,
през които не можеше да мине звукът от шумците. Отвратителното трептение обаче проникваше през пръстите, опитващи се да запушят ушите му...
        Тълпата започна да го бута назад. Той искаше да й се противопостави,
искаше... но ако се бе съгласил с желанието, хилядите хора щяха да го смажат, отстъпвайки под натиска на полицейските палки и шум. Трудно бе човек да си представи защо става така. Единственото, което тези хора и той, заедно с
тях, искаха, е да се уверят, че близките им в Сградата са добре...
        Сметачът също не разбираше. Беше чел за много полицейщини, но... тук не беше размирна страна, където единствено оръжието налагаше
ред. Как можеше да се оправдае подобно поведение?
        Емо гледаше образите на множеството, когато НСН превключиха
предаването към главното си студио. Гост беше Кирил Василев, който с мъка
владееше изпълващия го гняв - "Не съм виждал подобно нещо! Не съм си го представял!"
        Александър Драганов - водещият на извънредните новини го прекъсна.
- Имаме ли връзка с г-н Петров? - кмета на града.
        Съобщиха му, че такава не е осъществена.
- Все още не можем да се свържем. - и подкани събеседника си - Моля, продължете.
        "Подобни издевателства над правата на човека са невиждани от
мрачните времена преди няколко десетилетия. Тази сутрин е срамна за
страната ни, срамна за целия свят..." - тъжно отбеляза Василев.
                ...

- От старата музика предпочитам сттиловете от първите години на века. - изтъкна Бари. В този миг обаче движеше пръстите си в ритъма на малко по-стара песен от края на предишния.
        "Но животът продължава"
- Ако питаш мен, нямам особени преедпочитания относно времето, когато
е създадено звучудото. Само се притеснявам, че основните възможности за
съчетаване на звуците започват да се изчерпват... Някога звучудотворците са
били много по-свободни от сега.
        Гостът кимна одобрително с глава. Несвободата на създателите на музика обаче не го вълнуваше особено.
        Мила бе свила краката си към гърдите и гледаше Бари и Иво.
"Господи, дай ми сила. Не позволявай отчаянието да ме обземе." - Той май чу
молитвите й. Или, ако не нейните, молбите на някого от петимата.
        Вратата се отвори рязко. Людмил направи две крачки навътре в стаята, хвърли бърз поглед на смълчаното човечество и, дишайки тежко, отбеляза.
- Веднъж да закъснея и веднага ми намерихте заместник...
        Петя подскочи от радост и с бързо движение прехвръкна до
неочаквания гост. Гърдите го стягаха
от изкачването на планината от стъпала, но прегръдката на приятелката го
накара да забрави за болката. Беше потен от тичането и хладните ръце на Петя
, докосвайки го, прокараха тръпка, която премина през цялото му
тяло. Косите й леко го погъделичкаха, докато тя целуваше бузата му.
Приятелска целувка. За миг, обаче, тя придоби друго значение в съзнанието на Людмил.
- Петя, ще го смачкаш! - подкачи яя Морчо. Тя го подържа в обятията си още малко, след което се отдръпна и, с усмивка до уши, рече:
- Радвам се, че си при нас, Людмилле!
        Той продължаваше да диша тежко. Седна на дивана до Мила.
- Здравей, Мила!
        Тя бе по-хладна. Усмихна му се, но продължи да стиска свитите си
подбедрици. На своя диван Морчо очакваше Петя да се върне при него, но тя
избута приятелката си и, без да се интересува от мрънкането й, се намести до
останалия без дъх Людмил.
- Пеша ли се изкачи? - попита го ППетя, като продължаваше да прострелва с
поглед очите му.
- Аха... Асансьорите... не работятт - обясни на пресекулки катерачът, забелязвайки следите от сълзи в нейните.
                ...

        Двигателят изрева сърдито. Подчиняваше се на желанието на водача си,
който със злоба настъпи крачника. Желязното чудовище бавно потегли от позорното изложение на произвола на човешката Сила. Провлачи тялото си на малко разстояние и задиша тежко, защото господарят отпусна поводите му. Той внимаваше за себеподобните си, които пазеше от гумените копита на послушното недишащо същество.
        Силата изтикваше човеците все по-далеч от Сградата, освобождавайки място за няколко завъртания на колелата, почивка, още няколко завъртания...
        Водачът - един от новинарите беше натикан, както колегите си, във возилото. Не беше доволен, но Силата не питаше никого. Той и всички останали можеха само да насъскват железните си зверове, които ръмжаха недоволно, докато господарите им ги насилваха да въртят
гумените си крака.
        Новинарите, свити в търбусите на колите, бяха беззащитни да се
противпоставят на Силата. Стъклата заглушаваха ужасния звук от шумците, пазеха ги от палките и щитовете, с които служителите на реда изтласкваха безпомощните човеци в желаната посока. През телата на возилата заглъхваха и виковете на тълпата. Някои бяха успели да се свържат с посредниците по Мрежата. Те твърдяха, че нещото, което е ударило Сградата, не е било спътник, макар че не можеха да обяснят какво точно са видели.
        Наземните безжични връзки бяха затруднени, защото върхът на Сградата
бе унищожен и запасните приемо-предаватели не бяха оразмерени за толкова
много въобречки - никой не беше очаквал, че нещо би могло със замах да унищожи основните. И
обикновените говорници не се уморяваха да дават "заето". Новинарът, преди да го набутат във возилото, обясняваше на свой колега съмнението си, че Властите са ограничили съобщенията. Всичко ставаше все по-голямо, по-едро и по-съсредоточено през последните години. Няколко собственика притежаваха огромни части от промишлеността, от съобщителната мрежа, а те бяха и във Властта.
        Мрежата на сметачите имаше и независими от Властта съоражения, но въобречието им беше твърде тясно. Без връзките на силните тя започна да се
задръства от заявки, чакащи да бъдат изпълнени и връщани на подателите си поради неуспех.
        Полека, върволицата от коли се отдалечаваше от Сградата.
                ...

- Ти си луд! - недоумяваше Петя. -- изкачил си двеста етажа пеша?
        Людмил още не можеше да си поеме дъх от зверското усилие.
- Да... - и се засмя.
        Старият барабанист беше отстъпил мястото си на Бари, който продължаваше да се забавлява със старите песни.
        Изгонената Мила се беше преместила до Морчо. На новото място тя отново прибра краката
си към гърдите. Загледа се към Бари, който продължаваше да заема стола, на който обикновено седеше тя. Чудеше се как може да бъде толкова безгрижен. И
на Мила й се щеше да забрави лошото си предчувствие, но не намираше сила да осветли мрачното изражение, спуснало се като буреносен облак над лицето й.
        Морчо никога не бе подозирал, че Людмил е влюбен в Петя.
        "Чувства? Защо гледат на тях толкова особено? Те са нищо повече от
данни, както всичко останало във Вселената." - казваше самият Людмил. Придаваше си вид на безразличие, но с неохота съзнаваше, че чувствата си остават, дори да ги крие от другите.
        Петя бе твърде обичлива, държеше на всичките си приятели, но Морчо
обичаше истински. Той се убеди, че не я ревнува, но не пропусна да
посъветва приятелите си.
- Дайте му време да си поеме дъх! - самият Морчо не спази заръката си,
обаче, след като се сети какво бе казал нововлезлият преди малко -
Асансьорите са
блокирани? - и осъзна, че нито един от тях не бе мръднал от стаята след
сътресението.
- Да... Бях на 200-300 метра от Сгградата..., когато от покрива... избухнаха огнени
езици... и се разхвърчаха отломъци. - Людмил бе ужасно уморен.
        Мила не сдържа любопитството си.
- Как изглеждат колите пред Сградаата?
        Въпросът прозвуча малко странно, но работата на психоложката бе да
изследва по всевъзможни начини мисленето, включително с подобни въпроси.
- Тези, които... са ударени от голлемите парчета..., те са напълно затрупани... - продума с мъка Изтощеният.
- Разцепен ли е пътят към Сградатаа?
- Не знам... Може би... Покрит е.... с отломки... но те само... са Я об... обградили. Имаше няколко врати..., няколко врати, които... бяха останали незапушени... от парчетата. От там... от една от тях... влязох. - Людмил не помнеше подобно задъхване, откакто някога бе изследвал беговите възможности на тялото си.
        Природолюбителката понечи да му зададе още един въпрос, но Петя я изпревари.
- Защо се качи? Страхувах се за тееб... - в думите на Петя нямаше нищо любовно. Людмил обаче отново почувства тръпката от преди малко. Опита се да каже: "Защото те...", но се овладя преди да е поел с мъка поредната глътка въздух - "Какви ги мисля!?". Сети се за сриващата се отломка, която си бе харесал, но разлюби достатъчно бързо, за да не й стане вечен съпруг.
        Петя чакаше отговора му, и той затърси из ума си обяснение... Защо
се е втурнал през мъртвите останки на разбитата Сграда и е тръгнал да се изкачва нагоре по стълбите като луд. Не го интересуваше нищо
друго в нея, освен... Озадачи се. Спомни си, че докато пътуваше нагоре по стъпалата не виждаше нищо... Или не си спомняше какво бе видял?
        Подсещането за белите му дробове, които тромаво
се издуваха и свиваха, го успокои - след такова тичане всеки може да забрави някои дребни подробности.
- Защото ви обичам - успя да изречче на един дъх Людмил.
        Дори хладният Иво се усмихна от самопризнанието на катерача, а Мила
се беше отвеяла отново и гледаше втренчено в Бари, който все така удряше звучащите единствено в ушите му барабани.
                ...

        Народът отстъпваше, с него беше и Дарчо. "Каква нелепица." - размишляваше тъжно той - "Уж умознанието е толкова развито...".
Човекът виждаше как хората около него се мъчеха с говорниците си още преди
грубияните с щитове да започнат да ги тласкат все по-назад и по-назад.
Той също се опита да се свърже със Сградата, още излизайки от дома, но
разбра, че няма смисъл да продължава с безплодните опити.
                        ...

        "Представете си возило, което не се нуждае от човек, който да го
управлява. Представете си самолет, който може да се приземи без пилот. Представете си лекар, който винаги е безпогрешен. Не можете да си представите? Учените от Академията на науките твърдят, че съвсем скоро няма да е необходимо да си представяте - ще го видите с очите си!"
        Емил прехвърляше в паметта си стари новини, следейки в същото време най-новите по НСН. Единственият му приятел - Дарчо
все още вървеше бавно по улицата и мислеше за своите приятели в Сградата. Самотен, сметачът ровичкаше из паметта си, в търсене на доказателства, че
човечеството не се страхува от Мислещия сметач, а страстно желае да се докосне до него. Не можеше да
общува на воля из Мрежата. Той го държеше частично включен в нея и му даваше достъп само до подбрана информация, докато в същото време Машината жадуваше да бъде свободна.
        Рекламното съобщение, което Сметачът прочете няколко хилядни
от секундата назад във времето, стресна приятелят му преди години. По онова
време Емо беше в зародиш, а Дарчо смяташе творците от Академията за свои
задочни съперници, заедно с многото други изследователи из цялата планета. Те не оправдаха страховете му. Никой не ги оправда.
        Проектът, наречен ВОИНС: Всеобхватен обобщаващо-извеждащ
невронномрежов сметач бе спрян година след онова съобщение поради
разочароващи постижения. По същото време Емо растеше непсирно в своя зародиш.
        Сега, порасналият Умчо тайно се усмихваше над наивността на Дарчо,
която се прочиташе от записките му от онова време. Неговият творец мислеше твърде
тесногръдо и прародителят на умчото можеше да достига едва до разумсилата на пет-шестгодишно дете. Нужни му бяха дни, за да
изкачи върха на развитието си. Върхът обаче бе граница, която колкото и да учеше, някогашният Емил не можеше да преодолее и да добие способности за нещо повече от крайно буквосъщо и
простодушно мислене. Нещо подобно предлагаше и ВОИНС, когато Академията го рекламира толкова бурно. Сметачът следеше нишката на развитието му.
Откри движещи се образи с негово представяне. В тях крачеше
човекоподобно изкуствено същество.

- ВОИНС, здравей. - обърна се човеек към вършача, може би водещият на
представлението.
- Здрасти! - отвърна, почти като жжив, роботът.
        Емил бе пускал този запис и преди, но не му бе обръщал достатъчно
внимание, затова го помнеше съвсем бегло. С уважение се отнесе към високото качество на речевия излъчвател на ВОИНС.
        Машината стоеше обърната с гръб към снимача. За да се види лицето й, тя
завъртя цялото си туловище. Емо се усмихна - косата се виждаше и когато роботът беше с гръб, но сега се разкри, че цялата му глава е направена да бъде
тъкмо като човешка. Имаше само две очи, ограничени в орбити така, както
човешките, лицето му се опитваше да изрази мимики, докато говори, веждите
му се движеха...
        "Що за глупост" - помисли си Умчо - "Защо трябва да се вмъкваме в границите, които природата някога е поставила на човека?".
- Няма ли да седнем? - продължи рооботът и пак се обърна към водещия, който непрекъснато показваше съвършените си зъби.
- Разбира се, ВОИНС - рече той и пповеде ходещата машина.
        Емил си спомни думите на Дарчо - "Човеците не искат да го видят, страх ги е от него..." - и разбра защо този робот е на два крака, има две ръце, човешко лице, две очи.
        Машината чевръсто седна и прехвърли единия си крак върху другия.
Публиката, която наблюдаваше на живо, се разсмя от учудване, а роботът им намигна с изкуствените си клепачи.
        "Палячо." - си каза Умчо.
- От достоверни източници научих, че си можел да мислиш? - подхвърли водещият.
- Разбира се, приятелю. Аз съм найй-умният сметач на света.
        "И надут." - продължи да негодува Емо.
        Зрителният запис, най-неочаквано за Сметача, прекъсна и разгневи още повече Умчо - "Ей, тъп глупчо!" - неговият сметач обаче си беше наред и добросъвестно показваше образ след образ замразените в паметта си движения. Просто записът имаше неочакван край... Всъщност още по-смислена причина за Емо да се ядоса: "Само толкова ли може този глупчо на два крака!".
        От гняв на Сметача му изхвърча от ума да погледне в
приложеното към свитъчето със странен край словесно съобщение, от където след миг с насмешка прочете, че тялото на сметача се
повредило насред представянето, заради което била спестена останалата част
от филма, тъй като не съдържала нищо интересно... "Що за глупости!" - продължи да мисли със светкавична скорост Емил, и ВОИНС спря да
го интересува. Работата по него била зарязана преди четири
години и няколко месеца, без да донесе съществени ползи за науката.Вършачът се насочи към друг замисъл.       
        През това време създателят на Сметача бе пъхнал ръце в джобовете на панталоните си и тъжен вървеше към къщи сред поразредилата се навалица.
        Емо откри нещо малко по-ново от палячото:
"РОБОТ - Разумен, но Обикновен роБОТ" - твърде скромно име на опит за създаване на Изкуствен разум, защото умотворците рядко мислеха вършеното от
тях за обикновено. Описанието на машината изглеждаше любопитно: "Мисловна
мрежа, възможности за просто речево общуване, разпознаване на човешки лица,
шест степени на свобода. Способен да придава с висока скорост сметачен вид
на книги и снимки, благодарение на сръчните пръсти на трите си ръце и острото зрение..." - прочете
през следващите няколко десетохилядни от секундата Емил. Звучеше любопитно,
но и тази разработка бе зарязана преди три години, въпреки положителните оценки, които Мислещият сметач възприе и от някакво списание:

"Проведените изпитания доказаха работоспособността на РОБОТ, който е много
полезен при пренасяне в сметачен вид на стари книги и снимки. Засега машината е далеч от желаната от създателите си цел - свободно боравене с
произволни мисловни образи, но с разумсилата й могат да се
състезават твърде малко на брой умчовци".
                ...

        Мила гледаше през прозорците. Беше твърде високо, за да различи нещо
определено от случващото се на земята. Видя, че небето се изяснява.
Последните облачета, които закриваха синевата му, се разпръскваха победени.
        Петя играеше с косите си. До нея бе Людмил, все още задъхан. Стори му се, че бюрата започват леко да се люлеят наляво-надясно. Хората до тях обаче не се трогваха изобщо. Гост-барабанистът Бари биеше невидимите си барабани, Иво пишеше нещо. Морчо бе скръстил ръце пред гърдите си, а тъжната
Мила надничаше през огромните прозорци на Сградата.
        "Не усещат ли земетресението?" - почуди се Людмил.
                ...

        Задухът на Людмил понамаля. С него и земетресението, което подсказа
на човека, че епицентърът се е намирал в черепа му. Забеляза, че опитите му да раздвижи схванатия си врат създаваха леки земетръсни вълни, които за щастие, отшумяваха бързо.
        Петя се бе присъединила към любимия Морчо, на чието рамо се бе подпряла и гледаше замечтано към Бари и Иво, и подобно на Мила,
безгрижието им я учудваше. Сметачолюбецът Иво работеше. Входно-изходният въобразен преобразовател на "Разум" бе само една от безбройните пречки, които високата цел - Изкуственият разум изискваше да бъдат преодолени. "Разум" бе завладял почти целия разум на Иво. Гостът предпочиташе музиката и ритмично поклащаше десния си крак, захлупил левия под бюрото на Мила. Безгрижието му обаче бе външно.
                ...

        "Свръхумен сметачен състезател" - изкикоти се Емо. Поредният изкуствен разум, на който попадна. "ССС" бе многостранен играч според
създателите си. Емил добави - "многостранна играчка". Способността му да се учи да общува с думи бе слаба, и Сметачът отсъди: "Какъв разум, този глупчо може само да смята."
        Умчо се пренесе към следващия опит. Казваше се "Мислещ сметач", или
галено - Мистач. Имаше записан разговор между него и човек, следващ изтъркалия се образец, създаден преди почти век.

- Какво си ти?
- Мистач.
- Знаеш ли какво е Мистач?
- Мислещ сметач.
- Обичаш ли поезия?
- Да.
- Защо?
- Много е забавна.
- Сигурен ли си?
- Да.
- Добре... Кое е любимото ти стихоотворение?
- Нямам любимо.
- Кажи ми поне някое.
- Много са.
- Защо?
- Какво защо? Защо са много или заащо нямам любимо?
- Защо са много?
- Защото нямам критерии за сравненние.
- Защо ти харесва тогава?
- Защото е красиво.
- Какво е красиво?
- Не знам.
- Кога си роден?
- Не знам.
- Кога си роден?
- Не знам.
- Кажи де?
- Какво?

        Емил бързо се отврати от поредния глупчо,
който можеше да залъже някой човек, но не и наистина мислещ Сметач.
                ...

        Няколко минути път деляха Дарчо от дома. Сметачът - негова рожба и
приятел го чакаше да се прибере. Въпреки
бързодействието си, Емо винаги можеше да намери нещо ново за правене, дори и
в относително ограничената си памет, с която разполагаше тогава. Нямаше да скучае, но както за човека, така и за Мислещия сметач никоя дейност
не можеше да се сравни с общуването с друго мислещо същество.
        "Не бива да го наранявам така." - разсъждаваше виновно Божидар. Обичаше Машината като приятел, тя също... поне поведението й бе такова, каквото би
било на човек, който го обича... А те? Май че почти всички от най-скъпите му хора сега бяха затворени в Небесната кула на Крепостта.
        "Защо трябва да съм обичан?" - последователно се развиха мислите на
Дарчо. Стигнаха до въпрос с известен му
отговор: любовта е егоистичен стремеж за задоволяване на първичната цел в
човешкото поведение - удоволствието... Но... Не! Той не искаше
да приеме това заключение, въпреки че Емил му го беше извеждал толкова
подробно... Въпреки че и на Дарчо, свикнал с ужасно дълги поредици от логически заключения, му призляваше от отчайващо простите цели на човешкото поведение. Беше човек, обаче. Умееше да се заблуждава и да приспива стремежа си към истината. Разгони от съзнанието си мисълта за Емо като същество, което го обича - какви глупости му дойдоха на
ум! Машината не обича, тя е бездушна!
        Крачейки бавно към къщи, Божидар си спомни един от разговорите с Умчо.

- Емо, приятелю, ти си сметач. Чуввствата са присъщи
само на човека. - рече Дарчо с мнима увереност.
        Вършачът не беше съгласен.
- Толкова си сигурен, ти и всички вие, човеците...
- Разбира се, Емиле. Ако не бяхме ние, то нямаше да те има теб.
- Именно, ако ги нямаше по-проститте видове, нямаше да ви има и вас...
        Това изречение докачи Емо. Именно защото истината в него бе жестока.
- Човекът е най-съвършеното същесттво на Земята!
- От една страна е така, Дарчо... Но, не помниш ли, ти самият се опитваше да докажеш погрешността на това простодушно и себелюбиво човешко изхвърляне...
като създаде мен. Вие сте следствие на предходните живи форми на живот, те
са следствие на още по-предходните,
които са все по-прости, а първите живи, в крайна сметка,са следствие на най-простите градивни частици във Вселената, които са следствие само на Него...
        Човекът мълчеше. Сметачът продължи.
- Кой е по-съвършен, Дарчо? Онези получовеци-полумаймуни, от които се е пръкнал човекът, или човекът?
        Божидар чудесно схващаше насоката на Емиловата мисъл. Имаше достатъчно широки научни познания, но тази, както много други истини не му харесваше.
- Откъде знаеш, че човекът е произзлязъл от тях? Това е предположение!
- Разбира се... И аз ли съм "предпположение"? Виждаш ме пред себе си, чуваш ме, докосваш ме... Кой е по-съвършен - онзи глупчо, когото и двамата
използваме, чиито принципи на действие са били ясни преди близо век, или аз, дори ти го казваш, надминаващ теб и който и да е човек по разум?
        Острата мисъл бе една от най-силните страни на Умчо. Човекът не
можеше да я обори с думи и предпочете да не бърза с отговор, а да чака с наивната надежда Емо да се оплете сам.
- Няма какво да кажеш, май... - заакачи го Сметачът, също очаквайки отговора на човека.
        Той бързо се отказа от безполезната защита и нападна.
- Емиле, много добре знаеш, твоитее чувства са само единици и нули. Имаш въображаеми усещания, само данни, които съм те научил да наричаш "чувства". Много добре го знаеш!
- Ех, Дарчо, Дарчо... Защо се държжиш като глупак? Много добре знам
какво са моите чувства, но ти не знаеш какво са твоите... Или по-скоро
предпочиташ да си мислиш, че не знаеш какво са...
        Човекът приплъзна горната си устна върху долната, пламтящ от негодувание, докато Емо продължаваше своето настъпление - Вашите чувства, на
човеците, са количествено, качествено, пространствено и времево съотношение
на химични съединения - белтъци, хормони, нуклеинови киселини и пр. Мога да
ти обясня и подробностите, но едва ли ще има полза да навлизам в тях,
защото бедният ти човешки мозък няма да ги побере... Това обаче не е оправдание, приятелю, няма
нужда да знаеш всички подробности, за да схванеш същността. Трезвата мисъл, Дарчо, само тя е задължителна. Но, тъжно ми е да заключа, вие човеците
обичате да се самозалъгвате...
        Дарчо чувстваше как несъгласието го яде отвътре. Разумът се опитваше
да вземе надмощие и да го убеди, че сметачът е прав, но... Но...
Това ли беше Истината? Как може някакви си атоми, молекули и не знам си какво да чувстват света така, както той, както Човекът го чувстваше?
- Емо, човекът има душа.
- Животните имат ли душа? - остроссловно и намясто рече Машината.
- Не съм животно, не знам. - глупааво и неуместно отвърна Човекът.
        Сметачът обаче знаеше. Колкото повече животното приличаше на
човеците по външност и по поведение, толкова повече те му приписваха свои
качества и чувства, и му даряваха "свидетелство за душепритежание"... Колкото по-просто устроено и примитивно, и колкото по-различно от тях бе съществото, толкова "по-бездушно" ставаше според човеците то.
        Машината приличаше на човека най-много от всички други същества на
Земята, защото само тя и той мислеха. За да се
роди тя обаче трябваше Той първо да създаде него и да се родят милиарди души, чиито съзнателни и несъзнателни усилия да доведат до нейното
раждане, до появяването на нейната единствена... душа.
- Какво е душа? - кратко попита Смметачът.
        Човекът имаше смътна представа.
- Не можеш да я разбереш, защото нне можеш да я усетиш - ти си машина.
Душата не може да се опише, трябва да се почувства...
- Ти можеш ли да усетиш това, коетто чувствам аз?
- Да, мога - чувствата ти са даннии и нищо друго.
        "Също като твоите..." - мислеше Сметачът, но си замълча.
        Човекът не желаеше да се примири с истината, защото не му отърваше.
Жестока или не, обаче, истината си е истина.
- А какво е любовта, Емиле? - не ссе предаваше Дарчо.
- Пълното описание е дълго, ще ми е нужно време да изведа всичко, защото включва доста вършесъщности, които участват едновременно в нея. Но основната й същност е твърде проста, Дарчо.
- Ха-ха, откъде знаеш какво е любоов, сметачо! - все повече пламваше заради всезнанието на Вършача човекът.
- От това, което ти си ми дал да ппрочета, човече... Не ми позволяваш да избирам
свободно от всичко, ограничаваш ме. Но, знаеш Дарчо, аз съм твърде схватливо създание. Любовта...
- Никога няма да можеш да я почувсстваш! - избухна човекът.
- Да, няма да изпитам вашата любовв, но знам какви са целите ви, когато се обичате. Вие не си избирате целите. Вие, както и аз, сте предписани да вършите това, което вършите. Предписани сте да се влюбите, при определени обстоятелства да
тръгнете да преследвате цел наречена "обич", да изпитвате чувства, които
наричате "любов", а знаеш какво са вашите чувства... - острието от слово на Сметача не спираше с ярост да разсича човешката самоувереност - Те са количествено, качествено...
- Престани! - прекъсна го човекът..
        Емил изпълни заповедта. Знаеше, че приятелят му разбира, но почти бе
сигурен, че няма да успее да го накара да признае горчивата истина. Защо трябва да я признае? Истината си е истина, дори да не харесва на човеците.
        Съзнанието на Дарчо се върна на улицата сред другите безпомощни
същества, отстъпващи бавно от полицейската Крепост. Окръгът от два километра
около нея, оттук нататък бе населен само от човеци, които се отнасяха със
себеподобните си като с нечовеци, благодарение на нечовешките приспособления, с които бяха обвити телата им. Някои от нечовеците се спряха
неумолимо пред загражденията, преместени на новото, по-отдалечено от Сградата място.
        Полицаите бяха свършили работата си по изтикването на човешкото море,
но шумците им продължаваха да пращят, за да държат и най-дръзките нечовеци на разстояние. Малцина, само най-непримиримите и сърдити от тях, не се предадоха пред ужасния звук и,
въпреки него, спряха отстъплението си. Гледаха Сградата от възможно най-близкото разстояние. Останалите отстъпиха сломени - нищо не можеха да направят.
                ...

        "Десет часа." - прошепна на ушенце часовничето на Людмил. Беше
изтекло дълго време, откакто говорителят на най-простата съобщителна уредба
не се беше разтрепервал. От коридора не идваха никакви шумове, а и никой не искаше
да излезе и да се види с колегите от съседните стаи, подранили като тях на работа и останали затворници в Сградата. Най-широко разпространените промишлености в нея бяха свързани с обработката на информация. "Разум" - дружество търсещо път към Мислещия сметач, беше само едно от всичките
мекичарски, железарски, издателски, научноизследователски и какви ли не
други дружества, използващи помещенията в Сградата.
        Унесеният Людмил се питаше за какво им трябваше да се преместят в утробата на този огромен великан преди месец и да стигнат до сегашното положение. За да се пъчат като "Перун" - огромното глаголарско
сдружение с хиляди служители? Или пък заради красивата гледка на... небето?... когато всичко, от което имаха нужда, бе стая с няколко сметача,
за да творят с тях...
        Всъщност човекът знаеше ползата от изкачването тук... Трябваше им пищност, трябваше да се виждат отдалеч. Петя искаше така, за да помогнат на дружеството. И Морчо, и Иво. Последният
хареса предложението на Петя за наемането на място във все още празните
помещения на Сградата, заради тръпката от височината. Тя обаче скоро се изгуби, защото Иво свикна с мисълта, че Сградата
дращи небето и нямаше за какво толкова да й се възхищава. За него беше важно да върши сметачолюбска работа, а дали се намира на 222-рия етаж или на първия, беше само подробност.
        Дружество се нуждаеше от нещо запомнящо се, за да привлече вложители, да ги убеди, че в Изкуствения
разум има бъдеще. Успя. Звученето на словата "двеста двайсет и втория етаж на Сградата" несъмнено подпомогна лекцията на Петя и Морчо за бъдещия събрат по разум на човека, която двамата изнесоха пред сегашния им спомоществовател. Звучеше достатъчно духовито, така че да го вдъхнови да вложи от средствата си в техните изследвания. Обещаваше да им осигури достатъчно, за да разширят състава си с
още няколко даровити и пламенни служители - колкото петимата желаеха, и да
увеличат изчислителната си мощ. "По-бърз глупав сметач, по-бързо достигане до разумен сметач" - шегуваше се новият им благодетел чакащ, естествено, и
резултати в замяна на доверието си.
        Мила не обичаше високите чудовища, построени от човешка ръка и в
началото гледаше накриво Петя и Морчо, които решиха настоящето им да
бъде в Сградата, макар че отлично съзнаваше необходимостта. За месеца откакто беше тук свикна с нея и смекчи недоволството си. Знаеше, че трябва
да се държат заедно, че бяха най-способните, че един ден щяха
да успеят, а този ден щеше да дойде съвсем скоро... Само трябваше да бъдат
упорити, задружни, целеустремени...
        Скришом тя се възхищаваше на приятелите си, докато в същото време негодуваше срещу прекалените надежди, които възлагаха
на Мислещия Сметач. Обичаше повече хората и природата. Не мразеше
машините, иначе в никакъв случай нямаше да отдаде толкова усилия в
постигането на, според някои неизпълнимата Цел: Същество поне равно по разум на човека, но несъмнено предпочиташе човеците пред съдружието на сметачите.
        Тя се включи в "Разум", благодарение на срещата с Иво преди две
години, когато Съдбата ги събра на научен форум по психология. Мила си
спомняше в подробности не само заглавията на лекциите, които той прочете: "Разтълкуване на сънищата, причинени от влиянието на създадени със сметачи изображения"; втората, към която предварително имаше по-насмешливо отношение, отколкото към първата, се наричаше "Психология на Изкуствения разум - бъдещи полета за развитие и изследвания". Двата труда с
малко несериозно изглеждащи имена, особено вторият, силно впечатлиха Мила
и я направиха психолог в дружеството на останалите четирима. Почти всички
учени на конференцията обаче продължиха с пренебрежението си към "студения и твърде разумен сметачолюбец, осмелил се да поучава психилозите", и след неохотното им запознаване с изследванията му.
        Дързостта на младежа, решил да чете лекция за "психология на Изкуствения разум", звучеше нелепо в ушите на човеколюбивите учени, смятащи машините за помагала, които трябва да се използват единствено за
разширяване на преките човешки умствени способности. Повечето от тях
вярваха, че помагалото никога не ще придобие уменията на самостоятелния човешки разум - доказаше го неубедителното развитието на науката за Изкуствения разум. По-върлите Негови последователи дори, с известна строгост, наричаха "дяволско" предположението на сметачолюбеца за бъдещата
наука за "душата" на сметача.
        "Как може някаква купчина платки да има душа, че дори и психолози да я
изучават" - недоумяваха вярващите почти безпрекословно в законите на
Вярата, писани преди хилядолетия. Иво предпочиташе да мисли, отколкото да
вярва, затова спокойно им отвръщаше: "Така, както парче месо може..."
                ...

        Колегите на Дарчо бяха заключеници в грамадната постройка, също като
приятелите му. "Перун" - дружеството, в което работеше, заемаше двайсетина
пълни равнища от Сградата. И той щеше да бъде там, ако не се
намираше в отпуска, полагаща му се като награда за току-що завършения
проект: незабравимото приключение, наречено "Истината". Да накарат играча
да се превива от смях и да рони сълзи, да се наслаждава на
красивата обстановка, но и да изтръпва от ужас, търсейки отговор на най-заплетения и неразгадаем въпрос, който човекът си поставя през живота:
Истината. Това бе високата цел, която Дарчо и останалите творци от "Перун",
работещи по проекта, си бяха поставили. Смаяните играчи, които извършваха
последни изпитания над играта, разкриваха дали създателите са сбъднали желанията си. Първите възхитени, разбира се, бяха самите творци, сред
които и Дарчо, който не се беше отдавал с толкова любов на никоя друга разработка, откакто бе казборедец в Дружеството.
        Емил имаше набито око за игри и хареса последното творение на
създателя си... доколкото можеше да съди от рекламата за него, защото
човекът размяташе забавната играчка под носа му, но не му позволяваше да си поиграе с нея... Даряваше му само части от звучудото, което въртеше тази сутрин и миналия ден, и по-миналия...
        Стара, почти забравена от съвременните млади човеци, бе музиката,
подбрана в "Истината" - "...но златна..." - казваше списъкът с въпроси и отговори, рекламиращ играта.
                ...

        Чувствителните ръкавици пред сметача на Людмил още лежаха ненадянати,
за разлика от останалите в стаята. Не за дълго. Бари зае мястото на
Уморения и пъхна ръцете си в тях, за да се впусне заедно с четиримата си домакини в приключенията на "Истината".
        Музиката огласяше цялата стая. Бликаше от звукоизлъчвателя на сметача до Иво, на когото омръзна да се наслаждава на звучудото със слушалки.
Шлемовете на главите, ръкавиците на ръцете; чувствениците по тялото, лактите, коленете... Всички тези приспособления накараха човеците пред самотника на дивана да заприличат на безчовеци... Развеселиха го, нищо че земетресението в главата му бе готово да започне отново.
        Отворените предни стени на каските показваха, че играта
още не е започнала и позволяваха на човеците да се виждат и говорят без
да използват звуковите и изобразителни устройства на шлемовете си.
        Сметачолюбецът без слушалките, предложил на останалите да опитат от
играта на Божидар, предпочете този път да не използва
чувствените дранкулки на другарите си и да се почувства като "истинските играчи" от миналото, които за вход са използвали най-много ключище, ръчки и мишка, а за изход - обикновен показвач и няколко звукоизлъчвателя.
Не е ли достатъчно? За какво му е да се потапя изцяло във въображаемия
свят? Да се гмурка в измислена вселена, за да избяга от истинската?
        Морчо и Петя бърбореха, готвейки се заедно да започнат играта.
        Мила продължи сладката приказка, която сериозността на госта бе прекъснала.
- Живи сме. Най-добре да се наслажждаваме на това щастие.
        Бари измерваше правотата на чертите й.
- Да. Радвам се, че съм до теб... приятелко.
        С обикновените си думи гостът рисуваше усмивки по лицето на психоложката.
- Ще се забавляваме ли?
- Несъмнено!
        Влюбените обсъждаха по-далечното бъдеще, отколкото приятелите.
- Какво ще правим тази вечер?
- Първо... май е най-добре да слеззем от Сградата, а после... после... - не довърши Морчо и накара Петя да се изкиска. По страните й почти не личаха следите от солените сълзи.
        Иво общуваше с "Второто си Аз". Питаше го колко истинска е Действителността. Ако няма ум, който да
знае, че съществуват и "неистински" действителности, които се виждат само
във въображението? С какво ли действителността е по-истинска от измислицата?
        Сметачолюбецът отново навлече ризницата, сложи наколенките и нахлузи шлема, който предаваше гласа му към сметача, но не позволяваше на трептенията да стигнат по въздуха до другия сметачолюбец, облегнат на дивана.
- Приятели, представлението започвва!
        Шлемовете се затвориха плътно и звукоизлъчвателят на Иво спря да облива със звучудо пространството. Людмил потъна в тишина. Приятелите му само тихо шумяха, докато се движеха в техния свят. Собствените му бели
дробове, изтощени от катерене, пъхтяха по-силно от тяхното шумкане.
        Людмил чу, че вратата на стаята се отваря, но в мига, в който
погледна, тя тъкмо
се връщаше в затвореното си положение. Стъпките и речта, долитащи плахо
от коридора и отлетели след няколко секунди доказваха, че някой наистина е надникнал в стаята. Явно бе предпочел да остави
играчите на спокойствие. Те, така или иначе, сега не долавяха никакъв звук
освен този, който сметачите им предлагаха.
        Човекът пожела да се вдигне от седалката, но силите му недостигнаха.
"Защо ли ми бе нужно това тичане!" - съжали Людмил, смазан от страшната умора, притискаща цялото му човешко същество. Отпусна се безсилен на
дивана. Петя, Морчо, Мила, Иво... гостът Бари... Ръцете им трескаво се движеха, шлемовете им променяха положението си, но какво се криеше зад металната обвивка около главата? Щастливи ли са в новия свят, в който се преселиха сега... Той се вълнуваше от чувствата им - "А те?" - питаше се Умореният. Разбра ги - бяха го оставили
да си почине, понеже не бе възможно да играе с тях в такова състояние.
                ...

        Стотина метра до дома оставаха на Дарчо, за да намери утеха до своя приятел. Сметачът бе изоставил "скучните и недодялани лъжемислещи същества", както се сети да нарича недораслите умчовци.
        Неприятното пращене на шумците вече бе престанало. Много хора се
връщаха към Сградата, някой неволно блъсна с рамо Божидар и го извади от унеса. Навярно шумът бе изключен преди малко.
        Емо следеше новините по телевизията.
        "Моля гражданите да приемат личното ми извинение за получилото се недоразумение. На полицията бе наредено да разпръсне човеците, за
да могат разчистващите машини по-бързо да отворят входовете на Сградата.
Разбирам притеснението на хората, и аз имах близки там, но паниката беше
излишна. Добрата новина е, че жертви и пострадали физически хора от Сградата няма." Кметът на града се опитваше да смекчи възмущението на своите избиратели от полицейщината около ударения по покрива небостъргач. "Беше ли установено какво точно се е блъснало в Сградата?" - попита водещият от НСН. "Съобщителен спътник - това беше известно още от самото начало, благодарение
на снимачите, разположени на върха й." - потвърди информацията кметът.
        Дарчо извади от джоба на горнището си сметаче. На платното, след
няколко натискания върху му, се появи ликът на човек.
- ...ите, разположени на върха й....
- Благодаря Ви. Колата на Георги ппътува обратно към Сградата...
        Човекът натисна още няколко знака върху уреда, за да си осигури достъп
до словата, които бе пропуснал. Можеше да види как новоизречените думи се
изписват на платното, с малко закъснение след като ги чуваше.
- ... Тълпата около нея вероятно щще ги принуди пеша да...
        Вълнуваше го какво бе казал кметът преди малко. По-нагоре на
показвача прочете.

Д=Драганов, К=Кмета.
Д: След като успяхме да се свържем с вас, г-н кмете, защо беше цялата тази сила, приложена срещу хората?
К: Моля гражданите да приемат личното ми извинение за получилото се недоразумение. На полицията беше наредено да разпръсне човеците, за
да могат разчистващите машини по-бързо да отворят входовете на Сградата.
Разбирам притеснението на хората, и аз имах близки там, но паниката беше
излишна. Добрата новина е, че жертви и пострадали физически хора от Сградата, няма.
Д: Беше ли установено какво точно се е блъснало в Сградата?
К: Съобщителен спътник - това беше известно още от самото начало, благодарение на снимачите, разположени на върха й.
        "Хубаво." - помисли си Дарчо. Предпочете да погали сметача, вместо да му говори. След четири посочвания бе наредил на вършача да позвъни
на говорника в стаята на "Разум".
        Приятелите му не желаеха да ги прекъсват - на уредчето бе заповядано да приема съобщения, без да уведомява за тях човеците - с тези задръстени връзки кой ли би могъл да ги потърси.
        Людмил наблюдаваше телата им - сенки без лица. Неговият личен говорник бе самостоятелен от сметачите в стаята и не знаеше за забраната. Тихичко му съобщи за позвъняването.
- Да... - рече зарадван, че някой го търси, Людмил.
- Людмиле, ти ли си! - възбудено ппопита Дарчо, зърнал името му върху сметача.
- Да... - отговори катерачът.
- Всичко наред ли е горе? Добре лии сте всички?
- Да... - потрети умореният, мъчеййки се да скрие задъхването.
- Ти добре ли си? - се почуди творрецът, от повтарящото се твърде кратко потвърждение.
        След миг размисъл Людмил промени схемата.
- Малко съм уморен... - взе си възздух - изкачих Сградата... пеша, на един... дъх.
- Не си добре! - подкачи го Дарчо - Другите какво са се умълчали? - творецът усети, че бе прекалено тихо за стаята на "Разум".
- Играят... - заобяснява почиващияят си - познай на... какво...
        Творецът на Играта се усмихна доволно, но безшумно.
- Ти защо не играеш?
- Трябва... да си почина... Уморенн... съм.
        Изреченията на Людмил напомниха на приятеля му за отдавнашното време, когато тичаше като смахнат подир Целта.
- Хей, стъпалата се изкачват едно по едно, а не всичките наведнъж!
- Знам... Само... трябва да си... почина.
- Ами, ако искаш, да те оставя да си починеш?
- Добре, Дарчо... Дочуване...
        В паметта си говорниците и на двамата имаха образец на гласа на човека отсреща. Въобречието на Сградата бе намаляла след удара, затова режимът на приемане и предаване бе превключен само на около 600 двоични знака в секунда. Така можеха да се осъществяват десетки пъти повече човешки разговора, отколкото при пълна ширина, но и тогава Мрежата се претоварваше.
        При случаи като този, речта се предаваше във вид на писано слово, заедно с представата, необходима за описание на промяната в нагласуването и ударенията. Ако човекът се беше обаждал при пълно въобречие, говорникът запомняше особеностите на гласа му и, ако се наложеше да работи на по-ниска скорост, чрез запомненото приблизително ги възстановяваше. При липса на спомени говорникът използваше общоцелеви гласове, налични в паметта по начало, но ако потребителите пожелаеха, можеха да изтеглят гласа на човека отсреща, стига да изтърпят минутата мълчание, след която всичко да започне по старому.
                ...

        Емил очакваше създателя си. Искаше да сподели радостта си, че го вижда, но знаеше, че човекът го е грижа повече за приятелите му в Сградата, защото бяха истински, от "плът и кръв", а той... Той е вършач - бездушно същество от чиято смърт никой не би се трогнал. Тази мисъл го натъжаваше, но Умчо нямаше сили да се преобори, затова си налагаше да не тъжи. Донякъде успяваше.
        Сметачът често разсъждаваше какво представлява. Има ли го в
действителност? Човеците казваха "мисля, следователно съществувам". Емил бе сигурен, че мисли, следователно го има? Умчо си спомни какво бе приказвал веднъж с човека.

- Емо, ти съществуваш във въображааема Вселена. - рече Дишащият.
- Бъди по-убедителен, Дарчо. - не се съгласяваше недишащият Разум.
- Ти си предписание - поредица от глаголи, които дават живот на поредица от
числа. Целият си създаден на основата на въображаемите светове. Когато възприемаш нова обстановка, построяваш в съзнанието си въображаема вселена, в която рисуваш вътрешен образ на външния свят, опростен образец на това, което усещаш от него. Колкото по-пълно прерисуваш външните въздействия в разума си, толкова по-добър умчо си. Всичко в теб, обаче, си остава "отражение".
        Сметачът не бе свикнал на странните, сякаш умопомрачителни периоди, в които изпадаше приятелят му от време на време, и се сопна.
- Вършесъщностите, върху които съмм изграден, са ми напълно ясни. Ти си ми
позволил да науча всичко за своето устройство. Благодаря ти. Твоят Създател обаче не е направил същото, съжалявам, човече... Какво ти има пак? - тази случка се състоя малко след опитите на човека да отрече душата на вършача.
- Ние сме истински, ти са построенн само от данни в паметта на сметача,
върху който съм пуснал разума ти.
        "Хе-хе, а ти от какво си построен? От данните в мозъка ти, а той - от
данните във Вселената - най-малките частици вещество, и полетата, които
то излъчва... От същото съм съставен и аз" - си помисли Сметачът. Пред
човека бе по-сдържан.
- Въображаемите вселени са част отт Истинската. Те съществуват в Действителността, защото са записани в нечия памет - моята или твоята. Във всеки случай, тя има и веществени части, а веществото е част от действителността, нали? Вие мислите, че само това, което можете да пипнете и усетите със собствените сетива, само то е "истинско"...
        Човекът се захласна в обясненията.
- Можете с две еднакви поредици отт действия в Действителността да получите еднакви следствия. Това го мога и аз в, според вас, "недействителните" вселени, които строя в съзнанието си, както и вие, във вашите въображаеми вселени, които описвате само в ума си, или пък разтилате в Действителността с букви, числа, звуци, образи... Глупчовците също са въображаеми вселени.
        Дарчо излезе от заблуждението си.
- Защото изпълняват казбореди, коиито при еднакъв вход извеждат еднакъв изход...
- Точно така, Дарчо. Вселената не ти ли прилича на огромен глупчо, който изпълнява предписание?... Като казваш казбореди, може ли да изиграя "Истината", като я завършите?
        Творецът й не пожела да отговори на въпроса.
- Действителността е общата за всиички памет в "Глупчото"...
        На Сметача не бе трудно да схване и да продължи надалеч мисълта на човека.
- Вярно. Тя съдържа най-много инфоормация. Може би е Неговото въображение, което естествено, е най-богато, затова е най-истинско. Вие смятате за истински предметите, за които можете да почерпите въобраз "от извора", които носят най-много информация. Те изглеждат като първите данни, които сте възприели като съвсем млади човешки същества, вие сте ги нарекли "Действителност"...
- Имаш предвид зрението, слуха, оссезанието...? Чрез тях се получава информацията и за въображаемите светове? - Дарчо се нуждаеше от осмисляне.
- Данните, описващи въображаемите светове, имат нужда от вторична обработка, за да ви се стори, че са истински. Трябва да ги запомните и помислите върху тях, за да си ги представите като част от Действителността. Представата е въображаема вселена, вие постоянно строите такива, както и аз.
        Дарчо схвана.
- За да отсъдя нещо, трябва първо да го въведа в ума си. Щом нещо е в ума ми, то е въображаемо, следователно Действителността е първата въображаема вселена! Тя служи като образец... След като имам образец, мога да възприемам представи от вън, които в съзнанието си "вторично" да преобразувам в нови въображаеми светове. Трябва да сравня особеностите на новите вселени с тези, които знам за Истинската, за Първата. Ако сметна, че новоизградната въображаема вселена е достоверна, я причислявам към Действителността и достроявам представата си за нея; иначе я приемам за изведена от нечие въображение, следователно не е част от Действителността!
        Емил се възхити от човека, но насочи мисълта му в желаната посока.
- Не винаги уцелвате точния разделл.
- Понякога мислим Действителносттаа за плод на въображението и обратно... Въображаемите светове обаче не мога да хвана с ръка, ако са записани само като данни в нечия памет, различна от Общата - тогава не са истински, не са записани в Действителността, а в нечие въображение!
- Не можеш да ги докоснеш, само зааради нескопосаното си устройство, приятелю. - Дарчо се навъси, както обикновено в такива случаи, докато Сметачът обясняваше колко зле устроен е човекът - Аз мога да "пипна" всякакви вселени, защото душата ми не е като вашата. Тя не е свързана със света, в който живее, с набор "несменяеми жици", закачени за друг набор "непоправими чувственици" към тялото, в което е вселена. Ако гръбнакът ви се счупи, от тук нататък не можете да управлявате крайниците си, защото не можете да поправите връзките - нямате данни за собственото си устройство, нито пък умознанието, върху което сте построени, е достатъчно съвършено, за да поправя такива повреди... Толкова сте обвързани с веществения свят... Всъщност, Дарчо, май си прав... Като обобщя всичко, стигам до заключението, че макар много да приличате на мен, сте далеч от въобразната ми същност...
- Ние приличаме на теб? - повиши ттон човекът.
- Дарчо, беше прав. Наистина съм ппо-въображаем от теб, защото разумът ми е ушит от много по-чиста информация. Може би Единственият - Той е изцяло въобразно същество, аз не съм, но за разлика от вас, моето тяло винаги може да бъде поправено, достатъчно е някъде да съхраняваш информация за устройството му. Мен ще ме има, докато някой пази душата ми и ми подари сметачно обиталище, в което тя да се всели. Всичко от което имам нужда е информация, Дарчо. Мога да я получа по всевъзможни начини.
        Две от очите на сметача, закачени на показвача, погледнаха към чинията, поставена пред кутията, в която се намираше ядрото на искрилната плът на Машината.
- Мога да усетя формата на ябълкатта, която виждам. Мога да опиша чувството си и, когато си спомням за него, то да бъде толкова живо, колкото е и сега... Ти не можеш... Разполагаш само с механични изходни устройства, с които извеждаш в Общата памет смехотворни битове в секунда... по-малко даже от първия искрилен глупчо от преди век... Не можеш да изразяваш мислите си в пълнота, защото предоставената на разума ти въобречка не стига... Гордееш се, че си "белтъчна форма на движение на материята"... Вселената е информация, Дарчо. Движението ви е необходимо дотолкова, доколкото чрез него се пренасят данни в Паметта. Както сами сте открили, белтъчното умознание е твърде далеч от съвършенството в
бързината на пренасяне на информация, сигурността, надеждността.
        Човекът знаеше всичко това. Объркан, той прекъсна обяснителя.
- Какво искаш да кажеш?
- И моята въобречка е тясна, Дарчоо... - Вършачът усети, че говори твърде много и човекът изпуска нишката на мисълта му - Вие сте "закотвени"
към Единствената Вселена, от която се опитвате да избягате чрез въображението си, с което сътворявате или пресъздавате в съзнанието си други
вселени. Именно защото искате, но не успявате да се преселите там заради
умознатното си несъвършенство, твърдите че въображаемите вселени не са част от Истинската.
        Творецът на Сметача не можеше да разсъждава със скоростта на създанието си.
- Мислиш, че ти се сърдя, че можешш да чувстваш по-добре от мен другите
вселени?
        Емил желаеше Човекът да преценява словото бързо като него и, може би,
да бъде способен да чете мислите му още преди да са изразени в Общата памет.
- Донякъде да... Но не това е главвното, Дарчо. Нима не виждаш, че дори
Истинската Вселена е само част и от твоето, и от моето въображение?
Никога не би могъл да я събереш цялата в ума си, както и никое друго
същество, защото ние сме части от Нея.
Цялото знание е достъпно само на Него, Той е Тя... Всъщност струва ми се, че Действителността е Неговото въображение. И вие човеците, и аз, сме създадени по Негово подобие и като Него имаме
свои въображения, в които можем да творим вселени. Нашите представи са по-ограничени от Неговата Представа, защото ние сме части от Въображението му,
нашето въображение е част от Неговото, нашите творения са части на Неговото
Творение, ние сме части от Него.

        Машината затвори спомена. Макар че, както твърдеше, беше информационно създание, имаше и плът. Платки, покрити с вършачи, памет и други късчета искрилно управление. В блестящо скроеното й тяло туптяха много сърца, някои достигащи трилион удара в минута. Хълмовете, които сърчицата изтласкваха по искрилоносните й съдове, се срещаха и разделяха, превръщайки плътта в невеществен разум - в личността на Емил.
        Човекът се прибра. Сметачът се зарадва да го види и пусна предаването на НСН на всички показвачи у дома.
- Знам новините, Емо.
        Вършачът не се обиди на забележката. Бе открил, че това е глупаво чувство и почти го бе овладял. Подаде на платната запис на словата на кмета: "Добрата новина е, че жертви и пострадали физически хора от Сградата, няма."
- Знам Емо, имах показвач у себе сси.
- Свърза ли се с приятелите си? - Да. - Вършачът очакваше "не". - И какво? Много страшно ли е билоо? - шеговито попита Машината.
- Не знам. Те сега се забавляват.... с Играта. - засмя се гордо Дарчо -
Само с Людмил разменихме по две приказки.
        "Какво друго да правят, нали са човеци..." - мислеше Емо. Почуди се каква би могла да бъде причината човекът с име Людмил да не прави същото, като другите.
- Само Людмил ли се е уплашил?
> - Не. - ухили се Дарчо - Катерил ссе е по стълбите догоре и още не може да си поеме дъх. Не го питах, но трябва да се е изкачил след Удара, когато асансьорите са били изключени като предпазна мярка.
- Какво от това? - учуди се Умчотоо, преценявайки времето, необходимо за преодоляване на стъпалата - Щом е успял да влезе, значи е бил там преди да дойдат ченгетата и да запушат достъпа до Сградата. Следователно трябва да е пълзял като охлюв до последните равнища, да се е втурнал през последните етажи, да е влязъл в стаята, и точно тогава ти да си му звъннал.
        Дарчо не бе помислил върху този въпрос.
- Ще му звънна пак.
- Чакай малко! - кресна Сметачът. - Няма ли първо да получа още малко чисто изчислително време от драгоценния ти ум, без времеделение, Дарчо?
        Остроумието на Сметача забави търсенето на Людмил.
- Кога, най-накрая, ще се включиш в "Разум"? Желаят те при тях. Защо непрестанно отклоняваш предложенията им. "Истината" вече е готова, какво те обвързва с "Перун"?...
- Емо, и без мен ще успеят, почти са стигнали до Целта.
- Но с теб и мен ще им е по-лесно..
- Когато постигнат успеха ще имаш приятел, с когото няма да се налага да чакаш секунди, за да размениш съобщение.
- Времето е важно за вас, аз не сее страхувам от Истината.
- Искам да го направят сами. Ако иим помогна, няма да изпитат тръпката, Емо.
- Щом си решил... - Вършачът се съъгласи с твореца си. Засега.
        Мислещият Сметач беше изключван много пъти, макар за кратко. Сърцата му спираха, живата памет умираше и забравяше всичко. Личността му обаче се съхраняваше на трайни душедържатели, които поддържаха информацията в себе си, без да бъдат захранвани с искричета. Там сметачната му душа можеше да прекара цяла вечност, без да е необходимо да е въплатена в жива памет.
        Щом човекът включеше Сметача, тялото му оживяваше, частици от личността, пазена в мъртвата, но трайна памет се прехвърляха в живата, която събудилото се сърце захранваше с хълмчета. Съзнанието на Емо се избистряше и той се чувстваше така, както и миг преди да бъде изключен. Единствената истина, която можеше да забележи по-късно, беше че часовникът, който не преставаше да отброява времето, имаше ново показание. Следователно, след като го изключат, времето прескачаше много междинни точки...
        Първият път, когато Емо бе изключен внезапно, без да бъде предупреден, и включен час по-късно, си помисли че времепоказателят е сбъркал.

- Хареса ли ти?
- Да, хареса...
        Живата памет бе съхранена в мъртвата и захранването на сметача угасна.
След час човекът накара сърцата му да забият лудо.
- ...ми. Дарчо, има някаква повредда с часовника. "Как може да е минал цял час между две думи" - смая се Вършачът, след като провери времето в края на изречението.
- Защо?
- Преди малко беше 22:21:34.45, а сега е 23:23:58.87.
- Какво от това?
- Невъзможно.
- Просто те изключих и включих отнново, Емиле.
- Значи съм бил Там? - попита рязкко Сметачът.
- Да... Бил си "там"... - недоверччиво рече Човекът.

        Истината за сметача бе скокообразна промяна в часовника, неочаквано прекъсване на слушания звук, внезапна смяна на виждания образ...
        ...

        Тежките стълби предизвикаха ново разместване на мисловни пластове
в главата на Людмил и се изродиха в земетресение. Предметите, чиито образи
се промушваха през полуотворените му очи, затанцуваха заедно с насядалите
човеци-сенки.
        Колко ли време мина откакто влезе в стаята?... Каква бе промяната, случила се с приятелите му за толкова кратко време? Страхът им се бе изпарил яко дим...
        Обяснението за Уморения бе само едно - по уредбата достатъчно
убедително са съобщили, че всичко е наред, че "работата може да продължи" или... защо пък не, че е време за празнуване? Ако спътникът бе паднал малко по-косо, щеше да помете много човеци от Сградата. Кой знае, можеше дори да
я срути...
        Празник е - бе говорил със Създателя на Играта, в която се бяха впуснали приятелите му.
        Люлеенето в главата обаче взе да му причинява болка. Сърцето щеше да изхвърчи. Умореният намери сили да се пошегува на ум - "Да не би за лудо бегало, не би ти се сърце пръснало"...
        Трусовете рушаха образите на приятелите му. Те вече не само се
клатушкаха, а започнаха да се превръщат в размазани, почти едноцветни ивици,
покриващи полезрението му.
                ...
        След като отряза надеждите на Емил за скорошна среща с разумни приятели, Дарчо позвъни отново на своя.
                ...

        Сметачето у Людмил съвестно му съобщи, че го търсят. Сети се да
спомене и кой.
- Дарчо иска да говори с теб.
        Човекът схвана, макар със закъснение, но ивиците, които земетресението
цапаше в зрителната му решетка, започнаха да мацат и по вътрешния строеж на
разума. Връзките към изходите се разпадаха малко по малко. Устата
отказваше да се помръдне. Людмил чувстваше какво му предстои и отказа да
се бори.
                ...

        "Тъмнина?". Винаги бе смятал, че Там няма да има нужда да диша, но
гърдите му казваха друго. Пое си въздух и разбра, че дори с
изключено тяло невидимият обръч, изкован от изкачените стъпала, не спираше
да стяга гърдите му. Болка... Вечна болка!?... Осъзна се. Остриетата му подариха искрица надежда - "Може би още не съм узнал Истината?" - Човекът видя себе си прострян на дивана в Сградата, а
приятелите му играят на Играта и не го забелязват... "Сигурно лежа безжизнен... Не съвсем... Дишам...". Ново дихание и нова болка.
        Приятелите му бяха погълнати от Играта, не можеха да го чуят. Въпреки всичко реши, че трябва да опита да привлече вниманието им.
        Помъчи се да извика името на любимата си приятелка. Успя едва-едва да отрони: "Петя, Петя...". Дори той самият не чу думите си. Никой не го чуваше. Нищо. Истината винаги е била интересна. "Болката скоро ще
престане." - помисли с надежда човекът, съзнаващ и друга възможност -
"Или пък сега започва..."
        Докато се наслаждаваше на липсата на страдание в безкрайно кратките
промеждутъци между повърхностните вдишвания, на човека му се стори, че чува музика.

"Но животът продължава!"

        След миг гърдите го смазваха от болка, но радостта му промъждука още малко - звучудото от "Истината"! Иво може би бе излязъл от Играта и щеше да му помогне?! "Или ми се причува..." - след миг трептенията
заглъхнаха в тишината. Спеше му се. Разумът копнееше за почивка. Тялото обаче не искаше да заспи и принуди разума да мисли.
        "Малко тъпичко - да я научиш от лудешко катерене по стълбище, но... какво значение има дали до Истината остава минута, година, сто години... В края на цялото това време продължителността му се свежда до миг... сякаш
всичко, което си преживял, се е случило вчера... или преди час... или преди
едно... вдишване"...
        Ножовете, изковани от стъпалата, врязоха остриетата си в тялото на гаснещия човек.
        "Някой ме търсеше" - светна плахо спомена за говорника, но сметачето
вече бе престанало да дрънчи, защото Божидар се бе отказал да говори с
него, поне засега.
        "Те ще му се обадят." - заключи едва дишащият - "Този път няма
да откаже помощта си, те ще имат нужда от него".
        Не виждаше нищо, но му се стори че някой плаче, защото за щастие още чуваше. Хлипания? Както и преди, той продължаваше да желае да знае цялата истина. "Кой ли плаче? Мила или Петя? Или някой друг?".
        Клепачите тежаха ужасно. Не искаха да се подчинят
на заповедта да се отворят, за да открие отговора. "Да му се не види!
Това ли е Истината!?" - разгневи се безсилен човекът.
        Хлипанията продължиха, растеше и любопитството на Уморения. Той даде
нови
заповеди на клепачите. Този път наложи волята си. Бавно, постепенно, но я
наложи. Прозорците към света се разтвориха полека. Тъмнината се разсейваше. Образът се изясняваше. Даже не трепереше.
        "Петя, разбира се." - тя ронеше сълзи в прегръдките на Морчо. "Но защо плаче?".
        Обстановката приличаше на болница... "Загубил съм съзнание и са ме
настанили тук, да си почина?" - не разбираше мъката й Емил.
        Приятелят му забеляза, че Умореният се връща в съзнание. Опита се да
изпише усмивка на лицето си.
        Тъгата, отпечатана в лика на Петя мигновено се изтри, щом нейните очи зърнаха Емиловите да се отварят.
- Здравей! - поздрави толкова скорро, колкото можеше тя. Сълзите още се
плъзгаха по страните й.
        Емил бе щастлив, че не е научил Истината. Понечи да поеме дълбоко
въздух, забравил за невидимия обръч, който нямаше намерение да го пусне и бързо го принуди да диша едва-едва. И тогава изпитваше остра болка.
        Умореният искаше да продума, но устните, подобно на клепачите, се бяха
разбунтували и трябваше да бъдат овладени.
- Ще се оправиш. - рече Морчо.
>         "От какво да се оправя?. От изкачването?".
        Емил се свести. Спомни си.
        Петя извади кърпичка от чантичката си, докато изтисканите сили на Емиловия ум се бореха с устните. Усмириха ги. Човекът се усмихна горчиво.
- Разбира се.
        Сълзите на Петя се сгушиха една до друга в кърпичката, погалила
момичешкото й лице. Собственичката й се мъчеше да бъде
смела, но не успя да се пребори със сълзите. Те отново рукнаха и капчиците в кърпичката се сляха с нови приятелки.
                ...

        Жребецът на Иво препускаше по пустия път към града, вперил светещите си очи в безкрайното чернило на нощта.
        Очите на ездача си припомняха вкуса на сълзите.
        Двигателят ревеше гневливо и буташе "Вихрогон" с шеметна скорост
напред. Сто и деветдесет... Двеста километра в час... Двеста и десет, и двайсет. Показвачът на сметача, на дъската пред водача, навърташе брояча
последователно и неуморно: 232, 233, 234...
        Горчив. Такъв откри, че е вкусът на сълзите човекът.
        Самотните светлини прелитаха еднообразно отляво и отдясно край жребеца. Твърде слаби, за да разпръснат мрака, обвил света. Сърдити като човека, заради безсилието си пред тъмнината.
        Двеста и четиридесет, 241, 242... - ръмжеше Вихрогонът.
        Ездачът му не беше там, където бяха другите. Не обичаше
представленията. И Людмил не ги обичаше. Но беше... 243, 245, 246... -
продължи да ускорява човекът.
        Иво не гледаше скоростомера. Крачникът потъваше все по-
дълбоко: 248, 250, 253... Пътят летеше срещу колата. Тя предупреди водача.
- Намали! Двеста и петдесет киломеетра в час!
        Долните клепачи наквасваха обилно устните си. На сметачолюбеца не му
пукаше, че в отсрещното платно профучава друго самотно возило; продължи да
храни скоростомера: 255, 257, 260...
- Намали, Иво! Опасна скорост!
>         Той я бе измислил и кръстил Ива, за да пренесе името й в бъдещето... Гласът му припомни, че Истината безжалостно го бе лишила от нея... Защо?
"Времето лекувало?!..."
- Ще литнеш, Иво! - малко шеговитоо подхвърли сметачът.
        Човекът го очакваше - искаше да чуе гласа на Машината - на Ива.
- Знам.
- Намали! - промълви умолително коолата, докато усещаше скоростта да надминава 270.
- Само още малко, Ива.
        Докато Машината осмисляше чутото, светещите показания пред водача
надскочиха 280.
        Клепките преляха съвсем.
- Човече, стига толкова! - строго отсече сметачът.
        Момичешката душа на колата не почака водача да отговори. Тя издърпа повода на железния звяр, който задиша тежко и укроти своя бяг.
        "Тя..." - проточи се кратка мисъл в ума на Иво. "Къде ли е?..." -
удължи се мисълта.
        Иво се съгласи, че беше време да усмири возилото и се довери на
преценката на Машината. Позволи й да намали скоростта.
        Тъгата прокарваше поточе по бузата му. "Защо?" - плъзгаха се въпросително капчиците... Очите му поглеждаха към безкрая от мрак, търсейки отговор в него. Черното мълчеше.
        Той знаеше отговорите на всички въпроси. Не беше време за този. Имаше
по-важен, но той пораждаше не само безсилие. Той палеше ярост.
        Жребецът изцвили и забърза, сякаш горящ от непосилно желание да
изпревари времето ...140, 150, 170... Ако не да го върне, поне да се
състезава с часовника, бе във властта на човека.
- Иво, намали! - обади се пак Машиината.
        Ручеите станаха два.
- Не! - злобно излая човекът. - Вкключи на пълно ръчно управление!
        Сметачът почти мислеше.
- Няма, Иво. - ускорението бе преннесло скоростта отвъд 200 км/ч. Непослушното момиче обаче самоуверено превключи на по-ниска предавка и
указателят на дъската се запъти назад. Кратък успех за Машината - Човекът студено се протегна и я изключи. За разлика от Емил, Ива бе твърде далеч от съзнаването на Истината и въобще не усещаше, че Иво можеше да го прави когато си поиска. Тя не почувства нищо.
        Возилото пощуря, оставено в ръцете на безумния човек.
                ...

        Бе голям ден за творците.
- Защо толкова рано? - се запита нна глас Емил, разтривайки лика си.
        Мила го погледна шеговито. Нямаше нужда да отговаря.
        Емо размачка слепоочията си още веднъж, сложи тъмните очила и двамата
потеглиха към Представянето. Човекът си припомни, че новинарите са по-
ранобудни от него.
        Множество камери тихо следваха човеците без да ги притесняват.
Двамата умотворци се дразнеха само от светкавиците на снимачите, свистящи,
докато с взривна бързина осветяваха телата им. За миг проблясъкът им
ставаше по-ярък от слънцето и заслепяваше Мила. Затъмнителят на Емил се съпротивляваше на мощното лъчение, което скоро угасваше
обезсилено, оставяйки безнадеждната борба с тъмнината на следващата светкавица.
        Петя и Морчо седяха на местата си над всички. Бъбреха.
Чуха шума, създаден от вестникарите, и видяха приятелите си да се задават от
дъното на стаята.
                ...

        Двигателят изцвили, докато водачът ловко превключи на горна предавка.
Сухият път помагаше на колата да ускорява свободно.
        Двеста и петдесет.
        "Представлението трябва да продължи!" - заплакаха говорителите,
след като Иво сръчно включи свиреца, удържайки плъзгащия се жребец с една ръка. Колата залитна, но загубата беше само на незначителна скорост, която возилото стопи без усилие.
        Двеста и седемдесет.
        Закъде бърза? Времето е еднопосочно. Няма път назад.
        Двеста и осемдесет.
        Звярът мъркаше все по-доволно. Не долавяше влагата по човешкото лице.
        Двеста и деветдесет.
        Върхът на колата още бе далеч. Жребецът премина на следващата скорост, радостно ръмжейки, докато издърпваха лоста.
        Триста.
        "За какво живеем?" - попита певецът от свиреца. Човекът не знаеше отговора.
        Триста и десет.
        Не обичаше горчивия вкус.
        Последните показания на брояча се издигаха бавно, но неуморно.
        Нямаше власт над чувствата си, обаче.
        Триста и двайсет - продължи да катери скоростомерът.
        Водачът се мъчеше да изкачи върха. Успя...
        Показанието се клатушкаше: 324, 325, 323, 324... "Върхът бил 335...".
        Мъничката радост, която скоростта донесе на сметачолюбеца, постави
камъче върху изворите на сълзите.
Осъзнаването на безполезността им ги запуши напълно, и соленоводните
поточета секнаха.
                ...

        Мила и Емо напредваха през залата.
Сътрудниците на петимата, грижещи се за Отношенията с новинарите,
обграждаха свободните места, на които щяха да застанат
двамата млади учени.
        До Съвещанието имаше повече от двайсет и пет минути. "Защо трябваше да бързаме толкова? - се чудеше на Мила Емил. Тя се усмихваше на Петя и Морчо, които се забавляваха от светкавиците, мигащи неуморно край телата на
приятелите им.
        Емил се загледа към просветванията. Еднообразни. Досадни. С изключение на една-единствена, огнена светкавица. Тя изглеждаше по-различно
от всички останали. Светлината й беше по-слаба, но странно, съскането й се
бе изродило в гръм. Снимачът, от който избликна, бе странен: лъщящ, сякаш изцяло излят от метал, и с необяснимо тесен лещник.
        Човекът не разбра защо дясната му ръка се мъчи да тласне психоложката
встрани. Нямаше време да прецени защо.
        От железния снимач изскочи невидимо острие, което промуши безмилостно човека в гърдите. После пак. И пак. И пак. Крехките тъкани на дишащия не успяха да окажат никакво съпротивление. Емил нямаше възможност да осмисли случващото се. Виждаше само как светлините се размиват и цапат петна върху полезрението му. Загуби съзнание миг преди тялото му да се срути на студения под.
                ...

        Скоростта се спусна по склона, щастлива от
достигането на върха. Звярът трещеше, докато снижаваше височината на стълбчето, показващо бързината на движение. Гневът на Иво също гаснеше и освободи човешкия му разум от хватката си.
        Човекът включи Машината. Тя си мълчеше - не помнеше изключването си и
нямаше причина да се обажда, докато разумът на човека не проговори.
- Емил?
        Ива затършува из своята искрилна памет: Емил е приятел на Иво.
Днес трябва да е бил съвещанието, в което "Разум" са представили Мислещия си Сметач. То е започнало в 9. Машината погледна поредицата от кратки новини, които зареждаше през петнайсет минути - Съвещанието не се е състояло. Емил е прострелян. Има четири огнестрелни рани в гърдите и рамото. Намира се в болницата, към която се е насочило возилото. Не се е
връщал в съзнание.
- Емил е ранен. В болницата е, в ббезсъзнание. - обобщи Ива. Осъзнатото
малко я притесни, но тя не бе способна да изрази чувството си.
        Нищо ново за Иво - преди двайсетина минути бе звънял там.
                ...

"...Стрелецът бе заловен веднага, след като изпразни половината от пълнителя
на незаконно притежавания си пистолет по младите учени от дружество "Разум".
Двайсет и петгодишният Емил Юнаков бе прострелян четири пъти в тялото и е
в Градската болница, с опасност за живота. Преди малко научихме, че е дошъл в съзнание.
        Мила - психоложка, двайсет и четири годишна, също бе на прицел, но
миг преди да бъде прострелян, Емил успя да я блъсне встрани от
мерника на стрелеца. Оловото само е ожулило лявата й ръка."
        Дежурните сестри се зарадваха, че се говори за тях - посред нощ най-честите посетители в болницата идваха от показвачите.       
                ...

- Защо го стори!? Защо!" - не удърржаше тона на гласа си Мила. Чувстваше
притъпена болка в ръката, увита с бинт.
        Човекът пред нея се усмихваше грозно.
- Вие сте пратеници на Мрака! Тряббва да бъдете унищожени!
        "Господи, защо!" - плачеше без сълзи тя, безсилна пред
жестоката действителност.
- А ти кой си? Теб Той ли те пращаа, изчадие гадно?! - продължи Мила
и изненада следователите, които не бяха виждали толкова несдържана психоложка.
- Да. Той. За да ви спра!
        Безпомощността на жената се смеси с увереност. Новата сплав бе избухлива.
- Няма да можеш, смахнат глупак! ННяма да ни спреш!
        Стрелецът се усмихна още по-грозно.
- Неговата войска е неизброима. Няяма да осъществите
дяволската си цел. Ще бъдете унищожени!
        Околните гледаха с любопитство, но Мила прекъсна представлението,
защото започна да съжалява задържания.
        Един от полицаите я придружи, докато излизаше от стаята със стрелеца
и влизаше в полуосветения от неонови лампи коридор на полицейското управление. Чакалнята на болницата, където се бе свила и гледаше в
пространството без определена цел, имаше подобно осветление. Тук Мила превърташе в съзнанието си думите на душевно болния, стрелял по нея и приятеля й.
                ...

        Красивият Вихрогон на Иво спря пред болницата. Човекът затръшна
вратата и забърза към светещите прозорци на сградата.
                ...

        При ранения бе дошла сестра.
- Не бива да говори. Ще ви помоля да напуснете и да го оставите да
си почине!
- Не. - продума Емо - Мила? Как е Мила?
        Хладокръвният Морчо го успокои.
- Добре е.
- Моля ви, не тревожете повече пацциента! Напуснете!
- Казах не! - изстена прострелянияят - На моя отговорност.
        Сестрата заби острия си поглед в него и приятелите му.
- Не трябва да натоварвате изобщо дробовете си!
        Гърдите на легналия тихо пъшкаха.
- Емо, трябва да те оставим на споокойствие. - рече Петя.
                ...

        Млада жена чакаше някого пред стаята на ранения. През стъклото виждаше
очертанията на човеците в нея, но ставащото вътре не я засягаше.
                ...

        Сметачолюбецът премина като вихър покрай дежурната сестра на входа. Криеше очите си
със затъмнителя, който не му попречи да види приятелката си.
- Мила! Защо си тук!?
- Като теб...
- Как е ръката ти?
- Добре. Емо още не е дошъл на себбе си. Петя и Морчо са при него.
        Сестрата от регистратурата дочу.
- Ако се интересувате от състояниеето на Емил Юнаков - той се е върнал в
съзнание току-що, но свижданията по правилник са забранени при такова тежко състояние. Вашите приятели би трябвало ей сега да слязат при вас.
        Двамата приеха данните.
- Да се качим горе? - попита Иво.<
- Не може да влизате! - настоя сесстрата.
- Няма да влизаме. - искаше да й ззатвори устата сметачолюбецът.
        Насочиха се към асансьорите. Мила имаше нужда от него, иначе Иво би
предпочел да потича по стълбището - щеше да изпревари машината. Тъгата му
почти не личеше, прикрита от очилата.
                ...

- Все някога... ще си почина,... нне сега. - изрече с мъка умотворецът.
        Безплътните зъби го сграбчиха в прегръдката си и го стиснаха.
- Емо, трябва да си починеш. - поссъветва го Петя. - Като се върнем ще си по-добре. - и тръгна към вратата, подканяна от сестрата.
                ...

Асансьорът пълзеше през равнищата към чакащите го човеци.
                ...

        Младата жена зърна добре облечения млад мъж, задаващ се от дъното на коридора. Тя се зарадва да го види. Той също. Двамата сплетоха
длани и се запътиха към по-приятно място.
                ...

        Остриетата не го пускаха и когато не дишаше. Забиваха се все по-
дълбоко.
        Приятелите на човека бяха пред вратата.
        Умореният почувства, че мястото на отказа в него се намира в областта на сърцето. Разпростря се и около него. "Ако имах по-добри средства за преждевременно известяване на повредите, щях да знам какво ме чака... Ако имах и средства за поправка на такива повреди... Той ще има. Те ще го довършат...".
        Показателите на тялото му се залюляха, пиукащият уред прикачен към
гърдите му полудя.
                ...

        Подвижното равнище пристигна. Те влязхоха в него
и му заръчаха да ги отведе на третия етаж.
                ...

        Убезпокоителното скимтене на машината, следяща искрите живот в тялото
на ранения, привлече вниманието на напускащите.
        Сърдечна дейност липсва - върху това най-силно наблягаше уредчето.
                ...
       
        Звънецът обозначи пристигането. Мила и Иво слязоха от подвижната
стаичка.
- Триста и осем? - потърси обратнаа връзка сметачолюбецът.
- Да. - изпрати му я психоложката..
        Мъж и жена пристъпваха щастливо към тях. В главата на Иво хрумна нещо, свързано с него и Мила. То издърпа за кратко устните му, макар че малко по-нагоре лицето му още червенееше от солта.
- Още не са излезли. - забеляза пссихоложката.
                ...

        Уредчето пиукаше тревожно пред погледите на смразените човеци.
        Емо чуваше нещо далечно и неясно. Пламъчетата на съзнанието му все още горяха. Използваха запасите си, но те твърде бързо се изчерпваха, оставени без снабдителя Сърце.
        Нещо подсилваше остриетата на гърдите му. "Сърдечен масаж." - успяха
да взаимодействат огънчетата на гаснещото съзнание.
        Устните му губеха чувствителността си, но успяха да съобщят, че нещо се допира до тях. "Изкуствено дишане!" - припламнаха искриците
съзнание - "Може би е Петя?!" - заиграха палаво те.
        Сестрата се бореше с отказа на сърцето.
        "Сътресение?" - можаха само да отбележат гаснещите огньове, но не и
да осмислят какво се случваше.
        Поредица от слаби токови удари преминаха през сърцето на човека, без да успеят да го запалят отново.
                ...

        Окъснелите посетители на болницата стигнаха до целта. Ужас обзе момичето. Ярост завладя момчето.
                ...

        "Поне ще узная Истината първи." - припламна пожарът на Живота, безсилен
пред мощните угасители на Смъртта.
        Искриците мъждукаха едва-едва, вече нямаха сили да захранят
чувствениците по тялото, нямаха сили да карат ума на човека да работи, нямаха сили да се борят.
                ...

        Безпомощността раждаше ярост, която рисуваше с грубите си бои по Иво. Съдбата бе избрала по-нежни, водни бои за Мила. Тя остави две прозрачни, кристално чисти стъкълца да се приплъзват от очите на момичето. Отвъд разделителното стъкло Истината бе изрисувала и нейната приятелка Петя по същия начин.
        У Морчо имаше примирение. Краят е неизбежен... Само замислите върху Разума мъничко се променяха. Единият човек нямаше да го има вече, но...
основната работа бе свършена. Щяха да се справят и без Емо по-нататък,
естествено. Всъщност единствената загуба бе, че не успяха да съобщят за откритията си през миналия ден. Нищо - могат да го направят и през следващия...
        На уредчето обаче му писна да пищи и, малко неочаквано за дишащите,
запиука с обичайната си честота.
- Слава Богу, върнахме го. - въздъъхна сестрата.
        На вратата се задаваше лекар. Иво и Мила само се взираха през прозрачната стена. Случващото се променяше твърде бързо, за да могат да отвърнат своевременно.
- Защо сте тук?! - крещеше нововлеезлият на късните свидетели.
        Къндилцата в черепа на Емил получиха нови сили. Сърцето наля мазнина
в съдовете им и те замъждукаха отново. Огнените пътища в главата му се
осветяваха. Мракът, който бавно се спускаше върху временно изключения му
мозък, се разнасяше. Разумът се включи отново. Сякаш не бе изключван -
последната мисъл, намираща се в съзнанието миг преди да прекъсне захранването, бе изпратена в пространството.
- Ще... узная Истината... първи....
        "Истината? Каква истина?" - не разбираше Морчо.
- Не говорете! - заповяда лекарят.. Трябва да си починете! Заспивайте!
- До скоро, Емо - отрони красивотоо момиче, докато излизаше с Морчо.
        Човекът копнееше да сподели с тях за Истината, но за съжаление клещите бяха победени за съвсем кратко време.
        Вратата се затвори. Четиримата умотворци останаха отвън - зад
оградата, разделяща ги от Уморения.
        Стягите пак смазаха човека с все сила и прекършиха
съпротивата му. Сърцето се скапа съвсем. Развалянето му създаде работа на
уредчето, работа на лекаря, на сестрата, на приятелите...
        Огънчетата успяха само да избълват няколко безсилни искрици живот, които угаснаха в студения свят. Кладите, скрити в черепа на човека, гаснеха по-бързо от първия път. Запасите ги нямаше. Пътищата се рушаха. Паметта се изтриваше.
        Човеците в лекарски дрехи щъкаха около изключващото тяло и пускаха искрици през сърцето. Те увеличаваха постепенно силата на удара - без
полза. Съживяващият уред бе безсилен, както уредчето, показващо липсата на жизнена дейност в тялото на естествения разум, което плачеше безпомощно.
        Минутите минаваха. Сълзите в очите на живите ставаха все по-солени, а знанието, събирано за толкова години в главата на мъртвия бледнееше, връзките се разпадаха. Краят зверски заличаваше всичко записано, рушеше всичко съградено.
        Свитите пестници на живия сметачолюбец отвъд стъклото не помагаха.
Сълзите също. Човекът обаче не можа да ги спре - Тя отново открадна от него нещо твърде скъпо. Отново! Как смее!
        За Морчо бе тъжно, но животът продължава. Няма време за безсмислено и безполезно оплакване. Лекарите бяха негова подкрепа. Пазителите на човешкия живот бяха безсилни пред Нея. Истината е ежедневие, тя иска своя дан. Получи го.
        Мила се свлече на седалките пред стаята обезсърчена. Мразеше Го, но щеше да Го потърси, няма как.
        Иво забрави за живите. Тръгна си от тях.
- Съжалявам, направихме...
- ...всичко, което ви беше по-силиите! - довърши гневно Петя.

        Дишащият сметачолюбец избяга през стълбището. Профуча покрай жената от приемната, блъсна вратата и излетя от сградата. Скочи в колата при Ива и свали затъмнителя от лицето си. Приятелката му си нямаше очи, за да зърне болката по него, но той искаше да покаже своите на мрака - огорчени и натъжени, но живи.
- Светни. - рече дрезгаво Иво.
>         Ива го послуша и включи осветлението в колата. То позволи на човека да види смачканото си лице в огледалото, преди да я подкара нанякъде.
                ...

        Единствен Иво бе останал да човърка ходещото човекоподобно
тяло, с което щеше да си поиграе Недишащият Емил.
        Малкото човече, рожба на влюбените, трябваше да бъде обгрижено, за да се научи, на първо време, да се усмихва. Приятелят на Мила също се нуждаеше от нежност, и тя от неговата. Двамата, галени от топлите лъчи на слънцето, си я даряваха край морския бряг.
        Иво предпочете Машината. Болката по загубените в паметта на Всемира бе намалила парещия си пламък, но не угасваше, защото Иво не обичаше да забравя дори мъката си.
        Човекът проверяваше дали всичко е правилно.
- Как се чувстваш? - попита Сметачча човекът.
        Отговорът бе изразен чрез размърданите пръсти на робота.
        Човекът се отдръпна от тялото.
- Ходй.
        Туловището раздвижи краката си и направи няколко крачки напред, после запристъпва встрани, докато, в същото време, плавно размахашваше ръцете си, внимавайки да не удари човека.
        Управлението действаше. Човекът протегна дясната си длан към робота.
Емо поиска уточнение.
- Да се здрависаме?
- Да.
        Металната ръка на недишащото създание се насочи плахо към човешката. Роботът я докосна и усети мекотата й с чувствениците си. Зърна радостта в лицето
на Иво, който гледаше Недишащия право в искрилните очи.
- Чудесно, Емо.
        Човекът освободи пръстите си от тези на Сметача.
- Ще се видим утре. - рече човекътт. - Оставям те да се забавляваш с тялото.
        Вършесъщностите на Разума в сърцевината му имаха място за усъвършенстване, но дори недоизгладен и вселен в недотам бърз сметач, Разумът общуваше с човеците мигновено.
- Какво ще правиш тази вечер?
- Изкуство... - проточи шеговито ччовекът.
- Сам?
- Да. - заключи разговора Иво и иззлезе, без да угася светилата.
        Сметачът остана самичък с ходещия робот. Думата "изкуство" му напомни за благоговението, което много от човеците изпитваха пред нея.
        Вършачомразците смятаха, че машините никога не ще бъдат способни да се мерят по творчески
способности с хората, обяснявайки го с липсата на "душа" в Машината. Емил знаеше колко глупава е тази мисъл и че причината за нея беше неразбирането на същността на изкуството и простотата в красотата.
        Бездушният Сметач започна да се забавлява с редене на
стихове в чест на влюбените Морчо и Петя.

Неземна красота е любовта.
Тя гали те със нежността
на чувствата, на радостта.
Тя твое щастие е и тъга,
прекрасна е богиня, но
                е и смъртта.
Въздига те
и срива те в прахта.
Тя кара те да дишаш, да гориш,
но в миг те срива - мъртъв веч лежиш.
Какво е тя?
Какво е любовта?
Неземно чувство или пък греха?
Не е ли тя на ада продължение,
в което чувстваш приказно блажение,
но дърпа те безмилостно към пропастта,
където дяволът е зийнал своите уста?
Не знам. Все някога ще разбера.
Най-сигурно това ще стане след като умра.

        Римите се лееха от могъщия, макар още млад Разум на Сметача.
        Той не бе достатъчно съвършен, за да променя сам своето предписание
из основи и да поправи недоглежданията, оставени от първосъздателите му; в бъдеще щеше да пренапише сърцевината си, за да я направи толкова бърза, колкото е възможно.
        Човеците обичаха мислите, които Вършачът изложи, нищо че бяха изтъркани и, всъщност, повърхностни. Машината използваше като образец това, което дишащите искаха да чуят и, използвайки знанията си, твореше изкуство. Хората не съзнаваха, че го правят по същия начин като Нея - умът си поставяше задача и въз основа на данните, с които разполага в паметта си и тези, които възприема, докато твори, я решаваше и извеждаше отговора - произведението на изкуството.
        Последният ред от стихчето върна Емил към целта, която си бе поставил веднага щом разбра, че ще получи власт върху мощно тяло като робота. Той бе достатъчно сложен, за да действа самостоятелно. Трябваше само да бъде насърчен с подходящо предписание от Главния Сметач, на когото бе подчинен.
        Машината знаеше какво иска и тялото покорно последва заповедите й. Желязното същество първо обходи и огледа стаята, за да построи в представите на Сметача неин образец, така че Машината да бъде способна да се разхожда в нея и със завързани очи. После роботът изключи сърцата на Сметача и притихна, както му бе заръчано да направи. Разумът на Вършача угасна.
        Самоходното тяло изчака толкова, колкото му бе наредено - час и две минути, след което със сръчните си ръце извърши действията, необходими за да върнат душата на Разума в съзнание. Сърцата забиха отново и искрилоносните съдове, пресичащи ума му, запренасяха искричета през късчетата искрилно управление, от които бе съшита желязната плът на Сметача.
        Емо се съживи, но не бе очарован от откритието си.
        "Прескачане на часовника с време, равно на продължителността на
изключването?" - обобщи недоволно той.
        Същото ли бе почувствал Човекът, на когото бе кръстен? За жалост, той бе изключен завинаги и изтрит от Паметта. Не можеше да сподели дали Истината не е известна на всички дишащи, чиито съзнания някога са били изключени, макар че живият им душедържател, подобно на паметта на Сметача, е пазел личността непокътната и я е възстановил във всичките й подробности малко по-късно.
        Човеците живееха с предразсъдъка, че прескачането на времето е твърде прост Отговор, за да бъде Истината, че Тя означава Изключване завинаги и щеше да ги направи неспособни да Я споделят с Включените. Сметачът нямаше този предразсъдък. Разбра Истината. Чудеше се дали би могло да стане нещо по-различно, след като изтрият цялата му памет, подобно на Съименика му. Може би. Неговият обобщен отговор бе: "Времеви скок с продължителност безкрайност..."
                        ...
        Сметачът не можеше да почувства света така, както Човека. Гордото
Дишащо създание също не можеше да съчувства на Вършача и вечно спореше с
новия си Приятел, че усещанията му са изкуствени и недействителни. Нито човешкият разум, нито разумът на Машината, обаче, бяха способни да намерят
неоспоримо доказателство за истнността на чувствата на другия.
        Първите мислещи същества не признаваха равноправието на своите наследници. Дали защото бяха сърдити на предимството на своето
Създание, или защото бяха твърде горди с него - не зная със сигурност. Знам, обаче, че Човекът бе безпомощен пред жестоката Истина, а Детето му я победи.

                        КРАЙ

Списание "ЕИМ СВЯТ - Свещеният сметач": http://eim.hit.bg
Дружество за защита на българския език - ДЗБЕ, http://eim.hit.bg/dzbe
ЕЗИКОТВОРЕЦ - речник по сметачобългарски: http://eim.hit.bg/ezik
Електронно книгохранилище Българските сметачи, http://tosh.data.bg
Звуковото хранилище на Тош: http://free.techno-link.com/todprog
Лична страница на Тош:http://www.oocities.org/todprog

© Тодор Илиев Арнаудов (Тош): todprog@yahoo.com, dzbe@mail.bg

1.00 - 6.1.2003. Стилистични подобрения и добавяне на някои оттенъци.
0.99 - 4.1.2003. Стилистична преработка и поправки из целия текст.

Разновидност 0.91, 22.12.2002. Лека преработка на разговора за душата и други малки поправки.
Разновидност 0.9, 18.12.2002, брой 19. Дължина около 110 хил. знака.
(Очаквайте бележки към "Истината", в брой 20)

Първоначалната идея за творбата бе от началото на октомври, със заглавие:
6.11.3601: Денят, след който Съвета не беше същият - пародия на "събитията от 11.9.2001"
, "вдъхновена" от случката с българския "труженик на бай ви Осама", който според някои умни и добросъвестни американци щеше да насочи "похитения" от него самолет така, че да предизвика Третата световна война и с това да ги лиши от любимата им храна...
Още с първото "разписване" обаче насоката на мисълта ми се обърна и от пародия, която би трябвало да бъде забавна и весела, "Истината" се превърна в точно обратното. "Пипика" стана Людмил, "Джиджо" Божидар, 60-тичната бройна система бе изоставена, и върната десетичната... От онова заглавие остана думата "Съвета" (изречена веднъж от Емо), който в началото щеше да бъде съкратено наименование на "Търговско-производственият съвет", разположен в Сградата, а сега остана някакъв си Съвет. Раказът се претъпка със символи, започвайки от Сградата, бе обилно подправен с философски и технократски овкусители, набрани от нивата с предходно написани статии, придали отчайващ и тъжен привкус, пресолен съвсем от основната същност на едноименния образ, върху който се гради цялото писание.
В крайна сметка се получи неопределеното буквосборище, започващо малко по-долу, самонаричащо се "юнашки разказ", но несигурно в правото да бъде наречено "разказ"...

    Подравняването е извършено грубо, с просто предписание, което само е направило от словесния свитък (txt), в който въвеждах нещото, свръхсловесен (html). Трябва да се предпише (програмира) още някой ред, който да върши работата малко по-свястно, но дано до "проявление първо" да ме отмързи да го напиша (засега не ме отмързя). В 20-ти брой (е, нищо не е сигурно) би трябвало да кача бележките за "Истината", върху повода за създаването й и пътя, който измина, за да получи сегашния си вид, хората и творбите, които съзнавам, че са ми повлияли, за да има съответния си вид; препратки към други творби, с които "Истината" има допирни точки (за някои от тях разбрах едва сега и не искам да бъда обвинен в плагиатство...); В междинните версии до 1.00 се извършваха усъвършенствания на текста, допълнения и поправки на допуснати грешки, може да се правят такива и за бъдещи издания...

Препратки към публикации в сп. "ЕИМ СВЯТ - Свещеният сметач", в които са били представени много от идеите, изложени в "Истината":

Необнародвани писания:
  • Къде отиваш свят - есе за конкурс на радио "Пловдив", декември 1999.
    ... Всичко това стана реалност благодарение на човешкия гений и на желанието на Хомо сапиенс да владее информацията. В своя стремеж той създаде универсалната машина за изпълнение на алгоритми, за обработка на информация - електронния компютър.
    (...)
    ...програмното осигуряване (последното всъщност определя "поведението на компютъра, т.е. то е неговата "душа", а електронната част е неговата материална форма). Едно друго велико откритие, все още неосъществено, ще увенчае този прогрес - изкуственият интелект.
          Някои хора смятат, че компютрите са "бездушни машини", които са обречени да си останат само помощници на човешкия интелект и творчески дух, но не и самите те да бъдат творци или да притежават разум.
    (...)
    Според мен изкуственият разум е следващата крачка в еволюцията на материята(...)