Внимателно подбрани моменти от съвместния ми живот с роднини и близки приятели, които винаги съм искал да разкажа на някого, който би ме слушал с интерес. Обаче нали разбирате, трудно е да дръпнеш някого за пеша, докато той опитва да стигне до лавката със закуски преди да е затворила или нещо подобно, за да го дариш с радостта да изслуша многочасовите истории, които търпеливо си трупал на цифров носител. И ето, че решителния миг настъпи, време е да направя света съпричастен за великите преживявания!Облаци. Има ги всякакви. Бели, сиви, купесто-мрежести и прочие. Но, никъде няма облаци като тези над Банкя- първокласни, превъзходни облаци, буквално нетърпящи конкуренция. Не бих се отказал с лека ръка и от онези, на които се радвахме двамата с Теодор чакайки отнякъде да се появи автобус номер 17, но това е тема на друг монолог.


























Икономически Университет- Варна. Престижна осемдесет и четири годишна академична институция. Трудно ми е да реша дали го ненавиждам или съм силно привързан към него. По-добре да ви спестя вижданията си за качеството на образованието, с което той се слави надлъж и нашир. Преди да се сблъскам със суровата действителност, бях окрилен от това, което чувах за "най-добрата маркетингова школа в България", докато сега не спирам да се питам- наистина ли всички останали са така окаяни? Но, нека бъдем обективни- лекциите на доцент Георгиева, може и директно да са взаимствани от Маркетингов Мениджмънт на Котлър, но проблема е в отсъствието на каквото и да било онагледено или преживяно приложение на продиктуваните концепции. Защото, такава е местната методика- тук лекциите имат силно сантиментален характер, връщайки ни в годините, когато плахо сме правили първите миши стъпки към класната стая- те не са нищо повече от диктовка с умерена скорост. Диксусии отсъстват. Много още кал би могла да бъде ловко хвърлена върху Икономическия Университет, но целта ми е друга. Нашият университет си има и добри страни, рядко пряко свързани с усилията на лекторите, сградата или нещо поставено на пътя на студента, който след сблъсъка с него разтърсва глава и си казва-"ех, дори само заради това си струваше!". Хубавото в случая с нашата Алма Матер са всички онези неща, които понякога се реят из главата ми и ме карат да се чувствам едновременно щастлив и тъжен- гледката на толкова много връстници, все млади хора, които можеш да спреш по коридорите за да им предложиш чаша топла напитка след лекции, безмълвните коридори в късния петъчен следобед, коледните украси (имаме две такива и много се гордеем с тях), които светят приветливо и не оставят и капка на съмнение, че коледа наближава и изобщо куп такива дреболии. Защото именно това всъщност е университета- напомняне, че си млад и колкото и да се преструваш, си ужасно безгрижен и необременен. Наистина изкушаващо е, прибягвайки с бакалавърската роба да се вмъкнеш в някой пуст кабинет и да надраскаш на дъската "тук проспах младините си", но не би било редно- защото винаги ще носим парченче от банките или зелената "черна" дъска в себе си. Винаги.