|
Ще те видя ли?
Ще те видя ли пак,
ще се върнеш ли тук,
както жерава бял
се завръща от юг?
Ще поседнем ли пак
до оная скала,
дето вятъра тих
пее в млада ела,
дето здравец цъфти
и ухаят липи,
дето моите сълзи
ти със устни попи?
С много обич полях
всяко стръкче трева,
всеки корен и лист
чуха мои слова...
* * *
Чакане
Само ти си далеч.
Иде есенен мрак.
Сяда бяла Луна
там на звездния праг...
Аз я питам:
Луна, как живееш сама
в туй студено небе,
в тая нощна тъма?
Но Луната мълчи,
а гората шуми
и над нея звезди
потреперват сами...
* * *
Гора
Тъмна гора –
мирише на борче
и навсякъде властва
една тишина.
Не виждаш, но чувстваш,
че тя е прозорче,
което те праща
оттатък света.
Не бягай от нея,
а просто внижи се
във нейните дебри!
Бъди й дете!
По мекия мъх
повърви и влюби се
във мириса нежен,
в цвета й зелен...
* * *
Липса
Липсва ми
твоето присъствие!
Птиците летят по две,
хората вървят по двама –
само аз съм сам,
само тебе те няма.
Боли ме
от твоето отсъствие!
Душата ми
е като празна стая,
сърцето ми
е наранена птица,
самотно,
тъжно,
уморено
и самотата ме убива.
Кога,
кога,
кога ще ме повикаш?
|
Дали
можеш?
Ако придойде
пълноводието на реката
от беди и от сълзи,
от скръб и отчаяние –
ще можеш ли
да продължиш
и да вървиш изправен?
Ако придойде
пълноводието на реката
от радост и от смях,
от щастие и от успехи –
ще съумееш ли
да тръгнеш прав
срещу течението?
И във придошли беди,
и във водовъртежа
на успеха – човек бъди,
бъди човек!
* * *
Тъга
Ако вятърът почука
по стъклото ти –
ти отвори!
Ще познаеш:
моята тъга -
ти идва на гости.
Тя е
като празна бутилка,
хвърлена
в някое тъмно местенце.
От олово са
моите думи.
Само болката
в мойто сърце не говори.
* * *
Кражба
Ти открадна
синьото от очите ми
и нарисува небе.
Открадна зеленината
на моята душа
и нарисува поле.
Открадна светлината,
която ме топлеше,
за да има слънце.
А сивото ми остави,
за да живея
в тъмната мъгла
на отчаянието!!!
* * *
Свада
Ние сплетохме
здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе
от моето сърце,
грохнала си ти.
Тогава?
Един ще бъде повален,
един ще бъде победен
– и
победеният съм аз,
защото много те обичам
и всичко мога да простя...
* * *
Есен
Поляната потрепва
с мигли мокри
в попарената дреха
от листа.
А нявга бе
възторжено зелена,
бе топъл кът
за влюбените тя.
Един към друг
направихме тук крачка,
за да се втурнем
луди в любовта.
Поляната се смееше
щастливо.
Разплакана е днес
от есента...
|