27 август 2003 г.

Нападнаха българските

войници в Кербала

Човекът на "24 часа" бе един от малкото свидетели на атака с гранатомет над американски джип вчера

СТАНИМИР ВЪГЛЕНОВ

От 1 до 3 през ноща в понеделник е имало нападение с автоматично оръжие срещу една от базите в Кербала, където е разположен български контингент.

Това съобщи вчера за "24 часа" военослужещ от базата, категорично пожелал анонимност.

Командващият нашия контингент в Ирак полк. Панайотов бе извън базата, а заместникът му отказа коментар.

Според анонимния войник в базата цари сериозно напрежение не само заради атаките, но и заради лошото отношение на част от командния състав - псували и биели войниците.

В Кербала екипът на "24 часа" пристига около 9.30 часа. Два часа по-рано сме напуснали пазения от танкове и ограден с бодлива тел хотел "Шератон" в центъра на Багдад.

Пътят към Кербала се оказва необичайно добър в сравнение с разрушенията и мизерията наоколо. Всички карат на магия - сфетофари няма, а на пътните значи никoй не обръща внимание. Газ, спирачка и клаксон са трите неща, които нашият шофьор и водач Аркан използва. Разказвам му на английски за неговия прочут сръбски адаш и той се оживява, като разбира колко богат и известен е станал той. След това смръщва вежди, когато съобщавам за смъртта му, но приема нещата философски.

Край пътя в предградията на Ирак се редят административни сгради и бивши дворци на Саддам. Повечето са тъжна гледка след бомбардировките. В останалите е разположена американската армия.

Пред една от сградите се е проточила опашка от иракски мъже, дълга поне два километра - от 18-годишни момчета до беловласи старци.

"Виждаш ли ги" - подхвърля Аркан - "чакат да се запишат в новата иракска армия".

Опашката е само за бъдещи войници - за полицаи се редят на друго място.

Минаваме край огромна опашка от тирове и по-малки камиони, струпани пред портата на нещо като двор на ТКЗС. "Чакат за газ" - обяснява лаконично Аркан, докато майсторски се провира между колоните от бусове, пикапи и ужасно стари и очукани лимузини.

Попадаме в задръстване - срещат се два пътя с по няколко платна. Няма нито светофар, нито регулировчик и всички се бутат като овце, докато успеят да се проврат през кръстовището.

Американци не се виждат никъде извън базите им и тук- там на стратегически места, зад чували с пясък и картечници. Пътят към всички по-големи хотели е затворен на 700-800 метра от входа, а багажът на всеки новопристигнал се проверява щателно.

Наближава 8.30 сутринта, когато в предгадието "Юсфия" на десетина километра от центъра на Багдад попадаме в ново задръстване, този път огромно.

Аркан проверява и докладва: Стреляли са с гранатомет, ударен е американски джип, най-малко двама са убити или тежко ранени. Във въздуха се стели станен червен дим, после става зелен и накрая бял. Оказва се, че е от специалните ракетки, които американците изстрелват по журналистите, ако се опитат да ги снимат.

В небето със свистене прелитат хеликоптери, а един от тях - линейка, каца до ударения джип на магистралата.

Американците са отцепили пътя на по 500 метра в двете посоки и скоро задръстването е грандиозно. От двете му страни са струпани иракчани, които зяпат инцидента.

"Не прави резки движения, в такива случаи американците стрелят безразборно по всички, ако се почустват заплашени", предупреждава Аркан.

Терористът се е бил притаил в крайпътната база за скрап - някои от унищожените иракски танкове му е дал отлична защита. Там е чакал в засада, докато се появи американска кола.

"Така е всеки ден" - казва водачът ни.

Час по-късно, когато линейката е отлетяла и колоните автомобили са успели да си пробият път, продължаваме към Кербала. Край шиитският град навремето са били убити от враговете си двама от синовете на Али - родоначалникът и главният светия на шиитската религия. Затова градът е място, през което всяка година преминават стотици хиляди шиити на поклонение.

Оказва се, че Аркан също е шиит - шефът му го е подбрал специално за тази мисия.

Пред първата българска база, до която сигаме в Кербала, стои на пост редник Златан Ангелов от Казанлък. "Добре сме всички, не пишете глупости, че побъркахте семействата ни в България", казва той.

В този момент в базата се прибира част от специално подразделение парашутисти. "Не снимайте лицата ни, иначе може" - нарежда един от войниците. И допълва: Опасности има, но не е толкова страшно. Все пак война е!" Според него местните шиите не са враждбни към тях, защото религиозните им водачи така им наредили.

Всички войници отказват коментар и ни препращат към другата база, където е командването начело с полк. Панайотов, както и част от полския контингент. Искаме среща с командването и единият от войниците зад бариерата се обажда по полевата връзка.

Чакаме около половин час, след което ни съобщават, че полковникът е извън базата, а заместникът му може да говори с нас само ако сме акредитирани от Генщаба. Да, но оттам ми отказаха акредитация без мотиви, преди да тръгна.

Предлагат ни да изчакаме полк. Панайотов, но никoй не знае кога ще се върне. Решаваме да го търсим на другия ден.

Междувременно разменяме по няколко думи със старшина Искров и д-р Емил Качамилски. Те само съобщават, че простреляната при инцидент редник Павлина Ландева е много по-добре и вече ходи, но отказват всякакъв коментар за обстановката. И се радват много на брой на "24 часа", които им даваме, въпреки че е отпреди няколко дни.

Анонимният ни източник е категоричен, че нападението с автоматична стрелба през нощта е само началото на поредица от атаки, а напрежението в лагера е сериозно.

"И за това са виновни от командния състав, защото сред тях има абсолютно неподходящи хора" - казва той - "Някои си изтърват постоянно нервите, псуват ни и бият, а когато пътувахме през пустинята не ни позволяваха да пием вода. Трябва нещо да се направи, докато не е станала по-голяма беля", категоричен е войникът.

Утре екипът на "24 часа" ще бъде отново в базата на нашите войници в Кербала.

На следващия ден

Войниците ни в Ирак мълчат за стрелбата

Български журналист не бе допуснат в базите ни в Кербала, приеха го поляците

Станимир Въгленов

Кербала, сряда, 9.30 часа:Човекът на "24 часа" чинно стои пред бариерата на една от българските бази.

За нея вчера ни обясниха, че приютява щаба на главнокомандващия полк. Панайотов. А военослужещ, пожелал анонимност разказа, как в понеделник между един и три през ноща над базата е имало нападение с автоматично оръжие.

"Чакайте!", лаконично казват нашите войници и звънват на дежурния oфицер.

Чакането продължава 40 минути, сянка няма, а температурата вече гони 40 градуса.

"Не е имало стрелба по лагера, нито бомби", подхвърля междувременно единият от постовите.

"Тук никoй няма да говори с вас, идете до другата база", казва десетина минути по-късно другият пазач, след като му се обаждат по телефона.

Но от другата база предишния ден са ни пратили в тази. Макар че резултатът от разкарването е ясен поемаме с колата на водача ни Аркан към другата база.

"Идете в другата база, там е щабът", чуваме познатия рефрен от предишния ден там.

Ясно е, че българското командване е решило да си играе на криеница точно с българските журналисти. Още в първата база преводачът от английски там - иракчанин, ни обяснява, че през големия български лагер вече са минали журналисти от всякакви страни, включително иракски. Ние обаче явно сме персона нон грата.

Докато се ослушваме пред втората база, разменяме по няколко приказки с войници И сержанти, които излизат по някакъв повод пред входа, предимно за да водят преговори с шиитите за извършване на някакви услуги.

Някои от тях са с кърпи на главите точно като американците във Виетнам от филма "Апокалипсис сега". Изглеждат здрави И уверени в нетипичната за тях обстановка. Радват се на представителя на "24 часа".

Повечето не се оплакват и твърдят, че всичко е наред. Един обаче казва: "Хубаво е че сте дошли, защото има доста въпроси, който може да зададете".

Проблемът е, че няма на кого, затова поемаме към най-големия лагер в района на Кербала, в които след заминаването на американците живеят само поляци.

След десетина километра сме пред входа му и питаме постовите може дали да говорим с някой от командването.

Войникът се свързва по телефона И веднага казва: "Изчакайте минутка, господине!"

След 5 минути ни поема специално изпратен войник, влизаме дори без да тарашат багажа ни, както навсякъде в Ирак. Базата е доста голяма, в двора има бронетехника, а край оградата - контейнери с надпис на английски "Български въоръжени сили". Българи в базата обаче няма.

В дървена барака ни посреща дежурният полски офицер и свойски ни стисва ръцете. Не говори английски, но чудесно разбира руски, а ни отговаря на полски.

Той ни обяснява, че положението след заминаването на американците е под контрол. Разказва ни за ежедневието на полските войници, за опасностите и нуждите им.

Той обаче не може да ни даде официално изявление, защото няма съответните правомощия. Затова ни праща до "хотела" - главната база на международните сили в Кербала.

Аркан преговаря доста дълго с местните шиити, за да го насочат към "хотела". Целият Кербала е потънал в мизерия И мръсотия. Дори центърът е затрупан със сергии и боклуци, миризмата е ужасяваща.

Навред ходят шиити с дълги бели роби И традиционните арабски шалове на главите. Дори и тази невероятна беднотия има дъно - на улиците, под жестокия пек, просяци протягат ръце.

Оказва се, че никoй не може да ни обясни къде е "американския хотел". Затова плащаме на едно раздрънкано такси да ни заведе дотам.

След 3-4 км сме вече пред входа на невисоката сграда, където се засичаме с екип на кабелната телевизия на Кербала - трима мъже в черно.

Те имат уговорена среща и след по-малко от 5 минути ги пускат вътре. Ние нямаме нито уговорка, нито акредитация. Въпреки това за десетина минути (в присъствието на около 50-годишният полски главнокомандващ с изключителна военна стойка), войниците решават, че могат да ни приемат.

След лека проверка влизаме в хотелското фоайе с изкорубени мебели. Поканват ни да седнем, веднага ни носят шише студена вода, турско производство.

Пресофицерът Войтек Майеран е готов веднага да ни даде интервю.

Войтек Майеран:

Един гърмеше по нас, но

американците го спипаха

- Г-н Майеран, запознахте ли се вече с българския главнокомандващ полк. Панайотов?

- Не, не съм се срещал още с него, планираме визита през другата седмица. Все пак ние сме тук едва от 6-7 дни, а и българите са в Кербала едва от 3 седмици. Имаме не повече от 15 дни да почистим хотела и да го подготвим за живеене.

- Как оценявате ситуацията в града към момента?

- В тази част на Ирак е спокойно, нищо тревожно няма. Е, тук-там обичайните инциденти - някой стреля от минаваща кола или хвърля бомба. Имаше и един мъж, който ни обстрелваше с пушка от покрива на една къща. Но американските морски пехотинци бяха още тук и бързо го обезвредиха. Сега се води следствие.

- Казахте, че ще подготвяте базата, но нали американците живяха тук преди вас?

- Да, но морските пехотинци, а те са се къпали в полеви бани и са спали на земята - нали ги знаете морските пехотинци. А сега ние докарахме нови душове за баните на хотела, легла, малко други мебели, защото престоят ни ще бъде по-дълъг.

- Всички американски войници ли се прибраха в родината си?

- Само една част остана - не морски пехотинци, а обикновена армия (точно в този момент фоайето прекосява афроамериканец по шорти, нарамил прахосмукачка). Те ни помагат да привикнем към обстановката.

След завръщането:

Али Баба

властва

над Ирак

100 хиляди разбойника дебнат само по улиците на Багдад

СТАНИМИР ВЪГЛЕНОВ

Багдад-София

Ирак със сигурност е най-опасното място на планетата към момента - даже повече, отколкото по време на войната.

След формалния й край заплахите, вместо да намалеят, са нараснали неколкократно.

Основната

опасност в Ирак

е Али Баба -

там това е нарицателното за разбойник. Което е логично - щом, според приказката, е успял да ограби и убие 40 разбойника, значи е най-големият бандит.

А разбойниците само в Багдад са около 100 хил. души. 70 хил. са пуснати от режима на Саддам малко преди американците да влязат в Багдад.

Вероятно целта е била да предизвикат хаос и ужас, за да си спомнят иракчаните с носталгия за реда при диктатора. Тази цел определено е постигната.

В Багдад към момента няма гаранция за живота на никого, по никое време. Да излезе сам чужденец по улиците на града след 6 часа вечерта, граничи със самоубийство. Чужденец в очите на местните разбойници значи пари - поне 10-20 долара, което е напълно достатъчно, за да му бъде теглен ножа.

В добавка след 11 часа вечерта влиза в сила вечерният час и американците

стрелят по всичко,

което се движи

Но фона на целия ужас доста неща напомнят за първите години на прехода в България. Огромната част на населението затъва във все по-голяма мизерия. Една малка прослойка стремително натрупва първоначалния си капитал, като се ориентира към всички бързопечеливши дейности. Внос на стоки, автомобили, обслужващи услуги (транспорни, преводачески и др.), предимно за чуждестранния контингент и многобройните журналисти.

Избуяли са вече и местните мутри, на вид досущ като българските. Те кръстостосват града с огромните си джипове, но вместо с бухалки, по-често раздават правосъдие с калашници.

Шофьорът ни Аркан също носеше бухалка зад седелката си, но за самозащита. Неотдавна "алибабас" (обобщено название за разбойниците) го нападнали на улицата и опитали да му отнемат почти новия "Нисан". Стреляли по него, но успял да се измъкне.

Иначе Ирак е мястото, където всеки може да направи избора си за кола, ако държи да бъде много издръжлива в екстремни условия. Например при температури между 50 и 60 градуса и липса на фирмен сервиз.

Две трети от

колите в Ирак

са над 30 годишни,

но има и доста над 40-годишни. Но как да не караш бараката, докато се разпадне съвсем - преди войната литър бензин е струвал само 1 цент. А сега се е вдигнал до невероятноти 14 цента, но пак е значително по-евтин от водата.

При едно от пътуванията ни до Кербала пред нас се движеше ужасно изгнил и очукан фолксваген "Пасат", модел отпреди 38 години. От него течеше нещо и оставяше диря по магистралата.

"Бензинът - резервоарът му е прогнил", ухили се Аркан. Със сигурност течеше много повече, отколкото двигателят можеше да изгори.

Докато го изпреварвахме, Аркан му викна и посочи предупредтелно надолу. Шофьорът - млад човек с интелигентна физиономия и очила, махна безгрижно с ръка - да не ти пука!

В по-малките селища над улиците са преплетени стотици кабели, опнати във всички посоки. Там си произвеждат електричество сами - няколко семейства си купуват с общи пари генератор. Пак заради евтиния бензин.

Певици сутрин,

певци вечер

По радиото на колата извива глас Фейруз, една от най-известните певици в Ирак. "Обаче само сутрин", уточнява Аркан. Действително пускат нейни записи само от 7 до 8 сутринта.

Във всички нейни песни (както и във всички арабски) основният персонаж е "хабиби" - господар, господин, любим, приятел и изобщо най-честото обръщение между мъжете там.

"За какво пее Фейруз", питам Аркан.

"За любов" - обяснява той - "Много е популярна, обаче само сутрин", повтаря той. Междувременно Фейруз дръпва забележителен кавър върху "Малка нощна музика" на Моцарт.

Вечер най-популярен е певецът Масрия и изобщо изпълнителите мъже - тогава настроението на иракчаните е друго.

Полезни съвети:

Без шорти и шапка в Ирак

Преди три години изкарах едноседмичен курс в Белград и получих сертификат за военен кореспондент. Действително част от наученото ми е било полезно при различни мисии, включително при последната в Ирак. Всяка нова обаче има своята специфика, а нещата се учат преди всичко от практиката. Съдейки от неголемия опит, който имам от бежанските лагери в Македония, международния протекторат в Косово и бомбардировките над Белград, категорично мога да твърдя, че в Ирак в момента е значително по-опасно.

Първата, сравнително по-малка заплаха, е свързана с войниците от международната коалиция, по-конкретно американците. Те са най-чест обект на терористични атаки, затова нервите им са изтънели до крайност. От стрелбата им загинаха немалко иракчани, както и чуждестранни журналисти.

Формално обяснинението е, че войниците стрелят, когато се почувстват заплашени - например ако някой насочи към тях камера, а те я помислят за снайпер. Според военновременните правила в Ирак американските военослужещи имат право да стрелят и убиват в такава ситуация. И те го правят.

Затова репортерът трябва да внимава да не ги предизвика. Преди всичко отдалеч да покаже, че има мирни намерения, като извика нещо за поздрав на английски. И да вдигне високо фотоапарата или камерата си, за да се види, че не е оръжие.

След това задължително да пита дали може да снима - обикновено разрешават. Все пак след застрелването на оператора на "Ройтерс" Мазен Дана е въведена нова практика - американските войници стрелят по репортерите, които снимат без разрешение, с димни гранати за сплашване.

Какво друго е специфично за Ирак? В никакъв случай не бива журналистът да носи къси панталони - с това си изпросва куршума. Иракчаните ходят само с дълги панталони или роби. Освен това или са гологлави, или с характерната за арабския свят кърпа за глава. В този смисъл носенето на каквато и да е шапка от репортера е опасно за живота и здравето му.

Мизерията в Ирак е ужасяваща - над 80% от населението е на ръба на оцеляването. Това също е една от основните заплахи пред международните кореспонденти. Те се превръщат в обект за атака и лесна плячка.

В главите на разбойниците в Ирак, които са стотици хиляди, чужденецът се свързва основно с пари. Човешкият живот до такава степен е изгубил цената си там, че спокойно можеш да бъде пребит, а и застрелян, за да ти отнемат дори няколко долара А през част от престоя си в Ирак се движех по улиците на Багдад и Кербала с цифров фотоапарат за над 1000 долара, сателитен телефон на същата стойност, лаптоп и т.н.

Много важно за момента в Ирак е журналистът да се движи поне с още един или с няколко колеги. Така рисковете намаляват. Важно е военният кореспондент да познава етно- и религиозната специфика на страната, в която е изпратен.

Например иракчаните, от които наех кола за пътуване до Кербала, придвидливо ми изпратиха шиит за шофьор. Причината е, че Кербала, където е разположен българският контингент, е изцяло неселен с шиите и водачът ми знаеше какво трябва/не трябва да се прави в тяхно присъствие.

По принцип шиитите са доброжелателни към нашите войници, но не бива да се забравя, че между тях има много религиозни фанатици. В този смисъл да се разхождаш между тях с кръстче на врата например, не е добра идея.

Аман - оазисът на

Ирак и Израел

Сталицата на Йордания е чиста, пълна с инвестиции и изненади

СТАНИМИР ВЪГЛЕНОВ

Ако се спускате по шеметните стръмнини към крайбрежието на Мъртво море в Израел, имате всички шансове да направите първата си среща (макар и от дистанция) с Кралство Йордания.

През маранята на свръхсоленото море прозират величествените йордански планини. А ако носите GSM телефон, бързо попадате в мрежата на агресивните оператори на кралството, въпреки че ви делят повече от 50 км от границата.

Същото ще ви се случи и ако влизате в Йордания откъм опасния Ирак -

там йорданският

GSM ви “хваща”

на двайсетина километра преди границата. И след изнурителното 700-километрово шофиране от размирния Багдад и изпълнения с опасности път ви се струва, че влизате в оазис на спокойствие и цивилизация.

Иначе пустинята, която лежи от двете страни на магистралата в Ирак от Багдад до самата граница, си продължава и в Йордания. До столицата Аман няма да видите почти нищо различно от сиво-червеникави камънаци и не повече от две-три селища.

Може би затова гледката на белокаменния Аман, където живее всеки трети йорданец, е дваж по-приятна - с красивите джамии и църкви, величествени хотели и улици, изпълнени с араби (и тук-там местни християни), излезли на вечерна разходка покрай красивите сгради.

Вероятно единственото сходство между Аман и София е броят на населението - в йорданската столица живеят 1,5 млн. души. Иначе градът е по-чист и се радва на значително повече чуждестранни инвестиции. Цифрата им прозира в многобройните лъскави офиси и в стилните хотели. А грандиозният "Шератон" е изпълнен с толкова лукс, сякаш за да компенсира

разочарованието от багдадския му събрат, превърнал се в тъжна гледка след дългогодишното ембарго и войната.

Ако ви предстои ранен полет, най-доброто място за отсядане е хотел "Алия" - на 25 км от центъра на Аман и на не повече от 2-3 км от аеропорта. Цената от 110 долара за стая изглежда височка, но в нея е включен и хотелски транспорт до летището. А малко след като сте се усамотили, на вратата се чука и усмихнат служител внася голяма кошници с пресни плодове - ябълки, портокали, грозде - подарък за добре дошли.

Изобщо йорданците, ненадарени с петрол като комшиите си,

знаят как да развиват туризма

Той процъфтява благодарение на богатата история, многобройните паметници, балнеотуризма край Мъртво море и малкия, но важен излаз на Червено море.

От хотел "Алия" до центъра на Аман може да се хванат както официално такси, така и негови съмнителни събратя без отличителни знаци. Всички предлагат фактури. А с "ментетата" може да се пазариш до насита - цената пада от 25 до 5 долара.

Ако не бързаш, хващаш автобуса по редовната линия от летището до автогарата, която е на двайсетина минути пеш от центъра на града.

На не повече от сто метра от нея можеш да се насладиш на рядко срещана гледка - от двете страни на улицата се конкурират църква и джамия - еднакво внушителни и красиви.

Покрай същата улица се редят министерства и посолства, но въоръжената охрана пред тях не позволява да се снимат красивите сгради.

Според шефа на БТА Максим Минчев, един от най-добрите познавачи на Йордания и автор на книга за нея,

Аман е най-скучната част от страната

Той смята, че истинското очарование на Йордания е "Вади Рум" - царството на бедуините. В тази пустиня, затворена между Червено море, Йордания, Саудитска Арабия и Израел, през 20-те години на ХХ век се е подвизавал авантюристът Томас Едуард (Лорънс Арабски).

Според други най-интересното нещо в Йордания е каменният град Петра, в който е известният храм, послужил за снимачна площадка на филма "Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход". В него героят на Харисън Форд търси свещения Граал.

Със сигурност в Йордания има достатъчно ресурси, красота и спокойствие, за да намери всеки по нещо за себе си. След жестоките атентати в Багдад чуждестранните мисии "изнесоха" голяма част от служителите си в Аман. Така, при напрегнатата обстановка в Ирак и напрежението в окупираните територии в Израел, столицата на Йордания се е превърнала в остров на спокойствието в размирния регион.