Проф. Николай Василев:

Във властта е

пълно с хора на

ДС и педерасти

 

Мнозина, които уважавам, се хвърлиха да целуват задника на Сакскобургготски, казва дисидентът

 

СТАНИМИР ВЪГЛЕНОВ

 

- Проф. Василев, има ли все още смисъл да се връщаме към въпроса кой какъв беше на онази прословута закуска на президента Митеран с българските дисиденти? И изобщо към това кои от българските дисиденти бяха "истински"?

- Разбира се, че има смисъл, историята трябва да се уважава и да се помни. При всяка революция си има хора, които рискуват и тръгват срещу системата. Нормално е след това повечето от тях да се оттеглят...

- Революцията ги изяжда...

- Може и да не ги изяжда, важното е, че те са били полезни в един момент, а в следващия период идват на власт по-амбициозни, по добре запознати с технологията на управлението - така наречените технократи. Аз не се притеснявам от това, че някога съм бил във властта, а днес не съм - това е много хубаво, така трябва да бъде. Въпросът е тези, които идват, да са качествени хора.

- Как беше решено кой да закусва с президента Митеран през 1989 г.?

- Ние тогава в България бяхме две неформални сдружения - Независимото дружество за защита правата на човека на Илия Минев и Клубът за подкрепа на гласността и преустройството. Русенският комитет беше формиран преди това, но беше разсипан почти веднага.

Още при пристигането си в България Митеран е искал да се види с представители и на двете сдружения, обаче категорично са му отказали среща с хората на Илия Минев. Определени бяха 12 души, 6 от които бяха посочени от Клуба, в сътрудничество с френското посолство. Другите 6 бяха пратени от Политбюро. От клуба бяхме Блага Димитрова, Жельо Желев, Радой Ралин, акад. Алексей Шелудко, Копринка Червенкова и аз. От Политбюро бяха посочени Ивайло Петров, Йордан Радичков, Стефан Продев, Светлин Русев, Барух Шамлиев и Анжел Вагенщайн.

- Защо Политбюро праща тях?

- Те бяха свободомислещи хора, които имаха достатъчно авторитет. Не бих ги нарекъл точно дисиденти, макар че 2-3 месеца след тази среща Продев влезе в Клуба също.

Имаше едно недоразумение, което за пореден път показва, че в България талантите са много, но характерите малко. Когато се върнал във Франция, Митеран оценил срещата си с българските дисиденти много по-високо от аналогичната с чешките, които го занимавали предимно с личните си проблеми с властта. Но на Митеран му направило впечатление, че един и същи човек в България му се явил на закуската на дисидентите и на официалния правителствен прием вечерта. Митеран казал, че това е много странно - хем да си дисидент, хем да си хванат за полите на властта. Този човек беше Йордан Радичков.

На него шапка може да му се свали за великолепната проза, но е човек, който с всички власти е бил много близък. Това е лошото, че нашата интелигенция много лесно се продава и по-голямата част от нея беше придворна интелигенция. Поръчкова.

- Сега как е?

- Сега е същото. Доста хора, които уважавам, се хвърлиха да целуват задника на Сакскобургготски. Аз просто не мога да си представя доброволно да се отнасям към някой човек като към същество, по-висше от мен. Откъде-накъде? Както онази великолепна реплика на Кулеков "когато кажа Ваше Величество, все едно казвам мое нищожество". Е, аз не съм нищожество.

- Доколко е вярно, че хора на Държавна сигурност бяха внедрени сред българските дисиденти?

- Внедряваха, разбира се, но аз не смятам, че сред хората от Клуба имаше такива, с изключение на акад. Шелудко. Но той си признаваше, че някога е бил резидент на руското разузнаване в България, и беше вече много възрастен.

Нито Радой, нито Жельо, нито аз сме сътрудничили на ДС и това е доказано с документи. За други не знам и като кавалер не бих се ангажирал с мнение.

- Защо още се спори кой е бил дисидент и кой не?

- Защото е уютно да застанеш зад този термин и на много хора им се иска. Но при нас винаги се пропуска нещо много важно, пропусна го и Михаил Неделчев, когато правеше речника на дисидентите. Затова и армията на дисидентите се разширяваше многократно, като към тях се прибавяха хора, които например бяха антикомунисти. Социалдемократите, БЗНС "Никола Петков" - да, те имаха достатъчно основания да мразят комунистическата власт, били са в опозиция, мъчени са, хвърляни са в затвори и накрая са били прекършени. Много ги уважавам, но те не са дисиденти. Те са противници на комунистическия режим.

- А кои са дисидентите?

- Това са хора от системата, хора от БКП. Това е свой човек, който в един момент вижда порочността на системата и се изправя срещу нея. Той не е подгонен, напротив, той прави успешна кариера в системата. Ами какъв беше акад. Сахаров? А Солженицин? Член на КПСС.

Това е дисидентът, а в България кой ли не се опита да се пише за такъв. И даже успяха да изхвърлят истинските дисиденти от политическия живот.

Сега ми е смешно - членовете на фамилията Живкови се изкараха най-големите дисиденти. Иван Славков голям дисидент. А пък Людмила Живкова как тръгнала срещу баща си, как щяла да отваря България към Запада... Всички помним, че я отвори към източния мистицизъм. Пълни тъпотии.

- Сигурно не съжалявате, че закусвахте с президента Митеран?

- Разбира се, че не, макар че всъщност не съм закусвал в посолството. Хапка не съм хапнал нито веднъж.

- Защо?

- Ами защото сутрин не ям. Само кафе пия. Кафето им е хубаво в посолството, и сок съм пил. А пък и медиите по едно време брояха кой колко кроасани изял на закуската.

- Ако всички досиета бяха отворени, щеше ли да има яснота кой кой е в дисидентството, а и в обществения живот?

- Разбира се. Но само ако бяха отворени всички досиета, не селективно. Но за да отворят всички досиета, първо трябва да ги намерят. Защото сега са опоскани. Аз знам със сигурност например, че моето дело е било в над 10 папки. Опитах се да си ги прочета, още през 1992 г., когато бях вицепремиер. Няма ги. Така че първо трябва да ги открият, а това не е и толкова трудно.

- Не са ли напълно унищожени?

- Възможно е да е бил унищожен хартиеният еквивалент, но всичко го има на филм. Архив не се унищожава! Има и хора, които знаят къде е - и в БСП, и в СДС. Но явно нямат интерес да го правят.

- А в НДСВ?

- Не съм сигурен, но мисля, че не ги знаят къде са.

- А дали имат интерес да ги отворят?

- Някои имат, други не - и при тях е доста омешано. но във всички случаи българската демокрация би спечелила, ако бяха отворени всички досиета. Защото целта е не просто да се преживее някакъв катарзис, а да не се даде възможност на тези хора да влязат в ръководните структури. Да се създаде ефективен филтър, както например беше направено в Гърция, след падането на режима на Черните полковници. Всички те, на всичките им привърженици и помагачи просто бе забранено да се явяват на парламентарни избори. Така Гърция тръгна по демократичен път, има подобни примери в други страни.

Но не става въпрос само за бившите от ДС, за всички кандидати за политическата власт трябва да се знае какви тъмни петна имат в биографиите си, как се отнасят към близките си, към животните...Каква е сексуалната им ориентация. Нека някой ми докаже например, че американският народ е готов да избере президент педераст. Няма такова нещо. В момента, в който разберат, че е гей, няма да го изберат. И това не е нарушаване на правата му, а елементарна мярка за сигурност. Защото хомосексуалистите са подвластни на манипулация.

- В България филтър няма, значи не е мит, че хора от ДС и досега са навсякъде и на високи позиции?

- Да, по управленските етажи е пълно с доносници и педерасти. И с неморално разбогатели типове. Това е. Това са трите кита на българския политически елит: сътрудници на ДС, сексуални сбърканяци и неморално разбогатели типове. Затова аз съм за силен филтър.

 

 

19-ЯНУАРСКА ЗАКУСКА

Проф. Николай Василев

Събрахме се по Божията милост,

поканени от френския посланик,

след десетлетни мъки и усилия,

прахосани в подкрепа на Промяната.

 

Промяна? - трънки. Същите нещастници

с "официални" (горе-долу) дрешки,

поставени решително на мястото им,

ограждани от злоба и насмешки.

 

Бе, майната му! Не за кяр сме мислили -

заплашвани, следени, арестувани.

Бакалския тефтер не сме разлиствали,

пресмятайки кое по колко струва.

 

Достойни хора (сини ли, червени ли),

със своя болка всеки, то се знае,

но от една съдба обединени -

България от тях не се нуждае.

 

На мода днес са (и били са винаги)

ония, изпедепцани в поклоните,

ония с вечно правилната линия,

със милионите и мобифоните,

 

хитреещите в своето невежество,

нахално-агресивните юнаци.

Така ще е. Оплетоха си мрежата

и уловиха в нея демокрацията.

 

Сега са я запържили в тигана,

опънали софра до хоризонта.

Ухилени, броят ни кроасаните

преялите балкански властодонти.

 

Да ги броят. Въпрос е на призвание.

И ние сме се включили в броенето.

Не кроасаните, броим си раните -

това е, както викат, положението.