БИЗНЕС ЕТИКАТА И ЛИЧНОСТТА В КОМПАНИЯТА

 

д-р Весела Малеева, София 16 юни 2006г.

 

ПОДРОБЕН ПЛАН НА ИЗЛОЖЕНИЕТО НА ДОКЛАДА (8 ЧАСА)

 

 

1. Въведение: Защо ни е нужна етиката и какво е етика ? Етиката и елементите на аргументацията.

 

Всеки ден от живота си ние обмисляме нещата около нас и взимаме решения, които основаваме върху някакви доводи. Всички ние защитаваме гледната си точка, независимо каква е темата: политическа, ценностна, или как най-бързо можем да стигнем от София до Варна. Постоянно ни противостоят доводите на другите хора, които се опитват да ни убедят, че те знаят по-добре от нас как да направят по-хубав компютър или да предотвратят сериозно заболяване и т.н. Също като всичко на света, доводите на разума ни когато избираме едно нещо пред друго са различни по своята степен – могат да са ясни и убедителни, а могат и да са грешни и необмислени. Учените, които се занимават с мисленето и правилността на доводите професионално се наричат философи, но всеки човек мисли и обосновава решенията си както може. Когато искаме да убедим другия за нещо ние построяваме верига от аргументи.

 

Затова когато днес говорим за етиката – ще извършваме това от гледната точка на принципите, които лежат в основата на доброто аргументиране, правилното мислене и правилното правене на изводи. Надяваме се, че хората, които слушат лекцията, ще получат някакъв поглед и някакъв механизъм, чрез който ще могат да строят по-добре своите доводи, да мислят по-логично, да умеят да анализират ситуациите и да подкрепят мнението си когато общуват с другите хора.

 

С тази цел ще представим няколко основни гледни точки за това какво е „добро” , ще ги анализираме от гледната точка какво е разумното в тях и къде има пропуски в мисленето и после ще се опитаме да анализираме типични проблемни ситуации от етиката на компаниите и да дадем списък на някои правила, които могат да ни помогнат в работата.

 

Но вие ще кажете – защо ще си губим времето с това и защо ни е етиката изобщо? Много хора, когато им се каже думата „морал” си мислят смътно за нещо скучно, като училищните забрани да се прави секс. Но моралът е нещо много по-широко и по-интересно от това. Впрочем, ние мислим етично всеки път като се чудим дали да намалим музиката у дома за да не пречим на съседите, или дали да дадем обещание, което ще ни е много от полза, но което знаем, че не можем да спазим. Ние правим морални съждения по отношение на другите хора всеки път когато мислим дали политиката за оценяване на работата ни или заплащането ни в компанията е нечестна или дали ако приятелят ни открадне нещо от някой магазин това няма значение, защото никой няма да пострада директно. Дори повече – мислим морално, когато казваме, че не е правилно да съдим поведението на другите хора или когато казваме, че няма нужда да се съобразяваме с интереса на никой друг, освен със собствения. Въпросът за това как трябва да живеем и как трябва да е организиран светът – е точно предмет на морала и е неотделима част от живота на всеки човек.

 

Въпреки, че всички хора правят морални съждения, основите за тези съждения (защо точно така, а не иначе или защо Х, а не У) често могат да ни изглеждат потайни. Когато ги правим, обикновено разчитаме на някои по-общи принципи или стандарти. Например, ако аз кажа, че Иванов не е прав да си бие кучето, това означава, че аз се придържам към убеждението, че всеки, който се държи жестоко към животно по същия начин няма да постъпва правилно. Но какво е моето основание да казвам такова нещо? Кое е правилно и откъде зная това? Откъде идват тези принципи и стандарти? Имат ли някакво обективно (независещо от мен) основание изобщо? В момента, в който си зададем тези въпроси, ние преставаме да сме безкритични и ставаме критични по отношение на морала. Започнали сме да мислим за морала рационално (разумно).

 

2. Основни проблеми на етиката и подходи за решаването им.

 

Ами ако някой ни каже, че моралните принципи за това какво е добро или зло нямат абсолютна и обективна основа? Въпреки, че това твърдение е на пръв поглед ясно, то може да означава няколко различни неща.

 

Ø      Едно от значенията е, че дори когато човек сякаш извършва нещо морално, той всъщност го прави в свой собствен интерес или за да е добре (щастлив) той самият. Това се нарича психологически егоизъм – възгледът, че ние никога не търсим нищо друго, освен собственото си щастие или интерес. Егоистът ще твърди, че дори ако помагам на друг аз го правя защото това е средство за моето щастие. Накратко: няма такова нещо като чисто алтруистични или добронамерени действия или желания. Хората не просто поставят собствения си интерес на първо място – но те правят това, защото такава е природата на хората и те просто не могат да направят друго нещо – това е неизбежно следствие от законите на психологията (затова психологически егоизъм). Човек се стреми към едно нещо – собствената си наслада, т.е. да продължи приятните преживявания и да се избави от неприятните.

 

ü      „Про”

-         Всеки човек е мотивиран единствено от своите собствени желания (и на никой друг). Дори когато помагаме на някой друг – правим го защото това ни се харесва на нас („ах, колко съм добър!” или за да получим похвала) или ако не помогнем, например на паднал стар човек да стане – ще имаме угризения на съвестта, че не сме помогнали. (Това последното крие в себе си и критика – а не подкрепя егоизма – защото защо ще чувствам радост, когато помогна на другия, ако помагането на другия не е отговор на желанието ми да помогна – желание, което не е насочено само към моето собствено щастие.)

-         Разбира се е ясно, че ако получа това, което искам, ще ми е хубаво.

-         Често се самозалъгваме, че искаме нещо благородно, когато всъщност искаме да се харесаме на другите или да не ни гризе съвестта. Човек често се самозалъгва за мотивите си – защото кой иска да погледне в огледалото и да види чудовище?

-         Хората (от малки) се учат да разберат добре, че ако са „послушни” или „добри” ще получат награда, в противен случай следва болезнено наказание.

 

 

ü      „Контра”

-         Но това, че желанията са си мои, не говори нищо за това какво всъщност искам аз. Не значи непременно, че моето желание е единствено за собственото ми щастие или удовлетворение. Объркването идва от това, че моят мотив за нещо (източникът на мотива – разбира се, че моето действие идва от мен) се обърква със следствието , с това към какво е насочено действието. А това дали нещо е егоистично зависи от второто, а не от първото.

-         Отсъстват емпирични данни от изследвания за това.

-         Нима това, че моето желание ще бъде задоволено, или че усещам наслада по време на постигането му, може да бъде гаранция за щастие или дори приятно усещане на разума ми. Често като получим каквото искаме можем да усетим горчивина или неудовлетворение.

-         Винаги ли желаем точно собствената си наслада? Понякога насладата идва не като поставена цел – ето сега ще бъда щастлив! – а като съпровод на действията, които правим във връзка с друга поставена цел. Когато колата ни харчи гориво като пътуваме от София за Варна това още не значи, че целта на пътуването ни да похарчим горивото. (Уилям Джеймс).

-         Ако когато правим нещо да помогнем на друг усещаме, че ни е хубаво, това не е доказателство, че го правим заради собственото си чувство (а не за другия). Примерът как Линкълн вадил прасенцата от калта и ги върнал на майка им като ги спасил – той трябва първо да извърши нещо друго (не свързано с насладата му – т.е. ваденето от калта) и чак после, след като е постигнал другото – може да усети наслада. Целта на Линкълн не е наслада – насладата е следствие от желанието му за нещо различно от насладата му. Ако Линкълн беше равнодушен към прасенцата – как тогава ще усети наслада като ги спасява? Неговият покой зависи от добруването на прасенцата сами за себе си.

-         Причиняването на зло – когато причиняваме зло на някой дори в ущърб на своя интерес – не на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле. Злото има неегоистична основа!!! Човек се жертва за да убие друг или да го спаси еднакво („героизъм”).

-         „парадоксът на хедонизма” – дори древните гърци са знаели, че насладата, щастието, удовлетворението имат много особено отношение към желанието. Ако непрекъснато искаш щастие – няма да дойде; щастието идва когато си зает с нещо друго – единственият начин да си щастлив е да забравиш, че искаш да си щастлив (като търсенето на синята птица), и то тогава може да се случи. Единственият начин да си щастлив е да се стремиш към нещо друго. Чистият егоист би бил най-нещастният сред хората.

-         Накрая – думата „наслада” е амбивалентна – какво значи това всъщност? Дали е сетиво като сладко или горчиво или кисело? Тук е насладата от гореща вана или еротиката – обратното на „физическата болка”. Но ако съм гладен – аз искам да речем пържола, а не гастрономическото усещане, че ми е приятно. И дори ако съм във ваната само заради усещането, че е наслада – значи ли това, че никой никога не се къпе просто за да е чист или защото има такъв навик.

Ако пък „наслада” значи „удовлетворение”, като естетическа наслада, наслада от знанието и т.н. (Мазохистът дори извлича наслада в този смисъл от усещането на болка) аргументът потъва в порочен кръг:

– всички хора искат удовлетворение

- удовлетворение на какво?

- Удовлетворение на желанията си

- На желанията си за какво?

- За удовлетворение

- Удовлетворение на какво?

- На желанията си.

- Защо?

- Заради удовлетворението...... и така до безкрай.

Ø      Дори ако отречем психологическия егоизъм, както може би следва да направим, можем все още да продължаваме да вярваме, че моралните съждения са „субективни” в един друг смисъл. Можем да си мислим, че те отразяват нормите на обществото или културата и че са валидни и действат само в рамките на тази култура. Това значи, че „доброто” е „добро” само в рамките на дадено общество или време. Този подход се нарича морален релативизъм и означава, че в различните общества има различни морални кодове. Но дали това е така самоочевидно, както си мислим? Имат ли различните общества различно мнение за „доброто” и „злото” и различни стандарти да подкрепят вижданията си? Може ли човек просто да приравни как трябва да постъпва и как трябва да разсъждава с предписанията на обществото, в което живее - за това какво е „добро” и какво е „валидно”? Тук има два проблема:

- Дали различните поведенчески модели на обществата – традиции, институции и т.н. – означават, че различните общества в същността на нещата или в дълбина имат различни морални схващания?

- Обществата могат да се съгласят по отношение на фундаментални истини като това, че е винаги най-добре да се максимизира щастието, но да не са съгласни чрез какви практики ще се постигне това. И накрая – дори обществата да имат различни виждания за „добро” и „зло” – все пак е възможно някои възгледи да са по-верни, а други – да грешат. Така например, различните общества могат да имат различно мнение за това както причинява болестите – черната магия на злосторника или микробите – но едва ли всички възгледи са еднакво верни.

 

И така – какви са моралните ценности – абсолютни или относителни? Има ли морални стандарти и правила на поведение, които да важат за цялото човечество?

 

Моралните релативисти твърдят, че няма универсални норми.

ü      „Про”:

-         Фактът, че културите са различни: в едно общество от канибали може да е приемливо да изядеш врага си и диспутът да стои само над колко години старост не е вкусно... дори в една и съща култура различните социални слоеве могат да имат различни норми.

-         Произходът на моралните вярвания и кодове: човек не се ражда с изграден код на поведение, ценностите не са вродени. Институцията определя това, което при животните е инстинкт. Българската котка и китайската котка се държат еднакво като видят мишка, но българинът и китаецът имат различни кодове на поведение когато, например, видят красива жена. Романтичното у европееца и консервативното у азиатските култури. Но не само това – дори най-дълбоките ни убеждения за това, какво е справедливо и какви са човешките права са дълбоко „интернализираните” възгледи на нашата култура. Системата на социалния контрол е твърде силна – от силата (военна или полицейска), до икономическите санкции и до инструменти като подигравката, клюката и изолацията. Но това не е осъзнато експлицитно – картината, че сме като озверели кучета, които дърпат да се отскубнат от веригите на обществото е грешна: механизмът е така фин, че на нас ни харесва, което е. По-скоро е валидна картината, че сами с усмивка строим тухла по тухла стената на затвора си.

-         Етноцентризмът – фактът, че повечето хора са групово ориентирани. Така излиза не само, че има само един правилен морал на света – а и че този морал е именно техният. Всички други трябва да живеят по техния морал. Нищо не може да е по-развито, по-просветено или по-правилно от тяхното. Това води до нетолерантност и догматизъм, където не е възможна външна, независима или безпристрастна гледна точка. Етноцентричното общество е затворено общество.

ü      „Контра”: за да оценим доколко са разумни доводите по-горе трябва да направим едно разграничение – между специфичните морални правила и норми и най-основните, решаващи морални принципи. И двете се наричат „норми”, но между тях лежи разлика, която ако пренебрегнем – ще стигнем до релативизъм. Специфичните норми (като личния кураж или благонадеждност на даден човек) служат когато оценяваме до каква степен характерът на човек е „добър” или „лош”. Специфични морални правила са тези като: „Помагай на другите при нужда” или „Не лъжи за да извлечеш полза” –> това са правила как хората трябва или не трябва да се държат и служат за основа на преценката дали едно действие е правилно или не. Универсалният принцип, обратно, е валиден при условие, че ще използваме някакво правило или критерий за да оценяваме чуждите действия – на който и да било човек или каквото и да е било действие. Това е принципът: „Стандартът С е валиден за човек или действие, ако е изпълнено условието У”. Например: такъв универсален морален принцип е принципът на утилитаризма. Той гласи така: Човек постъпва принципно и според правилата ако и единствено при условие че като приложи този принцип или правило като основа на поведението си резултатът ще е увеличаване на всеобщото щастие или благо или намаляване на всеобщото нещастие или зло. Напълно е възможно универсалният принцип да е съвместим или да може да се приложи наред със специфичните принципи или стандарти на поведение в най-различни общества. Универсалният принцип не засяга и самият не се влияе от това, че щастието в едно общество може да е нещастие в друго. Така в някои общества старите хора са изоставени да умрат когато вече не могат да допринесат икономически за общността – в други общества, където икономиката процъфтява, за старите хора се полагат грижи. Ако приложим утилитарния принцип тук ще получим два противоположни резултата в различните общества, но самият принцип остава валиден. С други думи – което е грешно в единия случай е правилно в другия – но и двете почиват на основата на един и същи принцип – утилитарния.

 

Това, че обществата са различни и имат различни норми не е доказателство, че не съществува единен универсален принцип, към който всяко едно общество да може да се обръща за да обоснове на най-дълбока основа своя избор на стандарти и правила. Дали има такъв универсален принцип и ако има – на какъв тип условия трябва да отговаря – е въпросът, който ще разгледаме по-долу.

 

Ø      Но съществува още един начин, според който можем да твърдим, че моралът няма обективна база. Така като вярваме, че навън вали или че снегът е бял – вярваме, че това, което твърдим е или вярно или невярно. Съвсем накратко – нашата вяра е истинна, ако тя съответства на определения факт от реалността, и е грешна – ако не съответства на факта на реалността. Но можем ли да твърдим подобни неща за морала? Вярванията, че да убиваш е грешно, че трябва да се държим с хората честно и т.н.? Според теорията за субективността на морала такова нещо в света няма и няма как да отчетем обективността на морала. Това предизвикателство е много сериозно и важно. Но не е основа за крайно умозаключение, както е забелязал на времето още Платон. Тук вместо да търсим съответните факти от реалността, на които моралните ни съждения трябва да отговарят, обективността на морала трябва да се търси в рационалността на процедурите, които извършваме за да построим принципите, според които можем да разрешаваме различните конфликти.

 

Независимо от това, дали въпросите за универсалната обективност ще се разрешат или не – моралът продължава да има централна роля в живота ни. Оттук и въпросът – как трябва да действаме? Кои морални принципи да приемем? Най-общо тук има два основни подхода – единият е , че онези действия са правилни, които носят определени ценни последици. Съгласно другия – правилността на поведението зависи не от това колко са важни последиците, а от нещо друго – като природата на самото действие или интенцията (намерението) на агента. Първият принцип се нарича принцип на последствията или телеологичен принцип, а вторият – деонтологичен.

 

Ø      Телеологията твърди, че тези действия са правилни, които носят повече ценни последици от алтернативите им и приема, че ценностите варират и че се отдава значение на различни ценности изобщо. На пръв поглед много неща са ценност: здравето, любовта, благоденствието, знанието, красотата и т.н. Но нещата не са чак толкова объркани, защото най-често се казва, че е ценно това, което ни прави щастливи, удовлетворява ни или ни доставя наслада. И е очевидно, че колкото повече щастие, толкова по-добре. Затова нека разгледаме утилитаризма като вай-популярния вариант от теорията на последствията, заедно с неговите силни и слаби страни. Принципът гласеше: „Стремете се да направите колкото може повече всеобщо щастие”.

ü      „Про” – принципът предоставя готово решение в ситуации, когато има сблъсък на задълженията ни и ние не знаем как да постъпим. Например, обещали сме, че няма да закъсняваме за работа, но по пътя виждаме, че някой се дави в езерото. Ако нямам доминиращ морален принцип няма да мога да взема решение в ситуация, където има сблъсък на задълженията ми – да помогна или да си сдържа обещанието. Но ако съм утилитарист – ще дам предимство на това, което ще доведе до максимум щастие – в случая да спася давещия се човек.

- Друго предимство е, че тук разбираме защо трябва да приемем такива морални принципи като „помагай на другите” или „дръж си на думата”. Подобни принципи отразяват любимите обществени практики защото носят най-много полза на обществото: те отразяват колективния опит за това, кое максимизира щастието.

- Тук спада и знаменитият аргумент за принципа на утилитаризма, че това, което човек желае е добро и че в крайна сметка хората желаят щастие и нищо повече и затова щастието е единственото желано нещо и трябва да се максимизира. Този аргумент заслужава много внимателен анализ и размисъл и в оценката му трябва да имаме пред вид всичко това, което споменахме за щастието когато говорихме за егоизма в началото.

 

ü     „Контра”

– Проблемът тук е, че ако единственото, което има значение са последиците, тогава няма значение как сме постигнали тези резултати. Няма значение дали сме лъгали, дали сме били несправедливи или дори дали сме убили (примерът на Достоевски – за цената на кристалния дворец на щастието и приемем ли го, ако е построен върху сълзите дори на едно само дете).

- Вторият проблем тук лежи в това, че не всякога можем да предвидим точните последици от действията ни. Такъв е примерът с Опенхаймър, станал световен символ за учен, който докато се опитва да разреши моралните проблеми, които възникват от научното му откритие (разцепването на атома и използването на откритието за военни цели – за атомната бомба), самият става жертва на лов за вещици.

 

Ø      Във връзка с това, че последиците не винаги могат да се предвидят и не винаги са желани, се изказва и Кант, най-големият деонтолог и критик на утилитаризма. Според него: ако един принцип ни казва какво да правим само за да постигнем определен резултат, тогава ние сме отговорни за нещата само ако желаем този резултат (т.нар. хипотетичен императив, в Кантовата терминология) . Но най-важният етически принцип трябва да е валиден независимо от това какво желаем ние. Кант отрича, че последиците от едно действие може да предопределят дали морално сме задължени да го извършим или не. С други думи, императивът трябва не да е хипотетичен, а категорически – т.е. да е независим от нашите желания и неговата основа не може да бъде нищо друго, освен самият разум. Според Кант има само един категорически императив, но той може да бъде формулиран по много начини. Когато го прилагаме научаваме, че честността и другите начини на поведение са морално задължителни, независимо какви последствия има това. Кант превръща това в аргумент от изключителна сила и убедителност. Много хора по света приемат някаква негова версия. Но той поражда и въпроси. Обикновено когато оценяваме моралното значение на дадено действие ние не се замисляме за последиците, колкото за намеренията или интенциите на човек, когато извършва нещо. Ако човек е добронамерен – значи действието е добро. Особено когато човек е ръководен от чувството за дълг да направи каквото трябва. От какво се определя нашият дълг? Според Кант, човек, за разлика от животното, е способен да формулира правила на поведението – и да действа според тях. Най-висшият „морален закон” е това, че човек трябва да извърши някакво действие единствено при положение че всеки друг човек при същите обстоятелства ще направи същото нещо. Т.е. - имаме право да извършим нещо само ако пожелаем това да стане закон на човешкото поведение. Неморалното поведение възниква когато изневеряваме на този принцип – въпреки че не искаме този тип поведение да стане морален закон, правим изключение само за себе си. Накрая Кант прави шокиращ извод – това, че самите хора са върховният източник на морала – т.е. че всеки човек има върховна и вътрешно присъща ценност за себе си. Нямаме право да слагаме „маркетингова” цена на никоя индивидуална личност. Това кара Кант да даде нова формулировка на моралния закон – ние сме длъжни винаги да се отнасяме с уважение към човека и никога като към средство за цел.

ü      „Про” – хуманистичният извод със сигурност;

ü      „Контра” – съвсем не е убедително, че можем да действаме само мотивирани от разума. Дори не е ясно какво точно означава това. Ако тази част от аргумента на Кант не може да е валиден – трябва отново да се опрем на желанията ни, дори това да са желания от особено дълбок и неизбежен вид, когато се мотивираме да действаме по морален начин.

-         Друг проблем тук е, че според Кант моралното начало се отнася само до волята на човек, а не до последиците от действията му, които той не може да контролира. Ние често държим хората отговорни за неща, които са извън техния контрол.

-         Накрая, разбира се, е доста проблематично, че някакво действие трябва да бъде извършено независимо от последиците. Наистина ли трябва да си държа на думата ако от това зависи нечий живот? Ами ако това е животът на стотици хора? На хиляди?

-         Както Кант твърди, доброто намерение си остава добро дори като не дава резултат или дава лош резултат. Но това не е начинът по който, всъщност, разсъждаваме. Ние смятаме, че е много по-тежко провинение да минем на червено и да убием пешеходец, отколкото да минем на червено и да не нараним никого. Но случайното присъствие на пешеходеца е извън контрола на шофьора. Излиза, че степента на злото, причинена от шофьора зависи от „моралния му късмет”. По подобен начин нямаме контрол над много други неща обстоятелствата или базовия ни характер - да речем, но и тези неща се отразяват когато хората правят оценка за нас. Така във всяка личност има елементи от обективния свят и от субективните мотиви за дадено действие.

 

3. Бизнес етиката като част от приложната етика:

 

Всичко до тук може да ни се стори прекалено абстрактно. Но трябва да помним, че етиката възниква от необходимостта да взимаме решения, които засягат другите хора и това, което казахме до тук е важно точно защото разнищва рационалната основа на тези решения.

 

В съвременната етика най-сериозното развитие настъпва през 1960-те години, когато философите започват да проявяват силен интерес към практическата или приложната етика – т.е. как да приложим нормативните теории, за които говорихме до тук към практическите морални проблеми? Разбира се, това не е напълно нов подход. От Платон насам философите на морала се интересуват от практически въпроси – като самоубийството, отношението към жените, или адекватното поведение на обществените фигури. Като част от приложната етика възниква и бизнес етиката. И отново, трябва да имаме пред вид, че теории, свързани с бизнес етиката възникват още преди 2000 години, поне от времето когато Цицерон пише по въпроса в своето “Относно задълженията”. Платон и Аристотел, Кант и Джон Стюарт Мил, християнството и марксизмът учат, че практическите интереси, индивидуалистичните стремежи и моралът се намират в противоречие. Бизнес етиката получава повече внимание след 1960 година във връзка с поставянето на въпроси като справедливото заплащане на труда, правата на работниците, трудовите практики и моралното естество на капитализма: бизнес етиката се опитва да фокусира по-скоро върху хуманистичните ценности, отколкото върху материалните. През 60-те и 70-те години започват да се разглеждат въпросите за безопасността на потреблението и други основни етически проблеми – като даването на подкупи, лъжливите реклами, колизията на цените, безопасността на продуктите и на проблемите на околната среда. Бизнес етиката престава да е противоречиво понятие, превръща се в категория, отразяваща отношенията на бизнеса срещу консуматорите, на работодателя срещу подчинените, на един бизнес срещу друг бизнес, на бизнеса срещу правителството. Някои типични проблеми на бизнес-етиката са: всичките морални спорове, засягащи социалните ни задължения в условията на свободния пазар на конкуренцията, моралният статус на корпоративните обекти, лъжливите реклами, основните права на работниците, дискриминацията на работното място.

 

Ако погледнем около нас ще видим колко много неща от всекидневието ни е засегнато от въпросите на бизнес етиката – проблемът на Софиянски и Халите (проблемът за подкупите), проблемът за боклука на София (или проблемът на околната среда и замърсяването й), по новините наблюдаваме как се срутват покривите на големи обществени сгради в редица европейски държави (проблемът за стоката и качеството й). В рубриката на куриозите виждаме хора да вадят мишки от бирата или от хляба си (гаранцията за чистотата на продукцията), или като купуваме стока се чудим дали не е „менте”; Наблюдаваме стачкуващите учители (конфликтът на работника и работодателя) и болни, които умират пред болницата, защото няма места за да ги приемат на лечение вътре... списъкът може да бъде продължен.

 

За да можем да видим какво точно е бизнес етиката и как е свързана с нашата реалност и живота ни във фирмата, ще разгледаме няколко сценария на проблемни ситуации от областта на морала и ще можем съвсем практически – с вашето участие – да ги анализираме и да изградим своята система от аргументи как е правилно да се постъпи в ситуацията и защо.

 

4.    Списък на задълженията ни (английският философ У. Рос à нашият дълг е част от същността на вселената) – опит за съчетание на телеологията и деонтологията

·        Вярност: задължение да спазваме обещанията си

·        Възвестяване: задължение да компенсираме другите, ако ги ощетим

·        Благодарност: задължение да благодарим на тези, които са ни помогнали

·        Справедливост: задължението да разпознаваме доброто

·        Великодушие: задължение да подобряваме положението на другите

·        Самоусъвършенстване : задължение да развиваме своята добродетел и интелигентност

·        Незлонамероност: задължението да не нараняваме другите

 

СПИСЪК НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА В БИЗНЕС-ЕТИКАТА:

 

• Личната изгодата: трябва да се отчита степента, до която едно действие ще предизвика благоприятни последици за индивида под въпрос
• Социалната изгода: трябва да се отчита степента, до която едно действие ще предизвика благоприятни последици за обществото
• Принцип на добронамереността: помагай на тези, които имат нужда
• Принцип на патернализма: помагай на другите да преследват техните най-добри интереси, които те сами не забелязват
• Принцип на вредата: недей да вредиш на другите
• Принцип на честността: не заблуждавай другите
• Принцип на закона: не нарушавай законите
• Принцип на автономията: приеми свободата на човек над собствените действия и физическо тяло
• Принцип на справедливостта: приеми правото на човек да получи честна компенсация за стореното му зло и честно разпределение на благата
• Принцип на правата: другият има право на живот, информация, лично пространство, свобода на мнението и безопасност.