ВЛАДО ЛЮБЕНОВ
І. АДВОКАТИ И ПЕПЕРУДИАДВОКАТИ И ПЕПЕРУДИ НОВИ СТИХОВЕ
2005 - 2007
© Владо Любенов, автор, 2005-2007
Всички права запазени!
* * *
Дойде при мен жената на приятел,
във късна, много късна черна нощ.
Навън вилнееше помитащ всичко вятър,
подобно хищник с нечовешка мощ...Аз спуснах белите красиви щори.
Тя - миглите над черните очи.
И съвестта във нас не проговори...
Бе много по-красиво да мълчи...И мина цяла вечност... И тогава...
"Вън вятърът..." - тя каза с дрезгав глас.
И мина цяла вечност... И тогава...
"...виновен е..." - довърших тихо аз...Тя дръпна роклята и страшно чисто гола
изправи се настръхнала в нощта...
А аз седях и плачех сам на стола,
изгубил най-красивата мечта...18.08.2005г.
* * *
Тя беше с бяла, много бяла кожа,
покрита със безброй луни сусам.
Във нея беше хляба, в мене - ножа,
и помежду ни - масата от чам...Държеше хляба тя във свойта пазва.
Аз стисках ножа в мойте колене.
"Как се казваш?" - за миг я чух да казва.
"Йоан." "А аз съм Саломе."И сложи ясно тя пред мен подноса
със хляба си, забулен в миризми.
И аз усетих ясно, че е боса
със камъка на мойте слабини...Тя беше млада, беше толкоз млада,
че можех да и бъда аз баща.
И тръгнал си, представях си как пада
главата ми, отсечена в нощта...13.08.2005г.
ЗДРАЧ
Видях ли, не видях ли в парка,
посред мъгла и мрачна готика,
жена - настръхнала шишарка -
с петна от сняг и от еротика…От връхчетата на елите,
до връхчетата на гърдите й,
процеждаха се светлините
паяжинно-възхитителни...Аз притаих се и утихнах
в хралупата-въображение,
и я видях с очи на рис как
докосваше се без стеснение…От ъгълчето на очите
до ъгълчето на езика й,
потекоха сега сълзите
от непреглътнатите викове…Петна от кръв, от сняг и охра,
дървета черни с мрачна свастика,
и шумата - златисто-мокра,
и тялото - безмълвна пластика.13.01.2006г.
ДЖАЗ
В червената и потна зала,
със нагнетени стол до стол,
една жена ме бе избрала
с инстинктите на своя пол.Не знаех аз къде е в здрача -
на този или онзи ред,
ала усещах в мен как плаче
възбудата - като тромпет!Тук бяха всички подивели.
Ала от всички най бях аз!
Гърдите и като чинели
звънтяха в мрака: "Джаз! Джаз! Джаз!Коя е тя! Защо не става,
за да премине покрай мен!
И скачаше с една октава,
тромпетът кърваво-червен.И литваха като конфети
фантазно в малкия салон,
най-еротичните куплети
от моя чувствен камертон.Отърквайки се като котка
във облегалките от плюш,
тя идваше лъжливо-кротка,
и аз облян бях с леден душ. -Бе с роклята от мен на косъм,
с бедрата - само на микрон,
и аз извивах се на осем
подобно срамежлив питон!В червената и потна зала,
се гърчех като охлюв гол -
защо тя мене бе избрала
с инстинктите на своя пол!Защо!... И влачен от тълпата,
загубил дъх, загубил глас,
аз бягах, бягах от жената
сред цветове и... джаз, джаз, джаз!...18.12.2006
Сам съм във парка и пиша…
Излегнат съм, скрит под листата
на вече узрялата вишна,
но чувам, с ухо на земята:Жена се съблича във мрака…
Аз гледам в небето над мене,
и слушам как шушне шубрака
от нейните дрехи свалени…И, легнал по гръб във тревите,
аз виждам през сламки зелени,
как двете светулки - гърдите,
летят и… угасват над мене…18.01.2006
Кучката вървеше подир мен…
Аз хвърлях хляб, но тя не го докосна.
Изглежда, че не бе въпрос на
глад, дори във този леден ден…Глутницата тичаше отзад.
Но кучката въобще не я допусна.
За тях, изглежда, бях аз плячка вкусна,
но тя ме пазеше, ръмжейки с яд…Задуха мрак. Денят бе труп студен.
Снегът хрущеше. Бе мъглата черна.
Но можех през дърветата да мерна -
кучката вървеше подир мен…Случайни хора свиваха встрани,
уплашени от дългата и сянка.
И нямаше елени и Снежанка.
И нямаше измислени жени.Внезапно спрях. Случаен лъч студен
в краката ми несигурно проблясна.
Безкрайната пътека стана тясна. -
Кучката вървеше срещу мен.Бе адски студ и локвата бе в лед, -
напукано красиво огледало,
и кучката по гръб опъна тяло
и завъртя се в нежен пирует.Ледът под нея сякаш засвистя,
запя като затоплена цигулка,
И скрил глава под черната качулка,
на кучката аз слушах песента.И чух я как провлачено зави,
и заскимтя, застена и заплака,
и с гладните очи към мен във мрака
погледна и зениците присви…Нощта във парка бавно натежа.
Страхът заби и в моя гръб пирони.
Врабче измръзнало телце отрони.
И кучката тогава изръмжа.Аз грабнах клон прекършен, изкрещях:
“Назад! Назад! Ще ти се случи случка! -
Махай се от мене, кучка с кучка!…” -
И шибнах в локвата със гняв и страх.Водата черна веднага изби,
блъвна, унижена в кал и мътна.
И кучката от нея се измъкна
със мокри и проскубани гърди…И влачейки се, цяла в кал и прах,
отляво в тъмното дере заслиза,
покрито със парцали снежна риза,
където повече не я видях…И пак жени красиви с бляскав тен
аз срещам… Вън е воайорско лято…
Но все си спомням онзи ден, когато
кучката вървеше подир мен…
29.01.2006
Тя каза: “Нека бъде тъмнина!”
Протегна се… и лампата угасна.
И аз усетих мирис на жена, -
невидима, безмълвна, и опасна…Седях и вслушвах се… Ни шум, ни дъх…
Опитах се да свикна с тъмнината.
Почувствах се направо като плъх,
в капана безпощаден на жената.Представях си, как всеки следващ миг,
тя става все по-гола, по-красива…
Аз бях добър съпруг, но чист лирик.
А чистата фантазия убива.В нощта една мечта изшумоля,
в миг нещо меко падна върху пода.
И сякаш чух най-тихото “Ела!”,
прошепнато от женската природа…Устата ми пресъхна. Задушен,
яката дръпнах, копчето изхвръкна
и звънна по стъклото срещу мен,
и падна на килима, и потръпна…Извиках: “Нека бъде светлина!”…
“О, спи ли Бог! О, Бог не види ли!”
Но ме задави мирис на жена,
и две гърди двуостри като миди…13.02.2006г.
Клиентката беше красива жена,
стоеше пред мойта кантора,
с олющена сива и мръсна стена,
където не идваха хора…Поканих я. Седна. С прибрани крака.
Излъчи сияние в мрака.
И после внезапно, ей просто така,
тя - малко момиче - заплака.Не бях през живота си виждал до днес,
жена тъй безумно красива,
да плаче с такъв неподправен финес
и с такава отчаяност дива…Аз говорех, разказвах за чужди дела,
и за казуси глупаво-смешни.
И изгоних една непослушна пчела
от полата й бяла със вестник.И за малко едвам не избърсах със длан
и сълзите, размазали грима.
Но ми бе неудобно и беше ме срам.
А тя беше безкрайно ранима…Тя погледна към мене със мокри очи,
овладя се и каза: “Простете…”
И в кантората бавно нахлуха лъчи
през прозорчето с мръсни пердета.И видях ли, във онзи единствен момент,
странен трепет в очите прекрасни?…
Но аз бях адвокат. А тя беше клиент.
Правила безпощадни и ясни.Аз подадох молбата. Тя подписа. Плати.
И спокойно ми стисна ръката.
И излезе през всички възможни врати.
И останахме аз… и пчелата…19.02.2006
Останах аз в апартамента бял,
привлечен от зелената и рокля,
от лампата със цвят на портокал
и от косата и все още мокра.Тя легна на чаршафа от сатен
със влажната и розова хавлия,
разтвори я и тяло с кремав тен
красиво ми поднесе на тепсия.Бе спалнята й с форма на око,
а гардероба с цяло огледало…
Аз сложих натежалото сако
на стола и пристъпих отмаляло…Стените с цвят на бледосин латекс
съвпаднаха с цвета й на очите.
И бавен, нежен, пеперуден секс,
запърха в миглите й, и в косите.Остави от крилцата си следи
на устните по нежната мембрана,
отърка се във малките гърди
със цвят на праскова - като дивана.Заплете се във някаква игра,
изгуби се в невидими подмоли
и кацна върху гъстата шира,
потекла сладко по бедрата голи.Крилата й - паунови очи,
ме гледаха огромни и лилави,
додето сладостта ги заличи,
прашецът им, додето ни задави…И аз видях в апартамента бял,
как вещите менят си цветовете,
как абажура с цвят на портокал
във вишнево-червено вече свети,и черното уплашено сако
в пепитена лила да избелява,
и вазата от жълтото стъкло,
в наситен кехлибар да потъмнява…На сутринта, в красиви чаши - чай
изпихме с чиста съвест и с почуда…
Това е приказка, която няма край,
останалото е мечта или заблуда...06.03.2006
Брадата ми отвсякъде стърчи
и якето ми мръсен е придатък,
и виждам как във нейните очи
изчезвам от света й без остатък.Усмихвам се почти като клошар,
лукаво във любимата си роля,
и седнал на самия тротоар,
я гледам дълго, без да я помоля…Тя спира за секунди във нощта,
оглежда се в широката витрина,
и влиза, през въртящата врата,
при скъпата любов на магазина.Аз виждам през вълшебното стъкло
отблясъците златни на косите,
дълбокото убийствено ждрело
през хълмовете остри на гърдите…И сливат се звезди и светлини,
жени и манекени, и витрини.
А аз седя и гледам отстрани,
но на светлинни хиляди години…Но тя си тръгва, с лъскав нов пакет,
щастлива, уравновесена…,
невиждайки как старият поет
си тръгва, но със цялата вселена…18.02.2006
Животът дари ме с красиви жени, -
неизмислени, цветни… обаче,
все чакам онази, в последните дни,
която над мен ще заплаче…Ще приема последната доза морфин,
да забравя за болното тяло,
и тогава, през залеза розово-син,
тя ще дойде, облечена в бяло.Ще погледне дали е системата в ред,
ще разроши ми с пръсти косата,
и ще каже: “Аз знам, ти си онзи поет,
толкоз нежно възпял Красотата…”Ще повярвам на тази надвесена гръд,
и на пръстите, нежност събрали,
и ще знам, че готов съм да мина отвъд,
ако някой така ме пожали…“Кажете, какво да напрая за Вас…” -
ще прошепне, преди да заплаче.
“Съблечи се, за миг да те видя в анфас!” -
ще прошепна, изгубен във здрача……И тъй копче, след копче, след копче в нощта,
ще разкрива тя своето тяло…
И тъй вкопчил се, вкопчил се в миг красота,
ще остана в живота изцяло!И ще светят пак в синьо вън двете брези,
като в приказна нежна поема,
и преглътнал най-сладките женски сълзи,
ще изключа аз свойта система…13.03.2006г.
Тя всичко през прозореца изхвърли, -
роклята, бикините, срамът…
Истинска жена от кръв и плът.
Обърна се. Дъхът й ме опърли.Аз бях поет, но не самоубиец.
Отстъпих с гръб към бялата врата.
- Страхливец! – каза тя. - Какъв страхливец! -
И седна. Гола. Тъй - пета в пета.Съблякох се внимателно и бавно.
Опънах дрехите си върху стол.
И седнах срещу нея страшно гол,
в креслото черно, кожено и хладно.- Нима не ме желаещ в тази вечер? -
Протегна крак, докосна ме почти…
- Желая те – отвърнах. - Но, прости, -
единствено насън и отдалече.- Нима дойде без никакви представи,
когато те поканих в моя дом?!
- Представях си - отвърнах шепнешком -
зърната ти с петната им кафяви…- Недей да си представяш, - погледни! -
Погали се и чак се заизвива…
А аз дори не казах: “Престани!”,
защото бе наистина красива…Дали не бях дете невинно още
и страх ме бе да вляза във нощта?
Или, безкрайно верен в любовта,
я пазех нежно от случайни нощи?Тя вгледа се дълбоко в мен и рече:
- Не, малкият, в теб има много страх.
Щом вече пожелаваш, туй е грях…
Така че, хайде, престраши се вече!Бе всичко като в сън - красив и чист.
Тя беше тук, сега, на дъх от мене.
Един случаен бял и празен лист,
пред който бях застанал на колене.Тя легна по корем като жена,
която вече беше победила.
И аз прочетох мойте имена
по листа на гърба й с пот избила…Ужасно е да бъдеш очевидец
на слабостта си, даже и за миг.
И като удар, сякаш със камшик:
- Страхливец съм! - извиках аз. - Страхливец!…Часовникът заудря полунощ.
Стрелките слепнаха една връз друга.
Дванадесет секунди. Страх в разкош.
На времето последната услуга…Тя стана. Тихо. Като в храм.
Дъхът й пеперудите опърли.
Прозореца разтвори. И ги хвърли.Бях гол. И сам. Безбожно сам!
25.03.2006г
Тя се чудеше как да ме погледне,
а аз нея - как не.
Имаше нещо езическо и нередно
в голите й колене.Имаше нещо племенно
в плитките й от нощ,
а в дрехите същевременно -
кардиналски разкош.Тя беше тотема, иконата,
седяща в един автобус,
а аз - една фреска изронена,
между бог Ра и Исус.21.06.2006Г.
Тя е цялата само еротика -
от очите - до колената.
Тя събужда във мене подтика
да я хвърля върху тревата.Да запретна й роклята алена -
от колената й - до очите,
насред пролетна локва окаляна,
под камшика зелен на върбите.Ще си сложа глухарче в ушите
да не чувам й тихите викове,
и захлупил очи във тревите
цял живот ще измислям стихове...24.03.2007г.
Адвокат си бе наел Изнасилвачът -
известен, скъп, опасен, със замах.
Бе жертвата с очи, които плачат.
И никой не посмя да гледа в тях.Но аз погледнах. Не видях омраза.
Нито отвращение. Ни страх.
И като тумор, като метастаза
аз влязох й в душата, и растях…Там вътре беше фина, нежна мрежа
със златни нишки и със фибри страх,
заплела самотата със копнежа
в игра на сенки, светлини и прах.И като паяк черен гениално
и инстинктивно следвах своя ген -
изяждах черните петна безжално,
и свързвах с бяло - дупките след мен.Желанията тъмни, страховете,
са черни и безпомощни мухи,
с които адвокати и поети
се хранят на трапеза от трохи…Усмихнах й се. Тя пък машинално
косата зад ухото си прибра…
Аз приближих към нея ритуално.
Започваше най-сладката игра:- Омъжена? - тя кимна. - А тогава? -
тя кимна. - Но сте имали скандал?
тя кимна. - После в бар “Забава”
клиентът ми… със вас се запознал…Тя каза тихо “Да”. Не го погледна.
От залата повя към него хлад.
Усетих как в тълпата се напрегна
мъжът й, седнал някъде отзад.- Споделяхте ли с него? - Да, споделях…
- Съчувстваше ли ви? - Не помня… Да.
- Вечеряхте ли после? - Да, вечерях.
- И тръгнахте си?… - Късно. - В колко! - В два.- Добре… Предложи ли да ви изпрати?.
- Отказах му. - Защо? - Не зная… - О!…
- Ами, защото беше непознат и…
- И?! - Но тя не каза пред съда защо.- Тъй… Влязла сте във парка, необута…
- Точно тъй! - Не ви ли беше страх?…
- За работа това ми е маршрута!
- На работа? Във два?! (Последва смях…)И жертвата най-сетне се ядоса. -
- За по напряко - викна - има път! -
Събух се и вървях по него боса
и дишах във нощта със пълна гръд!…Представих си я пред очите ясно. -
В прозрачна блузка, боса, в онзи час…
И в залата в миг стана страшно тясно
от всичките представи между нас…Видяхме как я стига за минута.
Тя чува ли го… Стъпки летен дъжд…
Очите й сега са на кошута.
Вижте я! А той е само мъж!- А викахте ли! - питах безпощадно.
Тя плачеше. - Крещяхте ли! - не спрях.
В корема бе ми лугаво и гадно,
но вече влязъл в ролята си бях!…И двамата останахме без сили…
Тя - жертвата, а аз - изнасилвач!
- Кажете ми, че той ви изнасили,
кажете ми и спрете този плач!…Тя спря и ме погледна със омраза.
Обичам като гледат тъй във мен.
- Не ме! Защото го харесвах. - каза… -
В такъв момент се чувствам съвършен!И паякът излезе от душата
и скри се в почернялата стена…
И аз излязох гордо през вратата.
Но плачеше във мен една жена…01.04.2006
Днес паркът бе ранимо сив,
дори снегът, дори жените.
Дори и аз не бях щастлив
и не посягах към боите.И болни гарги с грипав глас
бълнуваха изпод мъглата.
И бе настъпил онзи час
на изтощение в душата…И по пътеката - жена,
върви и тъй безсилно хлипа,
че вкисналата тишина
потръпва в сивата си дрипа.И падналият мъртъв ствол
извръща черното си тяло
и бързо в зиналия дол
се претъркулва премаляло…Но кой ще може в този ден
ранимото да обладае,
без сам да бъде наранен
и без да нарани?... Мъгла е.Невидим като черен мим
и аз се сливам със гората…
Зад мен остава само дим
и сива пара над листата...21.04.2006
Бе магазинът скъп и пищен,
с парфюми, цветове и страст.
И аз почувствах се разнищен
от толкоз много женска власт.
Отвън нахлуваше нощта.
Аз вътре вдъхвах аромата
на умъртвените цветя.
- Иди и затвори вратата! -
ми каза само с поглед тя.
Бе очевидно много смела.
Със много плът. И много грях.
Обърнах бялата табела.
Послушно ключа завъртях.
По пода бе постлан килим,
и музика, дори щурчета.
Навсякъде цветя и грим…
- Зад тебе вляво е ключето
на лампата - да изгасим!… -
Натиснах… Уличната мека
и приглушена светлина,
нахлу красиво и полека
като възбуда на жена…
И зад огромната витрина,
зад кошници, букети, фон,
в средата, в цветната градина,
сред нежна музика и стон
аз дълго учих се с ръцете,
взел лепенки и целофан,
как сам да опаковам двете
най-хубави цветя, без свян.
И там, сред аромати гъсти,
в нощта, на белия тезгях,
неопитните мои пръсти
след втори, трети опит плах
превръщаха във живо чувство
разцъфналата красота…
- Роден си за това изкуство,
разбра ли? - каза тихо тя.
И вече лепнеше нощта…
Край нас танцуваха цветята.
Аз опаковах този миг.
А пръстите й на краката
заспиваха с потръпващ тик.
…Аз взех голям изплетен кош
и сложих мекото й тяло,
и с разточителен разкош
покрих го със цветя изцяло
и само черната коса
искреше нежно в полумрака,
а сред изкуствена роса
измислено щурче изплака…31.05.2006
Гърдите ти побират се във шепи,
и обли са и хладни като чан,
и в тъмното очите ми са слепи,
но аз ги виждам с грубата си длан.И още ти са ледени бедрата,
безмълвно коленичили пред мен,
но сенките им, вплетени в стената,
затоплят ме със пламък удължен.И плитките, когато си разплиташ,
за да дариш ми всичко наведнъж,
изпълват ме със нежност и възхита
и ме превръщат в българин и мъж!19.03.2006
Търся от старите пернишки печки,
дето с дърва и кюмюр горят.
Кафяви и тежки са те като мечки,
дъхът им е парещ и страшно бумтят.И одеала търся, родопски, зелени,
от тез дето боцкат, но топлят гърбът.
С едни дълги шарки червени, -
като ливада, прорязана с път.И търся от старите бели корита,
дето жените се къпят зимъс.
Тесни и дълги са те, с дъно плитко,
най-много да има един пръст.Какво още… А! Стъклена кана,
вълнена киска, сапун на калъп -
от тоя, дето не прави пяна,
четвъртит, грозен и с остър ръб.Защото си имам невеста лепа,
и ако до пояс да стига снегът! -
цял ден за нея дърва ще цепя,
за да полее си бялата гръд!08.07.2006
ІІ. ЖЕНАТА НА МАГЬОСНИКА
Жената, която си мие нозете,
не вижда как в нежната вечер,
на покрива седнали, гледат мъжете,
дошли отдалече…Те дълго работиха в чуждата къща,
тя дълго по стаите мете,
не виждайки как със очи я поглъщат
и здраво работят мъжете…И слязла на двора, тя пусна чешмата
и дълго под струята ледна
си ми със сапуна и плакна краката,
нагоре за миг не погледна,дори не разбра как във нежната вечер
безкрайно я гледат мъжете, -
нея, жената, запомнена вечно,
която си мие нозете…06.09.2006г.
КОГАТО ЖЕНАТА ЗАПОЧНЕ ДА ПИЕ САМА
Когато жената започне да пие сама,
тя сяда разкрачена с чаша в ръка на дивана,
и пие безжалостно, страшно, отчаяно, - като жена
която желае да бъде пияна...Когато жената започне да пие … във тъмния ров
вън птиците падат, додето летят сред небето,
Апостолът Павел горещо се моли да има любов,
защото какво си, щом нямаш любов във сърцето…Бих гребена взел и й сресал косите от ръж,
сълзите попил и изчистил грима й със устни,
но аз съм жестокият, тъмният, нейният, вечният мъж,
когото обича, и който ще я напусне…Когато жената започне да пие сама,
тя пие безмълвно и кротко до смърт наранена,
съпруг й е оня жесток и безкрайно неверен Тома,
който включва системата в нейната вена...Когато жената започне да пие сама,
нощта загрубява, Пилат си измива ръцете,
една Магдалена забива в гърдите си бели кама,
и почват да пият по кръчмите страшно мъжете...Само някой поет в този миг ще съзре две жени във нощта
как седят на дивана и пият в безкрайна нирвана,
едната - до смърт наранена, - която е всъщност Смъртта,
и другата - жива, - която е само пияна…21.01.2007
Жената на магьосника е малка като копче,
нежна като пролетно листо.
Той винаги я носи във малкото си джобче
на своето протъркано сако.Той крачи по пътеката и лекичко попипва
отвънка своя малък талисман.
Тя винаги със тъничко гласче оттам откликва:
„Обичам те” - на топлата му длан.Жената на магьосника понякога е тъжна,
на дъното се свива и мълчи,
когато той в тълпата е център на окръжност,
завихрена от влюбени очи...Жената на магьосника е винаги спокойна,
когато той застава пред Смъртта.
Изправя се и тя - мън?чка, крехка, стройна
във джобчето отляво на гръдта,и ако не успее... но винаги успява
магьосникът от боровия лес,
той с пръчицата махва и всичко оживява,
което е докоснал той до днес,защото той я носи във малкото си джобче
на своето протъркано сако...
Жената на магьосника е малка като копче
и нежна като пролетно листо.08.02.2007г.
Недей да чистиш къщата и да миеш пода,
и да готвиш, моля те, днес недей поне.
Купил съм ти рокля най-последна мода,
и прострял съм вече всичкото пране.Финото бельо съм сложил върху скрина,
а във гардероба - скъпото палто.
Малкото бижу е във кутийка синя
и недей да мислиш колко струва то.Сребърни обувки даже ти намерих,
точно твоят номер - тридесет и три,
скрих ги под леглото и се разтреперих,
как ще се зарадваш, щом ги видиш ти.Тази вечер, моля те, отиди на бала,
в Дворцовата зала, купил съм билет.
И бъди красива в роклята си бяла,
и бъди блестяща в своя тоалет.И танцувай много. Нека те харесват,
нека те желаят мъжките очи.
Тази вечер, моля те, ти бъди принцеса,
без да ти е тъжно, без да ти горчи.В осем ще нахраня, знай, добре децата,
приказки ще кажа, бързо ще заспят.
И недей да гледаш все към циферблата.
Само тази вечер, само този път.Моля те, бъди докрай опиянена,
забрави за всичко в тази чудна нощ.
Знай, че свободата е една вселена,
от звезди и дупки, мляко и разкош...Не мисли за нищо. Даже благодарна
не бъди към мене - фея аз не съм.
Аз ще си прелиствам книга антикварна,
и полека-лека ще потъна в сън...Като в стара приказка вън ще вее здрача,
аз ще се събудя в някой малък час.
Ако теб те няма - малко ще поплача.
Ако теб те има - принцът ще съм аз.05.03.2007г.
Жената, която заспива до мене,
няма сили да бъде жена.
Тя заспива внезапно, до смърт уморена,
все на същата, дясна страна.
Аз завивам гърба й почти машинално,
и загледан във малкия крак,
пиша влюбено, нежно и малко банално
бързи стихове в стайния мрак...
Аз харесвам жената, заспала до мене
във зелената пролетна нощ,
и ръцете й малки и вечно студени,
и гърба й, приличащ на кош,
и телцето й свито до остри колени
на нощта във дълбокия ров,
как то диша сега много нежно до мене,
но без сили да прави любов...
И играят едва светлинки по тавана
във красива любовна игра,
отмалелите сенки в безмълвност пияна
се докосват със нежни пера,
и потича без звук нежността по ъгл?те
като ручеи чист елексир,
и измокря възглавката, после косите,
после устните в нощния пир.
И жената, която до мен е заспала,
се вълнува в красивата нощ,
и гръдта й надига завивката бяла,
и потръпва във сънен разкош,
и се стоплят ръцете й, вечно студени,
и по бузите - руменина
осветява жената, заспала до мене...
Най-красивата спяща жена!14.06.2007
Имах остра муцуна, цяла в розово-бяло,
имах клюн и хобот, даже истинска паст,
и таланта да смачквам всяко женско начало,
всяка нежност и жалост, красота или страст…Тя ме гледаше смело, тя дори се опълчи,
мълчаливо и диво в своя крехък анфас,
но надвесен над нея със енергии вълчи,
аз я мачках и давех и пречупвах я аз.Овъргаляна, черна, унижена и дива,
тя избликваше ален фонтан след фонтан, -
аз я тъпчех жестоко като върла коприва,
и я стягах в болезнен железен капан…Повалена и слаба, тя намираше сили
да отхвърля, да спира моя напор жесток,
но настъпил я здраво с дълги остри кокили,
аз пробивах гръдта й с тъмен ужас дълбок.Тя пищеше, хриптеше и се мяташе страшно,
и утихваше бавно и отпадаше в мрак,
и трептеше по гръб в пепелището прашно,
и конвулсии огъваха нейния крак.И красива и мъртва, със отворена човка,
тя замръзна в прахта със телце на кравай,
а заровил муцуна във душата й рохка,
всичко алено-топло аз излочих до край…Аз се хранех така. Колко хиляди акра
силни женски души съм превил не разбрах,
да изсмуквам им сока, скрит във жълтата чакра,
в кехлибарния поглед, във златистия смях…Имам остра муцуна, цяла в розово-бяло,
имам клюн и хобот, даже истинска паст,
и таланта да смачквам всяко женско начало,
` всяка нежност и жалост, красота или страст.Аз живея така. Туй е моята карма,
и наслада и ужас, и катарзис и крах,
аз съм тъмна енергия и мечта светозарна,
аз съм всичко, което да погълна успях.Все така незаситен във природата бродя,
още вия и търся и проправям си път,
за да смачкам докрай ввсяка женски пагода,
всеки храм, всяка страст, всеки дъх, всяка гръд!…20.05.2006
ІІІ. НОЩНА СМЯНА
Тази нощ падна страшна мъгла,
замириса на сяра, на ад,
и смъртта пак със смътни крила
прелетя над огромния град.И на спирката с покрив разбит
като черна бесилка в мъгла,
аз увиснах, - самотен, превит,
върху чакащи мъртви тела…23.11.2006г.
В трамвая от покрайнините
във нула четири видях,
как циганите-травестити
се хилят с груб и страшен смях,как в бяло бледото момиче
със състарените черти
сред празните седалки тича,
опитвайки да полети,как страшно спи с уста беззъба
мъжът работил цяла нощ,
и как пораства като гъба
в съня му членът като нож,невидим ватманът на поста,
завъртва ръчката докрай,
и кучетата изпод моста
дерат се с незатихващ лай,и ужасен и ужасяващ
трамваят спира изведнъж,
и неразбиращ и незнаещ
се стряска зиналият мъж,момичето с крилете литва
сред нежен хероинов прах,
а циганите-травестити
се хилят с груб и страшен смях…21.09.2006г.
В нощта по черните павета
жената чаткаше самотно,
сама на себе си карета,
самата - впрегнато животно.Край токчетата й - копита
и черни колела огромни,
подтичваше огромна свита
от грозни кучета бездомни.Жената чаткаше самотно
със все по-бръз отчаян тропот…
И тъй - красиво и страхотно
препускаше назад животът.Мъглата като черна каша
измокряше й раменете,
а вълк изправен - кочияша -
жестоко хапеше конете,дъждовен ситен прах във сиво
замазваше в нощта следите
и виеха жестоко диво
по пътя стъпкани мечтите…04.11.2006г.
Почти сред полето, съвсем под небето,
в най-крайния грозен квартал,
двама нощни пазачи си търкат лицето
със сняг като с мръсен парцалкрай някакво гробище мрачно и черно
над някакъв склад с железа
зимна мъгла се стеле ефимерно
като вълна от бяла козаи врещят фоерверки със коледен блясък
откъм блока напукан и сив
като мръсна кутия наклонен опасно,
като бомба, натъпкана с взривкато в някаква смешна и страшна гротеска
тича в преспите гола жена
а червени и бледи в несекваща треска
те мълчат като черни петнавърху сивия, нощния фон на живота
две овчарки се хвърлят със лай
като два озверели отхвърлени скота
и разкъсват пейзажа докрайи затворени в склада по-страшен от гето,
в най-кошмарния краен квартал,
двама нощни пазачи си търкат лицето
със парчета замръзнала кал…21.11.2006г.
Той роди се във осем,
във девет се влюби.
Във десет почти остаря.
Край велико прозрение мина на косъм -
в единайсет.
В дванайсет умря.Във един го зариха,
в два светът го забрави,
в три друг купи ненужния гроб.
Точно в четири гладните псета се сбиха
за три кокала
в мръсен вързоп.В пет се спусна мъглата,
в шест светът се задави,
в седем всичко съвсем опустя.
А от осем до осем сняг валя над земята
и затрупа със бяло
смъртта…
10.12.2006г
Едно дете на тротоара
пищеше с непресекващ звук,
напук на седемте шамара
и на юмруците напук.Напук на нервната му майка,
на подивелия баща,
на цялата безумна шайка
от хора, скрили се в нощта.Пищеше страшно, равномерно,
в безкраен истеричен шок,
напук на придошлото черно,
напук на недошлия Бог.И само коте съпричастно
във инстинктивна пиета,
мяучеше така ужасно,
че сякаш виеше в нощта.И все по зъл и озлобяващ
светът го риташе отзад.
И полицаят отминаващ
се хилеше със мазен врат.И бабичката на колене
безвучно мърдаше с уста,
додето детското пищене
не се погълна от нощта…06.10.2006г.
НЯКОЙ
Той седеше до нея, и я мачкаше гадно -
със думи, със пръсти, със устни, със дъх,
и я черпеше с нещо там, треторазрядно,
което не би го докоснал и плъх.Облечена в топъл и черен суичер,
тя зъзнеше с някакъв нервен рефлекс, -
едно разнебитено гладно момиче
без одобрение, нежност и секс.Тя палеше бързо цигара в цигара,
той пиеше бавно, преглъщаше с кеф;
от съседната маса звучеше китара
с красив, русокос и свободен напев.Той разбираше всичко, но я мачкаше гадно -
със думи, със пръсти, със устни, с очи… -
Демонстративно, и някак досадно,
додето във нея се всичко смълчи…И нямаше, нямаше никой във мрака,
повярвал в очите й от ултрамарин,
да стане и на оня до нея, простака,
право в лицето да шибне един!16.05.2006
Тя не може да го напусне.
Тя го обича все пак…
И върви със напукани устни
посред хора, дървета и мрак.И във пустата детска градина,
върху пейката свита на три,
се тресе като стара машина,
като спукана гума гори.И се мята на тласък след тласък
като с думи отровена тя,
и изхвърлят очите й пясък,
а устата й - черни неща.И погледнато много отгоре -
не се чува горчивият плач,
сякаш малко момиченце рови,
нещо търси във синия здрач.От високите блокове сиви
се откъртва и пада нощта,
там се радват, че още са живи
и се смеят със пълна уста…А по пустата тъмна алея
тя подтичва и хлипа едва,
дребни вещи се ръсят след нея,
ала тя не обръща главаи нахапала своите устни
пак се връща сред хора и мрак.
Тя не може да го напусне.
Тя го обича все пак…04.12.2006г.
На петъчния ден в разгара,
сплъстeн, разгърден, луд и бос,
един ме блъсна сред пазара
и изкрещя: „Исус Христос!”Самият той с брада бе черна,
изпит и слаб, висок на ръст,
и на врата, успях да мерна,
бе вързал груб и дървен кръст.След миг той дървените маси
катурваше с ужасен смях
и портокали и колбаси
търкаляха се в черна прах,И рухна някаква камара,
кантар със трясък се разби,
на петъчвия ден в разгара,
(преди Великден, може би!),Той тичаше посред юмруци,
псувни и викове безброй,
и само просяците куци
се хилеха с противен вой,И рукваше дъждът небесен,
и мачкаше наред без жал
с парчета град, подобно кестен,
пазара, мигом опустял,„Къде си!” „Майчице!” „Мария!” -
пищяха майки, детски плач...,
а над безкрайната стихия
се спускаше небивал здрач,Но той по просеката дълга
търчеше с разкървавен нос,
и спрял за миг до някой ъгъл
крещеше пак: „Исус Христос!”,Додето плътно тъмнината
не прикова със мрак ръждив
пазарът, майките, децата
и лудият Христос фалшив...25.05.2007
ГАВРИ СЪС СМЪРТТА
1.
Смъртта е проститутката, която
отново ще изчукам тази нощ.
Жестоко, грубо, с мръсна мощ,
додето зъбите й не затракат,додето не премине дълъг спазъм
по улиците, над града, в нощта...
Додето не разпадне се смъртта
във умопомрачителен оргазъм...
2.
Езикът на смъртта - последни сладки тръпки...
Разтресен съм до дъно - гърч след гърч.
Как нежно хапят малките й зъбки!
Как в мен грухти животът като пръч!...В устата на смъртта - с безмилостна наслада -
изпразвам мощно своя вечен дух!
Езикът на смъртта - обложен, бял, и сух -
облизва се... и ме преглъща в ада!...
3.
Смъртта ме дебнеше във мрака,
но аз издебнах я отзад.
О, как болезнено изкряка,
когато в нейната клоака
проникнах горд, жесток и млад!Сега съм стар, страхлив, перверсен,
и гавря се със този свят.
Животът е безинтересен.
И ще ме видите обесен,
изчукан от смъртта отзад!06.07.2007