И с т о р и я
Главна страница Българска история Световна история
Антим I основа Екзархията
КОНСТАНТИН
СЪБЧЕВ
След
десетгодишни
борби за
признаване
на правото на
българския
народ да има
собствена
църква, на 27
февруари 1870 г.
излиза
ферманът на
султан Абдул
Азис, с който
българските
му поданици
получават
правото да се
отделят от
Вселенската
патриаршия.
По този начин
де юре е
признато и
самото
съществуване
на
българската
нация в
границите на
Османската
империя. На 13
март 1870 г. в
Цариград се
свиква
събрание на 39
делегати. То
се води от
Гавраил
Кръстевич.
Чрез тайно
гласуване те
избират
помежду си 10
души. Заедно с
петимата
български
владици -
Иларион
Ловчански,
Антим
Видински,
Иларион
Макариополски,
Панарет и
Паисий
Пловдивски,
те поемат
временното
ръководство
на
Екзархията и
работата по
изработването
на
проектоустава
й.
Устройството
на
Екзархията е
предмет на
бурни
дискусии
сред
българското
общество. В
тях
окончателно
се очертават
двете партии -
на "младите" (бъдещите
либерали) и на
"старите" (консерваторите).
Според
първите е
необходимо
широко
представителство
на миряните в
църковното
управление,
за да не се
допусне, по
думите на д-р
Стоян
Чомаков, "аристократически
деспотизъм".
Лидери на "младите"
са Петко Р.
Слайвеков и
Тодор
Икономов. В
своя
радикализъм
те отиват
дотам, че
искат
мандатност
за върховния
духовен пост.
Начело на "старите"
е Иларион
Макариополски,
който не крие
амбициите си
да стане
първият
български
църковен
глава след
близо 5 века
чуждо
духовно
робство. С
него са и
Гавраил
Кръстевич,
Христо
Стамболски,
Иванчо хаджи
Пенчович,
Никола
Михайловски,
Никола
Минчоглу. Те
също приемат
съборното
начало, но
виждат в
пожизнения
статут на
екзарха и в
една сложна
многостепенна
избирателна
система
гаранция за
стабилност
на църквата.
Най-сетне, на 14
април 1871 г.,
екзархийският
устав е приет.
Той общо
взето
отразява
схващанията
на "старите".
Но дебатите
продължават
и на свикания
след това
Първи
народно-църковен
събор.
Междувременно
главният
потърпевш -
Вселенската
патриаршия,
не стои със
скръстени
ръце. На 15
януари 1872 г.,
въпреки
внушенията
на руския
посланик
граф
Игнатиев, тя
отлъчва от
църквата
Иларион
Макариополски
и низвергва
от владишки
сан Панарет
Пловдивски и
Иларион
Ловчански.
При тази
ситуация
изборът пада
върху Антим
Видински. Той
е одобрен и от
Русия, и от
турските
власти. На 14
февруари 1872 г.
съборът
гласува
неговия
избор за
български
екзарх. Антим
иска три неща
- да бъд&##1077;
приет от
патриарх
Антим VI, да му
бъде
разрешено да
служи на
настъпващия
Великден и да
бъде свалено
наказанието
от тримата
български
владици. Но
след като и
трите неща са
му отказани,
той
еднолично
обявява акта
за
наказанието
на владиците
за
недействителен.
С което дава
ясен знак, че
Българската
църква е вече
независима и
няма
намерение да
се
съобразява с
Вселенската
патриаршия.