ФК "Левски" София - България Кликнете и вижте! KLIK HIER         

И с т о р и я

Главна страница                           Българска история                           Световна история

Държавата ни е по-стара с 50 г.

През 681 просто местим границата си до Стара планина

    Всеки българин знае още от читанките годината на основаването на държавата ни - 681. Тя влезе в герба на страната през 1965 г., през 1981 г. чествахме 1300 години от нея. А филмът "Хан Аспарух" ни показваше как е станало това. Забива меча си в земята хана и казва: "Тук ще бъде България."
    Дотук добре. Само дето във византийските хроники никъде не пише, че в 681 г. се е появила нова държава. Когато говорят за България, те казват, че тя е основана от хан Кубрат, сключил няколко договора с Византия - за дружба и взаимопомощ във война, за търговия и т.н. Така че договорът от 681 г. е само поредният в серията споразумения между две държави. Този договор просто легитимира отпадането на Мизия от Византия и определя новата ни южна граница.
    И старите ни историци, и историческите публицисти наложиха тезата, че България, създадена от Кубрат, загива след смъртта му под ударите на хазарите, а синовете му - Аспарух, Кубер и Котраг, възглавяват части от народа. И като цигански катун обикалят с десетилетия света, докато си намерят място да основат свои български държави. Най-добре за съжаление тази теза бе наложена в масовото съзнание чрез филма "Хан Аспарух". Младият хан побеля, докато бродеше 20-30 години с катуна си по степите на днешните Русия и Украйна. Добре, че българите хващаха с ласо някой славянин да го питат къде се намират, иначе нямаше и да го стигнат това пусто устие на Дунав и да го преминат. Да не говорим, че разстоянието от Кубратовата столица Фанагория до Дунав е само 600 км. И един номадски народ може да го измине за седмица-две. Хайде да е за месец, ако не иска да преуморява конете.
    Но чергарствали ли са въобще българите след смъртта на Кубрат и хазарския удар? Отговорът опира до разрешението на един друг въпрос - кои земи е обхващала територията на България при управлението на Кубрат? Обхващала е земите от Северен Кавказ до Днестър, казват историците. Но нито един средновековен автор не твърди това. Те просто казват, че Византия има за граница южния бряг на Дунав. А кой живее във Влашко, Молдова и тясната ивица между Днестър и северния бряг на Дунав? Ами славяните, казват историците, разделени на множество малки племена. Румънските археолози обаче твърдят: Във Влашко и Молдова, а и в стика между Дунав и Днестър в средата на VII век живеят неизвестните по име представители на културата "Дриду". Тук балканският национализъм си казва думата. Носителите на културата "Дриду" са прабългарите - керамиката, коланите, бижутата, оръжието е същото като в Плиска, Мадара или Преслав.
Така че тези земи са си били български от времето на създаването на държавата при Кубрат в 632 г. или най-много няколко години след тази дата. Там е държавата България, която наследява Аспарух. И от нея планира стратегическите си ходове през 680-681 г. А и разширението на България - като на всяка друга държава, не означава да се оставя и старата територия. Така че не е верен и другият мит, оживял във филма "Хан Аспарух" - как целокупният български народ с жените, децата, кучетата, котките, козите и кравите се прехвърля на юг от Дунав. Прехвърля се само армията. И чак след мирния договор естествено се преселва и част от населението. Но само част. Защото в древните киевски летописи пише, че българите имат 80 града само в съседните до Русия територии.
    Така че без капка колебание можем да поправим досегашните си представи за началото на българската държавност. България е създадена не в 681, а в 632 г. Държавата ни оцелява след хазарския удар и макар че губи територии, си остава силна и мощна държава с огромна територия на север от Дунав. В 680 г. при втория си владетел - Аспарух, тя влиза във война с Византия и я побеждава на бойното поле. И по силата на мирен договор от 681 г. просто присъединява и Мизия и пренася столицата си в Плиска.

    Кубратова България е заела вероятно малко след основаването си в 632 г. равнините на днешни Югозападна Украйна, Молдова и Южна Румъния. Местното славянско и влашко население с примитивна култура и без конна войска едва ли е могло да се противопостави на българските кавалерийски корпуси. Обстоятелството, че гробът на Кубрат бе открит в Полтава (Централна Украйна), показва, че подобна експанзия Кубратова България е осъществила и в северна посока. Тогава какво са превзели хазарите при своя удар след 655 г.? Очевидно само земите между Кавказ и Днепър, включително и Крим. На река Днепър те са спрени и разгромени от Кубрат или Аспарух. България оцелява, като територията, която й остава, не е никак малка. Тя се простира между Днепър, Дунав и Карпатите. Населението й е многобройно, навярно увеличено от други етноси, бягащи от превзетите от хазарите земи. Това е Отвъддунавска България, за която пишат много византийски хронисти.

    През 680-681 г. Византия води война със силна и вече съществуваща държава. Срещу българската армия, преминала Дунав и базирана в лагера в Онгъла, чиито развалини край днешното румънско село Никопицел обхващат 48 кв. км площ, лично ромейският владетел Константин IV Погонат възглавява цялата огромна армия на империята. Това е едно от верните и наистина внушително представени неща във филма за хан Аспарух. Само дето византийската практика и церемониал изключват василевсът да тръгва с цялата си армия срещу всяко диво чергарско племе, появило се на границата му.
    Първо, това е скъпо мероприятие, второ - не носи особена слава на императора. Срещу подобни номадски народи, които системно тероризират границите на империята, кампанията се води от съответния архонт (областен управител) с подчинените му местни гарнизони, усилени в най-добрия случай с 1-2 полка от столицата. Следователно, за да тръгне на поход, император Константин IV Погонат с 60 000 бойци и офицери, това означава, че е започнал война с държава, разполагаща с равностойна армия. И само победа над държава с такава армия би оправдала разходите и донесла слава и престиж на ромейския владетел.