ФК "Левски" София - България Кликнете и вижте! KLIK HIER         

И с т о р и я

Главна страница                           Българска история                           Световна история

Граничари простреляли Борис II от престараване

    С установяването на центъра на българската държава на юг от Дунав в 681 г. родните владетели ясно показали, че стратегическата посока на разширение ще бъдат териториите на Балканите до брега на Егейско море.
    Тук обаче България е трагично обречена да спре в склоновете на южните планини - Странджа, Сакар и Родопите. Причините са геостратегическите виждания по въпроса на основния противник в направлението - Византия. Твърде рано - още в началото на IХ век, тя дава ясно да се разбере, че никога и при никакви обстоятелства не би подписала мирен договор, ако в пределите й не останат днешните Източна и Беломорска Тракия. Първата - за да има столицата Константинопол една зона на сигурност, а втората, за да има сухопътна връзка с втория по големина град на империята - Солун, и със стара Гърция.
    Завладели до средата на IХ век цялата "възможна" част на Тракия, българските владетели естествено са помислили и за начина, по който ще я отбраняват.
    Защитата включва различни елементи.
    Първата е колонизация на граничния район с българско население. Имената на всички укрепени селища в района на Странджа Сакар и Родопите след 1812 г. стават български. Археологическите разкопки в последно време показват, че наистина в приграничните райони се заселва прабългарско и доверено славянско население. То очевидно получава статута на акрити (граничари). Те не плащат данъци, имат сериозни поземлени имения. Задълженията им срещу това са по график мъжете да пазят границата. За пропуснат беглец в едната или другата посока наказанието им е смърт. Затова акритите първо стрелят, а после питат "Стой, кой идва". Жертва на безкомпромисността им става дори цар Борис II, който през 980 г. е прострелян от граничар, защото бил облечен с ромейски дрехи.
    Другият важен елемент в отбраната на юг са крепостите. По планините край границата българите изграждат или възстановяват десетки зидове, които са един хвърлей разстояние. Имената им са чисто български, което показва чие е усилието за това мощно строителство - Лютица, Белградец, Вишевград и т.н. Тези крепости са изградени от ломен камък със спойка от бял хоросан и заемат неголеми площи - от 15 до 30 дка, стените им обикновено са високи 10 м, а на кулите 12 м. Стръмните склонове, на върховете на които са издигнати твърдините, усилват допълнително отбраната им. Замисълът е ясен - в тях се затварят граничните отряди при удар на наброяващата до 60 - 80 000 бойци византийската армия. Така нападателите са изправени пред тежка дилема. Да ги превземат една по една, което е трудна работа и голяма загуба на време, или да ги оставят в тила си, рискувайки да бъдат откъснати от провизии само след няколко дни. Защото граничарите се измъкват на втория ден, след като отмине византийската армия, и почват да громят обозите по пътищата.
    Типична такава крепост е Мезек, вдигната на първия хълм на Родопите. Тя защитава естествения път по Маричината низина. Смята се, че е вдигната в Х век от цар Петър 927-969 г. Непревземаемите и кръгли кули плашат и византийци, и латинци в течение на столетия.
    Малко известна е крепостта Белоградец край село Гугутка. В центъра й на височина до втория етаж включително е съхранена кулата на феодала - управител на крепостта. Така изградената защита не само брани успешно границите на страната в течение на 7 века, но и запазва българския характер на населението в региона до наши дни.

    За отбрана на южната ни граница по време на Първата българска държава е изграден огромният землен вал Еркесията. Той се простирал от Мандренското езеро при Бургас до река Марица край Харманли с дължина 135 км. Мащабите му са сравними само със знаменитата линия "Мажино", издигната от французите през 30-те години на миналия век по границата с Германия. Той е висок 9 метра и е бил увенчан с дървена стена. Валът не е граница на България, а защитно съоръжение на един ден път от реалната граница. Територията на юг от него е своеобразна зона на сигурност. Докато византийската армия я премине в бой с граничните ни отряди, се е извършвала мобилизация и на вала пристигали големи български части.
    Византийците често направо се отказват да щурмуват Еркесията. През 969 г. армията на ромеите дори се разбунтувала, когато император Никифор Фока се опитал да я хвърли в щурм срещу земления вал. "Споменът за предишните поражения - пише византийски хронист - внуши страх в душите на ромеите и те хвърляха оръжието в нозете на василевса и крещяха, че искат да си ходят вкъщи." На императора не му остава нищо друго, освен да ги послуша.

    Особено важно място в южната отбранителна линия е заемала крепостта Лютица, вдигната високо над Ивайловград. Крепостните й стени с обща дължина 800 мeтра са запазени до първоначалната си височина от 10 м и до днес. Запазени са и всичките 12 бойни кули с различна форма - правоъгълни, триъгълни и дори една осмостенна. От крепостта се вижда цялото Беломорие и голяма част от Одринска Тракия. През 1204 - 1206 г. Лют❠ца е базовата крепост на цар Калоян в битките с латинците и ромейските аристократи. От нея тръгват на бой българските полкове срещу Одрин и Динотика. Пак там се оттеглят, когато врагът постигне числено превъзходство. Лютица има щастлива съдба. Граничната крепост получава след време градски статут и става седалище на епископия. Крепостта оцелява и при османското нашествие. Археолозите установиха, че на самия връх на крепостта в османско време е изградена огромна църква в нарушение на османските закони, повеляващи, че храмовете на християните трябва да бъдат ниски и скрити в гънките на градските квартали. Това може да означава само едно - че отбраната на крепостта е оставена на стария гарнизон. Бойците са получили статут на войнугани, т. е. на християнско население с военни задължения. Чак през 1790 г. крепостта е изоставена, като обитателите й основават днешния Ивайловград.