На 1 юли 1996 г., представители на осем държави подписаха “Съвместна декларация за намеренията във връзка с въвеждането на новите правила на немския правопис”. При това изненадващо е не толкова обстоятелството, че беше приета такава “Декларация за намеренията”, а в много по-голяма степен това, какъв беше броят на държавите, които участваха при нейното подписване.

В “Декларацията за намеренията” тези държави са представени в азбучен ред, както следва:  Австрия, Белгия, Германия, Италия, Лихтенщайн, Румъния, Унгария, Швейцария. Оттук става ясно, че немският език се говори в множество европейски държави; и все пак, списъкът с подписите не показва всички държави в Европа, в които се говори немски, както това се вижда от таблица 1. Би могло да се каже, че държавите, в които се говори немски като майчин език, са двадесет. Статутът на немския език в тези страни е съвсем различен:

Официален език на национално равнище

В пет европейски държави немският език е “официален език на национално равнище”1: Германия, Австрия, Лихтенщайн (в тези държави той е единствен национален официален език), Швейцария, Люксембург (в тези две държави той е официален език заедно с други езици). Интересен е може би фактът, че само в Княжество Лихтенщайн, което, естествено, не е голямо, таблицата показва 31 000 жители, немският е единствен говорим език, но в другите четири държави има и други езици (с различен статут).

Германия: След Обединението на двете германски държави, вече има само пет европейски държави с официален немски език. В предишната Федерална Република Германия нямаше друг официален език, също не и на регионално равнище. Докато в бившата ГДР, западнославянския сорбски беше регионален официален език в областта около Баутцен и Котбус.
В договора за Обединението се възприе отново статута на сорбския като регионален официален език, така, че и в Обединена Германия той е валиден. Както е известно, в Шлезвиг - Холщайн, има датско малцинство, което ползва някои привилегии (тук бихме могли да вземем под внимание обстоятелството, че датската група на избирателите, Южно-шлезийския избирателен съюз, не е обвързана с 5%-то ограничение при изборите), но въпреки това датския език изобщо няма официален статут.

Австрия: За разлика от Германия, в Австрия немският език се определя като официален национален език, което е залегнало и в Конституцията. Същото определение по отношение на официалния немски език се съдържа в конституциите на всички австрийски провинции, като се изключи Виена.2 Наред с това, в Австрия съществуват няколко малцинства, които не говорят немски, както следва: в източната федерална провинция Бургенланд, която е възникнала от немскоговорящите комитати (унгарски административни единици) на унгарската половина от бившата двойна монархия (Австро-Унгария), живеят хървати и унгарци, в Кернтен - словаци; и в някои общини на Кернтен словашки е признат като език в учебните заведения, както и при административната дейност, свързана с подаването на писмени молби от граждани.

Лихтенщайн: Както вече беше казано, само обстоятелството, че тази страна е много малка е вече достатъчна причина за това, че там има място само за един официален език.

Швейцария: Конституцията на Швейцария, както е известно, определя като “официални езици на Федерацията”, наред с немски, също френски и италиански езици; освен това, регионален официален език е реторомански, и то в Кантона Граубюнден, което обаче създава особени проблеми, тъй като не съществува единен реторомански писмен език, а по-скоро са налице три варианта от него.

Люксембург: Както вече беше споменато, Великото Княжество има три официални езика: френски, немски и люксембурски. Законът за езиците от 1984 г. обяви люксембурския език - който преди това съществува като мозелско-франкски диалект - за трети официален език, който оттогава е главният език на дебатите в Парламента. Това представлява също интересен в социолингвистичен аспект случай, на основата на който могат много добре да бъдат изследвани проблеми на стандартизацията и нормирането. От около 336 000 - те жители на Люксембург около 270 000 говорят люксембурски (във връзка с това трябва да се знае, че още в средата на 70-те години в Люксембург живееха 70 000 чужденци, в това число само 10 000 немски граждани. Както е известно, столицата на Люксембург е седалище на множество европейски институции и също важно място, в което се развива оживена банкова дейност). Същият “диалект” се говори също в граничещите с Люксембург региони на Белгия, Франция и Германия, но там той няма официален статут, както в Люксембург.

Регионален официален език

В две други европейски държави немският език е регионален официален език, т.е. той се използва като официален език само в определен регион, а не на цялата територия на държавата. Това е така в Източна Белгия и Южен Тирол. До 1989 г., немски беше също регионален официален език в днешна Намибия, с което бихме желали да посочим един интересен извъневропейски детайл.

Език на малцинства

Има редица региони, в които немски е език на малцинства без официален статут. Тъй като тези области са откъснати от свързания с тях основен регион на немския език и са в близост до региони, в които се говорят други езици,  в такива случаи ние говорим за “езикови острови”. В тази връзка бих желал тук да спомена за седмоградския в Румъния и за немския, който се говори в Русия.

От  таблица 1 виждаме освен това, че статутът на немския език не зависи от броя на говорещите го. Така например в Белгия има значително по-малък брой хора, които говорят немски, отколкото в други страни, и все пак  тук немският език получи официален статут.

Като цяло, надявам се, стана ясно, че немски език се говори основно в Европа, или по-точно в Централна Европа. Всички останали случаи са само явления с по-малко значение, за които дори не знаем колко дълго те още ще продължават да съществуват. Немският езиков “остров” в региона на Румъния, в който се говори седмоградски, вероятно няма да продължи да съществува дълго, тъй като живеещите там от по-младото и средно поколение почти без изключение се изселиха в Германия. Други езикови “острови”, съществували на Балканския полуостров, изчезнаха от дълго време насам, поради различни причини.

Същевременно прегледът, който вече направихме, показва ясно, че Европа - както и, разбира се, всяка част на земното кълбо с население, което е било настанено там отдавна - се характеризира с изключително голямо езиково многообразие (вж. схема 2).

Тази карта показва написани с главни букви езиците, които имат функция на официални национални езици (португалски, испански, френски, английски, ирландско-галски, холандски, немски, италиански, норвежки, шведски, финландски, естонски, латвийски, литвийски, полски, чехски, словашки, унгарски, румънски, български, македонски, албански, гръцки, турски, украински, белоруски, руски; тук не бих желал да се спра на сложните от езикова гледна точка отношения в бивша Югославия, както и на положението в Кавказ, където не са особено ясни езиковите аспекти).

Интерес могат да представляват още няколко числа, които се съдържат в следващите таблици (вж. таблица 3). Тази таблица показва, че немския е на второ място в Европа след руския език.Със сравнително голяма разлика по отношение на броя на говорещите следват другите езици. Към тях могат да се прибавят изключително голям брой по-малки езици, от които тук се посочват само тези, които се говорят от повече от един милион души (вж. таблица 4).

Дори от посоченото в тези две таблици се вижда вече, че става дума за четиридесет езика, и ако към тях прибавим още и тези, които имат брой на говорещите ги под един милион души, тогава се стига до 76 езика, като тук се включва и гренландски език, докато множеството малки езици в Кавказ не са взети под внимание в това изследване.

С други думи, в Европа немският език заема важно място, което се подсилва също от обстоятелството, че този език се говори предимно в центъра на този континент.

Като цяло, това кратко разглеждане на езиците в Европа води до следния резултат: Европа се характеризира с езиково многообразие. От друга страна, статутът на споменатите езици е твърде различен: официалните държавни езици са значително по-малко на брой, отколкото всичките говорими езици. Не бива да се счита, че езиковата общност и държавата трябва да съвпадат. Това вече беше илюстрирано при разглеждането на немския и немскоезичните държави.

Говорейки за Европа ние имаме предвид преди всичко Европейския съюз. Преди в тази връзка да разгледаме отново числа и таблици, бих желал накратко да скицирам езиковата ситуация и използването на езиците в рамките на ЕС. 

Най-напред трябва да се подчертае, че официално почти нищо не е нормативно регулирано, и че това, от което днес, преди всичко в Германия също се оплакват, се прояви като традиция в течение на годините. 

Както е известно, Европейските Общности бяха създадени с Римските договори от 26 март 1957 г. Техният член 217 формулира ясно следното: “Нормативното регулиране на езиковия въпрос по отношение на органите на Общността се решава единодушно от Съвета, независимо от реда, по който се осъществява дейността на Европейския съд”.3 Тази формулировка се отнася също за важни органи на Европейските Общности. Тук могат да бъдат споменати Европейската комисия, Съветът на Европа, Европейският парламент и Европейският съд. 

Както ръководните функционери, така също твърде многобройният персонал - само цитираните вече органи разполагат общо с повече от 27 000 сътрудници - идват от всички страни-членки. Само този факт е достатъчен да покаже ясно, че в такива апарати могат да възникват (и фактически възникват) огромни проблеми, свързани с комуникацията. 

Именно най-новите изяви на немското правителство относно “неформалната” среща в началото на финландското Председателство на ЕС показва доста ясно съществуващите проблеми в тази област.

11 официални езика в Европейския съюз

Понастоящем в Европейския съюз съществуват следните единадесет официални езика: немски, френски, италиански, холандски, датски, английски, гръцки, португалски, испански, финландски и шведски. Преводът от всеки от тези езици на всеки друг представлява огромен труд, като изисква 110 направления на преводите. Една трета от работещите в администрацията на ЕС с висше образование е ангажирана в езиковата сфера, като това включва главно структурите, осъществяващи писмените и устни преводи. Това състояние ще продължи, като понастоящем дори не се мисли за каквито и да е промени.

Между другото, голяма част от случаите, по които трябва да се произнесе Европейският съд, са всъщност езикови случаи, т.е. трябва да се правят преценки относно езикови значения.⁴ 

Особеният проблем е езиковото ежедневие в ЕС: В сферата на ежедневната административна дейност, в течение на дълъг период от време, доминираше френският език, като в последно време има признаци за това, че английският  би могъл да измести френския. Тук, в течение на дълъг период от време, немският език изостава и има изгледи това състояние да продължи. Може много лесно да се разбере, че не може да се изисква всички работещи в Комисията да владеят всеки от единадесетте езика така, че всеки с всеки да говори на всеки език. Да се изисква това, би имало смисъл само тогава, когато бихме желали драстично да намалим бюрократичния апарат в Брюксел, при определени обстоятелства, дори той да бъде сведен до нула. Това, разбира се, не желае никой; тъкмо напротив, броят на служителите от 1991 г. до 1998 г. нарастна от 22 000 на над 27 000 души.

Трудностите на проблема, свързан с преводите, водят обаче до това, че до голяма степен не всички документи се предоставят на разположение едновременно на всички единадесет официални езици.

Между другото, често икономическите интереси са тези, които поставят изискването пред политиците немският език да получи по-голямо значение в рамките на ЕС. Затова допринася и обстоятелството, че чрез обединението на Германия нарастна силно броят на говорещите немски в Европейския Съюз, което също би трябвало да бъде взето под внимание.

Разбира се, ако немската икономика се повлиява негативно чрез текстовете на чужди езици, тогава това е валидно в еднакво висока степен по отношение на икономиката на всички други страни, примерно на италианската, датската или финландската. Тук в никакъв случай не може да се счита за валиден аргументът, че има повече немци, отколкото италианци, датчани или финландци.

Безспорно, от настоящите официални езици на ЕС, немски е езикът, който в рамките на ЕС се говори от най-голям брой хора.

Немският не е световен език

От официалните езици на ЕС  немският в “световна рангова последователност” заема едва четвърто място, а ако включим немския в дванадесетте най-говорими езици на целия свят, тогава той заема едва десето място. 

Тук виждаме вече, че немският не е “световен език”, ако с това имаме предвид разпространението на даден език. Немският е европейски, но не и световен език.

Също така, както вече беше казано, неговият център е в Европа, по-точно: в Средна Европа. Но дори и само това виждане има също важно значение. Европейският съюз не насочва погледа си само към себе си, което, разбира се, не би трябвало и да бъде. Той желае да осъществява търговия с целия свят, да има политическо и културно влияние в такава степен, в каквато това е възможно. 

И в тази връзка днес се явява като подходящ английския език под формата на модерен “лингва франка”. С този термин, бих желал да обърна внимание на един феномен в европейската история.

В по-късното Средновековие и в началото на Новото явреме се разви първият ясно очертан смесен език (пиджин), който почиваше на провансалски и италиански и беше проникнат с гръцки, френски, португалски, турски, персийски и арабски езикови елементи и служеше като език за комуникации в източното Средиземноморие; този смесен език беше наречен “лингва франка”, или “франкски език”. Оттогава се въведе това, че езици, които се използват при международната комуникация, но не са майчин език на говорещите ги, се считат също за “лингва франка”. 

Един такъв “лингва франка” беше латинският, който през цялото Средновековие и след това, почти до края 18 век, беше преобладаващ културен език в Европа; науката се осъществяваше, например, почти изключително на основата на латински език.

Нова Европа, която, както предвиди немският политик Хайнер Гайслер в една вдъхновена статия, посветена на бъдещето на Европа, публикувана в Зюддойче цайтунг от 10/11 април 1999 г.,  се развива в “мултикултурно общество в обединена Европа”, “която оставя на отделните личности тяхната културна и вродена идентичност”5, се нуждае от такъв “лингва франка”, и развитието след Втората Световна война показа, че това е английския език. Вярвам, че почти всеки от нас е почувствал вече това по някакъв начин и някъде. И английският, също като смесен език, е във висока степен, парекселанс, подходящ за “лингва франка”; в редица жизнени сфери досега той постигна водеща роля.

В едно мултикултурно общество, както го характеризира Хайнер Гайслер, обаче, в никакъв случай другите езици не са излишни. Във всеки език се кондензира колективният опит на дадена езикова общност, и би било повече от глупаво да се откажем от този опит. Не на последно място, поради тази причина, си струва винаги и отново да се учат нови чужди езици.

И поради това не искам и не мога просто да отпиша немския език, а тъкмо напротив, като германист бих желал да бъдат запазени множеството области, в които той има най-голямо приложение и да бъдат създавани такива също в бъдеще. Но език на международните икономически отношения той няма да стане, най-малко това няма да стане в близко бъдеще.

1. Улрих Амон: Мястото на немския език в международните отношения. Берлин/Ню Йорк 1991г., стр.56.
2. Вж. Амон (както индекс 1) стр.59.
3. Флориан Кулмас: Нормативното регулиране на езиците в органите на Европейската Общност като част от европейската езикова политика. В: Социолингвистика 5, 1991г., стр.24.
4. Вж. Петра Базелман: Девет езика пред съда. В: “Ди цайт” 22.05.1992г.
5. Хайнер Гайслер: Родина Европа. В: “Зюддойче цайтунг” 10/11.04.1999г.