|
|
|
|
|
|
|
|
КЪСИ РАЗКАЗИ
Предоставям
Ви възможност да прочетете някои от моите литературни опити. Писани са в различни
периоди от моето развитие като човек, но продължават да бъдат много ценни за
мен и сега. Моля, пишете ми отзивите си за тях.
Разказите
са публикувани тук под псевдонима ми Миленикс Лоерди - hvzafro@usa.net.
1. "Черна
Годеница" (1996 г., Миленикс Лоерди)
2. "Пътят
към Калиакра" (1997 г., Миленикс Лоерди)
3. "Шепот"
(1999 г., Миленикс Лоерди)
4. "Vena
Cava" (1999 г., Миленикс Лоерди)
5. "МИСЛИ"
(1997-1998, Миленикс Лоерди)
Благодаря на моите приятели за помоща им по време на периодите на написване
на някои от тези разкази - без тях от мен щяха да останат само те...
Летях
нагоре с асансьора на най-високата сграда в света. Обичам височините, обичам
високите места, въпреки че те са толкова далеч от нас понякога… Всъщност, излъгах
ви - мразя ги! Мразя ги, защото и те ме карат да се чувствам не човек, а нещо
друго, противоестествено - идеалите не заслужават и най-малко внимание въпреки
максималната си функционалност.
Обичам вятъра,
защото разрошва косите ми.
Не че е необходимо
това да става тук, на покрива на тази 120 етажна сграда, но така се случи! Той
беше с мен и в знойното лято, когато нощта бе далеч и прахът бе в очите ми -
прахът от този ясно очертан път на живота, на този прост, зноен и пепеляв път
на живота ми, и беше лято…
И сега си спомням дълбоките, сини очи на небето - вглеждат се в мен, изпълват ме с нови талази живот, с още надежда отнемат ума ми, толкова несмислен и толкова ненужен тогава…
Очите
ми днес пак отразяват небето над мен - сиво, нормално. Стоя на ръба и гледам
надолу. Няма нищо интересно - обикновен живот, обикновени мечти, обикновени
успехи и провали. Хубава сграда - стъкло и метал. Съвършена и подредена като
света, над който се издига и никой от тях не желае да счупи света! Страх ги
е да следват слънцето, вятъра; страх ги е за прическите, грима и маските. Страх
ви е да не би дори за миг да излезете навън и ДА СЕ ЗАГУБИТЕ…
Вятърът се обърна
в гръб. Като че ли чу мислите ми и желаеше час по-скоро да ме “ампутира”, или
може би да ме вземе!? Защо не! И без това никога не съм бил вързан и нищо от
това, което желая, го няма тук, в този “бърз” свят, простиращ се от най-тъмните
бордеи до най-светлите и просторни църкви, където бях изпълван с Неговото присъствие
и поредното Отсъствие…
Гмурци. Вечно търсят
рибата. По-надълбоко и по-надълбоко, повече и повече. Лакоми са. Защото
рядко мислят и никога не усещат - вечно целеустремени, те винаги пропускат,
винаги.
Не ги виждам, но
знам, че са там, долу. Пъплят. Много са. Вечни са! С Л А В А Б О Г У , Л Ъ Ж
А ! ! ! Виждам само техните производни - подредени и чисти, спретнати и кухи,
стъклометални усмивки - точно копие на Създателите си.
НЕ
ЖЕЛАЯ ДА БЪДА КУРВА СЕГА…
Летя. Обичам да
летя. Отново летя! Пореден полет, безсмислен полет, но поне последен. Дали не
мога пак да помечтая за слънцето, тревата, вятъра в полето? НО АЗ ПАК ГИ ВИЖДАМ....
Аз пак ги виждам
- гърчеща се, млада гмеж; кретаща и виеща се нанякъде и наникъде. Към спретнатите
канцеларийки, към банки, самолети, магазинчета за дрехи, адвокатски кантори,
училища, месарници и будки за билети; църкви и цветарски магазини, галерии,
бюфети - всички по работа, всички към мършата. Червеи. Удавници. Толкова смешни
в желанието си да забавят раздялата с последното нещо, което притежават: мечти,
стремежи, блянове - все животонеосмислящи неща…
Нещо ми влезе в
окото. Сигурно мушица. ГОРКАТА ! Какво е виновна тя за това, че днес съм решил
да мина оттук? Аз съм егоист. Дали знае къде отивам? Дали въобще иска да узнае?
Та тя е като дете; тя нищо не знае - едно малко нещо, сляло се с по-голямо нищо
и заедно на път да разбият маскираното нещо… Но тя умря, не разбра нищо от това.
Остана в една сълза, която вероятно ще пада по-дълго отколкото аз. Колко неща
ще събере тя! Частици прах, сажди; може би ще срещне и някоя друга мушица в
друга сълза…
Стига глупости!!!
Аз не желая мазни сълзи, не ме интересуват мазните ви очи и мазните ви души.
А изглеждате по-подредени от атоми в диамант - толкова светли и прозрачни, твърди
и целеустремени - направо ми се завива свят от тази ваша вечна ежедневна кръгова
траектория… Да бих могъл да ви улуча всичките! Да бих могъл! Ето група силициеви
кристали т.е. студенти, вероятно. Толкова сте на гъсто! По-бързо, по-бързо!
За първи път в
живота си желая земното притегляне да е по-силно. Преди толкова често желаех
обратното - да полетя нависоко, да се издигам, издигам, докато достигна Бляна,
Смисълът на всичко; да го хвана здраво и повече да не го изпусна, дори с риск
да изтърва всичко, което до този момент притежавах. Риск нямаше, защото нямах
нищо. Нищото, в каквито и количества да се измерва, пак си е нищо. И когато
земното притегляне все пак изчезна и аз достигнах Него, полетях надолу с новата
вест : “ВСИЧКО Е НИЩО!”.
С нея летя и сега
- уви, пак надолу.
Очите ми изсъхнаха.
Като че ли сълзите ми свършиха. А как ми трябват очите! Но още съм далече; има
още малко време…
Многолика гмеж.
Тлъсти червеи, родени в ковчега ми… но, няма значение - когато ме свършите,
ще се самоизядете!
Приближих доста.
Студентите ги няма вече, но виждам друга тлъста група. О, благодаря ти, град
на усмивките! Благодаря ти, гмеж! Благодаря Ти и на Тебе, Свето Нищо, загдето
слагаш примамките, които раздвижват тези личинки пред мен. Благодаря Ти и за
моите 100 m/s…Те винаги са били бавни, колкото и да са
бързали, колкото и да са се трепали и копняли. Аз съм най-бързият. Ти
губиш. За първи път… и мисля, не за последен.
У-ф-ф! Започна
да ми писва! Толкова бавно ли се пада!?
Хубава група, наистина.
Семейство, може би, или нов курс? Но не - клас. По лицеприятие, по разтваряне
в “средата”; по професионално ориентиране, т.е. по “добро”. По нищо. Вече си
ги представям - повтарящи поредните формули живот и изведнъж - АЗ ОТ ЯСНО НЕБЕ
! Чувствам кръвта им, виждам я по белите им ризки, смесена с моята… Колко отвратително
- С МОЯТА! Знам, скъпа, но явно така е било писано - ти, която движиш тялото
ми, последна да се отвратиш от този свят! Колко са сладки, колко са еднакви
милите! Различавам ги само по обвивките - също като някои видове охлюви… Ето
това сладко детенце там, в периферията! Толкова сте много! ДА БЯХ ОРЛИЦА ДА
РАЗПЕРЯ КРИЛА НАД ВСИЧКИ ВАС! Обичам ви, всeки поотделно; ВСЕКИ ОТ ВАС!!! И
как много искам да ви измъкна; не искам да ви правя това, което вие ми направихте!
Но какво??? Това
хлапе, това стъклено изчадие погледна нагоре и ме видя! Сигурен съм, че ме вижда
- усещам погледа му, като че ли видях очите му, изражението в тях - това са
моите очи отпреди много, много време.
Бях ги забравил! Отвращавам
се от тези служещи, обществени очи... Сини са, сигурен съм. ... моите
очички...те крещяха! Дали защото ме видя?
Крещеше и сочеше,
крещеше и сочеше нагоре към мене! Сигурно за него бях черната ларва. Няма значение,
нека живее, но важното бе, че бе на път да провали и последната цел в живота
и. ПО ДЯВОЛИТЕ!!!
Гмежта се разтвори
и видях плочника… Дупката много приличаше на око.
Всичко стана така
бързо, живота ми мина така бързо… Това проклето око искаше да ме лапне, да размаже
и последната ми мечта върху себе си и после, може би, да я “изплаче” някъде…
Мразя ги! Мразя това око! Това е най-безсърдечното, най-злото око, което ме
е гледало някога!
ТО МЕ УБИ!
Но…… то май ……имаше
и ……..зеница?!? Млада вдовица с количка. Добра цел за един мъртвец. И при това
толкова бавна, толкова бавна…
P.S.
… бълвочът се разплиска по асфалта. Давех се и кашлях шумно докато последните
парченца от обилния ми обяд в “Empire State Restaurant “ се откъсваха от мен…
Падаха от толкова високо…
… и при това
Т О Ч Н О
К Ъ Д Е Т О
Т Р Я Б В А ! ! !
(Няма
нищо по-гнусно от утрото на един нов безсмислен ден…)
Свински ден, започнал
с чиста зора. Незнайна нощ с необозрими чувства, настроения, мечти. Необятни
мисли за голямата смърт с огромни, напращели от чернота гладки гърди и извисяващ
се, бял обезкосмен фалос. Тя идва да те вземе - да потънем в нея докато тя потъва
в нас. Смъртта.
Сърцето ми е по-сухо
от лайната на Дали, но и така, както е свито и сухо, в него има кръв. Все още
извира отнякъде…
Посредственоста
на примирението, слабоста на компромиса, развратеноста на заместването
- повръща ми се от тези неща.
Обезкостените ми
мисли тръпнат като вилици в кристални чаши, провесени на устните на влюбените.
Те нямат мозък, но имат устни, ръце, тела - не им трябва мозък; на мен, пък
- също. Бих искал да сме щастливи. Всички.
ЩЕ БЪДЕМ ЩАСТЛИВИ!
Кръвта, завряла,
продължава да извира. Змията пие и се опива, сънят ми се бори - отхапва си въздух
от твоя дом, от душата ти. Любовта е вечна като смъртта. Храбър, нов свят. Лайна.
Сухи и бели - стерилни, импотентни лайна.
Издрапах навън.
Излязох. Поляна, трева, мъртва овца. Суха и бяла с червени крила. Слънцето се
вглежда като празно око. Гледам го и то ми намига - бяло и чисто, топло и сухо,
леко пожълтяло от жълтеницата.
Пийте витамини,
ебете се и фекализирайте! Не се страхувайте да се припичате на празните им погледи,
да живеете чукайки собствените си души и чужди тела… Гадни, космати ръце - пипат
ме гадно. Не ги понасям тези ръце (мои са).
Conte. Издраска
един лист и започна другия. Какво са виновни те , че имат криле? А какво съм
виновен аз, че нямам !? Полетът ми е като пълзене, ровене…
Искам
да полетя отново в гълбините на твоята синева, да уловя искрицата от погледа
ти и да изгоря в пожара на лятната ти любов. Усещам топлината на гърдите ти
и сърцето, което бие толкова близо до моето и толкова вярно… В съня си си толкова
красив, в сумрака на моята стая си толкова жив, толкова реален и топъл… Желая
ръцете ти да ме притискат към душата ти, желая топлината на твоята нежност,
усмивката в твоите очи, мекотата на твоите ръце.
Мекотата на твоят
студ.
Искам да замръзна,
да вкаменя този миг, да отлетя далеч и да чакам да ме размразиш отново. Искам
да замръзна сега, защото се родих за нов живот и не искам да умирам - още съм
малък… Замрази ме, за да не умра! Не искам да умирам без крила - все ще ги получа
някога.
Искам да замръзна!!!
*
* *
ЛЮБОВТА
Е СИЛНА КАТО СМЪРТТА!
(Черен шопар /човек/
чука бяло момченце; опира потен, космат корем в кръста и бъбреците му. То не
разбира нищо, той - също. Днес то пак нищо не разбира, а него вече го няма.)
ЛЮБОВТА
Е СИЛНА КАТО ******* !
(Бял левент шиба
млада, едрогърда девица - обичат го твърде много хора, но той просто харесва
гърдите… Топките му подскачат като сливи, а белият му, дебел фалос плющи в разкървавената
пещеричка. Не след дълго избликва фонтан от милиони малки змийчета с огромни,
мутирали главички. Тя пък обича баща си и се шиба с него. После го убива.)
ЛЮБОВТА
Е СИЛНА **** ******* !!!
(Позастаряващ чистач
вкарва силно деформиран от синци, среден по размер пенис в ануса на млада девойка
с току що отрязан ляв крак и с леко нарушена черепна симетрия. Масата е удобна.
Използва се още за аутопсии.)
ЛЮБОВТА
Е ***** **** ******* !!!!
(Двама монаси се
любят под черно расо. Дъждът плющи отгоре му и го напоява. Капките не приличат
на сълзи, а по-скоро на смегма - тя се просмуква от плата и ги задушава.)
ЛЮБОВТА
* ***** **** ******* !!!!!
(Стоя и се чудя
какво да правя, как да прегръщам, обичам, живея. Само едно нещо знам - как да
умра. ДАЛИ ПЪК ТАКА ЩЕ ОЖИВЕЯ???)
*******
* ****** **** ******* !!!!!!!!!!
Заспивам. Вървя.
Сънувам
синьото небе, морето, развълнувано пред мен;
червените скали на дълъг нос, прорязал дълбините на абсурда…
(напред и нагоре).
Сънувам любовта ни, светлината.
Слънцето се скрива зад луната - зеницата изпълва празното око…
Бели зайчета-вълни пред мен - във тях се гмуркам…
Сънувам моите звезди.
Сънувам, че замръзвам.
Издигаше
се високо над заскрежената, забулена в смърчове поляна. Гледахме се очи в очи;
никой не примигваше. Лъчите му оцветиха дъната на зениците ми така както силен
взрив осветява високите скали… Може би се опитвах да го застрелям от упор, така
както бях постъпвал хиляди пъти?
Отнякъде се чу тихо
шумолене, високите смърчове протегнаха ръцете си към слънцето, тъмни птици разкроиха
небето над мен. Очите ми отразиха блясъка на смълчаното небе и го удавиха в
земята.
Неми
езера - под слънцето на самотата.
Беше студено и дъхът
ми забулваше замръзналите клонки пред мен, а те блъскаха по шапката ми и се
закачаха по кожената шуба с цвят на есенни листа - цвета на очите ми. Не знаех
на къде вървя, въпреки че бусолата ми показваше точно посоката на вилата, където
живеех сега - наследство от баба ми, тя все още се крепеше и можеше дори да
бъде уютна през лятото: близо до морето - което често ме будеше нощем със странния
си, някак подземен, зимен тътен. Той се чуваше някъде далече и дълбоко под скалата,
на която бе постройката. В такива нощи обичах да стоя в хола, пред малката камина,
откъдето слушах пресипналия шепот на вятъра и тракането на оголелите клони наблизо,
мислех си за света в мене и за щастието на самотата си… Разбира се, случваше
се (особено лятно време) някой бухал да ме смути със самотните си викове, но
това не се случваше често. А пък и по-често ме смущаваха хора…
Нещо черно изгрухтя
пред мен. Нерезът бе на не-повече от тридесет метра пред мен и очевидно вървеше
срещу ми. Почувствах хлад; морето продължаваше да шуми, само дето шумът на вълните,
врязващи се в скалистия бряг стана по-близък и по-ритмичен. Имаше нещо велико
в този далечен тътен и то се отразяваше в малките очички до мен. Зеленикавият
пламък на лятната лагуна угасна и се размъти като в бурна вода; нещо се промени,
нещо не беше наред в тези очи. Косматата лавина ме блъсна силно и ме събори;
жълтите зъби опариха лицето ми; чух плътта си и видях очите си - отразени в
неговите.
Ето това не беше
наред. Аз не бях от този свят, разбрах го.
Скочих енергично
и се хванах за един не-много дебел клон. Нерезът започна да ме гледа странно
докато свалях остатъка от дънките си - като по чудо се бях отървал със драскотината
по бузата (или поне само нея усещах в момента). Бялата ми плът ярко контрастираше
на фона на обгърнатото с мъх дърво. Свечеряваше се. Сумрак обгърна високите
дървета, вятърът почти спря. Подръпнах фалоса си - странно защо, той въобще
не беше измръзнал, въпреки че ми беше хладно… Ръката ми механично извърши едно
движение; в този момент шопарът изгрухтя. Погледнах го отново в очите - странното
ми отражение в тях бе придобило по-реални очертания…
Червеното
зарево на залеза проблясваше между дългите борове; розовеещото небе хвърли своите
звезди върху черната земя - тя се раздвижи и отлетя нанякъде…
Останах сам на дървото.
Полугол - полусвит на твърдата кора, размишлявах над това, което се случи. В
мен се беше събудило нещо древно и велико, нещо забравено от света, от самотата
ми:
Аз обичах природата.
Аз живея
с много хора, но съм сам. Желая да съм сам - алтернативата да живея с много
хора не ме привлича. Ще ви разкажа за самотата си, за любовта, копнежа, фарса...
Ще ви накажа със света, в който живеем..............................понякога.
Червено зарево над
гробовете. Топлината на деня премина; тръгват си и телата на моите най-скъпи
близки. Изтукани хора стоят наоколо - вслушват се в тишината на идващата нощ,
в ромона на нелепата пръст по ковчезите, но аз не съм така внимателен...
Аз мисля за себе
си.
Мазни сълзи се стичат
по нечии призрачни бузи...
Смешен ужас замества
безстрастна любов...
Дълги реки се вият
под прашния път към гората;
Драни сърца на деца
копнеят за смелост, за дом...
На острови сме -
подводна е тази прекрасна земя;
Мечтите са кораби
- блъскат се и отново се връщат при нас;
Аз мисля за себе
си.
Залезът свърши своето
дело - небето се бодиса в тъмносиньо, после прие цвета на тополите. Невидим
сърп ожъна истуканите; прибра ги в хамбара като още реколта - "Нека има и за
друг път!", ще кажат някои. Друг път минус едно, друг път минус две, минус три...
"А бе, другият път ще е по-добре!".
Не съм добър шофьор,
но мога да управлявам. Изкривените от старост крайпътни дървета се сляха в плътна
стена около мен поради скоростта - също както труповете го направиха преди малко.
Слушах силно Диаманда Галас - една виновна - и припявах на моменти, в следствие
на което пресипнах ужасно. Но ми се пееше, ПЕЕШЕ МИ СЕ!
Спрях в гаража на
къщата и гласовит идентификатор не можа да разпознае гласа ми. Носех си декодера.
Даниел спеше, когато
си легнах: една малка смърт, едно малко разочерование...
Сънувах, че вися
от ръба на огромна пропаст. На дъното беше моето съзнание - виеше се мътно и
бурно. Огромен сталактит се спусна от небето, изпълни цялата пропаст и уби реката
под мен. Нещото над мен свърши под мен и легна завинаги в земта... Неми езера,
под слънцето на самотата.
Станах, продадох
всичко и заминах.
Оживях.
*
* *
Животът е хубаво
нещо, стига да не ти се наложи прекалено дълго да го живееш на едно и също мсто
- затова и често си сменям реалността. Варна е хубав град, с красиви, студени
хора. Установих се в малък апартамент, недалеч от центъра. Не ми липсваха хора,
които да ме обичат...
Звъни се.
- Здравей! Айде
влизай вътре! - отдръпнах се назад.
- Здрасти,
здрасти! - усмивката беше там на тъжното и, засмяно лице. Поля е интересно
момиче. Живее за да се съпротивлява на това, което "трябва" да бъде и да страда
от тази си съпротива. В хола тя се отпусна и ме погледна с онзи поглед на "констипирана
девственица"...
- Спри
я тази лудата! Не мога да я понасм - хващат ме братята! - искри ревност
осветиха дъната на очите и.
С едно точно, отмерено
движение на показалеца си паузирах "виновната" - касетофона ми е доста стар
вече и паузата често се освобождава сама след извстно време....на което и тайно
се надявах. Потоците кръв от "Vena Cava" секнаха.
- Слава
богу! А бе ти не разбираш ли че ме побърква тази жена!
- Да, де - да!
Ама е много добра в разнищването...
- Може
и да не искам да бъда разнищена, нали? - пусна една от най-героичните
усмивки, които бях виждал - направо еталон! Очевидно имаше нещо важно...
- Какво те води
в скромната ми обител, скъпа? Освен мен, имам в предвид...
- Ах,
че си нагъл! Скарах се ужасно с нашите, п.т. с дъртия. Въобще не мога да го
понасям вече... - искрите в очите и угаснаха. Наведе глава и се засмя
нервно. Повиших тон:
- Те не са нашето
поколение - престани да им се вързваш! Каквото и да става ти си отдавна пълнолетна,
голяма жена - знаеш ги тези работи, защо трбва да ти ги приказвам?! Не им обръщай
внимание!
- Идиота ме изнасили!
Паузата на касетофона
се освободи и нечовешки вик проряза сумрака на моята стая - от кухата вена отново
потече кръв и замъгли погледите. Затворих очи за да се предпазя. Пред мен, на
здраво въже, увисна страданието на близки и далечни хора; обагреният с кръв
и сперма свят на проповеди и раздели...
Погледнах Пол.
-
Снощи се прибрах късно - знаех, че майка е в болницата, а той - в командировка.
Качих се на втория етаж - щях да си лягам. Тъкмо се съблякох за да взема душ
и нещо силно изтопурка от тяхната стая... Не бх сигурна дали добре съм чула
- знаеш колко съм страхлива. Сковах се напълно. Не чувах нищо, освен тишината
и нкакви глухи шумове отвътре - но може да е бил пулсът в ушите ми... Побеснях.
- Влезе ли?
-
Да, след като взех един голям нож отдолу. Щях да се спъна по проклетите стълби...
Сълзите се стичаха
бързо по лицето и - падаха някъде долу.
- ... не мога повече... не исках да влизам, но нали съм инат - влязох с трясък!
Ïритесних се.
- Искаш ли
вода?
- Баща ми лежеше гол в разхвърляната спалня, а до него... До него имаше едно
момче - също голо. Те... те ...
- Успокой се, успокой
се! Хайде, недей да плачеш...Спокойно! Мина малко време.
- Момчето веднага избяга - отдръпнах се навън, за да не ме събори и се порязах
на ножа - бях го хвърлила назад...
- Искаш ли
лексотан? Ще ти помогне...
-
Не, не! Не искам помощ! Раната ме заболя много - явно беше дълбока. Баща ми
дойде до мен и ме прегърна. Разплаках се - все пак съм достатъчно голяма - разбирам
ги тези неща. Баща ми толкова рядко ме е прегръщал... сега го усещах, усещах
го целия. Топлото му, здраво тяло ме обгърна, усетих потта и честите, силни
удари на сърцето му. В стата беше полутъмно и той ме заведе така до леглото.
Седнах в него и не издържах.... Плаках, плаках за себе си, от ревност, от любов
и раздвоение; защо не мога да запаз този миг завинаги? Защо, защо!? Толкова
ми е липсвал, така съм го искала до мен... топлината, кото усещах сега беше
най-топлата, най-нежната... Обичам го! Винаги съм го обичала най-много от всички...
Той притискаше силно голото ми тÿло... Не знаех, не знаех какво искам,
как да го получа...всичко това, което ми е липсвало; дупките в душата ми...
Усещах го възбуден до крайност, но не се махах, не се отдръпнах....дори...дори
когато.....
Касетата свърши.
Механичнит автостоп шумно постави край на една измъчена реалност и се възцари
тишина. Тишината на ноща. Сенките на съседните високи сгради, образувани от
фаровете на неспирни поток от коли по близката магистрала, пропълзваха бавно,
една след друга по широките, голи стени.
Пол, беше доста
разстроена и объркана. Най-вече от себе си...
-
Не исках да ти казвам всичко това! Разстроих се много.... мъчно ми е...
- Успокой се! Не
плачи повече - можеше да е и по-лошо... Насилието е нещо отвратително - то е
край нас, винаги...
-
Но...но... аз....аз... Аз го направих .... направих го с него! Аз....аз го исках....исках
да си отмъстя за всичко, за всичко!
- И отмъсти ли
си?
-
ДА! ДА...
(Не трябваше да
спирам сълзите и, не трбваше да я докосвам)
-
Върнах си го за всичко, за цлата му апати и студенина; за тъпите му вестници
и командировки; за люлките и за мечтите....за интелигентни му, остроумен сарказъм
- ЗА ВСИЧКО!
- Сега по-добре
ли си!
-
Обичам го! Обичам го както винаги - просто вече не усещам....не усещам да съм
му дъщерÿ! Като че ли порастнах....не знам как да ти го кажа....не съжелвам!
Не съжелвам за нищо! Той изгори нещо в мен... загина нещо, нещо важно....но
не знам какво е....не разбирам..... толкова съжелвам! Трудно ми е.
- И сега?
-
Не знам! Не знам.... Искам...искам нещо. Искам спокойствие и....топлина! Не
като неговата, по-нежна, ...... по-студена.
- Студена топлина?
- Студена ....... топлина........
- Искаш ли
да поговоря с него?
-
Недей, той е опасен.....може да ти направи нещо....
- Не бих си паднал
по него - не мисля, че е опасен! Нужно е да го видя, ако ти искаш, разбира се...
Той не е непременно лош човек и сега сигурно е по-объркан и от теб самата.
- Знам, знам! Той е добър, но.... незнам. Не знам какво да правя! ПО ДЯВОЛИТЕ!!!
- Ще поговоря с
него. Сега ще ти дам това хапче....
-
Не искам...
- Хайде, хайде!
Вземай го бързо и не ме ядосвай! Ти си разтроена и сега ще се пооправиш бързо.
Ето ти вода.
- Но...
Тя се задави, докато
преглъщаше водата. Потупах я леко по гърба.
Ако можеха и сълзите
да се преглъщат така лесно, щях да внимавам да плача само тогава, когато съм
сам.
Приспивателното
подейства бързо и аз занесох на ръце в стата за гости - завих добре и тя се
сгуши като малко дете, каквото още беше.... Утре всичко щеше да бъде много по-зле,
затова трябваше да направя нещо.
* * *
Поля
живееше в мъжки квартал. Прекрасни постройки, изискано реализирани архитектурни
бисери се виждаха навсякъде около централния булевард. Всичко наоколо говореше
за много пари и много голямо желание тези средства да бъдат реализирани по такъв
начин, че да прикрият личностни дефицити, п.т. комплекси, например майчиния...
Познавах достатъчно отдавна бащата на Пол, за да предположа причината, кото
го бе накарала да се засели именно тук - той търсеше признание на нещо, което
имаше по природа, но нямаше онтологично. Животът е различен към нас; хубаво
е когато всички сме различни, стига, обаче, да останем всички...
Звъннах на видеофона.
Между другото започна да ръми дъждец - лятото почти си беше отишло, а и ноща
бе доста хладна за сезона.
Тъмното му лице
се появи на монитора.
-
Здравей, наборе! Как си? - викахме си "набори", въпреки че той беше 15
години по-голям от мен. Не му личеше особенно - казват, че на негрите не им
личала възрастта.
- О-о-о! Здравей,
бе! Вече си мислех, че си ни забравил! - изглеждаше съвсем О.К.
Минах през добре
подредения двор - винаги съм се чудил как успват да подстрижат така неестествено
прекрасните елички... Сигурно го правят от чувство на естетика!? Качих се по
стълбите и на вратата се пови силуетът му: Павел беше едър, красив мъж. Признавам
си, че беше един от много малкото бисексуални, които ме бяха карали да се замислям
по въпроса… Реших да започна направо:
- Е, как беше???
- Кое? - каза той,
но не успя да го каже достатъчно невинно...
- Пол ми разказа всичко. Искаш ли да поговорим? - постарах се да бъда
максимално етичен и благ; Всъщност, това, което чувствах беше болка, СТРАШНА
болка - Павката не беше лош човек, но вече определено не приличаше на човек,
който е добре...
Качихме се в кабинета
му без никой да обели дума. Той работеше като военно аташе на Нигерия; бях един
от малкото хора, които си позволваше да кани тук - може би затова и повечето
ни срещи бяха на това "секретно място", както той обичаше да го нарича.
Седнах до него.
Прегърнах го силно. Той се разплака. Плачеше много силно, не знаех какво да
кажа и дали има смисъл въобще да казвам нещо. Никога не бях виждал мъж да плаче
- това определено е много страшно, много силно нещо... не мога да го опиша с
думи и съзнавам, че е тъпо да се опитвам... Само дъждът се засили и започна
да барабани по стъклата. Чувствах, че трбва да се овладея, налага се да бъда
твърд и да опитам да поговоря за всичко, което се бе случило.
- Кажи ми....кажи ми без да се притесняваш от нищо.... просто ми кажи какво
става! - не ми беше лесно да сдържа сълзите си.
- Не знам.... просто
ми е много тежко.... Извърших нещо ужасно! Не мога да поврвам, че направих всичко
това - нито Поля, нито Маргарет ще ми простят някога, а и аз не желая прошка...
- Нека поговорим спокойно. Защо го направи, какво те накара?
- Как е Поля? При
теб ли е?
- Добре е, вече е добре. Мисля, че ще е по-добре ако оставим да си почине малко...
- Тя сигурно ме
мрази... И Тео ме мрази вече.... Не мога да се понасм - никога не съм успявал
да дам достатъчно, никога...
- Не те мрази - тя те обича истински. Ти си мъжа, който тя винаги е искала,
защото ти постоянно си бил далеч от нея... Тя те иска повече от всички на света
- ти и липсваш много като баща, приятел! Тя смята, че добре си се представил...
- тук попрекалих с парадоксалните си инструкции, но какво пък? Нали съм още
тук?
- Какво? Но....но.....
КАКВО? - той вече заекваше през сълзи. Мънкаше нещо неразбираемо - очевидно
имаше невротичен спазъм. Реших да бъда жесток:
- Тя каза, че е искала така да стане; че те е желаела сексуално отдавна....
Тя те обича ИСТИНСКИ, КАКТО НИКОЙ ДРУГ ДОСЕГА НЕ ТЕ Е ОБИЧАЛ!!! Не можеш да
я изоставиш точно сега!
- Но...но.... аз
не искам да виждам.....не искам да изоставям.... аз искам....искам....
-
Ти искаш да чукаш дъщеря си? Искаш Маргарет, Тео? Искаш мен? Искаш любовта на
всички ни - да легнем под теб и да чакаме, докато се убеждаваш, че си мъж? Толкова
години вече опитваш да го направиш!!! Искаш ли да ти помогнем в това??? Искаш
ли да те обичаме в цялата ти "императорска божественост", докато ти ни налагаш
с "божествения" си жезъл???
- ... ммм. ...м.....а...а
-
Твоето тяло, ПРЕКРАСНОТО ти тяло - изваяно е като мраморна статуя; всичките
ти сделки, къщи, мечти са перфектни, нали? Любовта ти е непрощаваща - тя е за
всички нас, приятелите, слугите, жените, дъщеря ти... А за теб? Какво остава
за теб - питаш ли се??? Желанието да се утвърдиш - пред кого? Пред баща си ли??!??
ПРЕД БАЩА СИ ЛИ ? ? ?
- ......моля те!...........маааааммм......мамммо......мол
те.......!! !!
- Аз не съм богът тук, за да ми се молиш! Аз съм твой притяел и чакам да ме
"ощастливиш"!!! Може би можеш! Може би искаш?
- ....моля те.......моля
те, недей!!! Не ми....... недей да....... моля те......!
- Вземи си от любовта ми, хайде! Вземи си колкото искаш, колкото ще ти е нужно
да запълниш цялата дупка; всичката липса на внимание и любов, които не си получил....
си искал да имаш, дори без да съзнаваш.....която ти ТРЯБВА ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКО.....
Не искаш ли да се освободиш от всичко това????
Прегърнах го отново
силно. Не беше в състоние да каже нищо. Плачеше. Хлипаше. Скимтеше. Молеше се.
За него бях змията-съблазнителка, която в кр. см. го поглъща... Ръката ми го
погали нежно по гениталиите. Той беше в конвулси и повръщаше.
-
Повръщай, копеле! Повърни проклетия си баща и проклетата си майка!!! Повръщай,
повръщай!!! - сълзите ми падаха върху ръката му, но аз му помагах като бърках
в гърлото му. Неописуемо е, когато виждаш толкова чисти, лични неща да се превъплащават
в бивша
обилна вечеря.....
Дъждът спираше -
МАЙНАТА МУ НА ДЪЖДА! Колко ли пъти е плакал Той и каква полза от това?!? Бих
запалил две цигари сега - едната в чест на безграничната човешка любов, и една
в чест на всепоглъщащата Божия любов.... скръбна любов.... мокра любов.... Плачът
ни сега може би е по-искрен, по-истински от плача Му тогава....
Пав се притисна
силно към мен - давеше се вече - сигурно му се иска да е мъртав, да го няма.......
Да продължава своя
живот някакси.........
търсейки.......,
но рано или късно, всички намираме......
нещото..........
което.........
ни
вързва.........
...в
нас.
Тишина.
Червеното зарево на слънцето проблясва от изток. Стоят като изтукани кулите
от вечерята му; хвърлят нови сенки пооголелите клони на тополите. Лежим един
във друг на мраморни под и не усещам нищо друго освен студенина.
От мрамора ще да е ......................................................................................................
може би ............
Станах като на сън и тръгнах
към отворената врата. Надолу, надолу по безкрайните стълби. Спънах се в нещо
твърдо - Поля. Пътят към вратата бе по-труден, отколкото очаквах....
Излзох на улицата. Видях Маргарет
- връщаше се от дежурството.
Устните
и се разтегнаха:
- Здравей, Крис! Как си? Отдавна не си идвал!
- Здравей, така е. Благодаря, добре съм. ПРИЯТЕН ДЕН, Маргарет!
(" Бъди щастлива, Маргарет! ")
Над човека има власт това, в което той вярва. Вярвайте в себе
си и ще имате власт над себе си.
* * *
Човешко е не това, което хората трябва да правят,
а това, което те правят.
* * *
Ние се определяме като личности единствено и само в благодарение на контраста.
Изчезне ли той, изчезват и личностите - остават овцете и ангелите… ,,, а ангелите
са специален вид крилати овце.
* * *
Независимо дали хората се наложат над обстоятелствата или обстоятелствата се
наложат над хората, успокоението винаги настъпва...
* * *
Плюсът ("+"), всъщност, не е нищо повече от два кръстосани
минуса ("-").
* * *
Щастието е престъпление. Съвестта - мозъчно възпаление. Целта та живота е особена
форма на "легализирана" психопатия.
* * *
Помниш ли ти сивото небе и сивите очи от сивото кубе?
* * *
Трудно е да се каже, че ще има утре - по-лесно е да се констатира, че и "днес"
нямаше...
* * *
Най-човешкото в човека е енергията, желанието му за развитие; най-нечовешкото
е ентропията - блаженството, нирваната.
* * *
Човек винаги е страдал заради съвестта и душата си. За да се постигне хармония,
те трябва или да бъдат ампутирани, или човек изцяло да им се отдаде. И в двата
случая, обаче, човек спира да се развива. Ето защо, за да не се достига това
състояние на ентропия, човек трябва да се "лашка" между стихиите на двете крайности,
по своему идеални отрови за човешкото в човека; за Свещеният
закон на Развитието.
* * *
Няма нищо по-коварно, гнусно и подло от това да си позволиш да дочакаш утрото
на един нов безсмислен ден.
* * *
Обществото бива възприемано като нещо цяло поради това, че лесно променя нагласите
си, след като се манипулира по подходящия начин.
* * *
Добрите изглеждат добре, а по-добрите имат вид на това,
което не са...
* * *
Светът е една яма пълна с редки лайна. От нея никой не излиза сух. Но някои
от нас, най-амбициозните и търпеливите, все пак съумяват да намерят по-втвърдени
"островчета", на които гордо да се изправят и да извикат: "Ние излязохме!"
* * *
Слухове………………………… Обичам да развалям слуха на хората.
* * *
