КАК ИЗВЕХТЯ НОВОТО ВРЕМЕ
•
Новото време се оказа много по-старо, колкото априлския
пленум на Българската комунистическа партия, проведен в средата на миналия
век. На този исторически пленум комунистите обявиха, че техният партиен
вожд, лидер или председател не е непременно обграден с невидима аура
благодетел на трудещите се маси и светла личност, пожертвала всичко
лично пред олтара на отечеството, за да поведе народа към пресветли
бъднини. Придворните депутати и привържениците на жълтото движение все
още не са стигнали до такива мъдри и съдбоносни прозрения. Те все още
благоговеят пред своя вожд и учител Кобургготски така, както болшевиките
пред Ленин и Сталин и както нашите комунисти благоговееха пред Тошо.
С една-две съществени разлики. Сталин все пак не си е позволявал да
свика конгрес, за да го отхвърли или отложи, а след това да се подиграе
открито на своите съпартийци. Поне външно Сталин, Ленин и Тошо са пазели
някакво външно благоприличие и са имитирали нещо подобно на демократически
централизъм. Освен това нито комунистическите, нито фашистките партии,
при цялата си тоталитарност, не стигнаха дотам, че да приемат имената
на своите вождове. Подобно демократично благоприличие няма при Кобургготската
партия, която открито взе царското име и си прие тоталитарен устав.
Жълтото движение не лицемерничи. То дори от кумова срама не се преструва,
че възприема някакво подобие на вътрешна демокрация. Царят управлява,
царят казва, царят решава, царят назначава и толкоз. Царят може също
да се подиграва на придворните си и да ги унижава, както направи при
президентските избори и при първото учредяване на партията. Придворните
партийци приеха подигравките на величеството като благоволение и се
скъсаха да ръкоплещат, заслепени от Симеоновата аура. Което пък ни връща
не в средата на миналия век, а в средата на по-по-по-по-миналия 18-и
век и кралския двор на Луи ХIV. Освен с всичко друго Луи ХIV е вдъхвал
страх и трепет с няколко много прости похвата, отдавна известни на политолозите,
психопатолозите и политическите шарлатани. Като например да обгърнеш
намеренията и действията си с някаква особена, висша, непонятна за простосмъртните
тайна. “Царят сигур големи работи е замислил – думат си простодушните
хорица, – някакви много величествени ги мъти, то не е за нас в работа
да му се бъркаме.” Или пък обичаят му да изслушва поданиците много внимателно
и съсредоточено, без да ги прекъсва и без да възразява. След срещата
си с величеството те си тръгват щастливи и окрилени, със самочувствието,
че са станали вече царски хора. Или пък прочутото “ще видим, ще помислим
и когато му дойде времето, ще вземем решение”. Обайват се поданиците
от дълбокомудрието на тези царски словеса, без да знаят, разбира се,
че не ги е измислил нашият Симеон, а още Луи ХIV, който остава в историята
именно с подобни словесни хитрости. Но новото време овехтя не толкова
с височайшите тарикатлъци на особата, колкото с политиката си. Не само
защото още с идването си на власт Симеон се съюзи с бившите комунисти
и бившите агенти на Държавна сигурност. И не само защото царските хора
на практика реабилитираха, защитиха и прикриха ченгетата със закриването
на комисията по досиетата. И не само защото Симеонови хора като народния
любимец Бойко Борисов се възхищават от Тодор Живков, понеже бил построил
две Българии. А най- вече защото Симеон и жълтото движение вегетират
върху вехтите тоталитарни настроения и простонародните митове за славните
комунистически времена, когато хлябът и ракията стрували жълти стотинки,
нямало никаква безработица, индустрията била много развита и чак после,
при демокрацията, всичко се съсипало. Липсата на гражданско общество,
присъщо за монархиите от минали векове и за комунистическите режими,
вехтата вяра в царя–бащица, във водачите и в силните личности на пръв
поглед изглеждат като отвлечени явления, нямащи нищо общо с ежедневния
живот на хората, с цените на хляба, тока и парното. Но при такива настроения
е много лесно да увлечеш хората с чутни идеи като построяването на нова
атомна централа в Белене например. Малцина се досещат, че с подобна
централа енергийната зависимост на България не само не намалява, а се
увеличава, че тази зависимост е пак от вездесъщата Русия, че се захващаме
с най-мръсното производство в света, че печалбата от него е извънредно
съмнителна и че не случайно европейците се отказват от атомните си централи,
за да търсят други енергийни източници. Всички са съгласни с идеята,
всички ръкоплещат, тя не се обсъжда, нито пък се подлага на съмнение,
защото вождът знае какво прави, мисли за нас и ние няма какво да му
се бъркаме толкова. Също като при построяването на социалистическите
гиганти. И чак след време, когато чутните идеи, вече осъществени, започнат
да тежат като камък върху икономиката, когато я завлекат в блатото и
когато се стигне до поредната финансова катастрофа, се вижда, че между
отвлечените понятия и цените на хляба има някаква връзка все пак. Че
не може безнаказано да се посяга на демократични принципи, че липсата
на граждански диалог и гражданско общество може да бъде съдбоносна,
че трябва да се мисли, преди да се верва. И че аурата около главата
на вожда е била само полукръг от добре причесани косици на плешиво теме.
22 април 2002