пирачките на колата яростно завиха и задницата се изви под ъгъл. Закова току пред жената. Отвътре изхвръкна русокоса дама с къса черна пола и се развика, опитвайки се да запази що-годе възпитан изказ на гнева си. Бабата се спря и се изви цялата сякаш със скърцане, промърмори нещо и заопипва отново с бастунчето си гърба на изтърканата зебра.
   Жената спусна театрално ръце край стойното си тяло. Прибра се обратно, оправи гънките на полата си и запали мотора.
   - Да си седи вкъщи, като е с три крака вече, какво се е щурнала навън. Бродят като костенурки, пречат, моткат се... където да погледнеш: бабички!
   - Мамо, стига си се ядосвала – протегна нежната си ръка чернокосо момиченце и тънки сребърни гривнички звъннаха в топлото купе на аудито.
   - Ти знаеш ли какво можеше да стане, а? Да я събирам сега тая вкаменелост и да я карам разфасована в Пирогов. И после полиция, съд, обезщетения. Спомни си за чичо ти Асен... Дай ми цигарите!
   - Нали ми обеща, че няма да пушиш в колата - погледът на момичето се спря с упрек и милост върху бръчката, която раздвои челото на младата жена, сякаш искаше да побере там всичките несполуки и ядове.
   - Обещание? Да...За последен път, детето ми, моля те. Нали виждаш какъв е случаят. Карай се на оная баба там – жената погледна през прозореца и видя, че омразният силует крета по тротоара. Натисна газ, профуча край нея и я остави в миналото.
   - Къде отиваме, мамо, уморена съм. Цял ден съм по уроци и утре пак съм на училище. – Два големи учебника и три тетрадки със спирала надникнаха от отвора на черна полиетиленова чантичка. От невидима дупчица се подаде острото езиче на химикалка. Надето го забеляза и внимателно я изтегли, за да я пъхне в джоба на якето.
   - Отиваме при оня загубеняк.
   - При???
   - При архитекта. Трябва да ми даде копие от един протокол. Днес да си архитект: ехеее! За всяка подробност трябва да се чертаят скици, да се дават проекти.Една поправка правим на разпределението в къщата си и в двора и колко пари вече похарчих. Негодник! Откога можеше да ни е свършил работа, но знам ги аз такива като него....
   - Внимавай , мамо, червеното! – гласът на Надето беше в кресчендо, срещу тях завиваше мощно една бронирана кола.Спирачките пак извиха жално.
   - И със светофарите не ми върви. И с архитектите. На Соня вече и строят четвъртия етаж на къщата, скоро ще покрива, а ние една градинка с фонтан не можем да узаконим. И тия спирачки...
   - Питай леля Соня, тя може да те посъветва – гласът на детето звучеше влажно и топло. Намотаваше на кълъбце майчините фалцети и се прибираше пак като в ръкавичка. Мъркащите нотки в него действаха приспивателно и скоро шофьорката се поуспокои. Тя се обърна и целуна къдравите слепоочия на дъщеря си. Погледна я в очите и сбърчи нос, както правеше, когато искаше да каже : Животът е война, приспособявай се.
   - Наденце, ти няма да правиш моята грешка. Сега ще се запишеш в елитно училище, ще учиш език. После още един език. Аз ще ти намеря частни учители и ще те пратя на курсове при един професор архитект. Ще те подготви, ти си имаш ръка; математиката ти е добре и ще завършиш архитектура! Хубава професия, чиста; ще си имаш платежоспособни клиенти, може и в чужбина да идеш...
   - Нали щях да уча медицина?
   - Забрави! С тия здравни реформи... Освен това да работиш с мъката на хората не е кой знае какъв келепир. В България не може да си болен и да имаш пари. Ще преглеждаш ей като оная там, дето едва не ми влезе под колелата. – Майката отново натисна спирачките. – Тия пешеходци ще ме погребат днес. Стана шест часа, Петров ще хукне някъде, пак няма да ми свърши работа. Иска си човекът сухо. Това е. Кожодер! Невзрачен използвач! Най ги мразя тия, дето ми закусват с проблемите и ми дробят нови за вечеря. Ох, жлъчката ме заболя пак.... Ти какво се умисли. Не ми обръщай внимание. Нали си ме знаеш, говоря, говоря, пък ми минава.
   - Не искам да ставам архитект, мамо. – Надето погледна настрани и видя, че някакви хора влачеха по тротоара елха, вероятно ще се събират вечерта да я украсяват.
   - Няма: не искам! Аз ти отговарям за бъдещето. Ти си още малка и не разбираш. Докато аз те гледам... Гледай го тоя как завива!... Кой му е дал книжка? Идиот!... Хайде сега не подсмърчай, какво толкова съм казала?
   - Не искам да ставам архитект и хората да говорят за мен с такава....ненавист като теб. – очите на тринадесетгодишното момиче се насълзиха и то вдигна ръка, за да избърше влагата с крайчеца на пуловера си. В скута му прошумоля полиетиленовата торбичка.
   - Ти получавай по три – четири хиляди на сделка, пък хората нека си говорят каквото искат за теб.
   Колата зави и рязко спря пред една светла къща с бухнали чемшири.

* Този разказ е защитен от закона за авторското право. Всяко негово разпространение в електронни и печатни издания, без съгласието на автора, е забранено!