сяко семейство има своите тайни, но когато им се добави етикетче, с мистично-готически шрифт, който гласи "мръсни", тези тайни тръгват бодро от уста на уста, тракайки между протезите на махленски клюкари от всякакъв пол. Семейството, което си носи новото "етикетче" преживява един различно продължителен период на изолация, който отминава едва когато въпросната "мръсна" тайна бъде изместена от друга по-скандална.
    Тайните, които се разказваха на нашата улица, винаги са ми приличали на пластелинови топчета, които щом влязат в хорските усти, биват така усърдно предъвквани и разтегляни, че когато, най-сетне, станат остаряват и биват изплюти, те вече не приличат ни най-малко на тайни, още повече на пластелинови топчета.
    Една такава тайна се предъвкваше и за семейството ми. Всъщност, мисля, че само двама знаехме какъв вкус, какъв мирис и цвят имаше тази тайна преди да се търкулне из махалата.
    Добре си спомням деня, в който се случи всичко. Денят, в който дядо ми изгуби битката със старостта и с нелицеприятните и спътнички. Беше пролет, но онази жарка фаза от пролетта когато утрините са най-ярко зелени, а следобедите - винаги дъждовни. Беше един от онези дни, в които ти се срува, че всяка капка дъжд си пада точно на мястото и попива дълбоко, чак до недрата на земята, до някое, години наред дремещо семенце откровение, напоява го и то също изригва в яростно зелено стръкче. Земята, наквасена от дъждовете, изглеждаше разкъсвана от ежеминутни раждания, но във въздуха се носеше усещане за радост.
    Дядо ми е наблюдавал това тайнство с отслабващите си очи и , може би, вече не го е проумявал ( а проумяваме ли го изобщо някога?). Навярно е потъвал в спомените си за времето когато е бил млад и силен, макар и инвалид. Имал е обичаща го жена и малко доведено момченце, което винаги се стремяло да изглежда сериозно и важно. Може би е мислел за дните, в които къщата му бръмчеше от безспирното говорене на внучките и навярно е бил щастлив от тези спомени, извикани от деменцията или пролетта.
    Моят дядо беше ветеран от войната. Когато бях дете си мислех, че това е била много малка и незначителна война, в която моя дядо, роден без късмет, дори е бил ранен. Той имаше два ордена и ми се струваше, че щом други дядовци, без абсолютно никакви рани, се кичат с разноцветни почетни лентички и съзвездия от медали и значки, то те са участвали в по-важни войни. Въпреки това се гордеех с него. За мен той беше приказен воин, с който живея в един дом. Този мой воин винаги беше готов да погали главата ми, въпреки белите, да ми поднесе локум на клечка, да ме заведе на разходка, да си играе с мен на мижанка или да ме успокои когато топката ми се спука. Не особено красив на младини, той изглеждаше достолепен в старостта. Този мой дядо-воин беше влюбен все още в баба ми, която също беше персонаж в детските ми приказки, но, за Бога! Тя беше точно като бабата на Червената шапчица. Дядо трепереше над нея, помагаше и, и странно за неговата възраст, ставаше удивително хрисим когато тя беше край него. Понякога и носеше подаръци - кутия бонбони, които изяждахме ние - внучките, ръкавици, тънък шал, отменяше я при приготвянето на вечерята. Въпреки че баба оставаше абсолютно сериозна и съсредоточена в мисията си на домакиня, докато приемаше делово всеки жест синьото на ирисите и ставаше по-тъмно, сякаш се опитваше да затвори в себе си светлините, които припламваха в душата и. Дядо свенливо и носеше подаръци, тя се срамуваше от нас и благодареше кратко и така годините минаваха.
    В онзи пролетен ден дядо е гледал към двора на къщата си и всеки стрък, всяко камъче и всеки предмет са му напомняли за баба. Погледът му се е плъзгал по плочника и често-често се е отправял към пътната врата с надежда някой да наруши усамотението му и да внесе звуци и шумове в стаята, която се е издувала от трупаната тишина. Къщите на тази улица гледаха една към друга и, ако някой застанеше на прозореца можеше да се провикне към съседите, но това бяха женски мурафети. Мъжете не правеха така. Не беше прието. Те мълчаха - достолепно, с някаква доза снизходителност, налагана от ориенталския им корен, но черпеха спокойствието си именно от тези прости, уютни, ежедневни, даже досадни звуци. Дядо беше изгубил спокойствието.
    Пътната врата се е отворила и в двора е влязъл сина на комшиите - двадесет годишно мургаво светлокосо момче с яко тяло и хлапашка усмивка. След него е влязла и приятелката му. Прекосили са двора. Момчето заизкачвало стълбите към дома си, а момичето е останало да чака в двора. Обикновено момиче - като героиня от фолкклип, бивша нимфетка изглеждаща прекалено натежала, прекалено отегчена за своите 18 години - хубаво момиче с една очебийна патина от девалвиращи мечти. Момичето разсипало косите си и примижало срещу някой ярък лъч, който в същото време е прекопавал дворчето. Лъчът е трепнал върху лицето и дядо е видял това движение.
    Понякога нещата се случват. Знаеш как ще се случат още преди да е дошло времето, но нямаш никакво намерение да променяш каквото и да било, дори не правиш опита да потърсиш друго решение. Опит, трупан от неслучили се събития, от преживявания в измислени от самите нас истории ни кара да изберем коловоза, който ще наречем свой живот. Живот, в който миналото и бъдещето не са гари, а пътници, които носим в себе си. Дядо ми е знаел какво ще се случи, но с цялото си съзнание е открехнал прозореца и е повикал лъча в стаята си. Думите не са важни. Дядо беше направен от прости неща като всички възрастни хора - две или три преживявания, една любов, няколко надежди, изобилие от чувства и липсващи страхове - беше ги надживял всички до един.
    Момичето е отговорило, а слънцето е продължавало да се движи над миниатюрното дворче и да изсипва лъчите си. Те шарели като неопитни пръсти на начинаещ джебчия по скулите и слепоочията на момичето и са я рисували такава каквато никога, може би, не е била - светла и прозрачна като от стара снимка във висок ключ. Образът на момичето, пролетта, спомените, миналото, тази стая, всичко се е разпенило в сетивата на дядо и от там с неясни очертания изплувало отдавна удавено желание.
    Очите му са се взирали в младото лице и не поради отслабващото зрение, а от нещо независещо от него, неподвластно на човешката воля и сетива, е виждал лицето на една друга жена, такова каквото го е забелязал в един далечен миг, преди незапомнено колко години..
    Спомнил си е как баба ми е дошла за пръв път в двора, за да търси някоя от съседките. Спомнял си я как му е заприличала на струйка черен дим над пожарище в онези нейни черни вдовишки дрехи, млада и тънка. Смугла и тъмнокоса, но с неочаквано сини очи. Баба е мълчала и е изглеждала безнадеждно удавена в траура. Едно три годишно момченце стискало ръката и и гледало послушно възрастните.
    Картината била обичайна за следвоенните години и не предизвиквала мъка - всеки имал по някой близък изгубен на фронта. Дядо наблюдавал жената с откровено любопитство. Тогава пак било пролет и къщите били потъмнели от попитата влага. Баба ми , в своя траур, се сливала със стените, с плочника в двора, с пръстта в градинката, но точно тогава един също такъв немирен лъч се плъзнал из двора и задърпал черния вдовишки шал от косите и. Шалът се отпуснал на раменете и и косите се откопчили от убийствената му примка. Лъчът потънал в кичурите и разлял седефени отблясъци. За няколко мига светлината се щурала по лицето. Кожата сякаш пиела кислородните ласки и в този миг тази жена , цялата в черно, е била единственото живо същество Ясносините и очи са гледали над този свят и са виждали единствено малкото маълчаливо детенце, което се е гушело в нея.
    Това е видял и дядо ми - тогава млад мъж, наскоро изписан от болницата с тежка рана в крака. В смрачената си от инвалидността младост, той видял това светещо лице на баба ми и я приел в дома си заедно с малкото и осиротяло момченце - моят баща.
    Лицата на всички жени имат това качество - да блестят със седефените пламъци на луната. Всички женски лица крият радостта, тъгата, любовта, мъката, надеждата и тревогата и в един миг, под стичащите се по някаква прична коси, всички женски образи в спомените и паметта на един мъж се наслагват и претопяват един в друг. И вида на невидяното момиче се прелива в контурите на лицето на съпругата, на изгубената сестричка, на някогашната любима, на рано изгубената майка, на любимата баба, в лицата на всички жени от фамилните албуми... в лика от иконата. Всички женски лица, ръцете им, очите и коленете им си приличат, само че не всеки мъж може да види всяка жена в мига, в който я озарява светлината изотвътре и как мрака около нея отстъпва. Не всеки успява да види мига, в който женското лице пие своите цветове и светлини от луната.
    Старческата длан се протегнала и погалила младото лице, което е виждала със спомените си. Едва ли е имало нещо бащинско в жеста. Зная, че е благоговеел пред тази жена, която е виждал - жената отвъд времето, отвъд сенките. Тогава старостта е победила. Дядо е шепнел всички женски имена, които е обичал и се е усмихвал. Едва ли вече е можел да осъзнае, че съседските прозорци изведнъж са зейнали и онемели от възмута и изненада от ядосания глас на съседското момче, който прокънтял в двора.
    Не мога да съдя стените, които са рухнали и са оставили моят любим дядо с неговата разсеяна усмивка, пред очите на комшиите. Не мога да съдя онзи лъч, който се е скрил между притиснатите гърбове на клюкарите, за да не изплува повече никога. Не оправдавам и дядо, че е изгубил разсъдъка си (ако някой е решил да го съди за това). Не искам да обвинявам съседите, които го отминаваха след това, с артистично отвращение и шушукаха с възпалени устни и нацепени езици всякакви версии на всякакви гадости. Искам тази тайна да достигне до всички такава каквато се случи до края.
    Онова момиче не се появи повече на нашата улица. Тръгна си в онзи ден и не се върна, не пророни дума нито да оправдае, нито да обвини дядо. Престана да се среща с момчето на съседите и изчезна и за нас. Но когато нещо е писано, то се случва. Било писано да я срещна един ден.
    Искам да сложа заслуженият край на тази случка. Да я завърша, защото нито една от клюките не успяваше да изфабрикува развръзката и, а тя се е случвала непрекъснато, само дето ние не сме присъствали. Онова момиче беше същото - дрехите, косите, лицето. Момиче като от фолкклип. Но един лъч идващ изотвътре или изотгоре я правеше, все пак, друга. Различна от това, което е била или от това, което е изглеждала. Искам всички онези притиснати гърбове на нашата улица да знаят, че по нашите варненски улици, които всички до една се стичат към морето, шества онова момиче, в чието лице има нещо от лицата на всички жени, които са се раждали, обичали са, били са обичани, били са красиви или невзрачни, тъжни или лекомислени, били са канонизирани за светици или изгаряни като вещици, но всички те са живяли и са дишали и тази жена знае, че всяка нейна глътка въздух пълни с живот всички тези жени - Еви, Мадони и Магдалини.
    А аз минавам днес по нашата улица и всеки ден си задавам въпроса - ще дочакам ли този лъч да огрее и мен. Отговарям си различно и продължавам да вървя. Някой ден ще се срещнем двама с него...непременно.