Във всеки човек и във всяка душа
    има кът за божественост без Бог,
    но там ние не можем да надзъртаме със същите очи,
    с които гледаме на обикновения свят.
    Дори и да надзърнем, няма да видим нищо.

    Д.П.

   сичко тук е прекалено чисто: прозорците, завесите, мокета, бялото на покривките и ленените кърпички, преметнати през левите ръце на сервитьорите. От всичко струи светлина: от огромните полилеи, от кристалните чаши, от приборите за хранене, от очите на хората.
За пръв път всичко около нея е толкова празнично и красиво. Тя също е красива: седи с широко отворени очи и сякаш иска да потопи завинаги в тях всичко това и да го запази завинаги единствено за себе си.
    Мъжът до нея, колега от курса, който свършва след три дни, е особено щастлив и доволен, че тази вечер тя най-сетне склони да дойде на ресторант. Само с него. И е горд от себе си с нейната изящна красота, съчетана с очарователното излъчване на бистрите й учудени очи. Чувстваше се сякаш той самият я бе сътворил.
    Тя също е доволна. Досега дори и не бе мечтала да влезе в подобен ресторант. Не й е никак трудно да надзърне в помислите на Борис - така се казва колегата й - да проумее истинските му намерения, но сега дори и не й се мисли за това. Слуша съвсем разсеяно надутата му реч, която първоначално явно има за цел да я омае, а после...; после нищо, усмихва се тя, беше наистина една чудесна вечер, за която ти благодаря, лека нощ, приятни сънища и една кисела физиономия в отговор, която надали ще наруши съня и...
    Е, естествено, накрая още веднъж ще му благодари от все сърце за прекрасната вечер. Но това ще се случи след няколко часа, а сега все още разсеяно слуша монолога на Борис.
    - Човек сам си е сътворил боговете от камък или от дърво, които дори и не приличат напълно на хора - дълбокомъдрено разсъждава мъжът, а тя напрегнато се прави, че й е страшно интересно.
    Случайно погледът й улови леката сянка, откроена върху мокета. Стресна се. Наскоро бе чела някъде, че сянката символизирала агресивността и разрушителните тенденции у човик, които първоначално били затаени дълбоко в глъбините на човешката душа... И още нещо за изключително сложните взаимоотношения между човека и сянката бе чела, което в момента не си спомняше, но то натрапчиво и тревожно обсеби съзнанието й... Тръсна глава, за да пропъди тези объркани мисли и отново се заслуша в гласа на Борис, който продължаваше да се дави в собствения си патос:
    - И човечеството е подхранвало илюзиите и надеждите си с тези свои божества, уважавало е техните образи, които всъщност са далечни подобия на истинския човек...
    Премести стола си към него и отново погледна надолу - сянката й бе пропълзяла под стола. Успокои се, а мъжът изтълкува това нейно движение като знак на повишен интерес и вдъхновението му се удвои:
    - И колкото по-безформени ставали тези образи, толкова повече те били уважавани и фетишизирани...
    Слуша го като в просъница; защо човек не може да седи мълчаливо пред красотата?... да коленичи смирено пред нея и да се опита да проникне в същността й, да стане частица от тази красота или поне да отнесе частица от нея в себе си, помисли си тя и усети онзи поглед - съсредоточен и настойчив, остър и обещаващ, дълбок и примамлив...
    Изведнъж проумя, че още от самото начало на вечерта в ресторанта е усещала този поглед и че точно той е бил причината за необяснимото й безспокойство и смут. Почувства, че тази вечер, а може би и още след секунди, нещо ще се случи. Бе сигурна в това. Разчете го в погледа на младежа от съседната маса.
    - Човек се ражда с комплекси, които са спомен от неговото индивидуално минало или това са така наречените неуправляеми психически демони... - Борис явно определя състоянието й като прехлас пред ерудицията му.
    Младежът продължаваше да я гледа все така странно, с необяснима страст и същевременно сякаш напълно безпомощно. Точно тази негова безпомощност бе последната капка. Никой до този момент не я бе гледал по този начин; така може да гледа само човек, който иска и наистина може да отнесе в себе си завинаги частица от теб и да й остане верен за векове.
    Девойката се изправи, сянката й изпълзя изпод стола, падна върху Борис и се простря към масата на младежа, който продължаваше да я гледа с онази своя странна смесица от безпомощност, настойчивост и преклонение. Пред учудения и недоумяващ поглед на Борис, тя направи първата крачка. Сянката й постепенно се смали, оплете се между глезените й и напълно изчезна, докато тя вече крачеше към онази маса.
    Младежът бавно се изправи и спокойно пое ръцете и така, сякаш те винаги му бяха принадлежали. Двамата бавно пресекоха салона без да пускат ръцете си и без да докоснат някой от посетителите: движеха се като две безплътни сенки, а след тях сякаш оставаше ивица вакуум, която бавно се изпълваше с тревога, необяснимо безпокойство и смут, завист и очарование...
    Портиерът свали фуражката си, поклони им се и се усмихна така, както се усмихваше само у дома. Пожела им приятна вечер и остана загледан след тях, забравил сякаш за задълженията си на портиер.