обратно

 

Еленчето

 

Стефан Бонев

 

   ато я погледнеш - нищо и никаква барака. Като всички ония, в които от край време се помещават пенсионерски и разни други клубове. Ламарини, стъклария, една голяма табела над вратата, от чийто надпис личат само няколко букви. Колкото и да го гледаш, едва ли ще се досетиш, че някога цялото име е било "Еленчето". Знаем си го само ние, дето сме израснали покрай старото квартално кръчме.
   Повече от 30 години минаха откакто старата пивница изгоря. Просто една нощ, няколко часа след като последният посетител си тръгнал на зиг-заг, бараката пламнала като факел. Когато секнали маркучите на пожарната, от "Еленчето" били останали само почернели тенекии и полузапазения надпис отгоре.
   В махалата се говореше, че пожарът не е случаен. Булките на най-заклетите почитатели на "Еленчето" се били събрали същата вечер у кака Сийка, пили кафе, разменяли рецепти за сладкиши и кексове, плели пуловери, терлици и вълнени чорапи… И накрая, като се постъмнило навън, отворили и дежурната тема за пивницата и за мъжете си, дето редовно продънвали там семейните бюджети. "Те къщите ни ще профукат, а ние дрехи сме им заплели, чунким много заслужават", рекла буля Гена и продължила да отброява бримките. Чумосвали, проклинали, попържали… И тъй като извършили това дело задружно, проклятието станало страшно и много могъщо. И накрая, като за капак, леля Пенка, дето живееше на последния етаж в блока срещу гробищата, изрекла с мощния си глас думите: "Огън да я гори тая пущина!" Като казала това, и светкавица проблеснала между куките, с които в момента плетяла пуловер на съпруга си бай Санди. И така се било стигнало до пожара.
   Аз по принцип не съм суеверен, но без да мога да обясня защо, бях склонен да вярвам в тази версия. Може би защото много истински си представях светкавицата в ръцете на леля Пенка. Или може би защото по онова време бях просто едно хлапе, коeто много се впечатляваше от такива истории.
   Проклятието наистина трябва да е било много силно, защото на тази барака повече не и провървя, нито на хората, които се захващаха с нея. Опитът да направят отново кръчма в пепелището докара нейните съдържатели до пълен финансов срив. Тъй като бяха взели бараката под аренда, теглиха кредити, хвърлиха луди пари и си оставиха здравето, докато "Еленчето" придоби отново стария си вид. Че и по-хубаво стана дори. В заведението, обаче, не влизаше никой от квартала. Старите пияндета вече ходеха в скара-бирата на бай Данчо и подминаваха "Еленчето" отдалеко с наведени глави, като че ли беше свърталище на прокажени. Дори след като ударно намалиха цените до заводските им стойности, пак кръчмата не можеше да събере повече от трима-четирима съвсем изпаднали клиенти на вечер.
   Мина, не мина половин година, и семейството, дето се беше захванало с кръчмата, фалира окончателно. Разпродадоха всичко, за да си върнат дълговете, и един ден със съвсем малко багаж напуснаха градчето.
   Следващите съдържатели на "Еленчето" бяха дошли някъде от юг и явно никой не беше посмял да им разкаже истинската история на заведението. Тъй като не знаеха за прокобата, те запретнаха ръкави и го превърнаха в сладкарница. Понеже не потръгна, след време го преустроиха във фурна за хляб и закуски. Кретаха около година и също се отказаха. Продадоха каквото можеше да се разпродаде и отпрашиха натам, откъдето бяха дошли.
   Повече никой не се излъга да наеме бараката. По-оптимистично настроените коментираха, че на заведението не му върви защото времената са тежки и хората нямат пари за нищо. Ама не ще да е било съвсем така, защото при бай Данчо ракията скъпа-нескъпа, се купуваше, като да беше наливно олио. Привържениците на теорията за проклятието изтъкваха и факта, че колкото и да е беден народът, за хляб все може да отдели някоя друга стотинка. А как тогава да сме си обяснели факта, че "Еленчето" и като фурна не можа да просъществува...
   Още един пожар, този път по-малък, избухна в "Еленчето", след като престана да бъде и фурна. Този път никой не посмя да го гаси. Дори никой не се сети да се обади в пожарната. Както лумнаха пламъците, така и си утихнаха след няколко часа - като че от само себе си. Оттогава Еленчето си стои пусто и занемарено, с изпотрошени стъкла, почерняло от огъня и от времето. Никой не смее да влезе вътре. Дори и треволяците, които избуяват наоколо лете, си стоят настрани и спазват дистанция като в някакво особено природно страхопочитание. Леля Пенка и чичо Санди отдавна си правят компания в гробищата срещу блока, в който живееха. Първо се спомина той. Като изгоря любимата му кръчма, се залиня, пожълтя и един ден предаде Богу дух. Не мина много време и жена му го последва. От мъка ли, от самота ли, не се разбра. В ковчега сложиха и куките й за плетене. Ама не от някакви си чувства или от сантименталност. Всички се страхуваха от тях и по този начин се отърваха от злокобните и вещи. Знае ли човек каква друга беля могат да сторят.
И аз се изнесох от града след няколко години. Отидох да следвам в столицата и там си останах.
   

   * * *


   Бях си дошъл за няколко дни в градчето, след като беше изминала почти година от последното ми връщане. Една вечер се прибирах след среща със стари приятели в един нов и модерен ресторант в центъра на града. Часове наред си припомняхме преподавателите от училището и магариите, дето сме правили. За "Еленчето", разбира се, изобщо не стана дума. След толкова години всички го бяха изчистили от паметта си. То отдавна вече не беше нужно на никого. И сега, развеселен и подпийнал, се прибирах в къщи по късните часове. Не зная как, но краката ми сами ме доведоха но "Еленчето". В един момент се усетих, че стоя пред тъмната барака, макар мозъкът ми да отказваше да мисли за това. В главата ми все още се преплитаха спомени за часовете по химия и за бомбичките, които си правехме с крадени от кабинета материали.
   Огледах паянтовата постройка. В тъмното стъклата действително ми се видяха опушени, но сякаш бяха цели. В табелата се открояваха няколкото букви. Макар и по-бледи, но се виждаха и останалите. Не само, че се четеше целият надпис, но дори се открояваше и самото златисто еленче, изрисувано в момент на скок. Не го бях виждал от десетилетия.
   Чак страх ме хвана, от това, че без никакъв страх хванах бравата и отворих вратата. Вътре се оказа пълно с народ. От всякъде се чуваха пиянски брътвежи. В единия ъгъл някакъв мъж седеше сам и с продрано гърло пееше "Черен влак се композира, Ленче ле…". На масата до бара четирима блъскаха така здраво картите в масата, че чашите им подскачаха. Хамаласки псувни се носеха из въздуха и се подсилваха от миризмата на кисело, пот и евтин алкохол.
   Мустакат, пълен на килограми и на недоверие, мъжът зад бара пресипваше една бутилка в друга и гледаше изпод вежди най-съмнителната част от клиентелата си. Двете сервитьорки, които вече не бяха в първа младост, разнасяха табли с мента, водка, гроздова, сливова и наливна бира.
   "Миме, две салати домати и едно сирене натюр!" провикна се барманът към шупъра, откъдето се показа жена му, по-дебела и сякаш по-мустаката от самия него.
   Всичко наоколо ми се струваше по-огромно и по-реално от онова, което ми се беше случило през целия ден. Хората, чиито имена бавно изплуваха в спомените ми, бяха като че ли по-едри. И масите, и столовете и чашите, сякаш правени специално за тях, бяха по-големи от нормалното. Тясната и опушена барака ми се видя просторна като залата на градското кино.
   Усетих как изпаренията на алкохол и на кисело започват да ме унасят. Краката ми сякаш бяха с гумени колене. Почувствах се още по-пиян, отколкото преди да вляза в бараката. Усетих как започвам да се олюлявам. Доста труд ми костваше да открия един празен стол до служебната маса и да се настаня на него.
   След като седнах, се почувствах страшно изморен и сънен, но така ми беше по-добре. Нещо изтопурка на масата пред мен. Мустакатият барман ми беше сипал чаша лимонада. Точно от това имах нужда в този момент. Хванах с две ръце чашата и жадно отпих няколко големи глътки. Газираното дращеше гърлото ми, но беше приятно.
   - Ей, по-внимателно! Внимавай със сливиците - почти ми се сопна кръчмарят. Изгледах го учудено, но не можах да кажа нищо. Оставих чашата на мястото и изненадващо за мен самия, избърсах устата си с ръкав.
   - Ако търсиш чичо си, няма го. Пак искаше да пие на вересия и го изгоних. Но теб мога да почерпя. Виж, олял си се с лимонадата! - и той хвана фанелката ми.
   А това беше най-любимата ми фанелка. Онази с вълка и заека от "Ну, погоди!".


    P.S. Неотдавна отново минах покрай "Еленчето". То вече беше приело ново амплоа. В него сега се помещаваше фирма за продажба на въглища. А на почернялата от кюмюрен прах врата висеше надпис: "Работим и с ваучери"…

обратно