дно слънце се е опънало, да ти е драго гол да се съблечеш. Две причини ме спират да го направя: първо - крача по най-оживените софийски улици, и второ - бельото ми е кърпено и се притеснявам, че някой простак може да ми се присмее. Въпреки, че се напръсках обилно с дезодорант, под мишниците ми текат реки от пот и образуват петна с размера на сателитни чинии. На всичкото отгоре кихам. Кихам с цялата мощ, с която разполагам. Толкова е прашно, че ако изплюя пясъка, дето се е наслоил в гърлото ми, ще блокирам движението за половин година напред.
    Най-после стигам мястото на срещата и веднага се залавям за бирата. Подранил съм с четвърт час и набързо присъединявам две каменици към организма си. Чак след това замезвам - т.е. изпивам още една бира със солени пръчици.
    До мен на масата се настанява възпълна дама в залеза на втората си младост. Въпреки, че гони стоте килограма от нея не се излъчва смрад на пот и дизелово гориво. Тънък парфюм гали обонянието ми, а червилото и гримът й са сякаш току-що нанесени.
    - Господин Спиро Гошев? - мелодично произнася и с това спечелва симпатиите ми.
    - Познахте! - кимам между две глътки бира.
    - Аз съм доктор Миланова.
    Стискаме си ръцете.
    - Приятно ми е - не лъжа. - С какво мога да ви бъда полезен?
    Преди да отговори се оглежда. Явно кафенето не й харесва.
    - Какво ще кажете за една разходка в парка? - предлага.
    - Смятате, че тук може да ни подслушват? - отговарям на въпроса с въпрос.
    - Не! Шумът е като на военно летище.
    - Както желаете - тъжно гледам шишетата от бира.
    Изправяме се и напускаме уютните сенки на чадърите. За моя радост в парка е прохладно и вървим по алеята с розите до националния стадион. Купувам си бира в ламарина и сядаме на сенчеста пейка.
    - Слушам ви - след толкова мълчание съм забравил да говоря и изграчвам думите.
    - Аз съм психиатър - започва предпазливо докторката, - завеждам Първа частна психиатрична клиника в Горна Целина.
    - В частната лудница дето един пациент изял пирон, защото го помислил за кърначе?
    - Точно така - потвърждава жената. - Такива неща стават във всяка психиатрия.
    - А какви неща не трябва да стават? - впивам бирения си поглед в очите й.
    - От известно време изчезват опиати - кърши пръсти дебеланка. - В големи количества.
    - Че защо не сезирате полицията? Копоите от НСБОП само това чакат.
    - Един скандал може да ни докара финансови неприятности. И без това таксите са високи и само богати хора могат да си позволят да изпратят психично-болните си роднини на лечение при нас.
    - В такъв случай ограничете достъпа до опиатите.
    - Медицинските сестри и санитарите са изолирани. Но на докторите, а те са четирима, такава забрана не мога да наложа.
    - Вие ли сте собственик на клиниката? - подхвърлям.
    - Аз! Но бизнесът от ден на ден все повече запада - очите й се навлажняват, но това сигурно е от силния аромат на розите.
    - Как си представяте моето участие в случая? - подготвям я за най-важната част - плащането.
    - Ще ви внедря в клиниката като пациент, а вие трябва да разберете кой злоупотребява с доверието ми - стигаме до същината на въпроса.
    - Значи ще трябва да вия, да хапя и да повтарям на всички, че съм Наполеон.
    Тънка усмивка разтегля червилото й и странно, но се чувствам като глупак в напреднал стадий.

   2.

   Срещу хиляда лева се съгласявам да бъда агент на вътрешноклиничното ръководство. След като репетирам различни олигофренски физиономии пред огледалото вкъщи, в уречения час пристигам в Горна Целина и автоматически ми зачисляват пижама и халат с протъркани яка и ръкави. Не искам халат, топло е, но никой не обръща внимание на желанието ми. Категоризират ме за храна и ме отвеждат в стая номер пет. В стаята сме четири човека - моя милост и трима свирепо гледащи ме луди. Докато сестрата оправя леглото ми погледите им не ми се струват така смъртоносни, но в мига, в който оставаме сами, стадо мравки започва да облазват гърба ми. Тримата са вперили изцъклените си склери в особата ми и вече съжалявам, че се съгласих на подобна постъпка. Сядам на леглото и се озъртам откъде ще започне нападението.
Суха, небръсната и мърдаща с уши откачалка пристъпва към мен. Точно си набелязвам слънчевия му сплит в случай на агресия и хаховецът завира мръсната си длан пред лицето ми.
    - Аспарух! - съобщава името си.
    Поемам десницата му и в същия стил отговорям:
    - Фердинанд Сакскобурготски!
    Аспарух ми показва метла с дълга дръжка и тържествено ми заявява:
    - Това е конят ми! С него ще преплувам Дунава!
    - По-добре я преплувай с лодка - съветвам го.
    - Аз съм Хан Аспарух, не съм състезател по академично гребане - възмутен е.
    - За мен е чест, Ювиги! - успокоявам го.
    Другите двама също са се приближили. Бузест тапешник сърдечно ме сграбчва. Усмивката му е спокойна и изпълнена с виагра.
    - Аз съм двама! - осведомява ме - Лявата ми половина е брата Кирил, а дясната - брата Методий!
    - А като са братя не се ли карат? - заинтригуван съм.
    - Само на двайсети и четвърти май! - пули се насреща ми Солунския чудотворец.
    Третият хаховец се оказва Христо Стоичков.
    - Знаеш ли каква жега, каква мараня витаеше по терените в Щатите, деветдесет и четвърта година? - взе да ми обяснява той. - Затова паднахме от шведите.
    - Че не ви ли раздадоха по бира на полувремето? - гъбаркам се.
    - Каква ти бира! Батето Славков изпи всичко! - клати глава Горноцелинската "кама" и се връща на леглото си.
    Все така приятно си бъбря с ненормалниците, когато ме извикват при доктор Бечев - завещащ нашето отделение. Слагат ме да седна на твърд стол в средата на стая, в която, освен стола и масивно бюро, останалата мебел е доктор Бечев и як санитар с палка. Психиатърът е доста внимателен към особата ми. Мери ми кръвното и пулса, проверява реакциите на ставите ми, дзвери се в зениците ми и е един такъв мек и пухкав, сякаш е гей. Решавам, че няма да му пусна.
    - Някакви оплаквания? - прокашля се и намества очилата си с диоптър като на дамаджана дъното.
    - В последно време чета Кама Сутра и не мога да разбера кой е главният герой?
    Бечев е озадачен.
    - А някакви позиви за онанизъм не ви ли смущават? - води си бележки специаиалистът.
    - Имах такива, но на "Снежанка и седемте джуджета".
    - Добре! - трие похотливо ръце мекотелото. - Разкажете ни в кой точно момент усетихте вътрешно напрежение?
    - Значи, след като вълкът изяде Червената шапчица, Рет Бътлър целуна Скарлет и Сталин екзекутира Берия, почувствах прилив на такава спонтанна мъжественост, че свалих жена си на леглото, разкъсах й дрехите... - тук не довърших, а с научен интерес заразглеждах лигаво топче, което извадих от носа си.
    Паузата изнерви завеждащ отделението.
    - Разкъсахте й дрехите, и? - надвеси се над мен светилото.
    - Спуках от бой, тази мръсна кучка!
    Финалът разочарова психиатъра. Закръжи около мен като миксер и след малко строи мисълта си.
    - Други пристъпи на агресия имали ли сте? - стигна до правилния въпрос той.
    - Мачкам хлебарки!
    - Говоря за жена ви - за миг губи търпение.
    - Жена ми ли? Че аз не съм женен! - убих го.
    Бечев сяда зад бюрото и с грациозни движения на китката вписва нещо в здравния ми картон.
    Горилата с палката ме връща обратно в стаята, а по пътя му разправям майтапи от "Отело" на Шекспир.

   3.

   Водят ни на обяд. Пилешка супа, кюфте с кашкавалено гнездо и паста със сметана и резенчета киви. Лапам и се оглеждам за още. Притъпявам за известно време лакомията си, защото в столовата влиза доктор Миланова. Еротичните видения, за които мекотелото Бечев така старателно ме разпитваше, моментално ме спохождат. Шефката ми мята един мигач и се отправя към вътрешността на кухнята. Съседът ми отдясно също се е зазяпал в пищните форми на бизнесдамата и с фино движение му свивам сметаната от десерта. Може да ми се смеете, но така човешки не бях ял от години.
    За съжаление всичко хубаво си има край и отново се отправяме към спалните помещения. Точно разпитвам Христо Стоичков с кой точно ръб на обувката си вкара гола на немците, когато пак ме извикват на "килимчето" при Бечев. Този път се е събрала комисия. И четиримата психари са тук. Извадили са дебелите тефтери и се готвят да ме интервюират. Бечев вече ви го описах, а останалите са същите плазмодии, но с различна обремененост на погледа. Само санитарят с палката липсва. Вероятно след като му разказах как Дездемона удушава Отело, си е взел две години неплатен отпуск.
    - Това е доцент Мачев, доцент Филчев и доктор Кривошиев - представя ми ги Бечев.
    - Приятно ми е - покланям се. - Садам Хюсеин.
    Тия хора нямат чувство за хумор. Уморени са от ненормалната обстановка, в която работят.
    - Господин Гошев, не смятате ли, че преигравате? - забива ме изненадващо доцент Мачев и въпросът му ме заварва неподготвен.
    - В кой смисъл? - тъпанарски запитвам.
    - В театралния! - ухилва се глупашки и Филчев.
    Край, разкрит съм. Уважението ми към частното ченге Спиро Гошев тотално се срива.
    - В театралния преигравам, но във финансовия съм на висота - опитвам се да възкръсна.
    - Тоест? - намесва се и Кривошиев. Шията му е права като комините на ТЕЦ "Бобовдол".
    - Просто съм платежоспособен - пояснявам.
    Четиримата се споглеждат. Очилата им вибрират от недоумение. Решавам, че трябва да действам по гадния начин.
    - Щото сте пичове, ще ви светна на една делавера - понижавам децибелите на гласа си. - Аз съм престъпник! Садист! Заклах двама и им провесих черволяците на ченгел пред районното управление. Много миришеше, защото не им дадох да отидат до тоалетна преди да ги разфасовам. После знаете как става: следствие, адвокати, прокурори - първа инстанция, втора инстанция, и хоп! - право при вас. Психична обремененост до девето коляно: изнасилен от Дядо Коледа в детската градина, малтретиран в дома за сираци, опит за самоубийство на абитуриентския си бал, сексуална депресия, наркотици... да ви досаждам ли повече със заключението на съдебните експерти. И всичко това благодарение на братока - навеждам се напред и им прошепвам едно име. Доцентурата се спича. - Ако изляза от тук, значи влизам в затвора - продължавам да ги тряскам по учените глави с всевъзможни импровизации, - а това стане ли, братока ще се ядоса и един ден, след много столетия, антрополозите ще открият четири очилати черепа в масов гроб и ще има да спорят кой череп какъв диоптър носи.
    Давам им малка почивка. Преглъщат като на първия си изпит в университета.
    - Но ако продължа да си хапвам кюфтенца и сметанова глазура - решавам, че е моментът да ги изстрелям в Космоса - вие, доцент Мачев ще се радвате на обширен апартамент в Лозенец; вие, доцент Филчев ще изучите сина си във Филаделфия; вие, доктор Кривошиев най-после ще защитите доцентура в Швейцария; а вие, доктор Бечев, може в най-скоро време да поемете ръководството на клиниката. - Тия неща ги знам от предварителния ни разговор с дебеланка в алеята с розите.
    Завърших монолога си и страшно съм изтощен. Но моментално живвам, защото в стаята се появява богинята Миланова.
    - Колеги - много е стегната и много делова. - Заключението ви?
    Научното тяло си прави гъргара с минерална вода едновременно. Следват намествания на диоптри.
    - Положението е твърде сериозно и критично - пресипнало докладва Мачев. - Налага се да го настаним в изолатора!
    Отдъхвам си. Точно в този момент това най-ме устройва.

   4.

   Въпросният изолатор е толкова тесен, че ако получа ерекция няма да мога да се обръщам настрани. Всъщност, близо съм до ерекцията, защото си мисля за шефката на клиниката. Тази жена дали носи черно бельо е въпрос, с който убивам скуката. Чакам да се мръкне, а кога това ще стане въобще не ми е ясно, защото нямам часовник, който да ме информира за хода на слънцето. Но пък имам ключове. За всички врати по трасето до опиатите. Предполагам се досещате кой ме снабди с тях на излизане от стаята на докторите, които така аматьорски подцених. Самата Миланова. И царят на маговете Астор не би могъл по чевръсто и конспиративно да ми ги пробута току под носа на заподозрените.
    Създал съм си една проста схема за разпознаване на времето. На мен в десет часа вечерта задължително ми се приспива. Боря се с прозявките и клюмането близо час, след което мога да не спя единайсет часа - тоест до десет на следващата вечер. Значи, спра ли да муча и да чекна бърни - Спиро Гошев е готов за действие.
    Тази вечер дежурен ще е доктор Кривошиев. Ах как ми се иска той да е престъпникът, да го гепя на местопрестъплението и да напусна тази сграда, в коята всеки е потенциален сериен убиец. Главата ми най-сетне натежава и започвам неистова борба с дрямката. Тъкмо клепачите ми започват да се съживяват... резето на вратата изщраква. Вкаменясвам се. Предчувствам, че ще случи нещо, дето го има само в учебниците за съдисти. И както винаги познавам. Влиза онази канара с палката, дето си мисли, че Шекспир е написал "Добрият войник Швейк", гепва ме за перчема и ме изхвърля в коридора. Там ме чакат още две горили на щат към клиниката, сграбчват ме за хемероидите и ме понасят в посока, за която само мога да гадая. Не се съпротивлявам, само стискам здраво дясната си мишница, защото в нея съм скрил спасителните ключове.
    След по-малко от минута присъщото ми любопитство напълно е задоволено. Озовавам се в една стая с Мачев, Филчев, Бечев и... моят блян Миланова. На последната ръцете са завързани с каиши за стол, подобен на тоя в изолатора. Да, ама тук столовете са два. Захвърлят ме на втория и също ме връзват. Дори се престарават. Приковават и нозете ми, като изпипват всяка подобност по обезвреждането ми в детайли.
    Доцента Мачев се изправя иззад бюрото, скръства ръце и започва да се разхожда като пред студентска аудитория.
    - Слушай, ченгенце скапано - речникът му е срам за научното му звание. - Днес разговарях с "брат" ти и той, представяш ли си, не можа да се сети за теб.
    Точно в този момент ключовете се плъзват по ребрата ми и се спират в мъжката ми подробност, благодарение единствено на това, че с агресивното си поведение, санитарите, дето ме мъкнеха, са скъсали ластика на слиповете ми. Започвам да кашлям, за да не се чуе дрънченето на метала.
    - Да не си разговарял с някой друг брат? - фамилиарно му се противотургам.
    - Не се прави на оригинален! - Долната устна на Мачев потрепва. - Или ни казваш кво душиш наоколо, или гълташ кърначето.
    - Ръждивото?
    - Двайсет и пет сантиметра е! Трудно ще го изходиш!
    - В такъв случай ще трябва да се разприказвам - предавам се.
    - Най-после сериозен разговор - отпуска се доцентът. - Колеги - обръща се към останалата част от инквизицията той, - дали все пак да не му сложим една инжекция loquacious.
    Психокардиналите кимат с глави, сякаш слушат хеви метал от най-долна проба. Loquacious от английски значи бъбрив. Но аз това нещо не го знам и си мисля, че ще ми правят клизма.
    Слагат ми инжекцията и около десет минути белите престилки пият кафе "три плюс едно". Миланова извръща поглед, за да не погуби илюзиите си за естетика при вида на косматия ми задник, който безцеремонно продупчват. В настъпилата пауза, профилът на тази прекрасна жена излъчва... абе не знам какво излъчва, ама е готин.
    Филчев се приближава и разпъва окото ми до размерите на топка за ръгби.
    - Име? - гласът му е като на сводник в развъдник за кучета.
    - Спиро Бацов Гошев.
    - Години?
    - На октомври ще сглобя петдесетте.
    - Семейно положение?
    - Щастливо разведен.
    - Професия?
    - Частен детектив с авторитет на клошар.
    - Цел на разузнавателната ви дейност в клиниката?
    - Любовен бяс.
    Отговорът ми го кара да се замисли. Но тия доценти си знаят работата.
    - Обичате някого в клиниката и искате да му направите впечатление?
    Бечев зализва алаброса си. Разбивам го.
    - Влюбен съм в доктор Миланова. Искам да я притежавам.
    Въпросната дама не реагира. Само каишите, с които е завързана, едва доловимо изскърцват.
    - Значи вие сте тук и се правите на луд само и само да направите впечатление на една жена с наднормено тегло?
    - Бас хващам, че жена ви е поне с два пъти по-голяма водоизместимост от нея.
    Улучвам право в целта. Филчев за миг се замисля за избора на живота си и потръпва. Безжизнен се връща при колегите си.
    После започвам да им разправям за детството си: как съм мразел докторите, защото са ме карали да се плезя и съм ненавиждал учителите си, защото са ме наказвали като им се плезя. Прекъсват ме, но инжекцията е отприщила словесния ми поток. Тушират реакцията на медикамента като ми залепват устата с широко кафяво тиксо.
    Съвещанието на белите престилки е кратко и не успявам да разбера каква ще е съдбата ни. Излизат като ми хвърлят поглед, с който казват: "Кърначето, Гошев, кърначето!"
    Оставам насаме с прекрасната Миланова и около десетина секунди предано се гледаме.
    - Къде са ключовете? - въпросът й ме оттърсва от вцепенението.
    Мигам срамежливо и соча с очи под кръста си.
    - Ключовете! Питам те за ключовете!
    Пак соча натам и даже потвърждавам посоката с източване на шията.
    - Ключовете са в гащите ти? - Миланова е леко стресната.
    Кимам отривисто с глава. Докторката се е оттърсила от изумлението и прави нещо, което напълно ме гипсира. Тъй като само ръцете й са вързани, пресяга се с крак и започва да ми събува долнището на пижамата. Бельото ми лъсва и добре, че нося черни слипове, защото белите ми обикновено боледуват от хронична жълтеница. Кракът й се плъзва по "венериния ми хълм" и започва да ровичка из разните му там висулки и дрънкулки. Радостно възклицание се изтръгва от напрегнатите й устни, от което разбирам, че е намерила това, което търси. Кракът й бавно изплува из под скъсаните ми ластици и на палеца й виси връзката с ключовете. Тук трябва да отбележа, че ноктите й са маникюрирани в нежен червен нюанс. Това ме издува много повече от еротичните масажи на стъпалото й.
    Следя с интерес следващите й кълчения. Опитва се да вземе ключовете с уста, но напращялият й бедър не иска да се сгъне повече от няколко градуса. После изтърва ключовете на пода, с което представлението вече е разрешено за зрители под шестнайсет години.
    Вратата рязко се отваря и в стаята нахълтва Кривошиев. Държи нож с размерите на самурайски меч. Оглежда ни, ще ни коли. Погледът му се спира на полусмъкнатите ми гащи и за моя изненада с върха на хладното оръжие прикрива срамотите ми. С рязък замах отлепя тиксото от бърните ми и съскайки прошепва.
    - Имаш ли последно желание?
    - Да ни пуснеш с дамата на меден месец - изтрисам с безнадеждна нотка в гласа.
    - Дадено! - изхилва се екзекуторът, замахва с ножа, острието разцепва въздуха покрай носа ми и срязва каишите на дясната ми ръка.

   5.

   Препускаме по коридора тримцата. Аз, Кривошиев и баба Меца Миланова. Докторката стъпва мощно по теракота, но с някаква симпатична наднормена грация. На един от завоите Кривошиев прави знак с ръка и всички се снишаваме. Ослушваме се. Не смеем да дишаме.
    - Аз отивам за подкрепление - прошепва ни той. - Вие се покрийте някъде и няма да мърдате, да не прецакате работата точно накрая.
    Миланова ме повлича и ме набутва в нещо като дрешник. После натъпква и себе си. Толкова е тясно, че устни ни са само на сантиметър един от друг. Дъхът и ухае на превъзходна профилактика, за разлика от моя, който убива хлебарка в другия край на стаята.
    - Значи Кривошиев бил ченге! - озонира ме тя.
    - Под прикритие! - допълвам, кривейки джуки на една страна.
    - И да не ми кажат! - продължава да вибрира дебеланка. Бюстът й направо скашква гръдния ми кош.
    - Сигурно са подозирали и теб - успокоявам я.
    - Мен!?
    - По-тихо, че току виж са ни разкрили - тревожа се.
    - Да ти приличам случайно на наркопласьор? - не мирясва докторицата.
    - На мен - не! Много си интелигентна и хубава, за да се занимаваш с подобни простотии.
    Следва мълчание набраздено от леко ридаене.
    - Ама съм дебела - изхлипва тя.
    - Ако искаш да ти отговоря честно, ти си най-плътното гадже с което съм се натискал в дрешник.
    - Вярно? - децибелите на излитащ самолет замират до нежния тон на флейта.
    - И това за медения месец го казах искрено.
    После става една не е за приказване. Устните ни се срещат, телата ни се сплитат - ще се изядем и туй то! По някое време си поемам въздух и тичам към малкото прозорче на помещението. "Въдух, повече въздух" - скандират дробовете ми и за моя изненада, прозорчето се отваря нагоре.
    Амортизирам следващият порив на Миланова и провирам глава навънка.
    - Накъде каза, че е местопрестъплението Кривошиев?
    - Наляво - отвръща жената на мечтите ми и се опитва да ме придърпа обратно в обятията си.
    Но аз вече съм изпълзял през отвора и вися като коледна играчка на фасадата отвънка.

   6.

   Първото нещо, което търси погледът ми е дали има къде да стъпя. Оказва се, че пръстите на краката ми почти са опряли в перваз, широк около педя, и леко се отпускам на една ръка. Опитвам здравината на декорацията и тестовете ме обнадеждават. Отпускам и другото стъпало като неразумно поглеждам надолу. Етажът е втори и едно евентуално падане би било фатално не само за плочника под мен. Включвам мисловната си дейност в акцията и преценявам, че ако съм с гръб към стената бих могъл по-лесно да се придвижвам към целта на безумната си авантюра. Започвам да извършвам внимателни спираловидни движения в кръста и тъкмо постигам успех, тялото ми губи равновесие и се накланя опасно напред. Една ръка ме хваща за рамото, стабилизира ме и в ухото ми резонира гласът на познат ангел.
    - Внимавай, миличко! - чурулика ми Миланова. - Забрави ли за медения месец?
    Целувам тази божествена ръка и милиметър по милиметър, опрял гръб в жълтата мазилка, напредвам към местопроизшествието. Знам, че не трябва да го правя, защото с тъпото си любопитство мога да проваля оперативна разработка градена месеци наред, но аз не се ли забъркам в някоя каша, няма да съм Спиро Гошев - частен детектив.
    Стигам до първия прозорец на женското отделение на клиниката. Плътни щори обезмислят всякакви разузнавателни действия в дълбочина и пристъпям към следващата дограма. Подавам око и какво да видя! Косите ми настръхват и забравям, че съм стъпил само на хоросанова козметика. Правя фатална крачка встрани и политам по лице напред. В последния миг съзирам дебело въже, което виси от покрива. Хващам се за него, но не за дълго. По въжето се спуска яростен мъж с качулка на главата и автомат в свободната си ръка. Забива ми здрав шут в междуочието, чупи стъклото на женското отделение и с крясък нахълтва в помещението.
    Летейки надолу забелязвам, че въжетата са поне пет.

   7.

   Седя в кабинета на Кривошиев, който е някакъв фактор в Националната служба за борба с организираната престъпност и помещението е обзаведено в стил "приемна на Централния затвор". През тапицираната врата влизат и излизат сериозни лица, с папки под мишницата. Никой не ми обръща внимание и това предизвиква сърбеж под гипса на левия ми крак. Опаковката започва от глезена ми и свършва в близост до дънцето на черните ми слипове. Тъкмо решавам да използвам въздълга кука, за да се почеша, и до мен изниква костюмиран субект, с поглед, в който чета неодобрение от избора ми.
    - Върни я на мястото й! - скастря ме той. - Това е улика срещу сериен убиец, който след две години къртовски труд най-после ще изпратя на почивка в килията на доживотните.
    Разпознавам гласа на Кривошиев и връщам доказателството в изходно положение. Блеейки питам:
    - А какво ще стане с Мачев, Филчев и Бечев?
    - Това зависи изцяло от теб! Ти ще си главният свидетел по делото!
    - Аз ще бъда...? - не мога да повярвам, че някога и някъде Спиро Гошев ще бъде "главен".
    - Точно обсъждахме с прокурора как да приложим член Трети от "Закона за защита на свидетелите".
    - Ще ми сменяте самоличността? - спичам се.
    - Чак дотам няма да се стигне - гримасничи Кривошиев, - но ще се наложи да поживееш под прикритие в една от базите ни в Хисаря.
    - Абсурд! - подскачам. Сещам се, че съм дал ключа си от къщи на доктор Миланова и сега ме чака любимото ми ядене - супа топчета и сърми лозов лист.
    - Не се дръж като дете, Гошев. - Гласът на полковника става резлив като вкиснала боза. - Ще те опукат и окото няма да им мигне!
    - Аз си отивам! - взимам си патериците и куцукам към най-близката врата.
    - Гошев! - изригва зад мен офицерът под прикритие.
    - Какво "Гошев"? Какво толкова е станало? Някакви си доктори от психиатрия дрогират пациентките си и ги карат да проституират, и аз съм видял въпросната оргия! Това ли е престъплението на века, че трябва да ме заточите поне за година в най-скучното място на света, където топенето на задник в минерална вода ще е единственото екшън забавление?
    - Гошев...
    - Гошев го няма! Гошев си е вкъщи при вкусните манджи и жената, за коята е мечтал!
    Още не съм се научил да ходя с патерици и гневното ми излизане прилича малко на клоунада. Кривошиев ме хваща за рамото.
    - Не се опитвай да ме спреш! - почти изкрещявям.
    - Нямам такова намерение - вдига примирително ръце ченгето. - Ето ти пропуск за излизане.
    Захапвам малкото листче със зъби и тепкам ситно по стълбите надолу.

   8.

   Таксито спира току до снагата ми. Докато се кача всички ученици на улицата умират от смях, но се старая да не чувам ироничните им подмятания. Потегляме в посока на супата и сърмите и постепенно се отдавам на оптимистични разсъждения. Освен Кривошиев и прокурорът никой друг не знае, че аз съм "главният свидетел". Докторите в "Пирогов" едва ли подозират кого са гипсирали. Доктор Миланова... По дяволите! Как може да си помисля, че тази прекрасна жена може да бъде замесена в такова гнусно престъпление. Мачев, Филчев и Бечев са в килиите на следствието. "Баретите" такъв бой хвърлиха на первезниците в клиниката, че едва ли ще се сетят за секс в близките десет години... Кого ще плаши Кривошиев, бе? Спиро Гошев, частното ченге, дето барутът не излиза от ноздрите му? Тъпанар!
    - Хей! - усещам се, че таксито се движи в някаква собствена треактория. - Какви са тия импровизации? Посоката ни е към центъра.
    Шофьорът се обръща и гадно се изхилва право в същите тия ноздри, за които ви говорех преди малко. Телесната ми температура пада до точката на замръзване. Зловеща цев сочи право към немитите ми зъби. Опитвам се да замахна с една от патериците, но "таксиметраджията" ме изпреварва. Натиска спусъка и усещам, че безсмъртния ми дух напуска кирливата обвивка, към която съм го приковал. Куршумът безболезнено и бързо излиза през малкия ми мозък и забивам чело в предната седалка. Последната ми мисъл е, че трябва да си изчистя ушите, защо не чувам коментара на убиеца ми.

   9.

   Отварям очи и белотата на Ада, в който отиват всички бивши и настоящи меверейци, направо ме заслепява. Лежа в бели чаршафи, между бели стени, а до мен, на бял стол, е седнал духът на Миланова - целият в бяло. Призракът радостно възкликва и отлита нанякъде си. Протягам ръка да го спра, но мускулите ми отказват да се подчинят, устните ми шепнат неизречени слова, а на всичкото отгоре пикочният ми мехур така ме напъва, че ако го изпусна, цунамито, което ще предизвикам, ще отнесе земното кълбо.
    В стаята влиза тарторът на дяволите. Целият в черно. Сяда на белия стол и клати рогатата си глава.
    - И тебе ли те очистиха? - радостно възкликвам по адрес на Кривошиев.
    - Пепел ти на устата! - плюе си на вратовръзката ченгето.
    Изведнъж цялата истина ме халосва по косматия череп.
    - Постановка? - отпаднало разпитвам.
    - Налагаше се - признава Ел Дяволо. - Съдът пусна Филчев и Бечев и ги свитнаха още на втората пряка.
    - А Мачев? - фъфленето ми е отвратително.
    - За него ми трябваш. Все още е в следствието. Принудил е да проституира и малолетна наркоманка.
    - Да не е онази, дето я... таковаха... двама нерези?
    - Дъщеря ми!
    Оставам безмълвен. Нещо нещата не се връзват.
    - Че нали ти беше там. Защо не се намеси?
    - Можех, но не го направих! Щеше да пропадне разработка за милиони!
    Очите му говореха друго. В тях имаше не само болка - имаше смърт, много смърт.
    - Ти ли ги ликвидира?
    - Кои? - сепва се Кривошиев.
    - Филчев и Бечев?
    - Много питаш - изправя се мъжът в черно, но го спирам.
    - А с мен, с мен какво ще правиш?
    - Ако си мръднеш гъза от минералния басейн ще те дам на белите червеи!
    Хваща ме страх. Ставам по-нисък от плужек.
    - Мачев просто не знае какво съм му приготвил в затвора - привършва речта си ченгето, после допълва: - И ти ще ми помогнеш да си отмъстя.
    В мига, в който затваря вратата след себе си, спонтанно подмокрям чаршафите.