ъжът ги забеляза, защото когато двете жени минаха край масата му, едната леко завъртя чадъра си и дъждовна капка опръска ръката му. Чадърът беше дълъг, с ярки цветове и шнур за носене през рамо. Жените отминаха по пътеката между масите и застанаха така, че да могат да огледат целия салон. Вероятно търсеха места далеч от оркестъра. Барабаните и йониката бяха завити под бели покривки, но заплахата от децибелите им дебнеше отдолу. Тази, която носеше чадъра го повдигна и насочи върха му към неговата маса. Мъжът сведе поглед с надежда двете да намерят други свободни места и да не седнат при него.
    Гъбите в соса към пържолата му днес бяха дребни и цели, точно както ги обичаше. Бирата беше изпотила чашата му и в кехлибара й се виждаха мехурчета. Ина, приятелката му, веднъж му се присмя - купувал само неща, които рекламират по телевизията. Харесваше тази бира и преди вечер по екрана да заповтарят: "Мъжете знаят защо!", но Ина само недоверчиво присви очи, когато се опита да й го обясни.
    - Ама ти го попитай! - чу необичайно тънак, като на 5-6 годишно момиченце глас до себе си мъжът и повдигна глава. Беше го изрекла една от двете жени - не тази с чадъра, другата,дребна и пухкава.
    Мъжът наведе глава, надявайки се като не отговори двете ще отминат и се съсредоточи върху една от гъбките.
    - Свободно ли е при вас? - тази с чадъра дотолкова се доближи до него, че той усети парфюма й, и дори, стори му се - мириса на тялото й. Имаше необичаен, мръсно-русо-червеникав цвят на косите.
    Гъбката с парче от пържолата беше вече в устата му и той забави отговора. Очите на жената - синьо-зеленикави, големи, изпъкнали и зачервени, го чакаха спокойно и настойчиво. Мъжът беше готов да излъже, но сервитьорът приближи, беше известно, че винаги се храни сам и нямаше как пред него да каже, че чака компания. Кимна с глава и заедно с това понечи да отмени поръчката на втората бира, но сервитьорът, раздразнен от мудното настаняване на двете и от теснотията на пътеката, не забеляза жеста му.
    - Две водки! - провикна се внезапно тази с чадъра. - И бързо! - добави с предупредително вдигнат нагоре показалец.
    Сервитьорът, извърнат, преодоля изненадата, усмихна се и потвърди броя на водките с пръсти. Мъжът за втори път понечи да се откаже от поръчаната бира, но отново не успя да се вклини и едно конфузно "а-а-а" остана в устата му. Намери разрешение за смущението си като си доля бира.
    Не обичаше тази маса - до вратата, с г-образно канапе, вместо столове, остарелите пружини на което размърдваха всички, щом някой направеше рязко движение. Но днес закъсня, нямаше други свободни места, а това беше заведението с най-добра и евтина кухня наоколо. Сега например му се наложи да изчака с вдигната чаша, докато двете се наместваха, за да не рискува бирата да се разлее.
    - Салати да му кажем да донесе - рижата пак се раздвижи и гъбката се изплъзна от вилицата на мъжа.
    Сервитьорът се появи с водките и втората бира. Мъжът извади от джоба на сакото си вестник, прегледа заглавията, сгъна го старателно и го подпря на панерчето с хляб. Статията говореше за връзка между предпочитания цвят и продължителността на живота.
    - Банални адвокатски формулировки, нищо повече… Вино трябваше да пием щом си напрегната - чу той детския глас на пухкавата.
    Досега двете си бяха шептяли, приближили глава една до друга и това бяха първите отчетливи думи, стигнали до слуха му. Рижата отново се разшава, измъкна от чантата си няколкото поизмачкани листа хартия, прелисти ги ядно, забоде пръст в един пасаж и задъхано се зае да обяснява нещо.
    Мъжът опита да не слуша, но без да иска улови отговора на пухкавата:
    - Няма значение, че апартаментът е негов от преди брака! Щом има друго жилище, го взимаш ти! - гласът й се загуби за известно време в шума на заведението и после го надмогна - Няма значение, че другият е в съсобственост с майка му! Щом има достатъчно площ за двамата, ти взимаш второто жилище!
    Рижата отпи огромна глътка от прозрачната течност, върна чашата на мястото й и недоволно погледна дъното й.
    - Ще обжалва! - каза.
    - Няма къде! - отговори пухкавата.
    Мъжът сякаш бе чувал някъде гласа й.
    - Това е последната ин-стан-ция! - натърти тя на срички.
    - Уф, говори ми така! - рижата се тръшна назад и лъжицата, с която мъжът обираше соса, се удари в дъното на чинията. - Извинете! - тя се извърна и разкри зъбите си в усмивка. Беше свалила връхната си дреха. Носеше тесен панталон, подчертаващ лекото й коремче.
    "Неприлично е жените да носят панталони с цип отпред" - твърдеше майка му. Направо го каза на Ина, когато ги запозна. Опита се да й обясни, че го е злепоставила, а тя отговори: "Аз не съм прикрит човек, казвам, което мисля!"
    - Може да съм разведена, но вече съм с апартамент! - рижата бе обърната с гръб към него, но все пак репликата й се открои над околния шум.
    Пухкавата с безразличие повдигна рамене и разклати последната глътка водка в чашата си.
    Двете се заеха да правят знаци на сервитьора.
    Майка му казваше, че баща му пиел водка, че пропадналите хора пият водка, че единственото което можеш да очакваш от пропадналите хора са неприятности. И Ина предпочиташе водка. Когато беше малък една приятелка на майка му го взе уж на разходка, а го заведе в квартирата на баща му. Още помнеше - дланите му се бяха изпотили от страх по дървената, клатеща се стълба след последния етаж. Подът продължи да се огъва под краката им и когато влязоха в таванската стаичка - тясна, със скосен покрив. Беше запомнил още обувките под леглото, празните бутилки до него, репликата на баща му "Мъжете носят панталони с копчета отпред, не отстрани!" - и косматата му ръка, която опипва мястото, където трябва да стоят копчетата.
    - Един мъж трябва да може да избира - или жена и задължения или спокойствие, кариера и изпълнен дълг към родителя си - дочу той отново рижата.
    Другата не отговори - беше заета с поръчката. Заизбираха салати. Мъжът прецени, че нямат пари - спряха се на най-евтиното. Статията във вестника, подпрян все така на панерката с хляба, твърдеше, мъжете, харесващи червено, в зряла възраст били предразположени към инфаркт, жените ги поразявал по-често инсулт. След кратко колебание прецени, че любимият му цвят е небесно син. Заплашвали го проблеми с простатната жлеза.
    - Как няма да ме обича, като аз съм първата жена в живота му! - гласът на рижата отново надделя шума в ресторанта. Мъжът изпита желание да се махне от масата, заведението и жените до него, но и му се досвидя за почти пълното шише бира пред него, а и беше поръчал шам-руло за десерт. Никъде другаде не го правеха с такъв крем. Погледна часовника - освен това, ако тръгнеше сега, трябваше да обикаля по улиците. Гледаше да е вкъщи не по-рано от петнадесет минути преди новините. Майка му не пропускаше и тридесет минутното политическо предаване след тях, а към девет и половина, вече можеше да й каже, че му се спи и да се прибере в стаята си. Прецени, че просто не трябва да слуша какво си говорят жените.
    - Не, не, много сме заети! - беше тази с необичайния детски глас и то така, че не можеше да не го чуе.
    Рижата продължи да я убеждава нещо, почти на ухо, мърдаше неспокойно и мъжът накапа с бира шам-рулото.
    - Имаме много поръчки, изисква време… - чу отново гласът на пухкавата. - Не се съмнявам, че ще платиш.
    Двете не забелязаха разплисканата бира, а и мъжът бе предпочел вместо да гледа към тях да извърне поглед през подвижния покрив на ресторанта, макар през него да се виждаше единствено олющената фасада на сграда с балкончета, отрупани със стълби, кофи и простряно пране, почти идентична с тази пред прозореца в службата му. Шефа днес му беше дал плик с допълнително. Данъчните не знаеха за тези пари. Както и майка му - тя смяташе, че тайната е във фишовете за заплатата. Той не й ги даваше, криеше ги зад книгите в библиотеката, където тя проверяваше всеки месец. Но така мислеше, че той укрива само тридесет-четиридесет лева. "Разпилян си като баща си!" - казваше. Не можеше да й обясни, че е единственият, задържал се в офиса повече от две години. И единственият, освен Шефа, който имаше самостоятелна стая. Говореха, че Шефа подменял често персонала, за да няма никой пълна информация за фирмата. Можеше и да е истина, можеше и да не е. Не го интересуваше. Ако не дойдеше тук да хапне на обяд (майка му беше привърженичка на разделното хранене), изяждаше сандвича си сам в стаята си
    - Имате ли огънче? - рижата леко го докосна по ръката. Беше изпила и втората водка.
    - Не - отговори.
    - Извинявайте, че ви притеснихме! - тя нервно мачкаше цигарата си. Стори му се, че разпозна парфюма й - беше този, който си слагаше Ина.
    - Не ме притеснявате - отвърна.
    Ина щеше да се върне след три дни. Беше поставила условие да й даде категоричен отговор дали ще се женят. Дори да си намереше работа, със заплатата си на учителка, тя нямаше да може да плаща квартира, баща й и майка й се пенсионираха, нямаха възможност да й изпращат повече пари и ако не се оженеха, тя трябваше да се върне при тях в провинцията.
    - Ако учителската ми заплата ми стигаше да плащам наема, щеше ли да ме интересува апартамента му, нямаше! - рижата отново бе повишила тон, сервитьорът запали цигарата й, тя жадно вдъхна и поръча още две водки.
    Майка му, като разбра, че на Ина й остава само още един изпит скри личната му карта ("Селянките до една се женят преди последния изпит, за момчета, които имат самостоятелно жилище и после мислят само как да уморят майките им за да вземат и другото! Сигурно, в тези развратни времена вече и убийци наемат!"). Той не показа, че е забелязал изчезването на личната карта. Знаеше къде тя държи такива неща - в кутията, под плетените покривки, останали от баба му. Докато беше у нея и не я попиташе, тя щеше да е спокойна, че няма да се ожени тайно. Той извади нова. В полицията обясни, че са го ограбили. Държеше новата в службата. Майка му твърдеше и, че "Шефа ти ще те амортизира и изрита". Нямаше. Не само защото беше добър в професиата си и не мърмореше за заплатата. Онзи знаеше, че той не разказва за работата си. Не толкова защото беше лоялен, колкото защото просто не можеше да разказва за себе си.
    - Сега, като му взема апартамента, моята майка ще живее в него, с мен! - беше пак рижата. - Ще се омъжа за друг и ще доведа в апартамента! В неговия апартамент, който майка му със спестяванията си му е построила!
    Дрeбната беше притворила очи - или дремеше, или премисляше нещо.
    Мъжът погледна сметката. Днес Шефът беше сложил в плика повече от обичайното - можеше цял месец да идва тук два пъти седмично. В службата наричаха тези пари "дребните от автомата". Заслужил си ги беше. Законът изискваше 40 процента от вложеното от клиента в игралните автомати да се връща. Данъчните можеха да си затварят очите и така правеха другите босове в бизнеса. Но изглежда излизаше скъпо и несигурно. Затова Шефа беше измислил него - програмираше автоматите така, че възръщаемостта да е не повече от 10 процента. Можеха да ги уловят само с по-печен от него програмист. Данъчните обаче, все още не харчеха пари за такива работа.
    - Мълчалив е, но е романтичен! - рижата въздъхна, бръкна в чантата си и извади червило и огледалце.
    И Ина използваше ярки червила. На никой не беше разказвал как се запозна с нея. Беше я виждал в един от прозорците срещу стаята в службата. Една привечер тя му помаха, той се направи, че не я е забелязал, но когато тя повтори помахването, й отговори. Тогава тя написа на голям лист телефонния си номер и го прилепи към прозореца. Обади й се от уличен автомат - Шефа правеше запис на телефонните разговори. Не че щеше да му направи забележка. Досега на служебния телефон само няколко пъти го бе търсила майка му.
    - Искам майка му да я няма! Да изчезне, нищо че вече сме разведени! Просто я мразя! - рижата говореше почти на ухото на дребната, но думите достигнаха до мъжа.- Ако тя умре, мога пак да се омъжа за него и да му взема и другия апартамент!
    Пухкавата го стрелна с очи, като да се уплаши, че мъжът може да ги е чул и се отдръпна от рижата. Рижата схвана жеста й като отказ, разклати в напрежението си пружините на канапето и думите й станаха съвсем отчетливи:
    - Мама като дойде да живее при мен, ще продам нейната къща и парите са твои! Петнадесет хиляди долара!
    Пухкавата пак го стрелна, мъжът извади портфейла си и се постара да изглежда погълнат от съдържанието му. Чу гласа й:
    - Добре.
    Рижата въздъхна с облекчение:
    - Имаш ли професионалист?
    Мъжът отчетливо чу думата "килър". Пухкавата отговори с кратко "Да".
    - Да я боли, не ми е жал за нея! - продължи рижата.
    Мъжът усети, че му се гади. Вероятно ъгълът тук създаваше акустика! Във всеки случай двете шептяха и бяха убедени, че той не ги чува. Нямаше дребни пари в потрфейла си, а сервитьорът беше изчезнал някъде.
    - И знаеш ли как се запознахме?! - попита риторично рижата. - Квартирата ми беше срещу неговата стая - написах му телефонния си номер на голям лист и той ми се обади, наивника! А онази, майка му, му скри личната карта, за да не се оженим!
    Мъжът стана,гаденето го принуди да остави едра банкнота от портфейла си под сметката.
    - А ако по-нататък решиш и него… - пухкавата го изрече поразително ясно с детския си гласец. - За втора поръчка правим тридесет процента отстъпка.
    Мъжът не се сбогува и тръгна към изхода.

   Двете проследиха как гърбът на високия, слаб, малко над тридесетте мъж изчезна зад вратата.
    - Искам да ти кажа, че се напи! - рижата ядосано се облегна назад. - Защо трябваше да говориш като козле?!
    Обида изкриви малките устни на пухкавата.
    - Започна като Спящата красавица и го докара до козле! - рижата продължи да рови в дълбоката си чанта, докато не измъкна отвътре диктофон. Натисна едно от копчетата му, за да превърти лентата.
    - Да не мислиш, че ходи на "Вълка и седемте козлета"!
    - Ходи, не ходи, ще спазваш сценария!
    Пухкавата не отговори, наведе поглед и зачопли кожичката на един от показалците си. Две сълзи се запрепъваха по започналите да се очертават неравности на бузите й.
    - А сега се разреви, та който не ни е забелязал, и той да ни види!
    - А ти защо си взела чадъра на Крокодила Гена!
    - Защото е сугестивен! - рижата чак се опари с цигарата от неочакваната храброст на другата.
    Нова двойка сълзи се затъркаля по бузите на пухкавата, а ъгълчетата на устните й увиснаха, пълни с огорчение.
    - Не плачи, ще ти дам пари! - рижата пак зарови ръце в чантата, извади, защипнати с кламер банкноти и ги подаде на другата. - Аванса - уточни. - Утре онази като чуе записа, ако хареса работата, трябва да даде останалото.
    Пухкавата взе парите и без да ги брои, ги пъхна в чантата си.
    - Аз ще платя сметката - допълни рижата. - Може би с мъж трябваше да играя, с мъж щеше да е по-убедително - добави след пауза.
    Сълзите на пухкавата рукнаха и тя се принуди да закрие лицето си с ръце.
    - Ако ревеш, ще ти отбия от парите! - рижата с притеснение отбеляза приближаването на сервитьора.
    - Мартин ме напусна! - пухкавата съвсем се предаде на сълзите.
    - Боже! - рижата я погледна със съчувствие. - Все теб!
    - Върна се при жена си!
    - Дребно… Никави дребни мъже повече... - вниманието на рижата беше привлечено от сервитьора, който с изненада взе едрата банкнота изпод сметката на мъжа. - Господинът плати и нашата консумация - усмихна се тя. - Почерпи - взе решение да скъса с една дама. Колебаеше се дали да сключва брак, поговорихме... той има силна връзка с майка си, неразумно е при това положение...
    Сервитьорът недоверчиво загледа ту рижата, ту банкнотата в ръката си, но стойността й далеч надхвърляше общата сметка и той примирено я пъхна в огромния си портфейл.
    Пухкавата бе вдигнала глава и зачервените й, но вече сухи очи гледаха с възхищение другата:
    - Страхотна си! - каза, когато сервитьорът се отдалечи.
    Рижата допи остатъка от водката си.
    - Сега ще търсиш по-евтина кватира? - попита тя.
    Пухкавата кимна и сълзите й отново приблеснаха изпод миглите.
    - Все някога пак ще отворят театъра - опита се да каже нещо успокоително рижата.
    Клепачите на пухкавата потрепнаха.
    - Давай да вървим! - рижата отново се раздразни. - И ти си един посредник на килъри!
    Другата само подсмъркна и затърси ръкава на жакета си.
    - Слушай, ако майка му на този е доволна, тя ще намери още поръчки!
    Пухкавата поклати разбиращо и послушно глава.
    - Сега, за утре! - двете вървяха по пътеката към изхода на ресторанта. - Инспекторки сме по топлата вода. Една баба трябва да се убеди... да се сугестира - поправи се тя - че е опасно да живее сама.
    Пухкавата кимна.
    Навън вятърът предвещаваше буря и още дъжд.
    - Тези, които плащат искат да се премести при племенницата си, за да дадат жилището под наем, да го продадат, нещо такова... - рижата дръпна ципа на якето си. - Ключовите думи - тя измъкна бележка от джоба си - "обир", "и да викаш, няма кой да те чуе", "изнасилване" - била стара мома - поясни - "на хората, сеир им дай", "всеки гледа себе си", "род рода не храни, но тежко му, който го няма".
    Кръстовището пред тях разделяше пътищата им.
    - В десет да направим репетиция? - предложи рижата.
    - Става - отвърна пухкавата. - Но ако предпочиташ да играеш с мъж… - додаде.
    - Не се занасяй! - рижата се ухили. - Това е деликатна работа!
    Дребната почти беше вдигнала ръка за сбогуване, когато каза:
    - Повтори го!
    - Това е деликатна работа за мъж!- каза търпеливо рижата
    - Не, не това!
    Рижата се замисли.
    - Никакви дребни мъже повече!?- опита се да налучка.
    - Не, не! - очите на пухкавата се разшириха от безпомощност.
    - О! - рижата намести изхлузилия се от рамото й чадър и произнесе отчетливо с добре модулиран глас - Все някога пак ще отворят театъра!
    Пухкавата я погледна с възхищение, засмя се с глас и полата й раздвижи падащата вечер.