ъзрастният мъж влезе в градинката с поредния луд повей на есенния вятър. Пусна кучето - чист представител на породата "Софийска превъзходна" и тромаво се заклати по засипаната с жълти листа алея. Предпочиташе хората да мислят, че провлачва крак заради прекаран инсулт, вместо да говори за провисналия си като патладжан тестист. Мълчеше не от суета, а заради болката, която го пронизваше от спомена за случката, причинила хернията му.
Мъжът с болонката изкочи от страничната алея. Старецът го поздрави по навик - кучкарите в градинката се държаха като стари приятели.
    - Господин Петър Величков, нали? - попита мъжът с болонката.
    - Да - потвърди старецът, взрян в непознатия.
    Не го беше срещал досега. Определи го към категорията на четиресетгодишните, въпреки оплешивялата над челото тънка русолява коса. Мъжът имаше открито лице, кротък поглед и предразполагащо стеснителна усмивка.
    - Вие май за първи път идвате тук? - Веселинов попита по-скоро от учтивост отколкото от интерес.
    - Дойдох заради вас.
    - Заради мен!?
    Отдавна никой не се интересуваше за него. След погребението на жена му, племениците - от нейна и от негова страна - го посетиха няколко пъти. Загрижеността им секна пред упоритостта, с която той отказваше да продадат апартамента, а него да настанят в старчески дом, да не е сам. Той бе дълбоко потресен от техните откровени предпочитания към вещите, събирани няколко десетилетия от него и съпругата му. Намери сили да произнесе твърдо: Докато съм жив, всичко ще бъде така, както е било при Николинка и Теди.
    Непознатият дръпна каишката и с кучето се приближи плътно до Веселинов.
    - Тук съм по поръчка на вашия син.
    Старецът се олюля, отвори уста, но гласът му бе изчезнал.
    - Извинявайте, господин Веселинов - притесни се непознатият. - Знаех си, че ще ви разстроя, въобще не исках да идвам, но Теди не ме оставя на мира.
    - Той…той - Този път старецът направо залитна.
    Мъжът начаса го прихвана, грижовно го обгърна и почти го пренесе до близката пейка. Приседна до него, въздъхна шумно и с видимо усилие преодоля неохотата да продължи:
    - Зная. Всичко зная. Теди всяка нощ ми разказва.
    - Той е мъртав - едва отрони старецът.
    - Зная. Всичко зная. - повтори непознатият.- Блъснал го е пиян шофьор на камион. Теди започна да ми се явява след панахидата за шестгодишнината от неговата смърт. Ужасно се беше натъжил - Мъжът деликатно погледна встрани, за да не смути още повече загубилия ума и дума възрастен мъж. Продължи съпричастно: - Не му беше мъчно заради малкото хора, които присъстваха. Повече се тревожеше за вас. Уплашил се да не ви стане зле. Носели сте костюм и жилетка, а денят бил един от най-горещите.
    Старецът изхлипа. По начало беше сдържан, а след смъртта на най-близките си хора, се затвори още повече в себе си. Скръбта си беше негова, не обвиняваше приятелите на Теди, че с всяка следваща панахида оредяваха. Истинският живот се оказа по-силен от всичко - увличаше ги, разпръсна ги в най-различи посоки. Само за него панахидите - на Теди, а след това и на жена му - се превърнаха в най-важните дни в годината. По тази причина отиваше на гробището с официален костюм, независимо от сезона.
    Мъжът с болонката се премести съвсем близо до него. Мълчанието му бе пропито със съпричастност. Заговори чак когато Веселинов вдигна разстроено лице към него.
    - Смъртта не е краят на живота, тя също е живот, но в друго измерение - Гласът му беше кротък и благ.
    Старият господин скептично въздъхна. През последните години бе слушал това утешение, изричано от различни хора по всевъзможни начини. Не му ставаше по-леко. Беше възпитан във време на атеизъм, за него съществуваше реалният свят, от който безвъзвратно изчезна единственият му син, а след това и съпругата му. Неусетно се превърна в система от добре отработени навици - спеше, ядеше, извеждаше кучето, а в останалото време дремеше пред телевизора.
    Очевидно към трайните привички бе съхранил и способността да застава нащрек пред вероятността да бъде излъган. Погледна изпитателно непознатия. Онзи разбиращо отвърна:
    -Аз съм дълбоко вярващ човек, господин Веселинов. Може би за това Теди избра мен за пратеник до вас. Нито за миг аз не се съмнявам в делата на нашия Бог Отец. Той е създал живота вечен. Ние сме временни гости на земята. Оттатък, където е само нашият дух, е вечността.
    - Теологията ми е чужда - извини се Веселинов.
    - Теди ме предупреди, че едва ли ще ми повярвате. - успокояващо се усмихна непознатият. В следващия миг се досети нещо и бързо занарежда: - Теди благодари за цигарите, които сте занесли на панахидата. Май си е падал по Малборо?
    - Не съм сигурен. Той никога не пушеше пред мен - машинално отвърна старият господин.
    Главата му се цепеше. Откъде непознатият знаеше всичко това? Едва ли някой от присъстващите на панахидата - предимно възрастни, бе забелязъл пакета цигари, който той остави в нишата на паметника. Непознатият го сащиса още повече:
    - Според Теди още в първите си учителски години сте станали завинаги човек на реда. Конфликтите между вас са били именно на тази основа. Съдели сте го според своите правила за поведение.
    - И много съжалявам за това - простена Веселинов, мъчително осъзнаващ факта, че е принуждавал сина си да живее против собствената му природа.
    - Именно затова Теди настоява да разговарям с вас - меко съобщи непознатият.
    От очите му струеше такава доброжелателност, че Веселинов се почувства приласкан и защитен. Доверчиво призна:
    - Нищо не разбирам.
    - Аз също бях много изненадан в началото. Не проумявах защо аз, непознатият човек трябва да се сближавам с вас. Дълго спорих с Теди, докато той ме убеди, че само чрез мен може да ви внуши спокойствие. Не бивало да се терзаете заради вашите дребни, според него, конфликти.
    - Той се оплакваше на всичките си приятели от мен. Отчуждил се беше, понякога едва ме понасяше.
    - Теди не може да си прости, че е ви е злепоставил пред съседите заради някакъв купон - Непознатият преглътна сякаш горчив хап. Съвсем ясно пролича неудобството му, че знае неприятната случка.
    - Аз го предизвиках. Причерня ми като се върнахме с майка му от почивка. В първия момент допуснах, че в апартамента са влизали крадци. Всичко беше преобърнато. Втурнах се в спалнята - там държех колекцията си от много скъпи марки. А насреща, в леглото мъж и жена, съвършенно голи. Грабнах дрехите им и - на стълбите. Теди ме настигна, позеленял от гняв.
    - Непрекъснато моли да го извините. Безкрайно съжалява за тогавашната си грубост. - Непознатият зиморничаво се сви в яката на якето си. Вечерта настъпваше със ситен есенен дъжд.
    - Бяхме семейство за пример - мъчително въздъхна старецът.
    - Майка му Николинка продължавала да се гордее с това. Но най-горд бил дядо му Тодор. Теди каза, че на него бил кръстен. Само баба му Гинка още не била прежалила, че името й не е подновено…
    Старецът зяпна. Въобще не забелязваше сгъстилата се мрачевина, нито усещаше засилващия се леден дъжд. Едва чуто попита:
    - Кой сте вие?
    - Казвам се Илия Драгов. Живея в квартал "Обеля".
    - И оттам сте дошли тук!?
    - Обясних ви, че съм вярващ човек. Това е най-малкото, което мога да направя за една страдаща душа. Теди няма покой заради вас. Той много ви обича. Всяка нощ ме моли да ви открия. Извинете ме, но трябва да тръгвам - Дъждът обгръщаше безлюдната градина с гъста пелена. Илия дръпна каишката на булонката и разтревожено се озърна. - Къде изчезна Додо?
    - Откъде знаете името на кучето ми?
    - От Теди. Той непрекъснато ви наблюдава.
    Старецът неволно се озърна. Не търсеше кучето си. Дори да хукнеше подир някоя разгонена кучка Додо винаги се връщаше при него. На два пъти бе изчезвал за цяла седмица. Вече напълно сломен, че и последната близка душа го е изоставила, Веселинов чуваше нощем откъм улицата протяженото скимтене на Додо. И двата пъти бе слизал посред нощ да го прибира. На следващия ден, когато се появеше с него в градината, дори снобски настроените стопани на расови кучета признаваха интелегентността на Додо.
    С тъжна въздишка Веселинов прогони наивната си надежда да зърне своя единствен син. Мислите му безредно подскачаха. Тресеше се като маларичен. Илия го взе под ръка и подкрепяйки го внимателно, но и достатъчно здраво, го придружи до дома му. Додо ги бе последвал - щом спряха пред сградата, се прилепи до крака на своя стопанин и вдигна разтревожен поглед към него.
    - Ще можете ли да се качите сам, или да ви придружа? - попита Илия.
    - Благодаря! Ще се справя - Веселинов се насочи към асансьора.
    - Пак ще дойда - долетя отдолу гласът на пратеника на Теди.
    Чак когато кучето задраска по вратата Веселинов се сети да излезе от асансьора. Облегна се на стената. Не помнеше колко бе стоял така. Сепна го уплашеният глас на съседката Мила Гешева:
    - Петре, зле ли ти е? Облегни се на мен.
    С Мила и Велин Гешеви се познаваха от първия ден на строежа на кооперацията. Допаднаха си, избраха съседни апартаменти. Жените се сприятелиха, Теди и Рени - дъщерята на Гешеви, израстнаха заедно.
    Мила го въведе в апартамента, настани го на канапето в хола и понечи да повика лекар.
    - Здрав съм! - властно я спря Веселинов. - Случи ми се нещо необичайно. Вярваш ли в отвъдния свят? А на хора, които общуват с покойници? - в скоропоговорка питаше той.
    - Знам ли? - Мила Гешева любопитно се взря в него.
    - Объркан съм. Аз съм човек на точните науки, математик, а току-що се сблъсках с най-мистичното, което мога да си представя.
    На един дъх Веселинов предаде разговора с мъжа.
    - Дали не е някой шарлатанин? Навъдиха се напоследък много самозвани екстрасенси, ясновидци - отрезвяващо вметна Мила.
    - И аз така си помислих в началото. Но той говореше неща, които само най-близките знаят.
    - Споменал е дядо Тодор и баба Гина? - озадачи се Мила. - Докато бяха живи, те са идвали само няколко пъти в София.
    - А другите случки? - продължи в нейния тон Веселинов - Взаимоотношенията ми с Теди бяха моята болка. Споделял съм я с неколцина най-близки.
    Мила Гешева подскочи нервно:
    - И с мен си говорил, но нима допускаш, че мога да предам доверието ти пред някакъв абсолютно непознат?
    Веселинов изразяваше самото недоумение.
    - Човекът живее в "Обеля", днес за първи път дойде в нашата градинка и веднага ме позна. - Той вдигна треперещи ръце към нея. - Възможно ли е наистина Теди да го изпраща?
    Жената решително изрече:
    - Ние не знаем много неща, но това не означава, че те не съществуват. Спомни си Ванга! На хиляди хора е предала съобщения от починали техни близки. Може би този човек притежава нейната дарба?
    Мила Гешева си тръгна чак когато възбудата на Веселинов спадна и той се зае с вечерята на кучето.

    През следващите дни Веселинов поемаше към градинката с по-голямо вълнение отколкото навремето за първата си среща с момиче. Илия Драгов се появи чак в края на седмицата. Изглеждаше угрижен, направо смачкан. През сълзи разказа за смъртта на болонката. Изстинала онази вечер от дъжда, тъй като и ватманите на трамвайте, и шофьорите на таксита отказвали да возят куче. Веселинов също се разплака - по начало обичаше кучета, а откакто остана сам, възприемаше Додо като най-близкото си същество. Обади се и чувството му за вина:
    - Заради мен загубихте кучето си. Позволете ми да ви подаря ново.
    - Не е само кучето - страдалчески промълви Илия. Неудобството му да говори беше толкова очевидно, че старият мъж насила го накара да продължи: - Теди настоява да съм близо до вас. От онази нощ само това говори. Нямате ли роднини, които да се грижат за вас? - неочаквано попита той.
    - Племениците ми ще дойдат вкъщи, когато умра.
    - Значи Теди с основание се тревожи за вас. Той много ви обича.
    - Така ли? - светна старецът. Голямата му болка бе, че Теди си отиде от този свят сърдит и обиден.
    - Той смята, че ви е разочаровал. За него вие сте образец на пълноценна личност. Терзае се, че не е оправдал очакванията ви.
    На стареца му стана неудобно от облекчението, което го обхвана. Даде си вид, че усмивката му е към минаващата край тях жена, повела на каишка голям доберман.
    Илия се надигна от пейката след като жената се отдалечи.
    - Къде? - уплашено трепна Веселинов.
    - Уговорил съм среща в една фирма за недвижими имоти. Обещаха да потърсят квартира в съседство с вас.
    - Не е необходимо. Справям се и сам. Теди знае, че съм от дърветата, които умират прави. Зарекъл съм се, докато живея да не предизвиквам съжаление у никого.
    - Господин Веселинов, пак ще повторя: аз съм дълбоко вярващ човек, не мога да пренебрегна молбата на една страдаща душа. Теди няма да се успокои, докато не е сигурен за вас. А и вашия квартал ме устройва. Ще бъда по-близо до работата си.
    - Тогава ще се преместите при мен!
    - Само това не! - Илия чак подскочи на крака. Почувства се ужасно неудобно от бурното си негодувание, но колкото и да се стараеше, гласът му прозвуча ядосано: - Изпълнявах безропотно всички поръки на Теди, но тази не!
    - Ясно. Теди е настоявал да се преместите при мен - Старецът се усмихна хитро.
    - Няма да стане - категорично отказа Илия.
    - Стаята на Теди е свободна. А и тъкмо ще бъдете съвсем близо до мен.
    - Не настоявайте!
    - Къде отиде религиозното ви чувство, господин Драгов. Помогни на ближния в беда.
    - Вие сте по-упорит от сина си - отчаяно въздъхна Илия.
    - Теди се е метнал на мен. Край на увещанията! Тръгвайте за багажа си!
    - Ще се преместя при вас само при едно условие: да плащам наема си.
    - Тогава и аз имам условие: Да плащам за компанията ви.
    - Господи, какво съм съгрешил, та ме наказваш така?
    Вопълът на младия човек засрами Веселинов. Откакто започнаха пазарлъка той мислеше само едно: ако Илия се настани при него той ще научава още същата сутрин посланията на Теди.
    - Не ви принуждавам, но щом сте решили да сменяте квартирата, защо да не дойдете при мен? - умолително рече той.
    - Приемам - въздъхна Илия.
    Макар познанството им да бе кратко старецът бе запомнил начина, по който Илия извръщаше очи, когато му бе неудобно да съобщи някое послание на Теди
    - Казвайте! - безапелационно настоя той.
    - Отнася се за Гешеви. Кои са те? - Илия се намръщи като от непоносима миризма.
    - Съседи. Най-добрите ни приятели. След смъртта на Теди и майка му те станаха най-близките ми хора.
    - Интересно защо Теди е настроен враждебно към Гешеви? - изуми се Илия.
    И старецът се слиса.
    - Той беше много близък с дъщеря им Рени. Беше приятел и с мъжът й.
    - Той спомена, че Рени се е развела преди три години.
    - Значи и това знае !? - Долната устна на стареца увисна.
    - Има неща, които и аз не мога да си обясня, господин Веселинов. - призна Илия. - Но книгите, които чета, ме убеждават колко невежи сме ние божите чеда към необятностите на божествения замисъл.
    - Според Мила Гешева, ако ние не знаем някои неща, това не означава, че те не съществуват- Веселинов внезапно спря и озадачено повдигна вежди: - Сигурен ли сте, че Теди е настроен враждебно към Гешеви?
    - Аз само предавам посланията на отвъдните ни братя.
    - Нима не е възможно те да грешат?
    - Напомняте ми една жена. Няколко месеца я убеждавах, че покойният й съпруг я предупреждава за опасната пристрастеност на дъщеря им към наркотиците. Повярва ми чак когато й съобщиха, че момичето е в кома от свръхдоза в "Пирогов".
    - И все пак как Теди ви обясни своята враждебност към Гешеви?
    - Той твърди, че са страшни лицемери.
    - Факти! - войнствено се изопна Веселинов.
    - Мила Гешева се пишела приятелка на вашата съпруга, а навсякъде разказвала за нейното пиянство.
    - Николинка не понесе смъртта на Теди - изстена Веселинов. - Преди това даже не вкусваше алкохол.
    - Точно заради това Теди се ядосва на госпожа Гешева. Най-добре от всички тя е знаела колко страда майка му. Той не може да й прости, че злепоставя и вас. Плещела на ляво и дясно, че ходите трудно не от инсулт, а от херния. Сварили сте веднъж Николинка - нали така се казва вашата съпруга? - мъртво пияна. Опитали сте се да я вдигнете от пода и тогава сте се изсипали.
    - Не може да бъде! Бях сам вкъщи…
    - Жена ви е споделила с Гешева. Изпитвала страшни угризения заради страданието, което ви причинила.
    - Те бяха най-близките ни приятели - От очите на стареца плъзнаха сълзи.
    - Теди моли да не поддържате повече никакви отношения с тях. Убеден е, че ще намерите елегантен начин да им затворите веднъж завинаги вратата. Той ви смята най-умния мъж.
    - Щом казва - примири се старецът, сякаш тръгваше към електрическия стол.

    Илия Драгов се настани в стаята на Теди. Поиска позволение от домакина да окачи на стената икони. Постави и кандило, което палеше всеки ден. Обясни, че сътрудничи на издателска къща, няма определено работно време и поради това излизаше и се прибираше в най-различни часове на деня. Всяка заран ставаше в ранни зори, след молитвата приготвяше закуска и въпреки протестите на Веселинов му я занасяше в стаята.
    - Изпълнявам онова, което Теди никога не бил правил за вас - кротко обясняваше той и деликатно извръщаше очи, докато старецът овладее вълнението си.
    С обезоръжаваща настойчивост успя да склони стареца да пазарува вместо него и да върши тежката домакинска работа. Отговорът му на всички протести беше един и същ:
    - Господин Веселинов, не ме лишавайте от най-висшото благо - да се грижиш за ближния. Израсъл съм без дом и семейство, позволете ми да се чувствам полезен.
    Неговата набожност постепенно разчупваше безверието на Веселинов. Почти всеки ден Илия присъстваше на богослужение в някоя от близките черкви, а в свободното си време четеше религиозна литература. Няколко пъти старецът го придружи, но по-често вземаше някоя от неговите книги. Някак неусетно се запали и от слушател се превърна в активен събеседник. До късно вечер двамата обсъждаха различните теории за безсмъртието на душата. Спираха, отрезвени от забележката на Илия:
    - Миличкият Теди, сигурно се е уморил да ме чака.
    Старецът скачаше като ожилен и бързо се шмугваше в своята стая. Едва изчакваше заранта, за да чуе поредното съобщение на Теди. Няколко последователни утрини Илия му предаваше едно и също: Заради татко не мога да премина на по-горно ниво. Според Илия причината бе в чувството на вина, която Теди изпитва заради студенината, която бе проявявал към баща си приживе.
    - Предай му, че сега съм много добре. Ти си с мен - Старецът изведнъж се взря в Илия. - Има нещо, което премълчаваш. Защо?
    От неудобство Илия запелтечи:
    - Страх го… е, че …мога да ви… изоставя.
    - Значи не те познава достатъчно - възмути се Веселинов.
    - Всичко е от прекалената му загриженост за вас. Смята, че като престане да ми се явява нощем, аз ще се махна оттук и ще ви оставя сам.
    - Ще престане да се появява! - уплаши се Веселинов.
    Илия живо го успокои:
    - От по-горното ниво той вече не можел да общува с мен. Следователно ще престане да ме заставя да се грижа за вас.
    - Няма повече да ти се явява!? - сломено промълви Веселинов.
    - От по-горното ниво можел да общува пряко с вас, но не и с мен.
    - Но тогава защо чака?! - Старецът чак подскочи от стола. - Да преминава в горното ниво!
    - Очевидно Теди не е запомнил с добро земните хора. Смята, че те се ръководят само от материалните си интереси и от страха си от закона.
    Веселинов заби поглед в празното пространство пред себе си. Стоя известно време съсредоточен в някаква своя мисъл, която не сподели с Илия. Прибра се в стаята си, а след малко вратата на апартамента хлопна след него.
    Няколко дни по-късно помоли Илия да го придружи до едно много важно място.
    - Какво сте намислил? - опъна се се Илия когато застанаха пред кантората на нотариуса.
    - Подготвил съм документи да ти даря апартамента. Ти само ще подпишеш.
    - В никакъв случай - Илия се завъртя кръгом.
    Старецът се вкопчи в него.
    - Моля те, не ми отказвай! Договорът е да се грижиш за мен, а след смъртта ми да получиш апартамента. Това ще успокои Теди.
    За първи път откакто се познаваха Илия повиши тон:
    - Господин Веселинов, забравяте, че аз съм вярващ човек. Както се грижих за вас досега, така ще бъде и занапред. Добротата не се продава, нито купува. Това е най-големият урок на нашия Учител.
    - Моля те, Илия, направи го заради мен! От онзи ден мисля само за времето, когато Теди ще говори директно с мен. Той трябва да мине на по-горно ниво. Нали си вярващ, помогни му!
    Дълбоката въздишка на Илия изрази неговата капитулация.

    Сутринта преди Бъдни вечер Илия посрещна Веселинов със сияюща усмивка:
    - Теди е много щастлив. Вече е на нивото, което му се полага. От тази нощ ще започне общуването си с вас - Илия неловко сведе очи.
    - Какво премълчаваш? - нетърпеливо викна старецът, забелязъл познатия жест.
    - Ами, такова…
    - Говори, моля те!
    -Заръча да отидете сам довечера на гроба му. Там било най-подходящото място за вашия първи контакт.
    - Разбира се, че ще отида. А като се върна, с теб ще отпразнуваме Бъдни вечер.
    Илия сви глава в раменете си. Едва чуто обясни:
    - Теди настоява да замина колкото може по-далеч, за да не смущавам вашата среща. Ако довечера се разкъса веднъж завинаги връзката между мен и него, вие двамата ще общувате съвсем свободно занапред.
    - Но нали ще се върнеш?
    - Нощес дадох обет на Теди да не ви изостава никога. Това за мен е свещен дълг, а не вашето дарение. Ще тръгна с обедния влак за Варна, а вечерта пак с него ще се върна тук. Вземам ви и отиваме на Коледната служба в "Александър Невски"

    Коледата започна с тъжна новина в медиите. В гробищата бил открит трупът на замръзнал възрастен мъж. Заради костюма, който носел, журналистите предполагаха, че се е отбил на гроба на сина си преди или след някакво официално посещение.

    Месец след погребението на Веселинов върху вратата на неговия апартамент се появи нова табела.
    ИЛИЯ ДРАГОВ
    ТЕОЛОГ
    Изчезването на Додо беше второто събитие, което шокира живущите в сградата. Вече няколко съседи бяха питали за кучето. Илия допусна, че настойчивият звън на входната врата е по този повод и гневно викна отвътре:
    - Достатъчно страдам заради загубата на Додо, не ме измъчвайте и вие.
    Не му пукаше за Додо. Мразеше кучетата, едва изтърпя онази проклета болонка, за да се представи на Веселинов. Замъкна я до следващия квартал и я заряза. Отърваването от Додо беше по-трудно. Гадният помияр беше способен да се прибере от всяко кътче на София, затова го заведе в кучешкия приют, където още на следващия ден го изпратиха при неговия стопанин.
    Звънът не спираше.Чу се гневен женски глас:
    - Ако не отвориш всички ще научат как присвои апартамента!
    Илия допусна, че е племеницата на Веселинов. Избухна гръмотевично:
    - Докога ще ми досаждате. Аз съм законният собственик на апартамента. Вашият адвокат много ясно ви обясни, че дарението е направено доброволно. Махайте се, преди да съм повикал полицията!
    - Аз съм Рени, дъщерята на съседите Гешеви.
    Вратата зейна пред млада жена, тип миньонче от най-темпераментната природа. Тя буквално влетя вътре. Чак косата й беше наелектризирана. За разлика от нея Илия изразяваше олимпийско спокойствие.
    - Познаваме ли се? - попита той. И гласът, и погледът му бяха смразяващо ледени.
    - И още как? - подигравателно отвърна Рени. - Ако бях забременяла, когато се правеше лудо хлътнал по мен, сега бебето да е родено.
    - Аз съм зает човек, госпожо…
    - Не останах с такова впечатление, когато ме преследваше. За съжаление много късно разбрах, че не аз съм събудила твоя интерес, а историята на чичо Петър Веселинов, която разказвах на мои приятели в кафене "Шик". Чул ни беше от съседната маса, присламчи се, даже поръча по едно питие.
    - О, да. Вече си спомням. Тогава наистина много ме впечатли вашия разказ. Отдавна ме вълнуваше темата за способността на хората да запазват своето достойнство, независимо от превратностите на съдбата.
    - Да бе! Писател търси герой за своя нов роман. И аз, глупачката, се хванах на въдицата. Превъртях цялото си детство с Теди, възстанових всичко, което знаех или той ми бе разказвал за конфликтите с баща си. А отгоре на всичко измъчих мама да рови в спомените си за семейство Веселинови. Изнудих я да ми разкаже и тайните, които й бе доверила леля Николинка, за да имаш повече впечатления за романа си. - Рени рязко премина от жлъчния тон към заповед: - Върни ми веднага родословното дърво на Веселинови, което направих по разказите на мама! Не искам полицията да го открие…
    - Полиция!? Откъде накъде?
    - Измамата е престъпление, а на полицията основната работа е да разкрива престъпления.
    - Защо не пишете криминални романи? С удоволствие ще ви помогна.
    - Ти!? - Рени го измери с убийствено презрение. - Проверих в трите писателски съюза. Името ти не фигурира в нито един от тях. Жалко! Наистина си факир в измишльотините. Бях поразена когато мама ми разказа за запознанството ти с чичо Петър. Ако не те бях видяла на погребението, щях да вярвам, че Ванга има свой заместник, който общува с отвъдното. Не ти липсва упоритост. Представям си колко дълго и методично си следил чичо Петър. Прочел си за панахидата на Теди и си наблюдавал отдалеч.
    - Какво искаш от мен?
    - Половината от апартамента. Срещу другата ти давам гарсониерата си. Когато дойде за първи път при мен, каза, че по-хубав дом не си виждал.
    - Ти беше толкова жадна за внимание…
    Гостенката енергично го прекъсна:
    - Не ме интересува дали си лъгал или не, важното е да живея близо до мама. След време ще съединя двата апртамента.
    - Не ми ли стигат племениците на Веселинов, че сега и ти? Страдалческият му тон не трогна Рени. Тя се изхили в лицето му:
    - Аз съм за предпочитане, Илия. Губиш само половин апартамент. Иначе онези акули лапват целия, а ти много години ще ближеш раните си в панделата. Наказанието за измама е….
    - Престани с тази измама!
    - Наричам нещата с истинските имена. Не се ли спогодим отивам направо в полицията. Тогава ще трябва да обясняваш и как чичо Петър е попаднал в гробището.
    - Ако старецът ми бе казал какво смята да прави вечерта, не бих заминал при родителите си в Мездра, въпреки че всеки голям празник и особено Бъдни вечер прекарвам със семейството си.
    - Защо не ти вярвам?
    Илия погледна часовника си.
    - А сега ме извини. Закъснявам за среща.
    - С някой отчаяно самотен човек като чичо Петър? Може би от него ще получиш вила?
    - Мери си приказките!
    - Точно това правя. Съвсем точно казах да делим. Ако не бях аз, никога нямаше да получиш този апартамент.
    Няколко секунди Илия я наблюдаваше съжалително. После бавно и някак демонстративно церемониално вдигна вестника от масата. Под него лежеше касетофон. Взе го и докато Рени се чудеше какво да предприеме в стаята прозвуча нейното последно изречение: Ако не бях аз, никога нямаше да получиш този апартамент.
    - Изнудване, плюс признание за подбудителство към престъпление - май доста дълго ще ближеш раните си в панделата.
    - Мръсник! - Миньончето се хвърли като котка върху него.
    Илия хвана двете ръце на натрапилата му се гостенка, а после надникна в очите й с усмивка на палач.
    - За всичко се иска талант, скъпа. Запомни го, за да не ставаш смешна!