иванът в чакалнята на доктор Фролих бе покрит с плат, който издаваше изискан вкус. Върху него се бе разстлала копринената рокля на Джулия Смолет. Младата жена въздъхна и се наведе напред, кръстосвайки бледите си ръце. Човекът, за когото се бе омъжила преди четиринадесет години, само я погледна и сви вежди.
     Джордж стоеше прав в другия край на чакалнята и уж разглеждаше някаква гравюра. Бе широкоплещест, с къси ръце и носеше дискретен костюм от туид.
     Закръглена яка с прикрепена към нея златна игла пристягаше якия му врат.
     Костюмът като че ли му бе леко тесничък. Приличаше на човек, свикнал с коне, седла и утринни разходки. А всъщност бе израсъл в града счетоводител, който работеше в кантора на авеню "Лексингтън".
     Джулия отново въздъхна.
     - Какво има? - попита я Джордж.
     - Нищо. Само се чувствам малко поуморена. Какво се бави толкова?
     - Та ние сме тук едва от пет минути. Господи, всички ли жени са лишени от чувство за време?
     Тя го погледна с големите си тъжни очи, вдъхновили го преди години да напише сонет.
     - Извинявай, но ми се струва, че се бави.
     В чакалнята се появи рижа жена, която ги изгледа строго и попита:
     - Господин и госпожа Смолет? Доктор Фролих ви очаква.
     Докторът бе седнал зад бюрото си. Бе симпатичен, леко пълен, с посивяла коса, подстригана на четка.
     - Радвам се, че дойдохте, господин Смолет. Както вече обясних на съпругата ви, мисля, че би било добре и вие да присъствате на нашия експеримент. Реших, че бихте могли да ни предоставите някои сведения от миналото...
     Джордж Смолет се изкашля:
     - Вижте, докторе, не искам да ме разберете криво. Не съм от онези, които бъркат хипнозата с черната магия. Искам да кажа, че горе-долу съм наясно по въпроса. Прочел съм някоя и друга статия.
     - Още по-добре - отвърна Фролих. - Това само ще помогне. Важното е човек да преодолее предразсъдъците си. Съпругата ви вече свикна с тази мисъл. Нали, госпожо Смолет?
     Джулия само се усмихна свенливо и кимна с глава. Седнала на стола пред бюрото, тя изглеждаше още по-миниатюрна.
     - Със съпругата ви имахме вече няколко разговора на тази тема. Знаем с какъв проблем ни предстои да се сблъскаме. Но според мен би било добре и вие да си кажете мнението, преди да опитаме да се върнем назад в миналото.
     - Вижте... - отвърна Джордж Смолет, потърквайки брадичката си. - Като че ли не ви разбирам много добре.
     - Никак не е сложно. Искам само да знам какво мислите за страха от кучета, който изпитва съпругата ви. Доколкото разбрах, именно вие сте пожелали тя да се обърне към лекар.
     - Точно така. Вижте, жена ми е много плах човек. Впрочем сигурно и вие сте го разбрали. Ще ви кажа само, че това не бе толкова силно изразено, когато се оженихме. Според мен всичко започна след раждането на първия ни син, който сега е на единадесет години. Полека-лека ставаше все по-силно.
     Тя взе да се страхува от толкова много неща - от всеки шум, от тъмнината, от всичко, от абсолютно всичко! А за кучетата...
     - Именно - прекъсна го докторът, - разкажете ми за кучетата.
Джордж се загледа в лампата върху бюрото.
     - Не мога да го обясня. Вие сигурно бихте го сторили по-добре от мен.
     Знам само, че изпитва такъв ужас от кучата, че е достатъчно да види едно и... Нали ме разбирате? Дори то да е на километър разстояние, жена ми изпада в нервна криза. И това продължава вече години. А сега е още по-лошо.
     - В какъв смисъл?
     - Тази година се преместихме да живеем извън града. Нали знаете как е там, докторе? Има доста кучета. Почти във всеки двор.
     Джулия простена. Докторът и мъжът й се направиха, че не са чули нищо.
     - Знаехте ли това, когато решихте да се преместите?
     Този въпрос като че ли не се хареса на Джордж.
     - Честно ще ви кажа, че не помислих за това. Като че ли бях забравил за фобията на жена ми. Но, според мен, най-добрият начин някой да се излекува от подобно нещо, е да го накараш да се сблъска директно с причината.
     - Напълно сте прав - каза докторът, - но все пак има и нещо друго...
     - Виждаш ли! - възкликна Джордж и погледна жена си триумфиращо. - Какво ти казах?
     И усмихнат се обърна към доктор Фролих:
     - Мислех си да взема куче. Голямо. Имаме две момчета. Когато бях малък, винаги съм имал куче. Срамота е да лишаваш децата от такъв приятел, нали?
     - Да, наистина понякога са чудесни приятели - отвърна докторът.
     - И още как! Най-верните приятели. Още повече когато живееш извън града. Там се навъртат всякакви типове. Кучето е необходимо. Не мислите ли?
     - Възможно е.
     - Разбира се. И така, бях решил да взема куче и да го отведа в къщи.
     Дори бях избрал едно. Бе много голямо. Истинско куче, не някакво си салонно животинче. Куче, за което почти няма нужда да се грижиш.
     Джулия потръпна.
     - Но не можах да го взема. Просто не ми достигна смелост. Кой знае какво можеше да се случи. Казах й да се обърне към лекар. Тя отиде при доктор Елисън. А той пък ни насочи към вас...
     - Ясно - каза доктор Фролих. - Нека сега аз да кажа няколко думи.
     Първо, искам да сте наясно какво ще правим днес.
     Докторът се облегна на стола си.
     - Вече съм споменавал пред госпожа Смолет доста неща за хипнозата. Не искам да се повтарям. Все пак ще ви кажа, че ние смятаме хипнозата за част от терапията. Тя е много полезна особено при някои определени случаи, спестява на пациента дългите месеци лечение, тъй като премахва неговата природна съпротивителна сила. Тя създава една особена връзка между лекаря и болния. И двамата се приближаваме до основата на проблема. Според мен при вашата съпруга става въпрос за някакъв инцидент, който е станал доста отдавна. И именно хипнозата може да повдигне завесата, която закрива подсъзнанието.
     - Ясно - промълви Джордж.
     Той погледна жена си. Джулия следеше с поглед движението на устните на доктора.
     - Но трябва да ви предупредя, че хипнозата не винаги е магическо лекарство. Искам да сте наясно с това.
     Фролих явно бе забелязал разочарованието у Джулия, защото добави усмихнат:
     - Но по отношение на госпожа Смолет аз съм оптимист. Мисля, че осъществявайки едно връщане назад в миналото, ще направим голяма крачка напред. Именно това ще бъде нашата задача днес.
     - Докторе, какво точно значи "връщане назад в миналото"?
     Фролих стана.
     - Ще върна жена ви в нейното минало. Ще се опитам да й помогна да изживее отново детството си и ще видим дали няма да успеем да повдигнем поне края на завесата...
     - Веднага ли? - попита Джулия.
     - Ако сте готова, веднага.
     И той натисна звънеца върху бюрото. Появи се рижата медицинска сестра, която взе да затваря капаците на прозорците, като по този начин скри от погледите им сивото навъсено небе и ситния дъждец.
     - Господин Смолет, а сега, ако обичате, изчакайте в съседната стая.
     - Разбира се.
     - Ще се върнете, когато съпругата ви вече е хипнотизирана.
     - Добре - отвърна Джордж и се отправи към вратата.
     В стаята бе тъмно. Докторът запали лампата върху бюрото. Светлината обля лицето на Джулия. Фролих пристъпи към нея.

     * * *

     Сестрата каза:
     - Господин Смолет, вече може да влезете.
     Когато Джордж прекрачи в кабинета, там все още цареше мрак. Фролих бе приседнал в края на бюрото и въртеше писалка из пръстите си. Джулия седеше в същото кресло с отпуснати рамене и ръце, поставени върху коленете й.
     Очите й бяха затворени.
     - Тя да не би...?
     - Да - отвърна докторът. - Жена ви лесно се поддава на хипноза.
     Трябваха ми не повече от пет-десет минути. Сега седнете тихо ей там, докато й задавам въпросите.
     Джордж отиде в другия край на стаята и седна. Лекарят се наведе над пациентката.
     - Сега може да си отворите очите, Джулия.
     Тя се подчини и повдигна клепачи. Очите й бяха безизразни. Джордж преглътна с труд.
     - Знаете ли кой ден сме днес?
     - Да, сряда.
     - Грешите, петък е. Така ли е?
     - Да, петък е.
     - Не, Джулия, не сме и петък. Знаете ли кой ден сме?
     Тя не можа да отговори. Докторът погледна съпруга й.
     - Правя го нарочно. Искам да изгуби представа за времето.
     И продължи да я разпитва, докато тя се обърка и за месеца, и за годината.
     - Джулия, слушайте ме внимателно. Искам да се върнете назад в миналото си. Ще станете отново дете. Ще видите, чуете и усетите всичко, което сте видели, чели и усетили тогава. И ще ми кажете всичко, което искам да знам.
     Ще отговаряте на всичките ми въпроси. Започвам веднага...
     Фролих се наведе още малко напред и изведнъж чертите на жената като че ли се промениха.
     - Джулия, вие сте на една годинка. Още сте бебе. Кажете ми това, което искам да знам, Джулия. Страх ли ви е от кучета?
     Джордж Смолет направо подскочи, когато чу отговора на жена си. Гласът й бе странен, изобщо не приличаше на нейния. Като че ли и докторът бе учуден.
     - Не - отвърна странният глас. - Не ме е страх...
     - Сега сте на две години. Джулия, вече сте на две години. Страх ли ви е от кучета?
     - Не - повтори гласът. - Не ме е страх от кученцата. Не ме е страх...
     - Сега сте на три години, Джулия, кажете ми страх ли ви е от кучета?
     Гласът бе по-спокоен:
     - Не, не ме е страх.
     - Сега сте на четири години. На четири години сте.
     Годините на детството й преминаваха със светкавична скорост през гласа и лицето на младата жена. Докторът попита:
     - Сега, Джулия, вие сте на десет години. На десет. Страх ли ви е от кучета? Джулия, страх ли ви е?
     Това бе моментът, очакван от Фролих. Лицето на Джулия се изкриви в гримаса, а тялото й се раздвижи в креслото. Търкаше с юмруци очите си.
     Започна да хълца:
     - Топър - промълви тя, - Топър...
     Фролих попита нетърпеливо:
     - Джулия, кой е Топър?
     - Топър - проплака Джулия с гласа на десетгодишно момиченце, - бедният Топър!
     - Джулия, кой е Топър? Да не би да е куче?
     - Да - отвърна тя. - Топър е моето кученце. Добро кученце.
     - Сега къде е Топър, Джулия?
     - Топър умря! - простена тя. - Те го гонеха. Убиха го. Аз съм виновна!
     Аз съм виновна!
     Изведнъж престана да плаче и гласът й стана твърд:
     - Той е виновен! Боби е виновен!
     - Джулия, кой е този Боби?
     - Мразя го!
     Удари с юмрук по коляното си и продължи:
     - Ненавиждам го! Лош е! Боби е лош!
     - Кой е той, Джулия? Някой от вашите приятели ли?
     - Мразя го! Само ме дразни. Непрекъснато ме дразни! Доволна съм, че го направих. Доволна съм. Но не убивайте Топър. Моля ви не убивайте Топър!
     Фролих избърса потта от челото си.
     - Джулия, искам да ми разкажете всичко за Боби и Топър. Боби малко момче ли е? Роднина ли ви е?
     - Не. Живее до нас. На дванайсет години е. Дърпа ме за косата и ми скъса роклята. Сложи ми кал в обувките и замери Топър с камъни.
     Очите й се разшириха:
     - Мамо! - простена тя. - Мамо!
     Викът й бе толкова пронизителен, че Джордж подскочи от стола. С жест докторът му заповяда да седне отново.
     - Какво се случи, Джулия? Защо викате майка си? Какво се случи с Боби?
     - Той го уби! Уби го! - ехтеше детският глас.
     - Кой? - извика Фролих. - Кой?
     - Казах му! - хълцаше Джулия. - Казах му какво ще направя. Казах му... Хленчът й секна отведнъж. Тялото й пък сякаш се вдърви. Но като че ли най-много се промени нейният поглед.
     - Търси! - прошепна детското гласче. - Търси го, Топър! Дръж! Разкъсай го! Убий го!
     - Господи! - възкликна Джордж.
     - Тихо, моля ви - сряза го Фролих ядосан. - Джулия, слушайте ме. Искам да ми обясните. Вие ли пуснахте Топър след Боби? Вие ли го насъскахте?
     Тялото на хипнотизираната жена изведнъж се отпусна и главата й кимна в знак на съгласие.
     - Топър причини ли му зло? Уби ли го?
     - Не - въздъхна тя. - Но го ухапа по врата и те го убиха. Убиха кученцето ми. Аз съм виновна! Аз съм виновна...
     Гласът замлъкна. Фролих погледна съпруга и го помоли:
     - А сега, господин Смолет, ни оставете, ако обичате.
     Джордж въздъхна и излезе.
     След четвърт час капаците на прозорците бяха вдигнати и всичко изглеждаше като отминал сън. Доктор Фролих отново седеше зад бюрото си и изглеждаше много доволен.
     - И така, госпожо Смолет, сега сте наясно. Именно този на пръв поглед невинен инцидент от детството ви е причината за вашите проблеми. А освен това изпитвате и силно чувство за вина. Вие се обвинявате за случилото се с малкия Боби. Вие сте желали Топър да причини зло на момчето и изведнъж сънят ви е станал реалност. Затова и се обвинявате. Тъкмо това     самообвинение е причината за ужаса, който изпитвате толкова време.
     Докторът се загледа през прозореца.
     - Грейна дори слънце, виждате ли. Символично, нали Джулия!
     Тя му се усмихна.

     * * *

     Три седмици по-късно телефонът у семейство Смолет звънна точно, когато Джулия се връщаше от сутрешния пазар.
     - Госпожо Смолет, безпокои ви доктор Фролих.
     - О, добър ден, докторе. Радвам се да ви чуя.
     - Исках само да разбера как се чувствате. Май вчера имахме среща.
     Забравихте ли?
     - Господи! Направо ми изхвръкна от главата!
     - Ще трябва да потърсим причината за това - засмя се Фролих. - Но сигурно няма да се наложи да търсим дълго, след като вече се чувствате добре.
     - Прав сте - отвърна Джулия. - От години не съм се чувствала толкова добре. Вие наистина ме излекувахте... Толкова много обичам Атила.
     - Атила ли? Това да не е вашето куче?
     - Да. Идеята бе на Джордж. Вече свикнах с него.
     - Чудесно. Исках само да ви напомня да наминете към мен следващата седмица по същото време.
     - Разбира се, докторе.
     Тя затвори телефона и се заизкачва по стълбите към горния етаж. Влезе в стаята на Джордж и завари слугинята Алис да подрежда дрехите му. Джулия приближи до прозореца и хвърли поглед към зелената морава, където подтичваше Атила.
     - Ще идете ли при кучето, госпожо?
     - Да, Алис, защо да не отида?
     - Не знам, госпожо. Ама му нямам доверие на това животно. Ще вземе да разкъса някого, казвам ви...
     - О, Алис, престани.
     - Говоря сериозно, госпожо. Слушайте какво ви казвам, един ден това куче ще убие някого...
     Алис излезе, мърморейки под нос. Джулия изчака слугинята да затвори вратата и открехна гардероба на мъжа си. Откачи едно от неговите сака и излезе с дрехата навън.
     Денят бе великолепен. Атила се бе излегнал с изплезен език и отворена уста, в която проблясваха острите му зъби. Джулия погали кучето по огромната глава и приближи към ноздрите му сакото, което до този момент криеше зад гърба си.
     - Търси, Атила! - произнесе тя с променен глас, поднасяйки към муцуната на свирепото животно напоеното с миризмата на Джордж сако. - Търси го, Атила! Дръж! Разкъсай го! Убий го!

Превод: Петър Оббов