ос седеше на пейката и гледаше неподвижно детската площадка, където играеше четири годишната й дъщеричка Ирена. Натрапчива мисъл се блъскаше в съзнанието й като птица, влетяла в стая през отворен прозорец и не може да излети навън. Тази вечер съседите им Дюлгерови ги канеха на гости, синът им Емил беше получил повиквателна за казармата и утре заминаваше войник.
    Рос и мъжът й трябваше да отидат. Не можеха да откажат, семействата им бяха близки, но сърцето на Рос се свиваше като посиняло врабче. Как ли щеше да издържи няколко часа на масата? Изпитваше ужас от пийналите мъже и най-вече от дълбокия тежък поглед на Емил. Можеше да се случи най-страшното. Тя добре знаеше, че алкохолът е лош съветник. Точно тази вечер Емил можеше да направи нещо необмислено.
    Сега Рос съжаляваше за всичко, но беше късно. Животът не е филм, за да върнеш лентата обратно или да режисираш отново отделни епизоди. Някои твърдят, че сме режисьори на живота си, но Рос не вярваше. Беше убедена, че често пъти човек няма обяснение, защо постъпва така или иначе. Какво ни кара да правим една или друга крачка. А може би самата тя е лош режисьор на живота си.
    Ирена тичаше, гонеше се с другите деца на площадката, Рос я гледаше, но не я виждаше. Ирена й беше най-скъпото, което имаше, и не трябваше да вгорчава детството й. Страхът я сковаваше, ужасът я задушаваше, не искаше да разрушава семейството си. Стоеше пред пропаст, в която всеки момент можеше да полети.
    Всичко започна един миналогодишен септемврийски ден. Рос се въртеше в кухнята, когато Наталия позвъни на вратата им. Покани я вътре. Апартаментите им бяха един до друг и почти всеки ден се виждаха, пиеха кафе. Наталия, медицинска сестра, работеше във военната болница, а Рос беше по майчинство.
    - Роси, извинявай - започна още от вратата Наталия, - но учебната година започна и утре Емил трябва рано да отиде на училище. Би ли го събудила. Ще ти оставя ключа. Вече е единайсетокласник, а сутрин не може да се събужда сам. Нито будилник чува, нито камбана.
    - Това е най-лесното. Ще му направя дори кафе - с готовност се съгласи Рос.
    Наталия си отиде, а Рос продължи да приготвя вечерята.
    Сутринта, след като Димитър, мъжът й, отиде на работа, Рос направи кафе, отключи апартамента на Дюлгерови, влезе в стаята, остави подноса с кафето на бюрото и се приближи до леглото на Емил. Момчето спеше дълбоко. Будилникът навярно беше звънял, но както спомена Наталия, той не беше го чул. Рос се наведе над него и преди да го докосне, за да го събуди, го погледна. Стори й се, че за пръв път го вижда. Косата му черна и гъста, челото високо, веждите като лястовичи крила, носът му леко изострен, а отворените му устни чувствени и изразителни. Спеше гол до кръста и мускулестото му тяло излъчваше сила и енергия. За момент Рос остана леко стъписана. Тази съвършена момчешка красота я порази. Ръката й неволно се плъзна към челото на спящото момче и нежно го погали. Емил обаче не усети докосването на дланта й. Рос отново го погали. Всяко докосване до него я наелектризираше, събуждаше у нея някаква буйна пълноводна река, която я заливаше, бучеше в ушите й, замъгляваше погледа й. Тя не можеше да откъсне очи от Емил. Искаше да избяга, да не го събужда, но беше обещала на Наталия.
    Емил продължаваше да спи. Тогава съвсем несъзнателно Рос се наведе и нежно го целуна по челото. Той отвори очи и я дари с най-вълшебната усмивка, каквато не беше виждала в живота си. Гледаше я с възхищение и унес, сякаш не можеше да разбере буден ли е или сънува. Надигна се от леглото, протегна ръка и погали косите на Рос. Ток премина през цялото й тяло. Опита се инстинктивно да се отдръпне, но не успя. Емил я прегърна и устните им се сляха в целувка, която разтърси телата им. Рос усети, че й се завива свят и вижда само тъмнозелените очи на Емил, които я опиват. Чувствителните му пръсти разпиляха косите й и се плъзнаха се надолу към раменете й, минаха като полъх по лицето и гърдите й, които станаха твърди като ябълки. Изгаряше я невероятен огън и усещаше, че ако това продължи още няколко секунди, ще се стопи като снежна топка в горещите му длани.
    - Обичам те - шепнеше Емил. - Винаги съм те обичал...
    Думите, пръстите и устните му я влудяваха. Роклята й се смъкна плавно като крило на чайка и падна на пода. Две здрави ръце я вдигнаха леко във въздуха и тя полетя като перце. Издигна се високо и с учудване видя всичко, което беше останало долу. Учудваше се как досега е живяла в малката гарсониера с плоските закачки на мъжа си, със салатата и ракията всяка вечер, а после по задължение в скърцащото легло.
    Емил я целуваше по устните, веждите, челото. Гласът му звучеше като извор. Беше ненаситен. Приличаше й на човек, който с дни е вървял в пустинята и намерил вода не може да утоли жаждата си. Колкото повече пие, по-жаден става.
    Няколко минути лежаха като упоени. Когато станаха, кафето беше отдавна из-стинало. Беше ясно, че днес Емил ще закъснее.
    Събуждането сутрин на Емил стана ритуал. Само един негов поглед потопяваше Рос в онези дълбоки, тайнствени, води на вълшебната река. Нищо не беше в състояние да я спре. Разбираше, че вината е нейна, беше на двайсет и три години, а Емил - на седемнайсет, тя започна тази опасна игра, но не съжаляваше. Не мислеше какво ще стане после. По-важно беше, че той съществува.
    Есента Емил получи повиквателна за казармата. Мисълта, че скоро няма да я вижда го хвърляше в ужас. Всеки път й повтаряше, че без нея не може да живее.
    - След казармата ще ме забравиш - усмихваше се тя.
    Няколко дни преди изпращането му, той й каза:
    - Няма да крием повече връзката ни. Ще кажа на майка ми, баща ми и на мъжа ти, че те обичам.
    Тези думи я удариха като гръм. Тя се развика и разкрещя:
    - Ти си луд. Не знаеш какво правиш. Само един хлапак може да каже това!
    Той обаче се амбицира и още по-твърдо заяви:
    - Знам какво правя. Повече няма да се крием. Ти ме обичаш и за мен това е важно.
    Рос се опита да го разколебае, но не успя.
    - Добре - заяви тя. - Прави каквото знаеш, но ще съжаляваш. Повече няма да те погледна. Ще те помислят за луд. Ще повярват на мен. Семейна съм и не съм дала повод за подозрения.
    - Ще видим! - закани се Емил. - Не се шегувам!
    Сега Рос седеше в парка, гледаше безцелно пред себе. Кога ли ще избухне бомбата, която самата тя зареди. Дълбоко в гърдите й, обаче се надигаше топла вълна. Едно момче беше готово да направи за нея най-голямата лудост в живота си.