Звъни се.
    Посягам към патериците. Четири тъпи почуквания в мокета, три остри, чаткащи по мозайката в коридора.
    Не се изненадвам, знам кой е. Васил.
    - Сам си, нали? - пита злорадо.
    - Сам.
    - Не съм и очаквал друго. Спомня си някой за вас...
    - Има ли значение?
    - Къде е човещината? Благодарността? Вие се жертвахте за шейсет и осем егоисти. Винаги си бил един гол идеалист.
    - Не съм го сторил за тяхната благодарност... Действах, както ми диктуваше съвестта. И така съм доволен.
    - С един крак? В празен апартамент? Сам?...
    ...На земята - дъжд. Скоростта те притиска като преса в креслото. Край стъклата пълзят мръсните парцали на облаците. Самолетът се тресе. Тягостно.
    А преди по-малко от половин час се смеехме и шегувахме на аерогарата с близките и приятелите. Заканвахме се на колегите, че като се върнем сед три месеца от Форт Браг, ще станем началници и ще им "спукаме гьона". Весело...
    Седим на три различни места - Павката отпред, през две седалки зад него Васил, след още една, но в другата редица - аз.
    Кога започна всичко?
    Пред мен се се изправи мъж в светъл спортен костюм, размаха пистолет и извика възбудено:
    - Никой да не мърда!... Това е отвличане!...
    Стюардесата изпищя:една сянка я блъсна и скочи към кабината на пилотите. От първата седалка на десния ред се надигна мършав арабин - бавно, като на филм. В ръката си държи ръчна граната. Грапава, нарязана - значи отбранителна. Радиус на поражение поне двеста метра. Вдигна я високо с лявата и вкара показалеца на дясната в халката.
    По седалките пътниците се замятаха. Запищяха жени.
    - Искаме откуп!... - крещеше тоя със спортното сако. - Ако го получим, ще ви освободим!... Инак ще взривим самолета!
    И въртеше пистолета на всички страни. Гласът му трепери. Страхува се... Но оня, арабинът, ще го стори - очите му са студени, чужди на света.
    Хората постепенно застинаха. Зад мен някой сподавено хлипаше.
    Двигателите като че ли променят ритъма си. Самолетът се накланя, оня с пистолета полита и продължава да крещи. Арабинът се подпира с лакът на една от седалките и напрегнато следи салона.
    Срещам очите на Павката и прочитам в тях същото, което мисля и аз. Той кима към тоя с гранатата и притваря клепачи. После поглежда към пилотската кабина и кима с глава назад към Васил. За мен остава тоя с пистолета.
    Поглеждам към Васил. Спокоен е. Васката трудно ще го развълнува нещо. Той прочита в очите ми всичко... Единайсет години не сме се делили тримата... Четири курсантски и седем офицерски... Завъртя очи:луд ли си?... Гледам го настоятелно:поклаща глава отрицателно и се обръща към илюминатора. Без мен... Няма време за съжаления и навиване...Павката чака напрегнат. Замисля се. После повдига вежди към спортния,към мен и се извръща към кабината. Ясно - поемам и тоя, дето е при пилотите... Шега, в сравнение със задачата на Павел...
    Самолетът се заклаща пак. В очите на Павката блясва мълния и аз се отмятам от седалката като натегната пружина. Оня с пистолета е залитнал назад и надясно от кръста. Коремът му се изпънал. Юмрукът ми потъва в него. Саблен удар под ухото... Още един в бъбреците...
    Павката и арабинът се търкалят на пода. Оня все пак е успял да измъкне халката, но той стиска с две ръце лявата му ръка с гранатата. Пред очите ми оня бръква в джоба си, лъсва нещо, после изтраква и от дясната му ръка изскача острието на нож. Замах - и потъва в гърдите на Павката.
    Политам напред - гранатата! - хващам пестника на оня и го ритам жестоко в слабините. Увисва на ръката ми. Още веднъж - пръстите му омекват и парчето желязо преминава в мен.
    В този момент от кабината изскача третия - само виждам, че е брадат и държи пистолет. Смешно малък, дамско плякало. Правя крачка и с рязко движение с дясната ръка се мъча да го избия. Не успявам - само го закачам и накланям цевта. Между нас еква изстрел, замирисва на барут. Удрям го в лицето...
    Обръщам се - Васката налага като бесен надигащия се арабин.
    Хвърлям се към Павката...
    Кацнахме след двайсет минути на сръбско военно летище. Линейки, пожарни, полицейски коли... Суматоха.
    С Павката стана най-лошото... А аз получих газова гангрена. Отрязоха ми крака.
    Десет години вече. На тоя ден винаги се събираме с Васил.
    Той изкара антитерористичния курс във Форт Браг, върна се, но не можа да напредне в службата. Защо? Не знам.
    - Как можахте... И защо?
    Казвал съм му го десетки пъти. Ръцете на оня фанатик трепереха. Не от страх. От насладата, че държи в шепата си живота на толкова хора. Той изведнъж бе станал господар. И бе лесно да се определи къде ще го понесе ледения пламък, святкащ в очите му - въобще не му пукаше за откупа. Това бе видял тогава и Павката.
    - Стига, Васка.
    Безсмислено е да говорим. Съвестта го гризе - като невестулка. Тя търси сметка и за това, което не си извършил. Оня поглед през илюминатора... И цялата тая словесна канонада е опит да убеди себе си, че е постъпил правилно. И тази година го пощадих...
    - И все пак... - не се предава той.
    Ще се джафкаме, докато умрем. Или...
    Васил стреснато се извръща.
    Звънецът звъни...