има не се пазареше, хвърляше парите и взимаше дамаджаната - тия хора тук от това живееха, от продажбата на ракията си, смокове, забили се в камъка, в кафявата земя, която раждаше само лютиви къдрави чушки и картофи, но по чукарите вирееха глог и трънки и диви джанки, от които ставаше жълтата ракия. Хората тук отглеждаха децата си с тая ракия, от безплатните джанки, от слънцето, което не раждаше дни, а ракия, дива и зла, с мирис на манатарки, с шум от криле на гарвани.
    Сима не се пазареше, затъвала беше е в калта до уши със своя очукан бус, докато се добере до Опалово, а там хората бяха най-големите скръндзи. Тя ги мразеше, особено Стойко, който въпреки че има две дребни момчета, диви като змийчета, пъргави и мълчаливи, отвеждаше Сима в старата къща в края на селото. Стойко имаше и жена, която се катереше по баирите, бродеше по шубраците, береше глог и трънки за ракията. Стойко въпреки тази жена, която изсмукваше от пясъка домати, караше скалите да раждат череши - наистина - мижави дръвчета, расли насила в свирепия пек, Сима я беше виждала да влачи тенекии пълни с жабунясала вода от все още непресъхналите гьолове в реката за тези череши - и въпреки тази жена и босите й пети, този Стойко водеше Сима в оная безстопанствена къща - много от къщите ставаха постоянно безстопанствени, ако не се броят старите кучета, които бяха надживели стопаните си, и там, след безстопанствените кучета вехтите рогозки и старите снимки на мустакати мъже и жени с орляк от хлапета, Сима и Стойко правеха любов.
    Какво правеше Стойко, за да накара мъжете, нахлузили прерязани до коленете панталони да й продават ракията от диви зли джанки по-евтино, тя не знаеше. Може би злият му нрав, който понякога плашеше и нея, може би защото копаеше безплатно гробовете на покойниците - само срещу половин пита или две три пържени наденички изкопаваше гроб за хубост, равен и дълбок, от който покойникът отиваше направо при Господ, макар че господ едва ли обичаше този край, където водата беше рядкост.
    Хората имаха камъни, вместо земя, но дори камъните тук раждаха картофи и змии. Децата им също бяха камъни и змии - пъргави, мълчаливи, от мънички пиеха тази ракия с мирис на гарвани и пушек на изгорен бор. Хората сечеха боровете тайно, по нощите, за да се топлят, а голите баири оголяваха още повече и вече престанаха да раждат гъби, макар че Сима помнеше години, когато гъбите бяха повече от камъните. Смоковете спяха между тях, дебели като въжета, небето стоварваше дъждовете си върху къщите и картофените ниви. Дъжд след дъжд, два месеца без почивка, докато реката се роди отново, помете големите обли камъни и извади пясъка изпод основите на къщите. Реката бе толкова силна, че повличаше удавени смокове и змии, наводняваше някои мазета и се смесваше с ракията в тях. Реката замирисваше на боров дим и гарвани, а ракията на удавени смокове, но Сима и Стойко пак ходеха в оная бездомна къща.
    Единственият й етаж беше мокър - дали от вода, или от ракия, защото и в нейната изба се търкаляха дамаджани с тукашната джанковица. Сима беше виждала жената на Стойко, с боси пети, сред гъбите и калта, изправена като стълб недалеч от бездомната къща, под дъжда, но Сима потъваше в мрачния нрав на Стойко, в черните му очи и никак не се боеше.
    Не толкова заради гъстата ракия го правеше, правеше го защото из тия села всички бяха старци, и силата нямаха да я гледат, Стойко беше единственият по-млад мъж по тези диви места. Децата ходеха на училище отначало с автобус в другите села, после пеш, защото автобусът се оказа прекалено скъп. Децата бяха като рибите в пресъхващата им река - истинска рядкост, за разлика от водните змии, които се научиха да живеят и на сушата и се чифтосваха с истинските змии. Сигурно се раждаха дори в облаците и се изсипваха заедно с дъжда из изсечените баири. Сима си нямаше никой друг, освен Стойко.
    Когато караше ракията в Перник, Сима цялата миришеше на боров дим, на гъби и змии. Отначало я продаваше на площадчето, клекнала пред малкия си тезгях - всъщност стара масичка, измъкната от къща в селото, чиито стопанин беше стар безсилен пес. Сима не сваляше цената в никакъв случай, докато започнеха проверки има ли разрешително, каквото естествено нямаше, затова нае едно мазе от един перничанин, Ненко - голям монтьор на грохнали таратайки, мъж, който от умрял Трабант правеше кола, можеше да направи автомобил от велосипед и от ютия, ако не беше пиян.
    Сима му плащаше наема с ракия, но не от оня, която миришеше на слънце и придошла река, а от ментето, което купуваше от циганите във Владимир. Циганите във Владимир правеха ракия от репи и зелеви листа, а може би от пясък правеха тая тяхна ракия, защото човек често го заболяваше черния дроб и посиняваше в сурата от нея, но Ненко не посиняваше и нищо не го заболяваше. Той отиваше в мазето й, казваше: - "Някой ден ще умра за тебе", но не можеше да прави любов, а правеше строшените москвичи, защото беше пиян.
    В това мазе Сима продаваше ракия и на дребно в чаши, които бе измъкнала от къщата на старото, безстопанствено куче. Бяха водни чаши от дебело непрозрачно стъкло. По стълбите към мазето й се формираше нестройна люшкаща се опашка от посинели в сурата мъже. Те пиеха ментето от село Владимир, защото Сима го даваше много евтино.
    Когато Сима се застоеше в мазето на монтьора няколко дни, паркирала буса под една черница, Стойко от Опалово идваше. Колко ли му бе струвало да се дотътри чак до Перник, до това мазе, за да й каже - "Кажи къде е другия?", Понякога налиташе да се бие с посинелите сурати на мъжете от опашката, защото според него Сима със сигурност го мамеше с някой от тях, но Сима го успокояваше. Затваряше вратата, щракваше катинара и правеше любов, докато хората от опашката смирено чакаха да отвори, за си платят 35 стотинки за една водна чаша ракия от пясък и гъби. Но Стойко не можеше да понася това. Дай да бягаме в Испания, казваше той на Сима. Там ще им сеем джанки и ще им печем ракия, да посинеят малко и испанците като нас. Или пък си ела у дома.
    Клиентела за гъстата жълта ракия с дрянови листа не се намираше в Перник, защото беше скъпа, една водна чаша беше 70 стотинки, но Сима обичаше да гледа жълтата й бляскава сърцевина. Там беше реката, гъбите и двете момчета на Стойко, които - Сима ги беше виждала неведнъж - пишеха псувни по нейния бус. Един път бяха спукали с ръждиви пирони и четирите гуми и бусът легна на пътя под дъжда като мъртва крава. После Сима видя как баща им наби момчетата с една тояга, откърши я от една от малките череши, които бе посадила жена му. Стойко би децата с тази череша по гърбовете, по главите, навсякъде - сякаш ги биеше с тенекиите вода, които бе мъкнала майка им в грешния пек през лятото. Момчетата те не издаваха звук, не го гледаха, не се опитваха да избягат от ударите пред погледа на жена му.
    Децата на Стойко хвърляха по Сима камъни и магарешки фъшкии, но само когато Стойко бе се запилял някъде. Понякога на Сима й ставаше криво заради тази жена, която нищо не правеше, освен да стърчи като ония врати на празното футболно игрище. Една празна врата, която никой вече не използва беше тази жена, и Сима понякога й дожаляваше за нея, но не толкова, че да й даде два лева от парите, спечелени от ментето на циганите.
    Дожаляваше й, защото и собствената й майка бе останала сама в една от къщите на Връшна, а баща й се премести при една млада жена, с която понякога Сима играеше на дама. Майката на Сима беше мълчалива и дума не проронваше, лицето й беше затворено като зид, ограждащ някаква обсадена крепост. Може би баща й имаше право, че се бе преместил при Дарина. Дарина пушеше като тухларна фабрика, пееше ентусиазирано песните на Азис, и продаваше зеленчуци на пернишкия пазар. Дори с цигара между зъбите устата й не млъкваше и бащата на Сима я слушаше, усмихнат, доволен, че чува човешка реч. Когато млъкнеше втората му жена млъкнеше, за да си запали нова цигара, лицето на баща й се обтягаше угрижено.
    Когато Сима беше малка, майка й гонеше момчетата от двора им, а момичетата се страхуваха от нея, от зида, който тя имаше вместо лице. Дори като майка й ходеше за хляб, другите жени се отдръпваха, затова Сима порасна сама. За да се целуне с някое момче, трябваше да ходи чак в съседното село, но тогава не можеше, защото майка й обикновено не се отделяше от нея. За майка й се говореше, че прави магии, но тя напрала една единствена магия - и то добра. Бе ходила специално до Перник да си купи икона от три лева, най-евтината възможна икона от пластмаса, на която се молеше ден и нощ дъщеря й да стане богата.
    Майката на Сима поначало беше мълчалива жена, но лицето й се затвори, когато бе заварила мъжа си с една съседка - човекът бе отишъл там просто да послуша човешка реч, но човешката реч го бе тласнала към лошо и жена му съвсем млъкна. Не случайно около къщата им растяха отровни гъби, в градина им се въдеха голи охлюви, а в земята сляпото куче бе изяло дори камъните. Единствено ракията в къщата на Сима беше добра, всъщност ракията на всички от селото беше добре, най-добрата ракия в България.
    В магазинчето на Сима веднъж дойде Яни, всъщност тя по-късно разбра, че се казва Яни, когато купи две кила от ментето Владимир, и започна да го пие упорито, със сълзи на очи, подпирайки се на стената. Лицето му видимо взе да посинява, дори черните му очи посиняха и Сима помисли, че ще просне и ще издъхне пред очите й. Защо, попита го Сима и чак тогава забеляза, че въпреки посинялото си чене, момчето беше хубаво като ангел, с тъмна коса и лице, което изглеждаше като молитва. Такова лице, за каквото си беше мечтала, докато затъваше с буса по дупките. Такова момче си бе представяла, докато търчаха със Стойко към къщата, чиито стопанин беше одъртялото куче, а Стойко забравяше, че вали дъжд и в реката плуват удавени смокове.
    Момчето заплака и от очите му потекоха черни сълзи - може би не бяха съвсем черни, но когато покапаха в евтината й ракия от Владимир, Сима стана до него и го целуна. "Тя си отиде", изстена момчето. Когато Сима го попита как е името му, то не знаеше, но продължаваше упорито да налива ракия в устата си. Сима цял живот си бе мечтала някой да забрави името си заради нея, но това никога не се случваше. Нейното собствено бе прекрасно известно в цялата област, а бусът й бе наричан "Проклятието иде", "Гадното иде". Пенсионерите заменяха нейното име с други обидни думи, а жената на Стойко получавала припадъци и лежала в несвяст в къщи край къкрещата на печката чорба, когато някое от децата й споменавало името на Сима по погрешка.
    Сима извади портофейла на момчето и от личната му карта, разбра, че е Яни. Целуна го втори път и щракна катинара пред опашката от мъже, които смирено чакаха реда си - те бяха така кротки, сякаш се намираха в църква или пред лекарски кабинет, защото понякога Сима даваше на най-кроткия едно Владимир бонус. Един Владимир означаваше бирено шише, пълно с менте, а след шишето смиреният човек измиташе мазето и го почистваше, докато Сима наблюдаваше зорко да не окраде някоя от непрозрачните й чаши.
    Макар че вратата щракна пред смирените клиенти, които не посмяваха да роптаят, Яни не престана да пие и плаче, докато Сима го люби. Той плака, докато изпи два Владимира, но нима имаше някакво значение - ракията си беше ракия и Сима реши да го възнагради с едно лимонадено шише от хубавата гъста ракия. В нея имаше най вече джанки, зрели в дните, когато слънцето раждаше пълни със сливов сок дни по тези чукари. Джанките смучеха див сок от камъка и слагаха камък в малките червени сливи, така камъка от тези места отиваше в ракията. Имаше и злато по тези места, сигурно и то отиваше в ракията.
    Точно такава ракия Сима даде на Яни, защото се бе възхитила от гъстата му коса. Никога толкова красиво нещо не беше имало в живота й, дори когато майка й, останала сама в къщата си, й подари първите джинси от зелено кадифе, в които пенсионерите не можаха отначало да познаят дали е Сима, или някое красиво момиче от Перник е пристигнало да гони Михаля сред змиите и гущерите по тези мрачни планини.
    Майка й остана в двора си, потънала в своето мълчание и внезапно разви мания да гради зид около къщата си. Къщата не беше в края на селото, но съседите й един по един взеха да се изселват, а жените бягаха дори когато тя отиваше да си купува хляб и така, постепенно, къщата й се озова в края на селото. Майка й започна да трупа камъни около къщата. Камък по камък, тръни и остри клонаци от шипки, които бяха удобни за легла на гущери. Когато Сима идеше я да види, за миг лицето на майка й грейваше, ако е възможно въобще зид да грейва.
    Майка й я прегръщаше и Сима се чудеше как тази жена оцелява тук, на припека, където черешите се бяха съсухрили на клоните си, чушките й бяха изсъхнали, а сляпото куче беше превърнало градината в разорана целина от къртичини и дупки като кратери. Майка й имаше една коза Надежда и една куче, което също се казваше Надежда, стар телевизор и календар. Всеки път камарата около къщата й ставаше по-висока и Сима се чудеше дали тази жена е наистина в ред. Как е майка ти, питаше баща й и гузно хвърляше поглед към горещината на двора. Казват, че е полудяла. Добре е, отвръщаше Сима.
    Веднъж тя завари при майка си някакъв мъж - млад мъж, но той нямаше такова лице като Яни. Лице, изписано като икона, с черни сълзи за момичето, което си беше отишло и той се опитваше да го върне, като се пълнеше с долнопробна ракия от Владимир.
    Този мъж беше рус, безцветен, синеок и тънък като изсъхналите стъбла на доматите. Той упорито ровеше земята, все нещо садеше, бе заприличал на слепите кучета, на които приказваше - тихо, умилително. Така приказваше и на кучето Надежда, и на козата Надежда, а майка й го слушаше усмихната. Едва тогава Сима видя, че лицето на майка й е направило врата в зида. Майка й се радваше на човешката реч. Сима най-много бе изумена, когато майка й молеше този мършав човек да й разказва приказки вечер. Сима също хареса приказките, но не само тях. Тя даде от хубавата ракия - цял литър - на онзи русокос и съвсем безцветен човек и го покани да отидат да ловят смокове в околния камънак.
    За майка й разправяха, че ловяла смокове и ги печела, за да лекува болните си стави с кожите им, и мълчанието си - с печено месо от смок. Русокосият изпи една глътка от жълтия гръм на ракията и лицето му от прозрачно бяло стана почти веднага лилаво.
    - Какво направи! - извика ужасено майка й.
    Поради това лилаво лице Сима разбра, че русокосият не е истински мъж и сигурно е отишъл при майка й да го лекува със смоче месо и смоча кожа, и остави двамата на мира. Така и не успя да разбере що щеше този голобрадо момче зад зида и камарите от тръни и шипкови клони, заградили двора на майка й.
    За да стане лицето му отново бяло като на момиче, майка й го лекува цял месец. Една вечер Сима завари двамата пред голям буркан току що издоено мляко, кучката Надежда пред купчина месо от смок, и козата Надежда - всички в антрето, защото все така си валеше дъжд след дъжд. Около трънаците бяха поникнали една до друга толкова много гъби, че Сима се уплаши - сигурно бяха мухоморки, червени като бузи на момиче, пълни с отрова, но когато Сима се приближи, ахна - бяха манатарки до една.
    Русокосият и майка и пиеха мляко и се усмихваха един на друг, а това беше толкова страшно и толкова удивляващо, че Сима не можа да повярва. В селото се говореше, че мъжът бил търговец на ракия, но това със сигурност не беше истина - по тези места единственият търговец на ракия беше Сима.
    - Как се казваш?- беше попитала Сима мършавия, но той не й отговори, той беше забравил името си и гледаше усмихнат майка й. Навън небето се съсипваше от дъжд, а русокосият гледаше майка й, дори не й разказваше приказки, а я гледаше и не знаеше името си.
    Така и Яни бе забравил името си заради онова момиче, което го беше напуснало.Докато Сима щракваше вратата и отвеждаше прекрасното му лице зад дамаджаните с долнопробна ракия от Владимир и зад единствената трилитрова туба от жълтия гръм, да го обича колкото може по-дълго, Яни й разправяше за онова момиче. То било толкова хубаво, че дъждът спирал да вали, щом се покажело. Това нямаше никакво значение за Сима, тя обичаше Яни дълго време на онази рогозка, която й беше донесъл Стойко, рогозка изтъкана от жена му.
    Стойко си знаеше името, но дотам бе подивял, че отказваше да пие ракия от жълтия гръм, за да не заспива омаломощен, докато е с нея.
    Веднъж както беше щракнала вратата пред дисциплинираната опашка, дъждът спря да вали. Някой удари вратата: това никога по-рано не се беше случвало. Никой не блъскаше вратата на Сима, дори Ненко, онзи монтьор на когото тя плащаше наем от четири Владимира на месец, и който бе започнал да й мете мазето й, дори той не можеше да блъска вратата на Сима. Който е, ще си плати, рече тя и отвори.
    Пред нея стоеше едно момиче, толкова красиво, че мъжете изтрезняха на местата си по опашката. Сима не беше виждала толкова хубава жена по-рано, макар че при смоковете и мокрите от дъжд камъни на баирите обикновено жените ставаха все хубави. Дори жената на Стойко беше хубава, както си стърчеше като сабя край къщата, чиито стопанин беше старото куче. Яни, когото Сима беше обичала току що, видя момичето.
    - Отивай си - каза Сима на момичето, но тогава видя как Яни грейна. Лицето му, красиво като икона, което Сима бе целувала, докато я бе заболяла устата, се запали, усмихна се. И момичето се усмихна, така се усмихна, че ракията в дамаджаните заблестя. Така се усмихваха майка й и онзи русокос безцветен човек над бурканите си с прясно мляко, с кучето Надежда. Двамата затичаха един към друг, забравяйки дамаджаните, ракията, дъжда.
    - Яни! -извика го Сима. - Яни! - но той беше забравил името си безвъзвратно, потънал в усмивката на онова момиче.
    Когато Сима се върна с буса да изкупи ракията от Старо село, от Опалово и Владимир, видя нещо странно. Стойко седеше сам насред двора на къщата си с един голям избелял от дъжда чадър.
    - Тя си отиде с децата - каза й Стойко.
    Къщата си беше като преди, ниска едноетажна, с двор, плувнал в дъжда, с градина, потънала в локви и кал. Зелени домати, които бяха изгнили на коловете, чушки, които висяха смирено на дръжките си, наполовина изгнили, сиви като облаците. Не беше нужно да ходят в оня къща със старото куче. Сима се премести в къщата на Стойко.
    На стената беше останала седмичната програма с учебните часове на момчетата, стари техни обувки и синята престилка на жената му. Още първия ден Стойко събра тези вехтории и ги захвърли. До къщата на майка й, зад камарата камъни, която тя бе натрупала около къщи, зад трънаците и шипковите клони, се беше образувало бунище. Там сред манатарките, които никнеха като щури и овцете пристигаха весело да ги изядат сутрин, Стойко изхвърли вехториите.
    Цяла седмица двамата не излязоха от къщата, един от съседите им носеше храна от селския магазин, много храна, защото любовта е особено нещо и се случва само когато човек не е гладен. Цяла седмица съседът им носи храна, защото Сима му беше дала една кофа от жълтия гръм. За толкова съседът щеше да им донесе на гръб един от кварталите на Перник. Стойко, подивял от ракията и от Сима, не искаше да става дори да се храни. Но той не забравяше името си, не го забравяше дори и насън.
    После Сима събра ракията от пенсионерите. Купи цялото лято, през което бяха бродили из пущинаците за джанки и дренки, отнесе часовете, през които бяха слухтели около джибрите и бяха чакали ракията да потече в казана. Натовари всичко в дамаджаните, затвори жълтия гръм в буса и замина при Ненко, който вече беше измел мазето. То блестеше като огледало от чистота, а редовните й клиенти вече се бяха строили на стълбището и я чакаха, стиснали 35 стотинки за един Владимир. Онези, които живееха по-охолно - по цял лев за един гръм.
    Когато Сима се прибра в Старо село, къщата на Стойко беше заключена с голям катинар. На прозореца на стаята, където той я бе изял десет найлонови торби с храна и любовта се бе случвала толкова често, колкото бяха капките в дъжда на една есенна буря та тази прозорец беше закован плътно с дъски.
    - Стойко! - извика го Сима. - Стойко!
    Никой не й се обади. Нямаше го дори кучето, което се бе навъртало край тях, докато съседът им се грижеше за хляба. На вратата едно парче вестник бе заковано с пирон. На чистото място от вестника, без точки и запетаи, с печатни разкривени букви бе написано: "децата са гладни. при тях съм. стойко". Парите от жълтия дъжд, които Сима бе спечелила, просмукани от потта й, натежаха. Много натежаха и я дърпаха към земята, под дъжда.