емпературата е осемнайсет градуса под нулата. Реките и езерата на север са замръзнали, а ние със Стенли най-сетне сме тръгнали за риба. Наваксваме забавянето си в Торонто и точно в седем часа заранта сме в Беавертон - градче, чието име напомня за времето на траперите и лова на бобри, които и сега се въдят наоколо. В кафене "Галера", на брега на езерото Симко, почти всички маси са заети. Очевидно ни очакват, но никой не се извръща, не реагира шумно на появата ни, а групата вече е в пълен състав. Тихо е. И само гласът на Стенли, застанал срещу момичето зад бюфета, радостно ечи. Очите му искрят и произнесените с кимане и артистично достойнство: "Йес! Ноу! Плийз!" подчертават с паузите си удоволствието от самото водене на разговора. А момичето е приятно. Добре сложено, едро, със склонност към напълняване, както е с повечето млади жени с ирландска кръв. Мъжете са само бели, изненадващо за мен, европееца, минал през Торонто. Няма го индианеца, за когото Стенли ми бе говорил, а да дойдеш чак в Канада и да не видиш поне един жив индианец е направо оскърбително.
   Заедно с останалите излизаме навън. В шарените си екипи, с качулките, открити само за очите, и каските с шлемове те изглеждат тромави и непохватни като в скафандри и ми вдъхват известно недоверие. Има нещо комично в тази нережисирана сцена на езерния бряг. От хранилището под леда стопанинът насипва в кофите стръвта от живи рибки. Всяка двойка получава своя дял и ето ни, устремени към целта. Пред нас се догонват и изпреварват откритите полуверижни моторни шейни, но се държат на дистанция от водача. Зад тях дими и се носи насреща ни вдигнатият снежен вихър. Стенли за втори път управлява подобно возило, при това зад него съм аз, а тегли и ремаркето с багажа. Не му е лесно, но не иска да изостава и прави опити да настигне и се изравни с препускащия на опашката. При неочакваните криввания и подскоци ми се струва, че всеки миг мога да излетя от седалката. Кой знае защо, Стенли се е наклонил надясно и колкото и да се прикривам зад широкия му гръб, едната ми половина остава незащитена. От центъра и левия фланг на придвижващата се моторизирана колона назад и към нас сякаш летят трасиращи куршуми и в края на струящите пунктири усещам върху себе си шибащите попадения на ледените кристали. Въздушната струя прониква през скиорската ми шапка и от ухото до темето ме пронизва ледена болка. Подобно е състоянието и на левия ми крак, който усещам, че се вкочанява. Клепачите ми натежават от полепналия и замръзнал сняг, а по шала пред устата и носа ми са се образували множество гранули, между които дими издишваната пара.
   Въпреки лошата видимост и несигурната си позиция, опитвам се да определя мястото ни в пространството. Навлезли сме на километри навътре в езерото и от двете ни страни, далече някъде, едва мержелеят дървесните ориентири на отдръпващата се брегова линия. Арктическо спокойствие и тишина.
   В челото водачът намалява скоростта, внимателно се изтегля отвъд изпречилата се ивица от навдигнат сняг и спира да ни изчака. Открил е опасност, която отдалеч не може да се забележи, но отблизо се виждат петната от просмукалата се влага и острите ръбове на дълбока пукнатина. Бавно подире му, на безопасно разстояние един от друг, отвъд преминават всички преди нас. Усещам, че Стенли се стяга, докато преодолее овладялото го напрежение и ни изведе при останалите.
   Определеното за риболов място до хоризонта е осеяно с наподобяващи къртичини къщички от талашит и ламарина. Спираме пред една от тях. Свивам пръсти и обирам леда около очите си. Разтривам лявата си страна и усещам острите убождания на топлината. Съвсем близо зад нас, на два пръста от ледената равнина и нагоре до купола на пепелявото небе, се е откроил огнен диск с невероятни размери. Не сме усетили появата на слънцето. Моравочервено с отровносини оттенъци на застинала лава, то е сякаш мнимо, безжизнено и отчуждено. За първи път виждам такова футуристично слънце, помръкнало и враждебно.
   Докато сваляме багажа, домакинът ни, приклекнал до западната стена на стаичката, драсва клечка кибрит и запалва газта. С шпатула с дълга дръжка разбива корицата, образувана през нощта в правоъгълния отвор в леда между двете пейки за сядане, изгребва и изхвърля през вратата стъкловидните отломъци и ни оставя сами, пожелавайки ни слука.
   Стенли нарежда до себе си двайсетсантиметрови дъсчици с навита на тях корда, кутийка с въдица и блесни, пакет със ситна сол и цедка и закачва на стената от дясната си страна половинметрова кука. Отхлупва капака на пластмасовата кофа, с цедка загребва и прехвърля в кофичка от мляко живи рибки, наръсва ги със сол и ги омесва. Те започват да подскачат и се мятат панически на всички страни, извиват се, драскат с опашки в предсмъртни гърчове и затихват завинаги. Стенли ги изсипва във водата, но някои от тях се задържат на повърхността. Той бърка с гола ръка и с добродушна жестокост ги убива и ги връща обратно. Рибките за захранване трябва да потънат на дъното, където са блесните и кукичките със стръвта.
   Около час и половина чакаме без резултат. Стенли все по-припряно натиска и отпуска с показалец дъсчицата с кордата, краят на която се губи във водата. Закачена на отвесно клонче, забито в пода, тя напомня геранило на полски кладенец. Страната й откъм въдицата за миг опъва нагоре влакното и се връща на старото си място. Движение, достатъчно да съживи стръвта и да примами рибите наоколо.
   Закрепил съм на дланта си, опряна на показалеца и средния пръст, летвичката на въдицата с блесната, придържам я и току почуквам с палеца.
    - По-плавно, като на пиано. И изчаквай тежестта да опре на дъното. Плийз - съветва ме за кой ли път моят сънародник.
    А самият той е неспокоен, нетърпелив. Неочаквано сграбчва дъсчицата на своята въдица, рязко отхвърля дясната си ръка нагоре и така удря юмрука си, че таванът издрънчава. Припряно започва да изтегля и дипли между краката си кордата, но рибата си е отишла и той помръква. Опитвайки се да овладее възбудата си, мърмори притеснено:
    - Закъснях, а беше голяма, пущината. Йес.
    В стаичката е станало горещо. Той се опитва да намали притока на газта и пламъкът угасва. Дълго рови из джобовете си и когато най-после намира кибрита, се оказва, че е мокър. И отива при съседите.
   Студът нахлува отвсякъде и напразно се свивам, трия и удрям ръце, за да се стопля. Така съм правил като войник на пост, но тук е Канада и за два часа на открито можеш няколко пъти да замръзнеш. Затова в колибите винаги оставят сухи дърва и винаги има с какво да запалиш огън, освен в случай като нашия.
    С кибрита идват и обезпокояващите новини. Рибата при съседите кълвяла като луда.
   Никога не съм се надсмивал над пристрастените към лова, защото съм един от тях и ги разбирам. Наречете го първичен инстинкт, варварство и т.н., но както и да го наречете, няма да отнемете нищо от притегателната му сила. Така е приблизително и с риболова и когато Реймънд Чандлър иронично определя изкушените от него като "клетници, които срещу разрешително от два долара си губят времето, за да хванат по някоя рибка за един-два цента" (в "Двамата от езерото"), всъщност разкрива абсурдността на каквото и да е намерение за материална изгода и печалба. Дори прозира симпатията на автора към тия познати в цял свят незлобливи герои на вицове.
   Изненадан съм, че в Канада рибата струва повече, отколкото съм очаквал, но не това е причината днес със Стенли да сме на езерото Симко.
    - Ноу! - завърта глава той, разсичайки въздуха с показалец. - С бензина и другите разходи ще ни излезе камила с рога, но друго е сам да я измъкнеш от дълбокото, жива.
    - Жена ти, Тони, не се ли сърди? Всеки момент ще се роди синът ти, а ти скиташ по езерата. - Опитвам се да го подразня, но той е неуязвим.
    - Не позна, приятел. Ноу. Жена ми е бургазлийка и обича рибата повече от мен, а колкото е по-прясна, толкова по-добре и за нея, и за негово величество очаквания принц Торонто. За мен остава авантюрата
   В чертите на Стенли има нещо много привлекателно, детско. Усмивката му е по детски добродушна и закачлива, въпреки че външно наподобява стилизирания образ на бог Пан. Мустаците и къдравата черна брада не могат да внушат усещането за мъжествена строгост, а откритото му лице изразява всяко вълнение и спотаена мисъл.
   Изведнъж летвичката с въдицата трепва и стърчащият й край се навежда към водата. Стенли е доловил движението й още преди да настъпи видима промяна и докато аз си мисля, че може да ми се е привидяло, той вече е засякъл и набира припряно кордата между краката си.
    - Хвана се, хвана се! - ликува Стенли и за миг хвърля към мен неспокоен поглед.
    Мълча в напрегнато очакване.
    Осветена от отраженията на проникващата светлина, водата е с бледорезедавия цвят на пролетна маточина, сякаш в нея се разтварят струи от зелен, недозрял акациев мед с лимонените отражения на есенен залез. Петнайсетметровата глъбина все още крие жертвата, но от дъното се появява малка риба, която с доближаването към повърхността все повече расте. Стенли се е зачервил и привидната му тромавост е изчезнала.
    - Дай... ъмм... това! - командва той, надявайки се, че ще се сетя какво иска, и докато аз се туткам, той сърдито застъпва с крак кордата, откачва от стената голямата кука и я забива в гърба на мятащата се половинметрова пъстърва. Изтеглена на пода, тя притихва в нозете ни, но Стенли я захвърля на леда и тя подскача, обзета от ужас, бие с опашката, мята се и снегът около нея се обагря в карминеночервено.
   На равната бяла повърхност в безкрайната зимна пустош смъртта на петнистата езерна риба изглежда неправдоподобно. С изяществото на рисунъка, с патината на ковано сребро, с внушението за творение, осенено от Божествен промисъл, несъвместими с агонията и кръвта.
    - Ледът се пука, господа съдебни заседатели! - театралничи Стенли. - Къде е хващал баща ми на Струма такова чудо? Започна навалицата, дръж се, приятелю! - А малко встрани изпод нас наистина се чува скърцане, пращене и подозрителен пукот. - Биг дийл. Голяма работа. От промяната на температурата е, нали разбираш? Нищо опасно. Свиване и разпускане. Ледът е дебел, по него и танкове могат да минат. - И по силата на неочаквана асоциация заговаря за България: - Съсипаха я... Разбирам да крадат, но с мярка. Нямат ли чувство за принадлежност към нея? Не я виждам, обречена е. И макар че няма да се върна, ми е мъчно за нея. Там е баба, която обичам, а няма да я видя повече. Болна е от рак. Децата ми ще станат бели индианци.
   След десетина минути става неразговорлив, а после съвсем млъква, овесил нос. Чак около обяд улавяме средноголяма херинга и погледът му се съживява. На няколко пъти въдиците се заплитат. Открил най-после, че подводното течение увлича висящата на дъното блесна, Стенли разменя местата им и изсипва последните рибки.
   Отвън са се събрали останалите от групата. Прибираме багажа си и заедно се понасяме по обратния път - като в пантомима, която разиграваме с цялата си сериозност на възрастни мъже. Вече мога да видя по-добре острова, който сега е от дясната ми страна.
   Захлупени под снега, летните вили спят летаргичен сън. Голите широколистни дървета по брега със сдъвканите си, изпотрошени върхове подсилват усещането за изоставеност и запустение. Само един самотен кедър се откроява като черна мълния сред мъртвия декор на зимата. В съседство с металния шлюз е зазимена голяма моторна лодка. С ръка върху нея, вече гологлав, се е изправил собственикът.
   Стенли, сякаш нищо не е било, предава возилото и урежда сметката за двама ни, заплаща уговорената сума от 50 долара и добавя още 15. Поглеждам го въпросително, но той вече се е извърнал и поема подадената му кесия, от която се показват опашките на две пъстърви.

От сборника, "Сред слънчевите копия на здрача"