ко някой Ви каже, че предначертанията на зодиака са празни приказки и фрази за обща употреба на гладни пенсионери, мънкайки с импулсни телефонни многословия, да знаете, че не е прав. Защото това, което ти е писано някъде си, си е жива реалност, макар и да не знаеш точно къде е записано. Та до този гениален извод стигнах след като разбрах, че всички българи са гениални и осъзнах, че самия аз съм един от тях, както и след случката, на която бях жив свидетел и която имам намерение да споделя с Вас, за да не ме обвини генерал Борисов че укривам данни за закононарушения и спъвам съзнателно родното правосъдие, следствие и прочие.
   И така, когато през есента на 1991г. видях как бивши номенклатурчици и тогавашни управляющи разграбваха кой каквото докопа и го изнася зад граница, разбрах, че зимата ще е тежка и реших да последвам техния пример. Продадох си жигулата, колекцията от нощни пеперуди, както и избраните съчинения в 22 тома на др.Тодор Живков и свалих куфара от тавана. Старателно му избърсах прахоляка, напълних го с 2 тенекии краве сирене от по 5 кила едната, с 30 консерви копърка в собствен сос и 20 - с русенско варено, както и с 10 консерви стар боб в доматен сок. И преди още да изсъхне китката магданоз, която една милозлива стринка ми подари на женския пазар след като разбра какво съм намислил, вече бях хванал влака за Истамбул. Какво правих там, а и на други разни места няма да ви казвам, за да запазя реномето си чисто.
   В крайна сметка се озовах в бленуваните Съединени Щати, щурмувани от към южния му фланг с банда мексикански трафиканти, като попаднах в градче, чието име съм сигурен че никой от вас не е чувал, та затова ще спестя заглавието му. Трябва обаче веднага да ви кажа, че съм роден на 22 януари и че притежавам както упоритостта на Козирога, така и находчивостта на Водолея. Като добавим към този факт и случайността, която ме събра с Мишо-мъглата от Сливен, който познаваше много добре д-р Василев от споменатото по-горе американско селище, имал злоучастието навремето да му прави изкуствено чене, след като Мишо попаднал случайно в гъста мъгла край Сините скали и излязъл от нея край с.Йок Сакън, Турско в момент, в който негови кредитори прехвърляли нелегална стока, то ще разберете, че съм играл на сигурно. Та по негова писмена препоръка, надраскана с парче въглен върху мазен книжен плик от пържена цаца и с петна от домашната гроздова на баща ми, аз заминах за това забравено дори и от Президента на Щатите място. Ако обаче някой от вас реши да повтори този номер, още от сега ви казвам, че ще сбърка. Защото д-р Василев се промени неузнаваемо и не желае вече да вижда българин на 100 мили наоколо, ако изключа себе си (защото аз съм заварено положение, а и мен самия започна да нарича Фибер, което няма нищо общо със Стоян, както е истинското ми име, като на всичкото отгоре ми говори и на английски). А да дойдеш до Америка, без да познаваш някого, си е направо кауза пердута.
   Но в интерес на истината, трябва да си призная, че когато пристигнах там, същия този д-р Василев ме прие като родна майка. Не беше виждал българин 12 години и макар на мен да ми беше трудно да разбирам словосъчетанията му, той упорито си плямпаше нещо на сливенския диалект, което честно казано ми допадна донякъде, защото знаех по-малко английски думи дори и от самия Слави. Назначи ме за главен иконом и градинар, макар, че друга прислуга си нямаше. Даде ми мебелирана стая с отделна баня на втория етаж от малкия си дворец, който притежаваше недалеч от града, та ми купи дори и форд-пикап на старо, за да ходя с него до магазина за покупки. Въобще бих казал, че след дългите митарства из западните и южни покрайнини на Европа, най-сетне попаднах на място, където спокойно мога да изям сандвича си, без да се налага да го вадя от муцуната на някой бездомен пес. Д-р Василев беше емигрирал още по-рано, някъде през 80-те и след като си бе взел всичките там изпити за легална практика, се бе сдобил и с частен кабинет. По професия беше зъболекър и макар това от пръв поглед да не личеше заради жълтите му зъби от хаванските пури, трябва да ви кажа, че пари не му липсваха. Беше си купил, както ви казах къща с 10 спални и 5 бани на два етажа, с двор, с басейн и с всякакви там подобни екстри. Дори бе намерил време да се ожени за най- красивото според мен момиче в околността- мис Еми Калейдо. Е, вярно, мис Еми беше от мексикански произход, та се случваше понякога цялата й рода от горното течението на р.Саладо да се изтърси без предварително уведомление, като предизвикваха временно неразположение у местната агенция по защита на следобедната дрямка, но почитта, уважението и богатството, на което се радваха, бяха според мен твърде достатъчни. Та ви казвам, направо бях ударил суперджакпота без да се налага да лепя разни вестникарски изрезки, да събирам капачки от бира или да звъня на импулсни телефони за да проверявам марко-тотевския си късмет.
   И една такава прекрасна есенна сутрин, след като пометох нападалите жълти листа от терасата и бях сервирал турското кафе с френските кифлички, д-р Василев излиза с мокра коса и шарен хавлиен халат и говори някак си възбудено:
    - Стояне, брат ми пристига утре, ще трябва да отидеш на летището и да го посрещнеш.
    - Мистър Джон, - викам му аз (така го наричаха всички заради факта, че все си тананикаше разни шлагери на Елтън Джон)- аз ще отида, не се съмнявайте въобще, само че как ще го позная? Сигурно ще трябва да нарисувам табела с фамилията му, която да закича на врата си, да пея "Горда Стара планина" и да развявам трибагреника.
    - Нищо такова няма да правиш- вика мистър Джон. - И той като мене е зъболекър, макар това в случая да няма особено значение. Важното е, че ние с него сме еднояйчни близнаци, така че веднага ще го познаеш. На всичкото отгоре сме и зодия Близнаци и имам чувството, ако щеш ми вярвай, че понякога разни мисли, които ми идват в главата, не са мои - смее се той.
   На следващата заран измих предното стъкло на форда, откъснах една роза от градината, закичих я върху ревера на лененото си сако и пристигнах на летището един час преди разписанието. За сметка на това самолета закъсня с час и половина, но след като изчетох всички зодиакални предсказания в "Горещи месечни новости" дочаках мига, в който разни брадати и зачулени афганци, мексиканци и всякаква друга паплач започна да се изсипва навън, влачейки драгоценните си кашони, сакове и дисаги. Още от пръв поглед познах брата на мистър Джон - единствено той беше захапал фас между зъбите си, макар навсякъде да висяха табели със зачертани цигари. А като го види човек как сладко дъвчеше този фас, би се усъмнил в зловредните слухове относно ликвидацията на Булгартабак. Освен това приличаше толкова много на брат си, че ако не беше покрития с лекета и издут на колената панталон, както и изпомачканата му и разкопчана риза, щях да се закълна, че това е самия мистър Джон.
    - Доктор Василев? - питам аз. - Вашият брат ме изпрати да Ви посрещна и ако благоволите да поставите багажа си върху количката, бих могъл да Ви помогна да го закараме до колата.
    - Викай ми Пешо- казва той, като вдига сака си на рамо. - Доктор бях в България. На разни беззъби и безпарични пенсионери, които между впрочем много се наплодиха през последните години- навсякъде се раждат бебета, а при нас- пенсионери. Това е уникален случай, но за съжаление не е по моята специалност. И за да не затрия занаята, се принудих да дойда тук, при младежта, така да се каже, която има способността да гризе необелени ябълки и има възможността да плаща за това си удоволствие. Но първо, ще трябва да усвоя местния диалект и да си взема изпитите, които биха доказали на данъчните власти, че съвсем законно и професионално се ровя в устата на американците.
   Когато на следващата сутрин поднасях кафето на мис Еми, Пешо и мистър Джон, щях да припадна от изненада и удивление. Учудването ми беше толкова голямо, че дори не усещах горещото кафе, което се изливаше върху корема ми. Пешо се беше изкъпал, обръснал и преоблякъл в дрехите на брат си и ако ги видеше сега майка им, пак нямаше да повярва че е възможно да се родят толкова еднакви екземпляри. Мис Еми също беше в превъзходно настроение, та случката с кафето беше забравена още преди да залезе слънцето.
    - Помниш ли, Пешо, когато цяла седмица бях дежурен в училище и трябваше да трия черната дъска, само защото ти беше написал на нея, че класната е крава. Още не съм си върнал за този номер - смееше се мистър Джон.
    - Никаква вина нямам, брато. Целият клас каза, че си ти - смее се на свой ред Пешо.
    И така, в сладки приказки, в спомени за доброто старо време в Сливенския регион и в повсеместна критика на настоящи и бивши български управници се изтъркули една година. Пешо беше така добре усвоил езика, че минаваше съвсем спокойно за емигрант второ поколение. Освен това поради изумителната прилика с брат си, твърде често го заместваше и на работното му място, та беше напълно наясно с технологията на американското зъболечение и терапия. Оставаше му единствено изпита. Изпита, който туряше край на всякакви български далавери зад граница и даващ право на един високо ерудиран и начетен български зъболекър да покаже своята самоличност, компетентност и умения пред болната от кариес, парадонтози и всякакви други зъбни болести американска общественост.
   Беше прекрасен съботен ден, а изпита бе в понеделник. И понеже двамата братя бяха пресушили цял кашон с холандска бира от хладилника, а всяка събота по главната улица имаше пазар, те най-учтиво ме помолиха да ги закарам до града- хем да си проветрат главите, хем да видят какво предлагат местните амбулантни търговци.
   Та разхождаме се значи по главната улица, хапваме си пуканки, пием бира и зяпаме по масите, когато изведнъж мистър Джон вика:
    - Пешо, я да видя какъв часовник имаш. О, той е сдал багажа. Хвърляй го и си избери от тази сергия някой по-свестен.
   Пешо въобще не се двоуми и веднага си хареса един. Слага го той на ръката си и започна да сверява стрелките му по показанията на медальона, който висеше на врата на продавачката.
    - Пешо, - викам му аз. - Ама ти го сложи на дясната си ръка. А брат ти го носи на лявата.
    - Така е - смее се той. - Поне ще има по какво да ни различаваш.
   На следващия ден - в неделя, направих празнична вечеря. Знаех, че изпита е в понеделник, но бях абсолютно сигурен, че Пешо ще го вземе от раз, та реших да ги изненадам приятно. Изпекох котлети, купих българско бяло вино което бях открил в едно магазинче и което може би единствено аз взимах (купувах го не заради това, че е по-евтино от колата, а защото беше българско) и сервирах на терасата. На нас с мис Еми бях взел от любимите ни такоси- някаква мексиканска люта манджа с царевица. И когато всичко беше готово и подредено, се задават двамата доктори като викат колкото им глас държи.
    - Не, Пешо, ти не можеш да направиш това. Ти си луд - викаше бесен мистър Джон.
    - Виж какво - отговаряше му също така грамогласно Пешо. - Знаеш много добре, че не можеш да ме спреш. Щом съм решил нещо веднъж - значи край.
    - Какво е станало?- полюбопитствах и аз.
    - Как какво бе, Стояне - горещи се мистър Джон. - Брат ми си взел билет за България и иска утре да си ходи. Кажи ми сега - не е ли откачил. Или може би е ходил по слънце без шапка и с шише уиски в джоба.
    - А изпита? - питам аз.
    - Майната му на изпита - вика с все сила и Пешо. - Омръзна ми да гледам разни дебели задници със самодоволни физиономии, и ако ще да съм единствения зъбар с легална производствена практика в целия американски щат, а в клуба на бизнесмените от 21-ва улица насреща ми да предъвкват бифтеците си цяла делегация беззъби милионери, пак не бих изпуснал самолета за в къщи.
   Цяла вечер врявата не стихна. И понеже ние с мис Еми не можехме да направим нищо по случая, изядохме си спокойно такосите, изпихме виното и всеки се зае с любимото си занятие- тя застана пред телевизора, а аз скочих в басейна.
   На сутринта, както винаги, тъкмо слагам кафето и кифличките на терасата, когато се появи Пешо. Мисля, че беше той, защото косата му показваше на коя страна е спал.
    - Брат ми стана ли? - пита той. - Трябва да тръгваме за летището.
    - Не знам, -викам му аз. - Вижте в спалнята му.
   Той тръгна да го търси, а аз захапах едната кифличка. След половин час се появява и мистър Джон - сресан, обръснат и ухаещ на лосион "Табу". А лицето му червено като изгоряло от слънцето дупе на германка.
    - Пешо те търсеше, - осведомявам го аз. - Питаше кога ще тръгваме за летището.
    - Пешо е заминал, - отговаря ми мистър Джон с някакъв задгробен глас, като леко се олюлява - луд човек. Нека ходи гол и бос по чукарите. Това, брат ти да ти направи такъв номер- не го разбирам аз- горещи се той. - Дори не дойде да се сбогува с мен. Гадняр!... Това аз не бих направил. Както и да е. Аз, такова..., ще трябва да тръгвам за работа.
   И се запъти бавно по алеята. Явно раздялата с брат му беше тежък удар за него. На няколко пъти се спираше, олюляваше се, ругаеше брат си, американците и целия свят, та едва се довлачи до колата. Стана ми жал за него, но си викам - "Ще забрави. И ще му мине".
   Само едно нещо не ми беше ясно - защо си беше сложил часовника на дясната ръка.
   Та мисълта ми беше за зодиите - Минчо Празников може и да сгреши за посоката на сутрешния бриз в деня на есенното равноденствие по южната част на Приморско, но аз не се осмелявам дори крака си да топна в басейн с минерална вода, без да съм се убедил в благоприятното разположение на звездните знаци.