- е може да влезете така! – силният глас на младият мъж от охраната я сепна.
    Тя го погледна, а в остарелите й очи се четеше дълбоко стаена болка. Не каза нищо, отдръпна се леко и си тръгна.
    Тялото й, макар остаряло, все още пазеше стройната походка на балерина, изпънатите назад рамене и изправената глава говореха ясно, че тази старица в окъсани дрехи навярно е била привлекателна жена навремето. Малко хора й обръщаха внимание на улицата, още по-малко бяха тези, които знаеха нещичко за нея, пък макар и само името…Живееше сама, в едно малко и неугледно блокче на гърба на главната улица, купуваше си от кварталния магазин хляб и мляко и така прекарваше старините си. Почти никой не я навестяваше, а и тя не ходеше почти никъде, освен до магазина, и понякога до парка. А някога…
    Макар и изправена, немощната жена вече се задъхваше, докато изкачи десетте стъпала до дома си. Треперещите й пръсти напипаха точния ключ и отвориха вратата на апартаментчето. Тя изскърца протяжно, като че бе стара колкото самата нея, а после се щракна с резе от вътрешната страна.
    Старицата влезе в широката стая, където я очакваше удобното кресло, седна в него с учудващ за годините й финес и помътнелите от старостта очи се втренчиха нейде в далечината. Пред погледа й като филм се нижеха картини от живота й…
    Откакто се помнеше, беше на сцената – там бе проходила, там премина целият й съзнателен живот. Беше й се посветила изцяло още от малка – на твърде високата цена да се откаже от детството си, от игрите и лудориите, присъщи на всички нейни връстници. Нямаше ден, в който да не започне с класически екзерсис, а после дълги часове репетиции, репетиции…Беше едва на четири, когато се яви на първото си прослушване за професионална школа. Бе твърде малка, уплаши се от прожекторите и изпитващите в залата, малкото телце застина в ужас и се вцепени. Провалът бе платен със седмица изтощителни за крехката й възраст упражнения по осем часа на ден – нещо, от което би рухнала и професионална балерина. Но желязната дума на майка й бе закон за момиченцето. Когато поотрасна още малко, спечели стипендия за Националната Балетна школа. От това животът й не стана по-лек, само я отдели от околния свят, за да я научи на дисциплина, воля и финес… Финес, който остана незабелязан от младежите, тъй като и тя самата нямаше време да ги забележи. Заредиха се отново конкурси, представления, изпити…тя блестеше навсякъде и безспорно заемаше първите места в класациите за по-горен клас. Не бе навършила още шестнадесет, когато се яви в Националната Опера и Балет и спечели мястото за прима балерина.
    Старицата въздъхна едва чуто, в очите й се бяха стаили две капчици, готови да се спуснат по набразденото лице. За нея балетът бе всичко. Тази феерия от нежни стъпки, полетът й, изпълнен с грация, музиката, възхищението, всичко сега преливаше в една млечно бяла пелена, която се сливаше с опияняващите звуци на Чайковски и Дебюси. Лекота, прозрачност, магия, нещо велико и неописуемо бе за нея всяко появяване на сцената, всеки миг, в който публиката, затаила дъх, не смееше дори да мигне, за да не пропусне и частица от грацията на ослепителната балерина… В този приказен, почти сънуван свят тя изживя цялата си младост.
    Когато годините започнаха да напомнят за себе си, спря сценичните си изяви, но продължи да дава наставления на по-младите от нея. Пред дома й винаги имаше момичета, готови да платят твърде високи суми, макар и само за една консултация с примата. По-амбициозните майки настояваха дори за опека пред изпитващите, за да могат дъщерите им да се качат на професионалната балетна сцена. Някои настояваха и за целогодишни уроци и предлагаха суми, към които би посегнал всеки трезвомислещ човек…но не и тя. Приемаше и преценяваше всички, но на истинските таланти не взе ни стотинка. Обучаваше ги на финес, грация и изящество, подготвяше ги за конкурси и се гордееше с успехите им… Така поддържаше младия дух в себе си.
    Щом усети, че вече няма сили дори да приема момичета, се оттегли изцяло от светския живот. Остана й само навикът да започва деня с екзерсис – това като че беше нейният поздрав към слънцето и благодарността й, че се е събудила жива. Постепенно всички я забравиха, така както бяха забравили и красотата на балета… Следеше новините само от телевизията и от кратките репортажи за балетното изкуство.
    Когато чу, че Националният Балет ще чества своя юбилей, нещо в нея трепна, като струна от китара, напомняща, че все още я има. Прииска й се да отиде и може би за сетен път да се наслади на онова неописуемо обаяние на балетната сцена. Това като че вдъхна нов живот в изхабените вече стави. Стана, отвори един стар шкаф и измъкна грижливо облепена в кадифе картонена кутия.
    Отвори я с треперещи ръце и извади от там пачка и първите си балетни обувчици. Погали ги нежно и пак тъй грижливо ги прибра.
    Няколко часа преди голямото събитие облече една от избелелите си вече жилетки и се отправи към сградата на Операта и Балета. Нямаше пари, за да си купи билет, но…нали там я познаваха всички…или поне така си мислеше тя. Младият мъж от охраната не я пусна без покана, а и с тези овехтели дрехи не можеше да се появи вътре.
    Церемонията наистина щеше да е грандиозна.
    Седемдесет години Балетно изкуство.
    И почти петдесет от тях – тя - на сцената като прима балерина.