лед по-малко от две години ще ни приемат в Европейския съюз, ако не ни мине случайно "котка път". Въпреки, че - както всички знаем - ние сме си в Европа доста преди много от сегашните европейци. Както и да е - "лошо няма", всички се надяваме да е "за добро".
    Забелязвам, че и в нашия малък крайдунавски град, започва да се усеща полъхът на Европа. Ето вече си имаме два почти европейски хотела, хубави ресторанти и модерни кафенета, изникват нови магазинчета, все по-лъскави и по-подредени. Понякога дори се случва - продавачката да ви се усмихне, ако примерно - сте й симпатичен, или пък... в случай, че няма дребни за рестото... И аз вече се държа - като европеец! Поздравявам с "добър ден", когато вляза в магазин, усмихвам се на продавачката, особено ако е по-млада и по-хубава. Даже - на излизане казвам довиждане, естествено - отново с усмивка, а понякога дори и "приятна вечер" си пожелаваме взаимно! Страхотно е, когато се чувстваш като неотменна част от Европа…
    .....

    От няколко дена, като минавам по главната ни пешеходна улица, забелязвам някакво ново, приветливо на вид заведение. На пръв поглед - и то "европейско". Само дето няма табела, или някакъв надпис, че да знае човек, с каква ли още европейска услуга се опитват да го подмамят. Или - може пък това да е поредния хитър номер на гениален търговец - да инвестира в любопитството на потенциалния клиент...
    Все го подминавам, но днес и аз - гонен от споменатото вече чувство на естествено човешко любопитство, решавам да вляза. Отначало ми заприлича на "Дюнерджийница" - уверявам ви, че съм виждал такава в Европа. В Германия, например. След като се озовах вътре обаче, разбрах че се предлагат палачинки. Солени и сладки. Едните - с шунка и кашкавал, другите с шоколад, мед и конфитюр. Реших да пробвам, застанах на опашката - имаше двама души пред мене - и се загледах в процеса на приготовление.
    Две лелки - на средна възраст се трудеха чинно над тестените лакомства. Едната - отляво ги печеше на модерен котлон, после ги замяташе с някаква широка лопатка пред другата лелка - отдясно, която пък от своя страна ги поемаше и започваше да работи върху поръчания от клиента пълнеж. След това ги завиваше с ръце и ги слагаше в пластмасови чинийки. Даже чукаше цената на касовия апарат и даваше бележка. Задължително! Видях, че връщаше и рестото - стриктно, по европейски!
    Дойде ми реда и лелката - тази отдясно - ме погледна с питащ поглед:
    - Три палачинки, ако обичате. С шоколад, боровинки и горски плодове - казвам аз, след като предварително съм направил справка с окаченото "меню".
    Тя започна да маже първата с шоколад, после я зави с ръцете си и отново ме погледна въпросително:
    - С какво още?
    - Още значи с боровинки и горски плодове - повтарям аз.
    В същото време нещо ме дразни, но все още не мога да го осмисля. После изведнъж се сещам за сиамския котарак в къщи. Като се прибирам от работа, понякога, ако не е заспал дълбоко - идва да ме посрещне и иска да го погаля. Обаче - понеже синът ми е забранил да го пипам, преди да си измия ръцете, първо минавам през банята. Някъде бях чел и за това, че най-много микроби имало по банкнотите. Е, вярно, че изследването се отнасяше пак за европейските пари - кой ще се занимава с подобни "дивотии" у нас, но все пак...
    В това време и втората палачинка - тази с боровинките, вече е завита. Лелката отново ме поглежда въпросително, явно паметта й не е особено "дълготрайна".
    - С горски плодове! - почти извиквам аз.
    Тя поглежда колежката си - отляво, която все още не е готова с печенето и протяга ръка към парите, които й подавам. Пъха ги в касата, рови известно време там и ми подава рестото - два лева. После се обръща назад - отваря хладилника, нарежда нещо там и... в това време пред нея се пльосва и последната палачинка и тя започва да я маже с конфитюр. Предполагам - с "горските плодове", ако все още помни, де - за тях. Забелязвам, че пръстите й са напукани - както повечето селски ръце. В това - разбира се няма нищо лошо, само че имам усещането, че със същите тези ръце, току-що е вадила лук от градината.
    Не издържам и казвам:
    - Може ли да Ви попитам нещо?
    - Да. Какво? - леко подобие на усмивка минава по лицето и на двете.
    - Амиии... Вие току-що пипахте парите, връщахте рестото. Сега с тези същите ръце ми свивате палачинката. Това - редно ли е?
    Лелката ме поглежда доста учудено и дори не прави опит да си поизтрие ръцете в престилката.
    - Ами няма начин! Няма как! - отговаря тя, дори възмутена.
    - Е, защо да няма! Нали сте две! Не може ли едната да работи с парите, а другата - да завива палачинките?
    Тази отляво - явно "по-устата" и по-съобразителна, веднага парира атаката ми с думите:
    - Ааааа, другата седмица ще може, тогава ще имаме още една тук. Сега - не може!
    Изчаквам мълчаливо края на процеса, вземам си чантичката с палачинките, която лелката мълчаливо ми подава и - нали съм си вече почти цял "европеец" казвам:
    - Благодаря. И - довиждане.
    Двете лелки ме поглеждат свъсено и почти ме изтикват с поглед от модерното, на вид дори "европейско" заведение...
    .....

    Наближавам блока си и си мисля все пак - какво ли да ги правя тези злощастни палачинки. Дали да ги занеса в къщи, или да зарадвам четирикраките приятели пред входа? Избирам второто. Хем ще свърша едно добро дело, хем няма да ме мъчи мисълта за това, дали българските пари пък не са "по-чисти" - откъм микроби, де - от европейските...
    Пък и все още мога да си позволя този "лукс". Нали все пак получавам почти европейска заплата от АЕЦ "Козлодуй". Каквато - за жалост, след две години, когато наистина стана европеец - "по паспорт", може и само да сънувам...