През отворения прозорец нахлуваше въздух напоен с аромат на цъфнали кайсии и я примамваше навън. Усмихната, Яна тръгна към морето. Дребничкото й лице излъчваше безгрижие - чувството, с което я зареждаше дейността й като дистрибутор на луксозна козметика. Е, всеки миг фирмата, от която постъпваха основните й средства можеше да прекрати договора. Но усещането за свобода я даряваше с празничност, която пресушаваше страха от несигурното положение. Ето и днес! Реши утре двойно да работи, а прекрасния следобед да използва за почивка. Разглеждайки с весел поглед витрините, прекоси "Богориди". С хлапашко безразличие отмина двамата Дон Кихотовци, които събираха поредните подписи, така и не се заинтересува в подкрепа на какво. С леки крачки влезе в парка. Гледайки възторжено свежата трева, осеяна с нарциси и кадифени теменужки, се спусна към плажа. Морската шир, обляна в слънчеви лъчи, я изпълваше със спокойствие, дори с щастие.
    В този миг от храстите изскочи младеж, облечен в протрито яке. Изскубна й чантата. И хукна напред.
    - Крадец, крадец, крадец … - закрещя, сама учудена от силния си глас.
    Зад нея вървеше възрастна двойка, обаче побърза да свие встрани.
    - Помощ! Помощ! - крещеше и тичаше.
    Най-после успя да го настигне. Нападателят, вбесен от крясъците й, с умела хватка, я повали на земята. Лицето му беше изкривено от злоба.
    Улиците преливаха от лъскави "БМВ", "Мерцедеси", а той нямаше пари дори за хляб. Искаше да държи ключовете на къща с изглед към залива, а живееше в маза с прозорче, от което се виждаха само подметките на минувачите. И заудря сякаш така щеше да изкове мечтания до умопомрачаване ключ за пещерата на Али Баба.
    - Помощ! Помощ! Помощ!
    Яна крещеше неистово. А умът й трескаво шептеше: "Всички се страхуват!" И този глас рушеше силите й. Вече не чувстваше юмруци, а само болка, остра, непоносима. А как й се искаше да не я боли. И да не бъде сама. Как й се искаше наоколо да има хора, много, като на Великден.
    Баба й беше първата, която я заведе в черква. Внушителният свод, възторженият тон на мъжа с дългите черни дрехи, пламъкът на запалените свещици събуждаха у нея трепетно чувство. И винаги с желание тръгваше. Но когато стана ученичка, родителите й, до подлуда страхуващи се от неприятности с официалните власти /по него време не се гледаше с добро око на набожните/, забраниха тези посещения. И едва след голямата Промяна, спокойна, повече повлечена от любопитство, от еуфорията на всички около нея, отиде с момичетата и момчетата от тяхната компания на Великденска литургия. Божият храм се оказа тесен за хилядите желаещи да присъстват на светото тайнство. И тази непрекъсната блъсканица, вялото пеене на хора, бездушният глас на попа я разочароваха. Но интересно, в навечерието на следващия Великден, когато приятелките й започнаха да звънят и да питат ще дойде ли с тях, тя остана изненадана от изреченото от нея уверено "ДА".
    - И аз съм още едно доказателство, че човек е стадно животно! - мръщейки чело си каза иронично.
    И отново блъсканица. И отново до болка й стана тъжно, че хористите бездушно запяват песнопенията. А попът отегчено изрича "Христос Воскресе!" И сама се учудваше на себе си защо вече години наред не пропускаше великденската литургия.
    През една снежнобяла утрин, седмица след Архангеловата задушница, прекрачи прага на църквата, в която я бе водила нейната баба. За първи път влизаше сама по време на обикновено богослужене. Очакваше да изпита трепета от детските години, но посетителите, десет немощни старици, я натъжиха. Мазната физиономия на свещеника, който сричаше молитва от дебела книга, я накара да напусне храма. Когато затвори достолепната врата, си пое въздух. И с насмешка си помисли колко общо има между бившите комунисти и тези служители на Христа.
    Тръгна към морската градина. Скрежът върху дърветата, бездънната синева на небето постепенно я освободиха от усещането, че ботушите я стягат, а яката на палтото я задушава. И закрачи обсебена от особено състояние на лекота. Не сред богомолките с угаснали погледи и дебелия проповедник, а именно тук се зареждаше с енергия. С любов, която й беше така необходима, особено сега …
    Почервенелият от ярост нападател стоварваше хаотични юмруци върху дребничката й, като калинка, снага. Знаеше, на градската управа не й стигаха парите да охранява парка и това го изпълваше със смелост. Приятно му беше и да усеща, че не само той е нещастен, поне в този миг.
    Яна полагаше неимоверни усилия да отклони ударите. Да се освободи от менгемето на тежкото му тяло. Душата й преливаше от гняв, от омерзение. А как й се искаше с благ жест да го накара да се опомни. Да се смили. Да се почувства човек. Стискаше зъби, сякаш така щеше да задържи вярата, че ще успее. Но болката в главата ставаше непоносима.
    И в този миг у нея оживя великденската нощ. Но не храмът с блъскащия се народ, а часът след литургия, когато всички тръгваха със запалени свещици към домовете си. Не вземаше автобус. А поемаше пеш нагоре по "Александровска". И срещаше стотици осветени лица, стотици грейнали погледи. И тя за първи път долови с какво я омайва Великден: с хората понесли крехките пламъци, сякаш така христовата всеотдайност щеше да пусне корени в техните сърца. Ох, всички разбираме, че на Земята е нужна добрина. И щом всички осъзнаваме. Щом и стари, и млади искат да я имат в душите си, то сигурно един от тях ще е тук.
    И тя с нови сили закрещя.
    - Помощ! Помощ! Помощ!
    Някъде изотзад се появиха две момчета. Впиха ръце в тесния гръб на нападателя. Той ловко се изскубна. По-бързо и от подплашен заек се втурна към храстите. Когато беше дете, така бягаше от баща си, който никога не го заведе нито в молитвен дом, нито на театър. А знаеше само едно: да бие него, брат му, майка му …
    Яна скокна. Дребничкото й лице пламтеше. Китките й, коленете й бяха разранени. Но съзнанието, че й се притекоха на помощ я осеняше с радост, която омекотяваше болките. В знак на благодарност щедро почерпи своите спасители в близкото заведение.
    Приповдигнатото й настроение продължи до мига, в който остана сама. Щом се прибра вкъщи, се отпусна върху фотьойла. И дълго стоя, тръпнеща от учудване, че бе нападната посред бял ден. Крещя, но представител на реда не се появи. Още по-силно я изкарваше от равновесие положението, че жестоко я би човек, на когото не бе направила нищо лошо.
    - Вбесила си го с крясъците!
    - Забрави ли съветите, които дават полицаите по радиото! По телевизията! Да не се съпротивляваме!!!
    С разширени от смайване очи изслушваше приятелките си, вкупом заявяващи, че не биха хукнали да гонят злосторника. Не е носела милиони. Защо си е търсила белята?!
    Изненадаха я и думите на съседката й по етаж, борбената Венда. Тя минаваше за най-добрия специалист в машиностроителния завод край града. Но след неговата приватизация я съкратиха. И за да не умрат децата й от глад, се принуди да продава зеленчуци на пазара. Та тази Венда, с побеляло от умора лице, сподели:
    - Познаваш Катя от съседния вход!
    - Да. Дето й се носи славата, че на две магарета сламата не може да раздели.
    - Така е. Но преди Промяната беше шефка в Окръжния Комитет на Партията.
    - А сега е в борда на директорите на бившето ти предприятие.
    - Повярвай ми! Когато видя тази пуйка важна, важна да слиза от Фиата си, ми идва да я поваля на земята. И да удрям! Да удрям! Да удрям! Може би и твоят нападател е без работа! Без хляб! И затова е озверял.
    - Венда, не е този пътят.
    - Не е този пътят. И бих тръгнала като Левски от дом на дом, за да будя хората. Но три гърла ме чакат …
    С наведена глава Яна се прибра вкъщи.
    До сега съзнанието й беше насочено единствено към това да спечели пари, за да се нахрани добре. Да си купи последен модел ботушки, панталон. Но вече не можеше да мисли за дреболии. Ден след ден безгрижието я напускаше и на негово място се загнездваше несигурност, обърканост …
    Яна не беше от онези дистрибутори, които предлагаха стоката си по улиците, а разполагаше с офис в центъра на града, служебна кола и уредени клиенти. Търговската й дейност процъфтяваше благодарение на братовчед й. Но ако неговите позиции в канадската фирма за козметика, на която беше представител, се разклатеха, то и тя щеше да увехне. И тогава! Психологията, която завърши, не й откриваше светли хоризонти. Помощ от родителите си не можеше да получи. Те, поради съкращения в предприятието, в което работеха, се принудиха да се пенсионират. И за да могат някакси да свързват двата края, отидоха да живеят в родното село на баща й. А и се надяваха, че като предоставят на дъщеря си самостоятелно жилище, най-после ще се реши да се омъжи.
    И Яна осъзнаваше, че трябва да отвори душата си за някой от своите обожатели. Но опасението, че няма да има пари за бебешки дрешки, памперси, играчки, беше катинарът заключващ сърцето й. А и като стъкълце в окото започна да я дразни безразличието към случващото се в Родината на младите мъже, с които се срещаше по кафенета или на гости у приятелки. Мръщейки чело се опитваше да насочи разговора към въпросите, които събуди у нея нещастната следобед. Разсеяните им погледи я караха да се чувства по-добре сама, в дома си, загледана в бързо менящите се цветове на облаците или в осеяното със звезди нощно небе, питайки се кой е виновен за безбройните нападения?! Грабежи?! Убийства?! Мизерия?! Вместо отговор си представяше как емигрира - картина, изпълваща я със смут. Налагаше си да я пропъди. И да постои поне пет, поне десет минути в покой. Но скоро изплуваха тъжните очи на родителите й, които още болееха за любимата работа. Виждаше изпитото от умора лице на Венда. В съзнанието й оживяваха думите на братовчед й, от седем години изкарващ прехраната си в Отава. Когато й се обаждаше по телефона, той с настоятелен тон я молеше:
    - Яна, говори. Зажаднял съм за българска реч!
    Спазъм стягаше нейното гърло. Чувстваше, че ще диша по-леко, ако направи нещо. В душата й, като ек от великденски камбани, се надигаше все по-силен, все по-мощен глас, че не трябва, не е допустимо да стои със скръстени ръце.
    Този глас отекна и днес, когато на връщане от работа видя поредните Дон Кихотовци, събиращи подписи.
    За първи път спря.
    Съсредоточено прочете изписаните с едри букви плакати: "Да защитим работниците от "Гочо Иванов", "Да защитим безценния завод, който искат да продадат за десет гроша!", "Да защитим правото си на труд!" Още по-внимателно разгледа сериозните лица на желаещите да се подпишат. Студът щипеше ушите, носът, китките й, но Яна, с твърдата увереност, че върши нещо важно, зачака своя ред.

    * Този разказ е защитен от закона за авторското право. Всяко негово разпространение в електронни и печатни издания, без съгласието на автора, е забранено!