1 

   - Никой не може да утепа вук сус голи рЪце! Това го казвам яз - Герге Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, амa инак муж на место! Никой не може да утепа вук сус голи рЪце! - почти надвика всички в кръчмата един едър, позачервен мъж на около 35-40 години, с големи мустаки и рунтави гърди, нескромно показани от широко разтворената, закърпена тук - там, вехта риза. Лицето му издаваше абсолютната и категорична сигурност в собствената правота, каквато имат само подпийналите и диктаторите. Герге не беше седнал още след речта си, когато кръчмата отново гръмна от виковете на разгорещените мъже.
    Спорът се водеше вече от час и изпи доста ракия. По тоя беден, западен край на България лозя нямаше. Виното тук беше лукс, затова мъжете пиеха ракия - плодова, от по-евтината. Беше мирно време, едната Световна, обезкървила селото, беше почти забравена, а другата само някои от селските философи, държейки в ръце нишките на световната политика, прогнозираха с точност от около 50 години.
    Зимата отстъпваше полека позиции. През деня откъм селото цветенца настъпваха по баирите нагоре, сякаш подгонили снега към високото, като мамеха с непривични за зимните очи на хората цветове. Мъжете в кръчмата бяха предъвквали повечето раздумки цяла зима и сега се захапаха и на вечната вълча тема. Фира даваха, и зиме и лете, рехавите им стада. Вълци имаше доста.
    Цветнио пак се понадигна и пусна най-дълбокия тембър, страшното ревящо гласище, заради което навремето се взеха със ИконИя, хубавицата на селото. Гласът му на пръв певец, достоен за световните сцени, басов и плътен, почти изкърти джамовете на кръчмата, за да заглуши глъчката и да наложи Гергината воля. Въпрос на чест за рунтавия бабаит беше да се чува думата му:
    - Яз, Герге Цветнио, муж на мЕсто, давам двоица волове на тоя, дека утепе вук сус голи рЪце! Ей го тъдева и попо - за свидетел ради бога! Попе! - изведнъж кръчмата утихна и последния вик на Герге проехтя като топовен гръм. Разговорите спряха и се чу как в складчето отзад кръчмаря Цеко подрънква с шишетата. - Попе! - вече по-тихо извика Герге - Ела тука, черна въшко и тресни един кръст за потвър… потвържжение! Давам двоица волове на тоя, дека утепе вук сус голи рЪце! - Цялото село знаеше, че Герге има само един чифт волове, но казано по този начин звучеше все едно е богат и воловете му са на брой поне колкото кокошките на другите селяни. Цялото имане на Герге бяха тия волове, без които нямаше как да изоре нивичките си и да си храни трите дечица. Затова тоя залог се стори на селяните като да е предложил половин царство, барабар с царкинята.
    - Ей го попо - да ми кръсти думите, оти яз као кажем - нема заде! Че дам воловците за един вук!
    Мъжете не шукваха. Поддръжниците и на двете партии, защитавали различните гледни точки мълчаха и се споглеждаха неспокойно. Моментът беше исторически, защото ако никой не приемеше предизвикателството, тия, дето казваха, че не може да се убие вълк със голи ръце, щяха да имат силен коз в следващите спорове. Години наред щеше да се носи мълвата по селата наоколо, че Герге Цветнио и воловете е сложил върху думата си и тя пак не се е скършила! Герге, дори пиян, осъзна, че е пред прага на своя политически възход и чак се поизпъна малко за авторитет. Мълчанието на другите му даде още увереност и вече беше готов да си седне победоносно, изтежко, когато се чу един глас от дъното на кръчмата, досами малката вратница за вътрешното дворче на цековата къща:
    - Яз че утепам вук. Сус рЪце. Тая нощ че го утепам и докъдЕ съмне съм го донел. - Ако Царят беше влезнал в тоя момент в кръчмата едва ли изумлението щеше да е по-голямо. В пълната тишина мераклията за воловете се изправи и пристъпи към масата на Герге. Личен мъж - като повечето наоколо и той се понавеждаше под вратите, но беше някак по-сух от другите. Викаха му Страхил Чобанина, щото от три педи фърфалак беше все с овцете.
    - Еле го утепам и до сабаале е тука че дадеш ли воловете? Фаташ ли дума? Оти аз живото че си турнем у зубите да ти го утепам вуко…Речи тука - пред сите муже на селото - фаташ ли дума? - Страхил се изправи срещу Герге и двамата се погледнаха в очите - като мъже. Еднакво високи, но Герге беше 120 кила, поне със 30 по-тежък от Чобанина. Въпреки това не изглеждаше по-едър, защото стойката, фигурата на Страхил издаваше, че е много як и жилав, а това прави осанката, дава и форма невидима за окото, но доловима.
    - Ако до сабаале тука, на тая маса, легне сус рЪце утепан вук - всяка дума Герге я натъртваше и за тежест бодеше с месестия си пръст по масата, както беше видял да правят някои от важните политически деятели, присетили се да минат и дръпнат по една реч из тия диви села само преди избори - Яз, Герге Цветнио, че ти докарам самин воловете до вазе! Ей честен кръст! - Герге бавно и тържествено се прекръсти и незнайно защо след това подаде ръката си на попа, който още по-незнайно защо я пое и целуна. Пиянска им работа, но никой не се засмя, тържествеността на момента не го допусна. Смешния иначе жест - пияният Герге дава ръката и попа я целува, сякаш сложи печат на сделката.
    Страхил огледа всички в кръчмата, попа, още наведен над ръката на Герге, погледна самия Герге в очите и без да каже и дума се обърна, отиде до масата си, взе ямурлука от стола и излезе в нощта. Трясъкът от вратата след него, понатисната от вятъра, даде сигнал и глъчката в кръчмата избухна.
    Всеки имаше нещо да каже, нещо да уточни, нещо да предложи. Всеки искаше точно неговото мнение да се чуе, за да се знае, че и той е бил тука в този важен за селската история момент. Простоватите иначе селяни имаха безпогрешен инстинкт за значимите събития и така, както усещаха, че иде война или мор, хванаха и този миг, който щеше да стане легенда. Без значение от изхода на спора, дали Герге или Страхил щяха да се наложат - историята щеше да се разказва и да се преповтаря наново и наново години наред. Излизането на Страхил от кръчмата се превърна в началото на Събитие, което се равняваше в очите на тези хорица почти на откриването на аероплана, описано от вестниците навремето.
    Виковете не стихваха, но полека-лека мъжете, наскачали от вълнение, се скупчиха около един старец, достолепно приседнал до печката. Гърбът му беше прав и очите бистри, въпреки изпитата ракия:
    - Ора, селяне! Я млЪкнете малко! -дедото не си стори труд да вика, но кръчмата се поусмири.
    - Герге, тая вечер че се прОстиш сус воловцете! - старецът, за тежест на тия силни думи, надигна стограмката и я люсна в гърлото си. Съселяните му го гледаха същисани. Всеки си имаше мнение по въпроса дали Страхил ще утрепе вълк, но никой не беше толкова категоричен. Откакто Чобанина излезе от кръчмата не бяха минали и пет минути, а партиите по вълчата тема бяха сменили членската си маса неколкократно. Някои, дето само преди половин час ревяха с цяло гърло, че не може да се утрепе вълк с голи ръце, сега обратно - горещаха се и доказваха, че Чобанина е голема работа и вълка му е в кърпа вързан!
    - Тихо, маскари! Да не викам, че ме резна нещо в гърлото, пущината и люта! - стареца се хвана показно за червендалестия врат, леко кирлясал и немит поне от Ивановден. Щом настана тишина, дедото се понамести на стола и повтори:
    - Герге, тая вечер че се прОстиш сус воловцете! Яз го знам Страхил, откак се е пръкнАл. Се е с Овците. Сирак остана на три годин и подфанА чобанлъка преди да си прибЕре мудете у путури. ЛитачЕто му се бее накинало от ветеро и пищилките му белееха, оти майка му немаше сус кво да го рани, камоли паре за дреи да даде, та го узнА горе на гУмно да пасе Овците, та поне млеко да руча. Те там отраснА Страхил, као дивачЕ. Он, Герге, си орАти сус дзверилнико у гората ка що да са му брате, бе, тъпа главо! - стареца се разпени ненашега.
    - Верно кае дедо Сима! Он ги познае тия работе, оти е пОстар от назе, сите сме му яли ръкаво, коги ни е плеснувал по муцуните! - един дребен човечец се обади иззад гърбовете на съселяните си. Мъжете се разстъпиха и си насядаха обратно по масите. Напрежението попресуши гърлата им и те се бръкнаха във вехтите кесии за некоя дребна пара, та окнаха на Цеко, кръчмаря, по още и друга стограмка.
    Герге Цветнио се поогледа. Ентусиазмът му беше силно намалял. Дедо Сима се славеше като умен човек и хората често се допитваха до него. Самия Герге познаваше Страхил от дете. Ако някой можеше да утрепе вълк, това беше именно той. Отраснал сред овцете, в планината, в ония времена сигурно беше срещал повече вълци, отколкото хора. Цветнио изведнъж изтрезня и се замисли. Беше оплескал работата! То не се е случвало, ама ако Страхил наистина утрепе вълк? Прималя му.Мина му през ума мисълта да обърне всичко на майтап и да си вземе думите обратно, но бързо я прогони. Дума даде, кръсти се, попът ръка му целува, сега не иде да се отмята. Ще трябва да сменя селото не, ами околията! Попреглътна, пийна малко от ракийката си и с мек гласец, като на мома на чешма попита:
    - Дедо Сима, речи дедо, кво да радим сеги? Оня верно че утепе вук! Ако некой стае за тая работа, то тва е Страхил… Верно че утепе вук, бе! Изгореа ми воловцете, майка му стара, цръната да ме земе и мене у простата тиква! - Герге се завайка, като предишната му увереност се стопи и изби на потни ручеи по гърба му. Загледа дедо Сима, като да беше сам Господ, убул кърпени путури и накривил въшлясал калпак. - Кажи, дедо Сима, молим те! Как да спасим воловцете? Кажи как да не остаа дЕцата да изгинат отглади?

   2

   - СетИ се и ти, кратуна с кратуна! - дедо Сима засука мустаките и се замисли - Я, Цеко! - позавъртя се стареца и погледна малко през рамо към кръчмаря, както гледа този, дето брои парата на масата. - Цеко бре! Ела овде! - замълча за тежест и щом кръчмарят глуповато позахилен застана пред него го изгледа отдолу нагоре и каза:
    - Дай на сите тука по една, Герге плаща! Ще му спасиме воловете, ама ще почерпи! - Нито Герге посмя да възрази, нито Цеко имаше нещо против да изкара още некоя пара. Мъжете в кръчмата се засуетиха - ставаше все по-хубаво и интересно! Споглеждаха се заговорнически, все едно знаеха какво има наум стареца, ама нейсе - не си струва да се обаждат.
    - Даа, нема да е лесно, Герге, щото Страхил е смел муж. Он као реши нещо - нема сус що да го зАпреш… Смел муж… - Цеко донесе ракиите и цялата дружина захвана кой да си допива старата, кой да обръща наеднаж и новата. Гледаха дедото, който се беше размислил, та чак пот му сребрееше по челото. Герге, притихнал, мигаше често често и чакаше дедо Сима да стори чудото. В това сторване на чудо Герге не се съмняваше, нямаше сили да се съмнява.
    - Не ми се дзвери ко поганец у трици, бе , серсемин! Слушай сега дедо си Сима и после ръка че целиваш! Малко ум да ти дадем, то окъснел сум бая годин, ама… Слушай сега! Един богат човек ко си науми некоя работа как можеш го спре? Мм? Сус пАре! Оти богатио, оня дека има паре, се лакоми за паре. Значи богатио можеш го купиш! Страхил щое по-от назе? По-сърцат е! Значи сърцатио требе го уплашиш, ко сакаш го зАпреш! Разбра ли бе, кратуно? Сус паре нема да си спасиш воловцвте, едно че ги немаш и второ Страхил ти фана на думата, нема беганье! Чак дедо поп ръка ти целива, хехехе! Он е сърцат, пак ти кажувам, требе го уплашиш, ко сакаш го зАпреш! - стареца изгледа всички в кръчмата един по един, да види дали думите му са фанали место.
    - Право е, дека дума дедо Сима! - обади се дребничкия - Страхил е сърцат ко лев! Да го скършиш требе го уплашиш! - един по един и останалите в кръчмата разбраха простотата на тази мъдра философия, дето дедо Сима я разкри за съселяните си. Забръмчаха, забоботиха… Герге Цветнио само не беше много убеден, чакаше чудото да добие по-определен вид, да му дадат по-конкретни указания как да си спаси воловете. Дедо Сима му ги даде:
    - Страхил не е тръгнаАл още… Он сеги си е у тех… - размишляваше на глас стареца - не е вчерАшен… Че си иде у тех си, че си смени ямурлука с кошуля, оти е студ вънка… без гега, нож и бъклица с вОда нема да фане из баирите… На дека и да рЕши, вуци че тражи покрай кошарете - значи Марикина чешма че мине! - стареца се поизправи на стола
    - Слушай сега и действай, оти време нема! Зимай си дреюту и марш навънка! Отиваш зад Марикина чешма, нагоре по пътеката към кошарете има храсте. Те там че се прислониш и когиш Страхил те подмине че му ревнеш ко мечка и че го уплашиш! С тва твоето гласище нема как да го не уплашиш! Яко че ревеш! После он нема как да иде, сърцето му че е скършено! Зимаш го подмишка, обраташ сичко на майтап и право тука! Черпиш по ракия и те това е! Бегай, главо проста, оти Страхил вече е тръгнал от тех си, арно че е у долна маала, и гледай да го не изпуснеш, оти после че ореш сус дедосимовия! - старецът се засмя и проследи с поглед как Герге Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, ама иначе муж на место, се запрепъва към вратата и даже немаше време да каже и едно благодарско!
    - Кво гледате, бре? Така се реди политиката, сус ум и со сЪрце! Айде наздраве! - Дедо Сима гаврътна стограмката и се отпусна удовлетворен назад в стола си. В разговорите постепенно се подхванаха и други теми, но мъжете все попоглеждаха към вратата в очакване Страхил и Герге да влезнат ко побратими и да се почне веселба. Никой не влезна, нито излезна час. Дори дедо Сима вече не изглеждаше много уверен и на него тази неизвестност не му даваше мира…
    Големият въпрос постепенно се оформи и изпълни помещението. Какво е станало, та никой не иде? Накрая дедото не издържа и извика:
    - Я бре, пишлемета! Я бегайте до Марикина чешма и вижте що е станало бре! То един час да ги нема… До там я има илядо крачки я не! Бегайте бре, не чекайте! - "пишлеметата", двама 40 годишни мъжаги - синове на дедо Сима, без да продумат само кимнаха към баща си и излязоха навън.
    Нощта напредваше, изпи се още ракия, никой и не помисляше да си ходи. След още половин час мъжете вече се споглеждаха без да се подсмихват хитро един на друг и да намигат конспиративно… Надвисна една всеобща тревожност, която вече щеше да избие в некоя свада… Дедо Сима хапеше мустаките и гледаше мрачно. В тоя момент вратницата на Цековата кръчма се отвори с трясък и синовете на стареца влезнаха един подир друг, като в ръцете си мъкнеха ямурлук като носилка и в него човек. Влезлият пръв, потънал в пот, въпреки хапещия навън студ, пусна своя край на ямурлука, нещо издумка тежко на пода, изчака брат си да захлопне вратника и гледайки баща си право в очите каза:
    - Тате, Герге Цветнио е утепан!

    3

    В Кръчмата стана тихо. Попа хлъцна пиянската, но го фраснаха яко по гърба и това беше целият шум. Дедо Сима се изправи огледа се наляво, надясно и се приближи към синовете си. Никой не рачи да продума или да пита нещо. Всички седяха по местата си извърнати към вратата, пооглеждаха се един друг и чакаха да разберат като как да реагират в тая никаква, невиждана ситуация.
    Дедото приклекна до ямурлука, разгърна го и откри страшната гледка. Герге Цветнио, голем серсемин, айдук по душа и муж на место, беше само един едър, възпълен, поизстинал вече труп.
    Чертите му бяха застинали в нещо като полуусмивка - сякаш е направил гяволия, ей сега ще прихне да се смее и гласището му ще потроши джамците. Дедо Сима разгледа тялото, лицето на Герге и после тихо каза на синовете си:
    - Обърнете го. - постепенно мъжете бяха наставали от местата си и образуваха все по-тесен кръг около трупа. Полека обърнаха Герге по очи, едната му ръка се заметна и изтропа на пода, все едно се кани да се подпре и да се надигне. Но не се подпря и не се надигна. И най-пияните най-подир разбраха, че няма лъжа - измама. Герге Цветнио беше мъртвец. Лицата се изопнаха, очите търсеха очи да споделят, да разберат, да проумеят ставащото в тази, оказа се, злокобна нощ за селото. На тила на Герге се виждаше голяма хлътнатина, колкото юмрук, без кръв или открита рана, но всички в селото бяха трепали добичета с чук и познаха какво е взело животеца на Герге. Главата му на Цветнио беше смляна от жесток удър с тъп предмет, който беше превърнал мигновено мозъка му на каша. Герге не беше разбрал че умира. На всички им беше чудно защо няма и капка кръв, дори кожата по тила на мъжа не беше се сцепила. Само костите бяха смлени.
    - Или го е треснал с гегата или с камик! Но ако е с камик ще личи. Кръв ще има… Само го е нацелил с гегата! - дребничкия мъж се обади и наруши тишината. Без да споменава името на Страхил го обвини в убийство, но и никой в кръчмата не се съмняваше от чия ръка е дошъл смъртоносният удър. В края на зимата люде, по това нощно време, нямаше навън.
    - Стана тя! Маамустара ква стана тя? - дедо Сима се завайка, защото ако някой трябваше да се чувства виновен, това беше той. Сам изпрати навън Герге, посред нощ…
    - Страхил го е утепал, ама що че го тепе? Как сегин че му узне воловците, кога е умрел? Да са се збиле? Нема как! Они се знаят, никогиш нема се степат до умирачка, а и тоя те, Герге, се е захилил, те го, не иде като да се е бил на живот и смерт. Некаква загадка се появева тука, ама как да разбереме що стаье? - Дедо Сима тежко се отпусна на стола си, мъжете насядаха кой къде свари, синовете на дедото седнаха и те, Герге остана сам на входа на кръчмата - труп на як мъж, който допреди няколко часа ревеше хайдушки песни и пиеше юнашки…
    - Цеко! Давай ракия на сите момци и тоя пат ти черпиш, кожодерец наш! Ти черпиш, че сега требе да се подкрепиме сите Е! Давай ракия! - дедо Сима реши, че за да не изгуби авторитета си пред съселяните трябва да се покаже дето не се е уплашил или нещо такова! Цеко разбра по очите на дедо Симовите синове, че е по-добре да се подчини. Изнесе шишенца, стъкла, раздаде ракия.
    - Пийте братья, да поменем Герге Цветнио и да помислим как ще я оправяме тая каша…- дедото люсна пърцуцата и тресна шишето на масата.
    - Страхил го е утепал без да сака! Тоя е ревнал и оня го е праснал еднаж изотгор, така язе мислим! Он сега или е веке у сръбско или е горе у гората. Ко е ишел за вук и го е утепал че си дойде скоро. До сабаале че чекаме! Додека Страхил се не яви тука или не се съмне никой нема да излаза и да влаза у кръчмата! Ясно ли ви е на сите? -Синовете на стареца се поизправиха на столовете и се огледаха да видят дали думите на тейко им фатат место.
    - Преместете Герге ей тамка, да се не види от вратника, че я се сбърка некой да назърне и що че види - мъртвец нАземи , ние къкркаме као невидели! - стареца посочи един по-тъмен ъгъл, където синовете му завлякоха ямурлука с товара му.
    Нощта напредваше бавно, разговорите се водеха шепнешком, Цеко мъкнеше ракия и пишеше на тефтер, като се надяваше все някога да си вземе парите от съселяните си по един или друг начин. Мина час ли два ли, никой и не мислеше за сън, само чакаха да се съмне или Страхил да дойде.
    Един по-силен порив на вятъра тъкмо раздрънча стъклата на прозорците, когато вратницата се отвори и в кръчмата влезна Страхил Чобанина. Целият покрит със сняг, мокър, пристъпи навътре, свали от плещите си и тресна на масата един едър сив вълк. Звярът се просна в цял ръст и главата му увисна от масата. Очите му се блещеха, изцъклени и побелели, езикът висеше отстрани. Селяните наскачаха, някой затръшна вратата да не влиза студ. В кръчмата замириса на звяр и мъжете разбраха, че нема шест - пет: - Страхил е утепал вук!
    - Утепах го! Дека е Герге, тоя айдук? Утре сабаале самин да ми доводи до назе воловците!
    Че го чекам по изгрев да дооди! Дедо Сима, утепах го бе! Удуших го сус голи ръце! Сам самин го удуших! Те - глейте го, дзверете му се - нема рана, нема дупка, нема нищо! Сус Ръце! -
    Страхил се беше разгорещил и не забеляза каква тишина е настанала в кръчмата. Никой не говореше, само се блещеха ту у вълка, ту у Страхил, Ту у Герге и не знаеха какво да мислят, какво да кажат… Пръв се окопити дедо Сима и пресекна Страхиловата радост:
    - Чекай, Страхиле! Сопри се малко! Преди да те поздравиме за вуко, че ни кажеш нещо. Срешна ли, кога си ишел нанагор наш Герге? Кажи сега тука, оти Герге излезна подир тебе и досега го нема да се врати. Срещна ли го негде? - дедото гледаше мъжа право в очите и не изпускаше и за миг изражението на Страхилоеото лице, както сокол не изпуска пиле.
    - Дека да го срешнем дедо? Оти е тръгнал по мене?… Еее, люде, селяне! Кво стаье тука? - Чобанинът най-после усети, че нещо не е наред - не го посрещнаха като победител, а едва ли не като престъпник.
    - Седни, седни Страхиле! - дедо Сима натисна надолу мъжа и сам седна до него. - Герге е утепан и сега е труп - ей го тамка дека лежи. - старецът кимна по посока на мъртвеца -
    - Главата му е смлена као че с чук е измлатена! Ти ли го намлати, Страхиле? Ти ли, сине? Кажи кое как стана? Яз пратих Герге да те уплаши след Марикина чешма. Да изреве као мечка и после да си те земе и да си дойдете заедно насамка. А го немА бая време и го намериа синковците ми утепан… Кажи сега що стана?
    - Па ора вие луди ли сте бе! Как че го пратите Герге на караконджул да се прай? Акъл има ли у тия кратуни бе? - Страхил се изпоти и взе да си разтваря дрехите, въздух не му стигаше.
    - Я варках за голи рид, тамка знам дека има вуци… На Марикина чешма се спрех та вода си налех у големата бъклица, те я те! - Чобанинът свали препасаната през гърдите си голяма бъклица. Цялата беше увита в кожа, да не мръзне водата в нея. Страхил я показа на дедо Сима, като я държеше в ръцете си, протегнати напред.
    - И ремъко и ми бе Уръце. И нещо шавна по-нанагор у храстете и аз как ми бее нАрамо бъклицата, още я не бех препасал и прас - измлатих по храста, оти мислех дека некое псе се е наврело… Ама яко млатнах, а она бъклицата е пет кила когиш e пуна! Млатнах, оти не саках да минем те така покрай местото, знам ли кво има по нощите… кво се е стаило… Оно Герге требе да е бил… Дай, Цеко, Дай да попием, оти че гръмнем! - Страхил разбута накачулените едва ли не връз главата му селяни и скочи на крака. - Дай Цеко, твойта мама, да пием бе! Яз сум убиец бе, дай да попием, оти ми свършиа дните, мале!

   4

   Страхил излезе от кръчмата и се запъти право към своята колиба. Не можеше да се нарече къща това, което беше наследил от бедната си майка. На края на селото, надолу към дерето на рекичката, имотът му беше неугледен и запуснат. От малък все по овцете, не му оставаше време да си подреди двора, да вароса дуварите или смени некоя и друга керемида. Чобанина се прибра в малката одая, единственото по-обитаемо място в къщурката. Запали газеничето и бързо хвърли ямурлука, облече една кошуля, свали от стената увитата в кожа бъклица и взе ясеновата гега. На кръста си имаше навит червен пояс, но отвори старата ракла на майка си и извади оттам още един. Напъха го в шарената торбичка, затъкина два големи ножа, духна лампата и излезе в тъмната ледница на нощта. Луната отвреме навреме се показваше иззад облаците, но не осветяваше много, защото вятърът пилееше по небето облачни стада, които току препречваха светлината. Страхил не се колеба накъде да поеме. За вук се ходи където има вуча плячка. Стадата в зимните си кошари не бяха много далече от селото. Но Чобанина не искаше да попадне на глутница вълци, излезли на лов и освирепели за топла кръв. На него му трябваше един вълк и той знаеше точно къде да го намери. От години познаваше Сивия - особено свиреп вълк-единак, който правеше страшни поразии на стадата. Сивия имаше територия различна от тази на глутницата. Нагоре към Голи рид и към дерето на съседната река - все Сивия се разпореждаше. Един два пъти го среща зимно време, но вълкът беше умен и не се решаваше сам да нападне човек. Страхил беше намислил какво да направи, как да убие вълк с голи ръце, още когато оня - Герге Цветнио, се пъчеше и крещеше в кръчмата. Страхил не беше алчен нито за имот, нито за пари, но му беше дотегнало да пасе чуждите стада. Поостаря, планините не му се опираха още, но вече не беше и в първа младост. Щеше му се да си седи в селото, а не по кошарите, да има една добра женичка и на него да му пази топла постелята... И челяд не беше лошо да завъди. Ама къде с тия жалки грошове за овчарлъка можеше да мечтае да струпа къща, да храни семейство? Наникъде не иде така, без пари, да се фане с некоя мома! Връстниците му се изпожениха, кой търговийка фана, кой по града се запиле, но сЕ имаха от тейко и от майка по нещо настрана сложено. Страхил не завиждаше на никой, но така и не се вясна по хорАта и сгледите, щото знаеше, че нема кой да му даде на него щерка си.
    Подмина старата воденица и се спря на мостчето между двете махали, колкото да си позатегне поясока, да намести ножовете и да се приготви за изкачването в планината. Нагласи всичко и продължи с равномерна крачка. След малко стигна до Марикина чешма. Свали бъклицата и я напълни с ледена вода. Имаше доста ходене нагоре и не искаше да остава без водица. Отпи малко, доля и пое по пътеката. Оня серсемин, Герге, изведнъж беше показал на Страхил решение на проблемите му. Когато заложи воловете си насрещу вук, Страхил го заля топла вълна. Това ли беше шансът му? Господ ли му показваше път у тъмното безрадостно битие на чобанин на чужда стока? Страхил знаеше как да опита да утрепе вълк, но когато чу за воловете… Поизчака, пое въздух и тогава рипна та се фана на тая работа. Едни волове добре щяха да му помогнат да си стъпи на краката. Кой знае, може би до неколко годин щеше да посъбере некоя пара и да помисли и за семейство? Не беше време да мисли за това. Сега трябваше много да внимава, за да не го утепат него вуците… Страхил мерна сянка у храстите на неколко крачки пред себе си и чу да се шумка от левата му страна. Без да спира, хвана по-здраво ремъка на бъклицата и рязко замахна напред и дръпна надолу ръката си. Бъклицата описа дъга във въздуха и се трясна в храстите. Страхил помисли, че е ударил камък, защото бъклицата глухо издумка и отскочи обратно нагоре. Реши, че некое псе се ровкало в храсталака, но не го е уцелил. Продължи в тъмницата напред, като погледна дали не се е счупила съдинката му. Кожата беше предпазила дървото от сцепване. Страхил се зарадва, че е здрава бъклицата, преметна през гърдите си ремъка и ускори крачка.
    Да, едни волове щеха да му помогнат и той да стане некой, да се задоми, да полЮля и детенце по-натам… Чобанина не искаше да мисли и за онази невероятна възможност да има жена всяка нощ до себе си… Нямаше да му се налага да преполовява планината, за да иде при Ренгия, вдовицата от едно далечно село. Па и беше ишел там само два три пъти, колкото да каже че е мъж. Някаква постоянна нужда го караше да се заглежда в жените, като едно неясно чувство за загуба му тежеше все повече и повече. Докато се размисляше и кроеше планове, Страхил се изкачи нагоре в планината. Спря и се услуша. Стига е мислил занапред!
    Трябва да мисли само за вуко! Писедна до една бука. Извади от торбата втория пояс, измъкна ножовете, остави ги до себе си и затихна. Затвори очи... Стоя така доста време. Душеше въздуха, ушите му мърдаха като на елен. Потопи се във горския живот. Дочу как нощна птица зграбчи плячка от земята и я дигна към върхарите, усети полъх на сърна някъде от далече далече, едва доловим. Вълци нямаше наблизо, но знаеше, че тук е територията на глутницата. С тях работа не искаше да си има. Стана рязко и се огледа. В тъмницата не се виждаше почти нищо, а и вятърът току вдигнеше някоя фъртуна сняг. Страхил завърза пояса на кръста си, върху другия, като го остави да се влачи на няколко метра зад него. Тръгна напред, а червения плат помъкна след себеси като опашка. Тази хитрост беше научил още дете от старите овчари. Вълкът напада отзад. Скача на врата и събаря жертвата си. Тих и безшумен, звярът никога не се забелязваше до мига на атаката, а тогава вече беше късно. Като влачеше след себе си пояса, Страхил беше сигурен, че вълк няма да го изненада в гръб. Няма звяр, който да настъпи нещо мърдащо на земята, за да скочи. Това беше целта - ако идва вълк да дойде насреща.За атака отпред беше готов - ножовете му бяха подръка и щеше да се бори с глутницата здраво! Чобанина знаеше, че ако вълците са освирепели отглад, шансовете му са минимални, но щеше да затрие некой и друг звяр. Можеше и да го оставят, за да разкъсат побратимите си , ако успееше да разпори от нападателите. Надяваше се, че изобщо няма да срещне глутницата. Така вървя, докато излезе в подножието на Голи рид. Отдъхна си. Пот му капеше от веждите, въпреки ледения нощен въздух и налитащия да хапе за последно северняк. Страхил изчака да спре да думка сърцето му и се приготви. Съблече кошулята, свали торбата , бъклицата, развърза пояса . Всичко събра накуп и отгоре подпря гегата. Със себе си взе само ножовете. Изкачи се на самото било и се огледа. Луната любопитно надникна и освети нощната планина. Страхил потрепера и приклекна. Подуши, поогледа се, вдигна глава нагоре и започна да вие… Ви около минута и после бързо се просна по гръб. Ножовете, извадени от каниите, подпъхна под себе си, та блясъкът им да не се вижда. Ръцете си разпери леко встрани със свити юмруци , но палците вместо да покриват пръстите, стърчаха все едно се хваща на бас с някой. Така застина, пое няколко пъти шумно въздух и "умря". Вятърът довя не един и два пъти торби сняг върху му, гърбът му подгизна от разтопена киша. Планината живееше нощният си живот и мъжът сякаш се сля с нея, изчезна. Стоя неподвижен повече от половин час. Почти беше замръзнал и се чудеше дали да не се откаже, когато усети присъствието на звяра. Не го видя, не го подуши - усети го. Сивия не беше глупав и дойде срещу вятъра. Страхил по инстинкт разбра, че вълкът вече е тук. Сивия беше направил обходните си разузнавателни маневри. Беше намерил човешките вещи , но човек при тях нямаше. Надуши горе на билото Страхил и се промъкна полека полека към него. Бавно и внимателно се приближаваше, готов за скок в страни или назад. Душеше шумно и непрекъснато, услушваше се, подозирайки капан. Човекът беше сам. Когато се убеди в това, Сивия се зачуди защо лежи неподвижно. Още малко се примъкна и после с един скок хукна назад. Нищо. Пак се запромъква дебнейки за най-малкото движение. Пак нищо. Постепенно Сивия се престраши и дойде досами Страхил. Бутна го с нос и отскочи. Не, никаква реакция. Дали не беше умрял? Звярът пак побутна и обдуши целия труп на човека. Никакво движение. После прекрачи трупа и се наведе към гърлото му. Усети топлината на кръвта и лигите му потекоха. Стъпи с предните лапи на гърдите на мъжа, а задните бяха отстрани на краката на Страхил. Едър беше Сивия - повече от половината на човека беше дълъг. Пак подуши мекото гърло и успокоен гордо вирна муцуна към луната. Вълчият вий се разнесе над планината…
    В този миг Страхил отвори очи и със светкавично движение на двете си ръце удари с палците вълка в слабините, точно зад ребрата. Там тялото на звяра беше най-тънко и незащитено. Страхил почти допря палците си през стомаха на вълка. Сивия се парализира в миг. Болката го преряза и сряза вълчия му вой надве. Докато разбере какво става, усети че не може да помръдне задните си крака. Опита се да захапе нещо, но човекът отдавна се беше измъкнал изпод него. Сивия усети как нещо обхваща гърлото му и започва да го стиска, стиска… Въздухът му свърши, напразно драскаше с лапи, извиваше се и се опита да се търкули - не успя да смъкне товарът от себе си и постепенно разбра, че животът му свършва. Погледна луната за последно, опита се да дъхне и потрепери в смъртта си. Очите му, изскочили от липсата на въздух, се изцъклиха.
    Страхил държа вълка в свивката на лакътя си още няколко минути. Знаеше колко коварен може да е Сивия. Почака, докато се убеди, че е мъртъв, после се приготви набързо, метна вълчия труп през раменете си и почти хукна надолу кум селото.
    Беше победил! Беше убил вук сус голи ръце и заслужаваше воловете на Герге! Страхил летеше надолу, а в сърцето си усещаше една неземна радост, защото най-после животът и за него щеше да се покаже мил!

   5

   Страхил гаврътна неднаж донесената му ракия и потрепери. От събрания в планината студ ли, от хладния повей на смъртта, причинена от ръцете му или от страх...
    Седна обратно на стола, ръцете му се отпуснаха покрай тялото, увиснаха надолу, сякаш стопанинът им не иска да има вземане даване с тях. Без да погледне никого, тресна челото си в масата и горко заплака. Мъжката, със зълзи, без глас. Яките му плещи се разтресоха беззвучно. Всички мълчаха и оставиха трагедията не един невинен убиец да намери отдушник в сълзите. Мъжете в кръчмата засрамено наведоха глави. Дедо Сима застана така, че Страхил да не вижда трупа на Герге в ъгъла на кръчмата. Положи ръка на главата на плачещия мъж и го погали, както не беше галил синовете си от поне трийсе години. И дедосимовите очи пареха.
    - Спри се, Страхиле! Стига , момче! Соонодехме тука една каша... И яз съм най-виновен, ама нема що да се жалиме... Спри се, ей! Я се погледни колчав муж си!- Дедото не спираше да гали сплъстената и мокра коса на Страхил, една по една сълзи закапаха и от неговите очи. В цялата кръчма настана подсмърчане и покашляне, мъжете се бяха разчувствали, пък и ракията имаше думата.
    - Брех! Сумати годин подфанАх, па така не сум ревал, ко некоя женка! Що се разциврихте бе , серсеми? Я се фанете Уръце! - дедото изтри очи с мазния ръкав на дреюту си и извика:
    - Сега ще ви кажем що че чиниме! Цеко! - кръчмарят знаеше вече - в тая нощ щеше да се разори, но нямаше сърце да откаже. Измъкна едно големо стъкло и го тресна на масата:
    - Абе язе да не сум от дръво бе! Тука трагедия стаье голема, па язе че броим грошовете ли? - кръчмарят се поизпъчи и гордо, малко господарската додаде:
    - На тука тая дамаджанка! От купешката е тая, градска! Да попиеме, па да я мислиме що че я чиниме! Я сум с тебе Страхиле, оти си арен момък и коги са со тебе стадата нема фира! Муж си ко слънце бе, айдук! Стани сега и се Усвести, па чуй дека че говори човеко! Дедо ти Сима че опрай работата, не се кахъри бе, момче!-
    Оживление след тези думи на кръчмаря се усети веднага. Всички, освен трупа, се наредиха да попият от купешката ракия, а дедо Симе изчака да стихнат цъканията и ахканията и каза с цялата тежест, на която беше способен:
    - Съселяне, муже! Сега че ме слушате, оти иначе че узнем едно дърво и яка ви душа...
    На околийскио утре че му пратиме абер, дека Герге е умрел. Он че проводи тука некой да разбере кое как е стало. Герге се утепа на Марикина чешма! Разбрахте ли бе, серсеми? Он идЕ да попие вОда, ама пиен беше и е паднал на лизгавото и се е утепал! -
    Ченетата на съселяните му увиснаха... Какво ставаше? Дедо Сима полуде ли? От ракията ли, от годините ли, от мъката ли? Тоя старец беше луд!
    - Не ми се дзверете ко сум какраконджул бе! Герге умре, ама Страхил нема го виниме! Сите тука сме по-виновни от него, ама яз сум най-виноват! - стареца се беше разгневил и под тежкия му поглед се свиха доста от по-слабите натури, гости на кръчмата в тая особена нощ. Дедото вдигна главата на Чобанина и го погледна в очите:
    - Страхиле , чувай що че ти кажем. Воловците на Герге сеги са твои. Ти го утепа без да сакаш, ама грео си е грех! Че ти лежи цел живот на гърбо тоя грех. Че тражиш мира от него, ама дали че найдеш... Немой да знаеме! Но нема му се даваш. Чуеш ли? Сега че стаьеш, че си идеш у вазе. Сбери там каквото щото и фатай гората! На кошарите ще идеш и нема се весваш у село до Петровдън! Разбра ли? -
    Старецът плесна един ячък шамар на Страхил, колкото да му набие в главата казаното.
    - На Петровдън да слезеш у село, ама пременен и нагизден, оти че се жениш! За Икония - вдовицата на Герге!
    Кръчмата избухна!
    Мъжете се накачулиха по масите, ставаха, викаха, ръкомахаха, някои се опитаха да стигнат до дедо Симе, но синовете му раздаваха плесници наляво надясно и опазиха стареца.
    - Млъкнете бе, кратуни прости! Млъкнете!
    Дедото не се предаваше и полека полека, с помощта на яките си помощници надвика останалите и те се поусмириха.
    - Оти сте ревнАле бе? А? Я ме чуйте! Вие ли че раните на Герге копеленцата бе?
    Вие ли? Кой че ги отчува тия хлапетия? Баща им умре, вуко му изеде главата!
    Воловците са на Страхил - он си ги спечели и попо целива рЪка, сите видеха що стаье!
    Дедото постепенно спечели вниманието на мъжете. Синовете му разбутаха най-настръхналите, останалите сами се отдръпнаха и в кръчмата настана тишина. Страхил само преглътна, обърса с ръкав очите си и завъртя невярващо глава ту към Герге, ту към дедо Сима.
    - Сега че ви кажем. Страхиле, ти си подивел у тия гори, време ти е за жена да се фанеш, люлка да вържеш на дворо! Икония е убава, още е млада, има огин под сукмано! Че я земеш, оти имаш кръвен дълг към Герге! Че отчувате децата на Цветнио, а и свои че си родите. Разбра ли? Сега фатай гората, а тука дека сме мужете, у гробо че носиме тая нощ! Махай се бръже! - дедото изблъска Страхил към вратата и пред невярващите погледи на съселяните си го изхвърли навън, като за сбогом му извика:
    - И на Петровден слезни, че на неделята отточка си младоженец!
    Страхил хукна към колибата си. Искаше по-бързо да изпълни заповедите на дедо Сима и да се махне от селото. Още не можеше да разбере какво и как се случи, но схвана, че се е отървал от голяма опасност, дори от затвор. Тя каква стана? За една нощ уби вълк с голи ръце, уби и човек, спечели волове, жена си намери и деца... Сърцето му се сви при мисълта, че дедо Сима го направи баща на децата на убития от него мъж. Тичаше мокър , разгърден , потен, със сълзи в очите,а мислите му препускаха пред него и се опитваха да проникнат в мрака на бъдното:
    " Тая ли че е платата, Господе? Отсега до амина да я чувам тая кръв , дека я затрих? Като как ще се жИви, Господе, как ще се жИви? Да ми е просто, Господе, ама че живим как дойде, па ти ме дръж Уръце, ако сакаш, ако не сакаш - проклет да си и ти, Господе, ко си ме прокле ти мене!"
    Страхил Се изгуби нанадолу, към долна махала, към колибата си.
    Вълчата нощ отстъпи позиции. От изток просветна едва забележимо, колкото Голи рид да се очертае по-ясно на черното небе...

    Дедо Сима затвори вратника и се обърна. Никой не шаваше, не дишаше. само очите на всички го гледаха като Господ ли, като Сатана ли...
    - Попе, сега има една рабОта за тебе! - Дедото се облегна на вратата, като да я оварди, да не даде на никой да побегне.
    - Земи ножо, и резни гръцмуля на вуко! Давай! - Попът се подчини неохотно, пое някакъв нож, който бутнаха в ръцете му и резна гърлото на вълка. Нямаше много кръв, отдавна беше мъртъв звярът. Попът погледна ножа в ръцете си, изцапан с вълчата кръв, пусна го на масата. Изтри длани в расото и се отдръпна.
    - Сваляй кръсто, попе и вади требнико! - Заповедите на дедо Сима долитаха от вратника и попа ги изпълнаваше като хипнотизиран. Пияният му ум не схващаше какво точно става, но едва ли беше баш по християнските канони.
    Дедо Сима се доближи до масата, тури требника отдолу, отгоре сложи кървавия нож и кръста и се върна до вратата.
    - Сега, селяне, клетва че даьеме! Дека никой никогиш нема да изкаже как умре Герге! Децата му сеги си имат нов тейко и он че ги отчува. Ако некогиш разберат, че тоя им тейко им е затрил истинскио, у нихната къща, у целото село нема да има вечим живот за живене! У Господа и у вучата кръв клетва ще сторваме сега! Казах, селяне! -
    Мъжете гледаха занемели. После полека, някак неохотно в началото, подтикнати от висша сила, един по един, станаха и се приготвиха за клетва. Оттук насетне и на тях се падаше нелеката съдба да са истински мъже, да опазят една тайна, от която зависеше живота на няколко невинни деца, на една вдовица-младоженка и на един смел, сърцат мъж... Пък и техният собствен живот, живота на родното им село.
    Спокойствие обзе сърцата им. Божието слово щеше да им спомня да мълчат. Божия кръст щеше да ги пази от изкушението да разкажат.
    Вучата кръв щеше да бележи мъжеството им. И да го накара да свети.