Беше минал само месец от смъртта на Лукреция. Деветнадесет години съвсем не са малко за един съвместен човешко-котешки живот. Добре си беше поживяла Лукреция, но покрай нея й домашният й любимец на два крака добре си поживя. Имаше си мъркаща утеха винаги, когато му докривяваше на света. Слънцето изгряваше винаги от изток и залязваше на запад по старо изпитано правило, ядовете се трупаха като неизбърсан прах и се наслояваха като годишни времена върху женски паспорт. А Лукреция беше неизменно върху рамото му или в краката му, мъркаше или дълбокомислено мълчеше, мяукаше или просто насищаше битието с повече смисъл и повече котешки косми, което докара алергия на синовете му и особено на жена му с нейните тежки астматични кризи, но той беше по-скоро готов да си отреже лявата ръка с дясната или обратното, защото беше левичар, отколкото да посегне да домашната светиня. А светинята от малко пъргаво търкалце се беше окръглила на голямо, трудно за вдигане търкало, мързеливо и склонно към перманентна дрямка, после сякаш помъдря с възрастта, изтъни се, коремчето й увисна, прибра се и се съсухри, голямото търкало се сви до почти детския си размер, но пъргавостта на бебешката възраст не се върна никога, както и склонността към жизнерадостна дрямка. В последните си месеци Лукреция замени сладките мъркащи сънища с почти философско полубудуване-полумедитиране, наблюдателят би я взел за котешки йог, така съсредоточена изглеждаше в своята си котешка мисъл - мишка ли виждаше, врабче или парче риба, никой не разбра, но може би бе надзърнала преварително чрез виденията си в котешкия рай, за да се увери, че предстоящия път си струва. Домашният й любимец изобщо не забеляза промените, защото за него Лукреция си беше винаги една и съща, едно и също топло и съдбовно присъствие, по-важно от това на жената и двете момчета, вече големи, които си имаха собствен изморителен и някак нервен живот. Когато тя умря, той не можеше да повярва, защото не го беше предвидил. Логично е да очакваш, че една деветнадесетгодишна котка ще умре и той по дедуктивен път беше стигнал до извода, че това един ден ще стане, но все се надяваше, че този ден ще настъпи след цяла вечност.
    Когато тя спря да диша, всички вкъщи се бяха прибрали, като че ли специално за случая. И четиримата бяха до животното в мига, в който изпусна последния си дъх след дълга конвулсия. Жена му с каменно лице се свря в кухнята, синовете не отрониха сълза, не казаха й дума, само той зави като на умряло, защото имаше чувството, че ако не извади ужаса си навън, ще настане всемирна катастрофа. Както виеше, изведнъж видя изуменото лице на жена си в рамката на вратата, беше с кърпа и чиния в ръце, тя бършеше чиния! Бършеше някаква си чиния и го наблюдаваше укоризнено. Той би понесъл всичко друго в ръцете й и най-вече, ако бяха празни, но тя търкаше тази чиния с инатливото упорство на човек на дълга. Тя по начало си беше човек на дълга. Не му беше казвала мила дума откакто се роди вторият им син. Сякаш целият й резервоар от обич беше заявил на всеослушание - аз съм дотук! Две години той страдаше, без да може да проумее каква е тази житейска неправда - мил си и си потребен, докато дадеш на света наследници, след това те отписват и зачеркват, захвърлят и занемаряват като прокъсан пеньоар. Един ден баткото се върна от игра и донесе в шапката си мишката, която по-късно нарекоха Лукреция и животът му се промени. Отново изгря слънцето, отново светнаха всички житейски лампи, отново задуха попътен вятър в мрачното съжителство. Лукреция го разбираше без думи, никога не го гледаше злобно, не му противоречеше, не му се сопваше, не му искаше пари и не му натякваше, че не печели достатъчно. Тя понасяше дори миризмата на спарените му чорапи, нещо, което никой вкъщи по никакъв начин не можеше да понесе, дори и онези калпазани с вечните вонливи маратонки. Той, разбира се, си даваше сметка, че котешкото предимство е в безсловесността - човек може да наговори куп глупости от едното упражняване на езика. Жена му се упражняваше много, а упражненията й бяха не само нескопосани, а и много обидни на моменти. В първите години той се беше опитал да се оправдава, да отвръща на атаката с контраатака, но скоро разбра, че това занимание е напълно безполезно и се отказа. Потъна в мълчание и в галене на котешка козина. Жена му също претърпя промяна. Вместо да глаголничи цветисто, енергично и напоително, премина на тихи съскащи подмятания, полуизречения-полудуми, предъвкани някак през зъби, но той беше сигурен, че тя дори го псува. Беше изтънчена деликатна жена на вид, но душата й беше загрубяла, а езикът - раздвоен, като на змия.
    Понякога си мислеше, че единствената причина да не се разделят, като изключим навика, беше Лукреция. Той веднъж беше подметнал, че ще си я вземе в една чанта и - право при майка си, но жена му се развилня, каза, че Лукреция е точно толкова негова, колкото нейна, че може да вземе всичко друго от тази къща, включително безценните си арогантни синове, които нямат капка благодарност, но Лукреция ще стои тук, където ще остане и тя.
    - Че какво общо имаш ти с Лукреция? - си беше позволил да й каже той. - Нито й купуваш риба, нито я храниш, нито я водиш на доктор, нито я галиш, нито спиш при нея, нито нищо. Нищо. Тя дори бяга като те види.
    - Ще бяга ами, нали постоянно хвърча нанякъде, за да успея да свърша всичко! Ти правиш ли нещо друго, освен да я глезотиш? - и жена му се разфуча както в доброто старо време, когато всички качествени сервизи на достойната му фамилия отидоха на кино покрай разрушителната й ярост. Сега в гарсониерата на майка му имаше само пластмасови чаши и някоя и друга евтина стъклария.
    Така или иначе не стигнаха дотам да дърпат Лукреция - единия за предните, другия за задните лапи. В интерес на истината трябва да се каже, че в определени редки моменти Лукреция се гушкаше на корема на жена му и дори й мъркаше, а той възприемаше предателството болезнено и се чудеше дали астматичната му съпруга не използва някакви магии, за да примамва котката. От жена като нея всичко можеше да се очаква.
    На погребението всички мълчаха. Той изкопа дупката и положи телцето, увито в нова хавлиена кърпа, чаршафче и най-отгоре - одеалце. Жена му понечи да хвърли в гробчето шапката, в която бебето Лукреция беше донесено, но той я спря. Нямаше да позволи тази шапка да бъде заровена. Сухооката фамилия дружно си тръгна след котешкото погребение, а той остана след тях, за да може на воля да си поплаче. Дали тези безсърдечни момчета са от него? Само той ли бе живял с Лукреция? Къде междувременно са били жена му и синовете му, които уж израснаха, дърпайки опашката и мустаците на горкото животинче?
    Беше минал само месец след смъртта на Лукреция, точно рожденият му ден. Както всяка година празникът поразително напомняше помен. Сякаш трябваше да се отпразнува още една безполезна, утрепана година. Мълчащите домашни насядаха пред маса отрупана с полуфабрикати - жена му беше твърде уморена, за да приготвя нещо специално. Разликата: нямаше риба, защото Лукреция обожаваше риба, а и самата Лукреция я нямаше на масата - тя обичаше да се разхожда достолепно по празничната покривка и да подушва всяко ястие, сякаш за да го одобри. Като дойде ред до подаръците, големият стана и отиде до детската. Върна се с шапката в ръце. Кой му позволява да пипа шапката? Големият отвори шапката, тъмносиня на цвят и от нея...изпълзя нещо сиво. Не можеше да повярва на очите си. Пое със силната си лява ръка пухчето, а то моментално замърка. Не им благодари, не каза нищо, стана от масата и си отиде в стаята. Веднага разбра, че котето е мъжко. Нищо, така Лукреция няма да усеща, че е предадена, забравена, заменена, прежалена. Ще го кръсти Тиберий. В тази къща на суров бит и тиха скука трябва да влезе малко Рим, малко императорска празничност. Понечи да целуне Тиберий по длъгнестата муцуна, но малкият го цапардоса безцеремонно по устата, а извитият му нокът се вкопа във вдлъбнатинката под носа. Той усети остра болка, но не се ядоса. По-скоро се изненада, защото последните одрасквания на Лукреция бяха анемични като докосвания с косъм.

* Този разказ е защитен от закона за авторското право. Всяко негово разпространение в електронни и печатни издания, без съгласието на автора, е забранено!