* * *
А бе едно красиво, светло утро
и земятя бе обляна от невинна, дивна красота
и кой ли би помислил, че във тази утрин
едно мъничко сърце завинаги ще спре в една душа.

И защо ли точно в тази дивна и красива утрин
зайчето и таралежа измислиха игра
за една жълтица-да, но и за едно достойнство
да преплуват дълбоката и мътна, зла река.

И тръгват едновременно и устремени
към другата страна отдалечена,
навътре става по-дълбоко и май са вече yморени,
но стискат зъби в мътната река студена.

И черен облак изведнъж небето помрачи
и скри зад себе си невинна светлината,
злокобна, страшна буря се изви
и погуби радостта и красотата.

А реката мътна се разплиска
и с лекота уби надеждата в душите
и двете животинчета уплашени
спасението търсеха с очите.

Таралежът стигна пръв до камък и се хвана,
а реката зайчето избута по-встрани,
надеждата умираше, страхът по-силен стана
и то протегна лапичка със молещи очи.

Но нали, ако таралежът зайчето спаси,
състезанието щеше да загуби,
не подаде лапа, не помогна и уви
зайчето се в мътните води изгуби.

Беше надалеко от брега
и никой тази грозна гледка не видя,
така спечели таралежът в мътните води
...................
...но някъде в сърцето сякаш нещичко боли...

Спечелено достойнство и пари
и някаква си гордост, слава,
но щастието няма го уви,
защото болката завинаги остава...