|
* * * А знаеш ли- боли...боли, когато си така далеко, когато всичко (уж твое), всъщност е чуждо и се необичана, неискана, ненужна. И знаеш ли- аз знам какво е да живееш сам със спомени, надежди и мечти, а в очите ти да се превръща всичко в поредните отронени сълзи. И плача... Плача, защото вътре в мене боли и родината виждам само насън, само за миг, а викам я, искам я, търся я, но уви- нечут си остава самотният вик. А тука всичко е чуждо, безлично и тоя хляб ми горчи, и слънцето сутрин е даже различно, а как боли, повярвай, боли... И страх ме е, защото сутрин уж грее, а всъщност мълчи и чувствам го чуждо, не мое, далечно, само една рана по-силно горчи, че пак сама оставам си вечер. А знаеш ли-трудно е, когато искаш сълзите да спреш, но си далеко, уви, невъзможно е..., защото най-близкото остава вечен копнеж. И копнежът неканен превръща се в прах, защото знам, че съм твърде далече и си мисля за вкъщи, но ме е страх да не се превърне самотата във вечност... |