· Свещеният сметач ·

Тош
·АДА·
Роман


17.



    "Пиу-пиу, п-и-и-и-и-и, дзън!" - започна ведро записът, олицетворяващ гласа на асансьора, и завърши с причудливо смесване на хармонични, приятно извиващи се, звуци.
    "Създателите на АТ-1 поздравяват своите потребители за познанията им по управление. В тяхна чест ще бъде направено изключение от правилника и вратата ще се отвори."
    Много яки и дебели титаниеви езици зловещо издрънчаха, ознаменувайки освобождаването на пътниците за Ада от клетката. Девойката бутна тежката врата, която бавно разкри, пред зяпналия Емил, гледка към добре осветен коридор с мраморен под на черно-бели квадрати.
- Инженерите са мои хора. - смигна дяволито Ана и излезе от кабината.
    Коридорът пред тях бе със сечение на правоъгълник, широк колкото в болница и висок към три човешки средни ръста. Дясната стена бе блестящо черна, а лявата - бяла, с едва забележими огледални свойства. Подът бе съвършено излъскан и блестеше, може би защото редиците с луминисцентни лампи, строени над него, пръскаха чувствително по-ярка светлина, отколкото светлинните маркучи в асансьора; това принуди двамата пътници да мижат известно време, докато зрението им привикне с повишената осветеност.
- Първо беше безкрайна стена, сега безкраен коридор... - отбеляза Емил, докато си мислеше.
    "Безкрайността е привлекателна прелъстителна красавица за астрономи, математици, физици и глупаци, които копнеят да не съществува край... В края на краищата, в края няма нищо лошо. Има просто нищо. Нито добро, нито лошо..."
    Дълбочината на мраморния, черно-бял тунел породи мисли за безкрайност и в съзнанието на Ана.
    "Безкраен коридор... Защо да е безкраен? И защо преддверието на Ада да е било безкрайно? Въз основа на какво допуснах, че е безкрайно? Опирам се на краткото си откъслечено възприятие. Виждала съм малка частичка от всичко, и чрез нея си правя изводи за цялото... Ако то е устроено толкова просто, че частичката, която познавам, да се повтаря навсякъде, тогава предположението ми може би е било вярно. Но ако частицата, която ми е известна, не се повтаря навсякъде? Ако съм се заблудила и търся безкрайността, затова сама я намирам навсякъде; моето навсякъде значи ли безкрайно навсякъде?
    Зная колко е лесно да заблудиш човек, че вижда и разбира безкрайността. Учителите по математика се мислят за майстори на този номер, като разказват увлекателно и омайващо на своите ученици за естествените числа и ги убеждават, че можеш да прибавиш към всяко число единица, после още една единица, и още една единица... - така, колкото пъти си искаш - до "безкрайност"... "Естествените числа са пример за безкрайна числова редица" - твърдеше учителят ми... После разбрах, че множеството от стойности на всяка функция може да се разложи на безкраен брой безкрайно къси области, в които промяната е безкрайно малка... И в двете залъгалки има истина, но математиците допускат принципна грешка, която я затъмнява. Образуването на нови естествени числа, например, е безкраен цикъл: въртележка, която се върти ли върти и минава през едни и същи точки, наречени "начало" и "край": прибавяне на единица, получаване на ново число; прибавяне на единица, получаване на следващо число и т.н. Именно в тези две важни точки се състои заблудата, защото за да опишеш безкрайност в пълния й смисъл, ти трябва друга безкрайност, а математиците не правят друго освен да отбиват номера с прости крайни формули. Те включват формулите за "безкрайност" в цикли без изход и създават не безкрайност, а "безизходица". Съгласна съм, понякога сравнението е добро за този, който не търси истината надълбоко и се задоволява с общите усещания, които изпитва при мисълта и за безизходица, и за безкрайност. Дори и да създава същите усещания обаче, "безкрайният" цикъл, т.е. безизходицата, на която незаслужено е поставено име "безкрайност", не е равнозначно на безкрайността - цикъл без начало и без край. Което значи, че безкрайността не е цикъл, защото цикълът, дори и да няма изход, не може да бъде безкраен; той задължително има вход и същността му е в повторението... Но ако има повторение, следователно има и начало, и край, които да отбелязват кога е свършило предното завъртане и кога ще започне следващото... Безкрайно, може би, би могло да бъде само времето, което ръководи въртенето на циклите и повторенията им; безкрайно за нас, защото нас ни е имало едва след него и не сме били свидетели на началото му. Ако то няма и край, то бихме могли да наричаме и циклите в него безкрайни, макар че от това, че са цикли, следва че не са безкрайни... Ако времето спре, въртележките също ще спрат да се въртят... Жалко, че никога не бихме могли да знаем дали времето няма да спре, защото ако спре, вече нищо няма да знаем... Избрахме си служебен адрес от девет светещи лампички. Служебен ли е в действителност? Може би е служебен, и една от службите му е да покаже безкрайността; или пък е създаден с цел да заблуди податливите на внушения, че е безкраен? Може би не е служебен, а просто пътят към местоназначението ни е дълъг?"
- Откъде си сигурен, че е безкраен? - попита риторично Ана.
- Не съм сигурен, но ми прилича на безкраен.
- Да, но едва ли е. Със сигурност знаем само, че продължава в права посока достатъчно дълго, така че размерът на сечението му да достигне видим размер на границите на възможностите на зрението ни да различи две точки.
- Права си. Дано да си права... Ако не си права, ни остава да се върнем в асансьора...
    Да се върнат, само дето много яките дебели титаниеви езици изщракаха по-смразяващо от първия път.


18.



- Брей, наистина било асансьор! - възкликна, със страхлива възбуда, мъжлето, като зърна прозрачното копче, с което мъжагата си играеше на ритъм. Добави. - Знам, че съм обречен. Кажи ми поне, моля ти се, на какво съм обречен...
    Мъжагата се ослуша и каза.
- Не знам, че си обречен.
- Хайде, моля ти се, разправяй се с мен и да свършва, каквото има да се свършва...
- Няма.
- Не ме измъчвай, умолявам те!
- Не обичам разправиите.
    "Ей, Тичко, Тичко; какъв глупак си, Тичко."
- Наистина ли не си като онези с каишите?!
- Колко пъти да ти го казвам?!
- Слава Богу... Направо се бях се отписал. Помниш ли онзи с метлата, пред правоъгълника, дето те попита дали си "педалчето"?
- Да.
- Не си педалче, нали?
    Да е педалче? "Ах-а-а-а-а..." - подсмихна се мъжагата.
- Не съм.
- Ако знаеш какво си мислех, че ще правиш с мен...
- Стига глупости де!
    Мъжлето подскочи, но изпита същата радост, както когато изпреварваше най-опасния си съперник в последните метри преди края на беговото разстояние и спечели тлъстия бас, на който се бе хванал с него.
- Отдъхнах си... - въздъхна Тичко. - Колко време ще се движи асансьорът? Във висока сграда ли се намираме?
    Мъжагата застина, за да прецени възможно най-точно.
- Някоя-друга минута.
- Сивата стена да не би да е била супермодерен ултрависок небостъргач; като  оня, дето го даваха по телевизията? Никога не съм се качвал на небостъргач! Тоя колко етажен е?
    Мъжагата преброи на ум: местоназначението се задаваше с единадесет светещи или несветещи въображаеми светодиодчета, следователно етажите са:
- Две на единайста.
- Какво? - измуча мъжлето, защото не си падаше по вдигането на степени, нито по двоичната бройна система, за която само бе чувал; беше нещо във връзка с изчислителните машини; но какво точно беше?
    "Самотният бегач на дълги разстояния", "Камъкът от Сутра", - припомни си мъжагата.
- 2048 етажа. - произнесе на разбираем език той.
- Леле! Какво е това чудо бе?! Цяла планина бе! Леле!
- Не е точно планина и не е едно чудо. Много небостъргачи, блокове и други сгради. Донякъде е планина, защото е разпростряно на голяма площ. - поотвори на приказки мъжагата, но бързо се затвори, защото съобрази, че има кой да обяснява вместо него.

Та-та-та, ти-ти, та-та-ти-та, ти-та-та, т-а-а-а-а-а, та-ти-та, т-а-а-а-а-а, ти-ти-ти-ти, та-та-та, т-а-а-а-а-а.

    "Избрахте образователна програма за устройството на АТ-11. Ако искате да я смените или да си я пуснете отново, знаете какво да сторите. Приятно гледане."
    Светлината, бликаща от тавана, угасна; а стената, в дълбочината, се превърна в платно пред прожекционен апарат, върху което блесна добре подсладена красавица, - напъхала се в средата на асансьорното равнище - с къса блузка и голо пъпче.
    "Уважаеми пътници, асансьорът, в който имате честта да се возите, е вторият най-голям в целия Ад. Най-блестящите асансьоростроители на всички времена го нарекоха "Асансьор товарен едно едно", или накратко АТ-11, защото той е вторият първенец на асансьорите в Ада."
    Камерата се завъртя на полукръг надясно, за да срещне очите, лицето и гърдите на друга говорителка с друго, приятно и звънливо гласче.
    "АТ-11 притежава най-хитроумните средства за управление на асансьори в Ада, има втора най-висока товароподемност, второ най-бързо ускорение и втора най-голяма трайност, продължаваща цяла вечност. АТ-11 е второто най-посещавано и най-използвано превозно средство на всички времена. В досегашната си, вечна история той е пренесъл милиарди души, като склонността е броят непрекъснато и безкрайно ускорително да нараства."
    Говорителката направи нежно движение с дясната си ръка без ръкави, като да врътне камерата обратно към колежката си. На камерата й стана приятно, че я докосва такава хубавица, и послушно обърна окото си към първата красавица, с надеждата да получи ласка и от нея.
    "На най-ниско ниво управлението е двоично с времево кодиране. Чрез съчетание на различни промеждутъци между натисканията на копчето и различна продължителност на задържането му натиснато могат да бъдат въведени всякакви данни и поръчения към АТ-11."
    Камерата се отдръпна леко назад, за да хване по-добре говорителката, която грациозно се разходи до лявата стена и постави дясната си ръка върху облицовката. Ръката се уголеми в близък план, за да стане видим особения начин, по който пръстчетата галят стената. Красавицата обясни.
    "Така се извиква пултът за управление."
    От стената порасна прозрачно копче; след кратко прекъсване за осмисляне, думата отново бе дадена на втората говорителка.
    "Благодарение на пулта сега сте с нас. Навярно не всички обаче са виждали лично или знаят как става работата, затова ще ви я покажем. За удобство при описването на действията с копчето ще използваме звукоподражателни съкращения. "Та" означава натискане, задържане и отпускане; "ти" - натискане и три пъти по-кратко задържане, отколкото "та". "Т-а-а-а-а" и "т-и-и-и-и" означават задържане на натиснато копче толкова дълго, колкото трае акането или икането."
    Първата говорителка показа как върхът на пръста трябва любвеобилно да гали копчето и да се отдръпва отсечено или плавно, в зависимост от въвежданото съобщение.
    Тичко загледа говорителките от пръв поглед, - особено първата, която притежаваше удивително съвършени черти на лицето - но се разочарова от темата на предаването; най-вече му дотегна да се звери във фината ръчица на едната от хубавиците - как натиска и отпуска прозрачно копче; или може би по-скучно му беше да слуша гласа на другата, който нарежда как да запишеш в двоична бройна система не знам си какво; как да въведеш поръчение за преместване на не знам си кой етаж; как да извикаш еди-кой си клон от забавната програма...

    "Функцията:

    та-та-та, ти-ти, та-та, ти-ти-ти, т-а-а-а-а-а, ти, т-и-и-и-и-и, ти-та-ти-та-ти-та

    служи за задаване на местоназначението първи етаж и отправяне към него без излишно протакане; но в случай, че ви се протака, може да завършите кодовата комбинация не с

    ти-та-ти-та-ти-та

    а с поръчката за гледане на забавни програми преди тръгването:
та-т-и-и-и-и-та-ти-та

    последвана от избраното от вас предаване."

    С "тати" и "тити" стигнаха до 19-тата команда, която натрупа толкова скука у Тичко, че дотежението се изкачи до гушата му и преля през устата.
- Може ли да смениш канала?
    Мъжагата знаеше наизуст всички команди - с изключение на една, за която сега бе забравил, че не я знае - и бе пуснал образователната програма за да се образова и мъжлето; но като не ще - ако ще. Насила хубост не става. А'маха!

    т-а-а-а-а ти-та ти-та

    Фината женска ръка до копчето се загуби в почернялото дъно на асансьорната кабина, което набързо, след последното татитане, загуби свойствата си на прожекционно платно.
- Какво друго дават? - продължи мъжлето, след като се отнесе, за миг, в младежки спомени.


* * *

    Тичко се бе разположил, нашироко, на бяла пластмасова маса с червена покривка и, с наслада, смучеше червеникаво-кафява газирана напитка през сламка. Около него бяха насядали негови съученици, а на съседните маси се мяркаха още съученици, съученички и съучилищнички. Някои - ох-о-о-о-о - много готини момичета. Други - не чак толкова готини.
    Слънцето напичаше, но бе ранна пролет и малко хладничко, затова Тичко и приятелите му на масата се бяха увили с якета и пуловери. Известна друга бройка от посетителките в кафенето обаче изглежда се бе калявала дългогодишно  да преживява при ниски температури без дрехи, и щедро даряваше разголените си бедра на ласките на гъделичкащите лъчи и на щипещия, влажната кожа, вятър.
- Ти-ти-ти, та-та-та, ти-ти-ти? - изтитика въпросително съученикът със слънчеви очила, окачени на домашно плетен вълнен пуловер, под който не прозираше купешки памучен потник, но вероятно имаше.
- Та-ти-ти, та-та-та, та-та, ти-та, та, ти, та-ти! - отговори момчето, навлечено с вносно черно шушлеково яке.
    Този с раницата, сложена да спинка в скута му, изпъна устни, под дйствието на репликите на приятелите си, и също си каза думата.
- Ти-ти-ти; та-та-ти, та-та-та, ти-та-та, та-та-та-ти, ти-ти, та-ти-та-ти, ти-та!(1)
    Тримата се разкикотиха и задружно заминаха към барчето, за да си купят нещо за хапване, докато Тичко се блещеше и умуваше какво ли смешно са си изтитикали. Само една самотна девойка по дънки, - явно тя не се бе калявала да моржува - седнала зад гърба на спортното яке на Тичко, тихо изрази чувство на съпричастна забава от дочутия игрив момчешки разговор. Девойката изчака тримата да влязат в закритата част на кафенето и да поръчат, след което ги последва.
    Вътре бе по-ненаселено отколкото навън. Само две навлечени дългокоси момиченца от първи курс, които по-големите наричаха "зайкини", бъбреха на една маса, а две момчета от втори курс, носещи гордото звание "зелки", обсъждаха как е завършило вчерашното "суперфутболно" дерби.
    Тримата татитикащи младежи чакаха да им направят сандвичите, когато на бара се зададе девойката, също за да си купи обедка.
- И за мен с доматен сос, но без горчица. - заръча тя, докато очите й се смееха на момчетата.
    Това с тъмните очила, окачени на пуловера, по невероятна "случайност" се бе оказал тъкмо до момичето; той бе искрено впечатлен и срещна погледа му, който боязливо търсеше неговия.
- И ти ли си на курса по радизъм? - попита неуверено момчето, въпреки че знаеше отговора, защото курсът беше само за момчета; искаше му се да я вижда и там, и, ако може, навсякъде.
- Не съм. - отговори то, докато в душата му се бореха два стремежа: да гледа момчето в зениците; и да гледа накъдето и да е, само не натам.
- Аз съм Иван. - усмихна се, след кратка пауза, момчето и подаде ръка за здрависване.
- Ан... Антоанета, приятно ми е. - засмя се срамежливо момичето и отвърна на поздрава.
    Какви врати може да отвори някакво си та-ти-та-ти... - мислеше си Тичко. - Ваньо и Тони се заглеждаха отдавна, но имаха лошия късмет да бъдат участници в най-завързаното положение: плахо момче и стеснително момиче. Ако не беше тати-титито, знае ли се дали щеше да се намери свързващ съобщителен проводник между тях, че да се запознаят... А после толкова се обичаха...

* * *

    Мъжагата изказа отговора си чрез пръстова гимнастика с копчето от пулта за управление: "т-а-а-а-а та-ти-та та-та", което на езика на АТ-11 бе равносилно на шарени черги, фойерверки и калейдоскопични префърцунени пърстроцветни чудесии да се връткат върху стената в дълбочината.

(1)
Младежите използват кирилската морзова азбука, където "ти" значи "точка" (къс знак), а "та" - тире (дълъг знак).

- Сос?
- Доматен!
- С горчица!


19.



    Докато броеше мехурчетата в чашата с газирана напитка, Пешо мислено си бе пуснал запис на нейната най-нова реклама:

    Огромна тлъста, пълна; бавно въртяща се, пластмасова прозрачна бутилка с шарен етикет, до която се изписва: "Това е..." и изведнъж всичко изчезва, защото, не щеш ли, колегата Тошо - по-рошав от Пешо; на видима възраст колкото него - безцеремонно пръсва мехура на замечтанието на връстника си с мек ритник по изпречилата му се, насреща, врата.

- Минтел пускат петия Петак на 5.55 Гигахерца! Гледайте какво чудо! Завъртя ми главата от възторг!
    "Петак"-ът бе най-известният свръхбърз хиперусъвършенстван микропроцесор за настолни малки и големи лични изчислителни машини в Ада. Петата версия бе достигнала до 99-разреда и изпълняваше по 19 инструкции наведнъж, без оглед дали са с плаваща запетая или със засушена точка; освен това, като суперизгодна добавка клиентът получаваше талон за намаление при покупка на тиган, тенджера или микровълнова фурна без предавател, защото машината имаше възможност да работи като нагревателна плоча, размер "микро", за обикновена печка тип "Радовец"; и като микровълнов предавател.
    Гошо, за миг, забави скорострелното блъскане по клавишите; изсумтя гневно и продължи да трака, като картечница, по злощастните копчета.
- Шемет! Деветнайсет действия за един такт! Теоретична върхова производителност 105 милиарда сметки в секунда! За едно премигване на изнервен човек пресмята "пи" до 69999-тия знак, докато в същото време можеш да играеш на "Трус 4" с всички подробности, без никакво насичане! 339 милиона транзистора, произведени по 0.069 микронна тройносмесена технология: силиций върху изолатор, биполярен допълнен метал-окис-полупровдник и силиций върху сапфир. Мамата си трака!
    Викаше ли викаше развълнуваният Тошо, ръкомахаше с новия брой на вестник "Транспютри" и се тресеше от възхищение; а програмистът, на когото бяха прекъснали въображаемото рекламонаблюдение, сдъвкваше предпоследното парче
от вкусната, сладка, приятно ухаеща, негова любима изкусителна каково-млечна "Кума Лиса" и си мислеше.
    "Добра новина е, че излиза Петак Пети. Тия данни обаче, кажи-речи, ги знаехме откакто Минтел рекламираха бъдещото си творение преди два годишни всеадски срока, когато пускаха първия четвърти Петак... И какво ни грее? Само да се ядосваме какви чудеса има по света, докато душевадците ни вадят клетите души."
    Тошо пристъпяше към Пешо - който вече преглъщаше предпоследното парче на шоколадчето си.
- Пише, че първите 999 бройки са с отключени врати за пържене и всеки, купил си от тях, ще получи по 440 мегахерца напълно безплатно заедно с тиган или казан (по избор) и петлитрова (двайсет, ако избереш казан) бутилка Казанско, три пъти рафинирано, първокласно олио!
    "Тошо бе, намери кога да говориш за Петия Петак, да му се не види." - продължи да си мисли Пешо, - "И нямаш мяра, мама му стара." - предчувствайки, че картечницата на колегата Гошо ще започне да стреля с други патрони.
    Гошо бутна посивялата, някога бяла, клавиатура; обърна се толкова рязко, че за малко не се сецна, и изригна.
- Нямаш ли си друга работа, а си дошъл да ми вдигаш кръвното?! За петорни петаци ми говориш, като че ли не знаеш, че в тая дупка едва връзваме прости двойки, тройки и четворки!? Не те ли е срам? Не е достатъчно, че се мъчим с тия бараки, а той, нахалникът, дошъл да дразни с най-новите свръхбързи превъзходноусъвършенствани машини?! - изстреля Гошо и остави пауза, за да могат учениците да схванат урока.
    Пешо издърпа последното парченце "Кума Лиса", което лукаво се скатаваше в ъгълчето на съвършено гладкия станиол и го поднесе към покафевялата си лакома, подхилкваща се, устичка; а урокът на Гошо продължи със следващата точка.
- Изчислихте ли "пи" до шест милиарда сто петдесет и седмия знак, както наредиха душевадците? А!? А-а-а-а-а-а! Вие по-младите глаголари все се мислите за специални; вие все сте най-знаещите и най-можещите. Нали бе?!
    Тошо вече бе свикнал да се сепва от гневните словесни обстрели в стил бай Гошо, така че прие леко поредното.
- Да. - отвърна с хладнокръвна ирония той.
- И отговаря! - гръмна Гошо и задири подкрепа в лицето на примляскващия, с наслада, Пешо, който бе връстник на Тошо, но малко по-улегнал в духовно-нравствено-морално-етично-възпитателно-личностно отношение. Доволната физиономия и пълната му уста пееха в хор, че той няма намерение да мине на страната на ядосания старши програмист.
- Ти пък що мълчиш като пукал бе?! Да не би да го защитаваш!? И ти ли бе? Аман от вас; млади глаголари, с млади глаголари недни!


20.



"От една клетка, в друга..." - помисли си Емил и усети как хладната тръпка на отчаянието заледява душата и смръщва веждите и устните му. -
- Ще опитам да я отворя... - рече, сломен, той.
    "От една клетка на паметта, в друга..." - помисли си Ана. Тя се боеше, че ще бъде невъзможно да отворят вратата, имайки предвид поведението на обкръжаващата ги действителност до момента.
- Ще ти помогна. - рече тя.
- Няма смисъл да ми помагаш. "Мога и сам да разбера, че е безнадеждно залостена."
    Емил се озъби на сребристата, огледално излъскана врата, в която се оглеждаше и приятелката му, и яростно задърпа пръстеновидната хватка, помагайки си с неголямата тежест на тялото, отпуснато назад за допълнителна теглителна сила. Борбата се оказа безсмислена - вратата не мърдаше дори на половин косъм. Хватката обаче, малко по малко, поддаваше, и накрая се отскубна от основата си. Под действието на собственото си усилие Емил полетя назад, стиснал дръжката в ръце, и се хлъзна, по гръб, на пода пред Ана. Тя не опита да го хване, защото знаеше, че няма да успее да удържи тежестта му; а ако бе посегнала, и двамата щяха да паднат, без тя да допринесе с кой знае какво той да не падне лошо, ако полетът му клонеше към лошо падане. А може би би било хубаво да паднат заедно, дори да е имало опасност и двамата да се наранят?
- Добре ли си?
- Нищо ми няма, ако не броим, че усещам признаци на вбесяване. - с безпомощна интонация проплака Емил.
    Плаха безкрайностна безпомощност блъскаше по вратите на съзнанието и на Ана, но нейното бе по-силно.
- Нали... Нали... Нали сме двамата? - потърси преграждения срещу нея тя, и подаде ръка на Емил, за да му помогне да стане.
    Младежът се насили да се усмихне.
- Ти си единственото, заради което момче като мен намира смисъл да се изправи пред безкрайния черно-бял коридор без изход, вместо да потъне в мрака на черната му половина...
    Девойката се усмихна горчиво и сложи ръка на рамото на младежа.
- Ще намерим изход. Няма начин да не успеем. Занимавал ли си се с Физика на вратите, входовете и изходите?
- Май че не. - постоплен, от ръката и усмивката й, отвърна отчаяният Емил.
- Според един от принципите й, ако има вход, то задължително има и изход, защото ако влезеш през входа, то той се превръща в изход.
- Но този вход вече не е изход...
- Човек никога не бива да бъде уверен в лошите си предчувствия. Колкото и показания за зле отиващите си предчувствия да притежаваме, винаги трябва да вярваме, че грешим, защото нищо не се знае със сигурност, докато не се случи.
- Красива неизпълнима надежда...
- Защо? Загубиш ли вярата в благополучния завършек, губиш и сили да се бориш за постигането му. Трябва да вярваш, дори да си в най-безизходното положение.
- Защото в безизходицата нямаш друг избор...
- Виж мен - аз съм уверена, че ще намерим изход от тук! А ти не си - значи има избор.
- Радвам се, че ти си уверена, защото си едничката ми надежда... Не вярата, че ще намерим изход...
- Още дори не сме тръгнали да го търсим. Стегни се! Провесил си нос и още малко ще заплачеш, без да си направил усилие да се увериш, че има за какво да го правиш. Не се ли... Не бива да изглеждаш така пред мен.
- Не бива... - призна си провесилият нос. - Защото момчетата не плачат, нали?
Не плачат тези, които не ги боли толкова, че слъзните им жлези да се задействат и да започнат да изливат скръбта през сълзите... Онази горила с плакатите сигурно никога не би се опечалила толкова, ако ще да се намираше не в началото, а по средата на безкраен коридор...
- Онази горила беше дивак, а гърдите му бяха по-големи отколкото на някои жени. Сбъркал е върху какви полови белези да наблегне, защото се мисли за мъжкар, а не за мъж.
- Аз не съм "мъж", а такъв, какъвто съм. Когато съм тъжен малко повече, отколкото сега, плача, защото ми се плаче. Не знам защо... Сълзите текат по собствена воля - не защото искам или не искам... Знам, те са отрицателен показател пред другите; може би пред теб. За скапано съжаление нямам проклетата им схема на действие, нито имам представа на какви точно принципи работят; а дори и да имах, едва ли бих могъл да ги променя така, че да намаля чувствителността им... - издекламира момчето.
- Сълзите не са отрицателен показател. Не исках да те засегна, а да те убедя да не си тъжен сега. Имаш мен до теб?! - настоя Ана и прегърна Емил, който постигна една от основните цели на поведението си, макар да не го съзнаваше.
- Страх ме е, че те срещнах тук и че се намираме в положение, в което от едната страна сме в задънен коридор без изход, а от другата - пред безкрайността...
- Колко пъти да ти казвам да ми се довериш?! Сигурна съм, че коридорът не е безкраен и ще намерим изход.
- Добре де, ще намерим изход. - съгласи се Емил и отново призна пред себе си, че Ана умее да го успокоява, каквото и да му говори. - Първото, което ми хрумна, като отвори вратата на асансьора, беше че се намираме в болница. - той взе да връща нормалния си облик.
- Имаш право, че прилича на някои болници, но черно-белите, блестящо излъскани, стени ми се струват пресилено кичозни за такава... - намигна Ана.
- Да... - подсмихна се, под мустак, отчаяният младеж. - Играеш ли шах? - второто, което му мина през ум, при вида на карирания под.
- Интересна игра, но малко омръзва.
- С кои фигури ще играеш? - попита Емил.
- Все едно.
- Тогава най-добре да хвърляме жребий.
- Добра идея.
    Емил заровичка във вътрешния джоб на якето си и имаше късмета да открие в него цяло богатство от сребристи 20 стотинки. Заподхвърля ги, за да въведе монетата в работен режим.
    Първият от пробните опити излезе ези. И вторият, и третият, и четвъртият;... и десетият път.
- Пада се все ези! Жребият няма да е честен така.
- Не се пада все ези, а само десет пъти. Дай на мен.
    Ръката на Ана метна стотинката: ези. И пак: ези. Още веднъж: ези. С другата ръка: ези. Отново: ези. Така, че да се търкулне по пода: ези. Пак да падне на пода: ези.
- Попаднали сме във вероятностно-изродена област от времепространството. - заключи тя.
- Седемнайсет езита поред... Досега съм хвърлял шест, най-много седем, но седемнайсет не съм виждал никога през живота си... Осемнайстото може да се случи тура.
    Осемнайстият път бе опит на Емил така, че монетата да се успокои на пода: ези.
- Имам лошо предчувствие. - рече той.
- И аз.
- Какво е твоето?
- Ти първи каза.
- Но ти си момиче; отстъпвам ти правото.
- Затова трябва да ме послушаш.
- Боя се, че сме близо до безкрайността. Може би коридорът е така устроен, че за да се получи статистически най-вероятното разпределение между събитията, е необходимо да се случат наистина безкраен брой събития. Преди броят да достигне безкрайност, е възможно да се случва само едното от събитията, а след като броят на едното от двете събития достигне безкрайност, започва да се сбъдва само второто.
- Може би имаш право, но според мен допирът с безкрайността би трябвало да предизвика друг вид израждане: "ези"-то и "тура"-та да се редуват съвършено съгласувано: ези, тура, ези, тура...; или огледалното му: тура, ези, тура, ези; защото средностатистическото разпределение на събитията би трябвало да бъде най-равномерното във вселената.
- Какво според теб, тогава, може да представлява аномалията, която наблюдаваме? - Емил хвърли още веднъж стотинката и я улови в дясната си ръка: ези.
- Може би не се намираме близо до безкрайността, а до крайността. Събитията тук са крайни и напълно предвидими.
- Събитията навсякъде са напълно предвидими.
- Но трябва да познаваш и владееш предпоставките в подробности, до които целенасочено си създаден да не можеш да достигнеш. А тук, ако имаме смелостта да направим толкова силно обобщение от една стотинка, - Ана я взе от Емил, подхвърли я, и с периферното си зрение отчете, че пак се е паднало ези. - може би съществува клас от събития, които са предвидими с вероятност едно и могат да бъдат предсказани чрез постижимите от нашето разбиране предпоставки.
Помниш ли в какво положение се намираше монетата, когато я хвърли за първи път в коридора?
- Тура.
- Сигурен ли си?
- Виждам го като на снимка.
- А какво се падна след първото хвърляне?
- Ези; вече към двайсет пъти...
- Следователно първото събитие е било в съгласие със статистическото разпределение - от тура е станало ези. После вероятностното израждане е предизвикало повторение на първата случка, която е спазвала законите на случайността.


21.



- От дете съм си мечтал да летя с метла! - изчурулика Тичко, грабна една от двете метли, облегнати на лявата стена, възседна я и заподскача из равнището като момченце, което си пее:

Имаме си кончета от върбови клончета! (2)
Леви-десни, леви-десни ще вървим напред! (2)

    Широкоплещестият изгледа ездача, от горе до долу, дръпна втората метла и бавно я придвижи пред очите си за оглед, - от единия край до другия - въртейки я около надлъжната ос. Не откри каквото търсеше и застина за няколко секунди.
- С коя от двете летеше онзи? - попита момченцето; още не бе успяло да се задъха от лудуване. - Да не би да е тая, дето я държиш?
    Мъжагата внимателно разроши перата, с които се мете, а после отново замръзна неподвижно.
- Моята тъпа метла не ще да лети. Дай да пробвам твоята!

    Той се бе вглъбил в мислите си и не го чуваше:

    Известно е, че всяка машина се включва по някакъв начин; тази не изглежда да има никакво копче нито по дървената си дръжка, нито в перата си, но след като онзи летеше с нея, - широкоплещестият бе хванал същата, която метачът показваше в работещо състояние - значи би трябвало някак си да се управлява. Възможно ли е да са осъществили кормило, ръководено с мисълта? Не е изключено, но в такъв случай вероятно ще е необходимо съзнанието на бъдещия летец да мине през специално обучение, чрез което да настрои вълните си на честотата на метлата; добре, но продавачът не спомена нищо такова. Ворочем той не спомена почти нищо...
    Или пък метлата сама усеща желанието на ездача, като изследва мисловните сигнали от тялото, което е във физически допир с дръжката? И може би е нужно известно време за приспособяване, за да може устройството да изучи как работи съзнанието на притежателя му, и да се настрои към неговите мозъчни вълни?
    Широкоплещестият се приготви да скърши метлата върху бедрото си.
- Не я чупи! Дай поне да я пробвам! Мен може да ме хареса! - възпротиви се палавникът.
    Мъжагата бе застанал на един крак - левия - и бе вдигнал десния в положение "готов да счупя дебела и здрава пръчка с помощта на якото си, твърдо като камък, бедро"; беше се вкаменил за пет секунди и шест десети, след които се съживи и отново зае нормална стойка с два опорни крака на земята.
- Какво ти става? Защо искаше да я счупиш?
- Трябва да разберем как работи.
- И затова трябва да я разцепиш на две?!
- Трябва да видим как е устроена.
- Стига бе? После ти ли ще я поправяш?
- Не.
- Вярно, щом на входа продават метли, там където ходим сигурно ще има и техническа поддръжка. А пари имаш ли?
- Не.
- Няма нищо - и метлите ги взехме безплатно. Но не е хубаво да се чупят неща!
- Имаме две метли. Ще счупя едната, ще видим как работи, и ще можем да използваме втората.
- Човек може да се научи да си служи с нещо и без да го чупи...
- Понякога. В случая не виждам как.
- Ами ако счупиш метлата и не разбереш как работи?
- Нищо. Така или иначе не можем да летим с нея.
- Можем да я използваме за нещо друго!
- Метлата не загубва способността си да мете когато дръжката й е счупена, защото действието "метене" се извършва чрез свойствата на опашката с пера, която нямах намерени да скършвам, засега.
- Как го каза?! И какво очакваш да има в дървена дръжка на метла?
- Електроника. Антигравитационен завихрящ реактивен генератор. Може би тласъчен ускорител на комплексноспрегнати времепространствени зердонни субквантови частици с вълново-честотна зависимост. И, разбира се, батерии.
- Стига бе!? "Субквантови зердонни дъра-бъра частици" в някаква си метла!? Да не си изкукуригал?
- Всяка машина следва правилата, наложени от законите на вселената, в която изпълнява функциите си.
- Дрън-дрън. Не си ли чувал за вълшебство?
- Чувал съм.
- Виждал ли си?
- Да. По филмите.
- И не ти ли мина през ума, че метлите могат да се движат не само чрез антигравитация или "вълнови кваркови субйони", а с най-обикновена магия?
- Не.
- Затова не ще да лети твоята! Трябва първо да повярваш! А ако ми подметнеш защо не лети моята ще ти кажа, че... Тя не ще, защото... защото е инат!
- Машина със сложността на летяща метла, която се управлява с мисъл - както се случва според представите за вълшебство - би изисквала изключително сложно устроен свят, в който съществуват особени частици вещество и полета, които могат прецизно да управляват, целенасочено и съгласувано, други области от света, отдалечени на многократно надвишаващи размерите на частицата разстояния. Би било необходимо да съществуват високоскоростни - скрити и невлияещи пряко на околните събития - шини за предаване на данни на големи разстояния между твърде сложни частици и полета.
- Та какво казваше? - облещи се Тичко.
- Трябва да съществуват допълнителни - неявни и недосегаеми от повечето части на вселената, и достъпни само на определени специални части - пътища за взаимодействие между частите на вселената, и отделните особености да имат проявления по много начини и на различни времепространствени координати. Това е като да пъхнеш ръката си в процеп в стената, а тя да се покаже от тавана - тогава или нещо трябва мигновено да пренесе описанието на ръката ти от стената към тавана, или ръката ти трябва непрекъснато да има изображение и на тавана; или да поставиш камъче на място, определено с точност до един диаметър на камъчето, и тъкмо това действие да накара огромна сграда, намираща се на хиляди километри и напълно стабилна дотогава, да рухне, без да има "научно обяснение", т.е. причината да бъде следствие на неизвстни, досега, закони. За да са възможни такива неща, е необходимо изключително сложна разумна система за наблюдение и управление, която да следи цялата вселена за специални действия - като поставянето на камъчето - и да задейства определени непредвидими - въз основа на наличната вътрешна информация - събития в случай че забележи изпълнението на такива особени действия.
- Искаш да кажеш, че за да съществуват вълшебства, е необходимо вселената да бъде мислещо същество? Че тя си е? Не си ли чувал за Господ? Той може всичко. Той трябва да ме е пратил тук...
    Тичко сведе смирено глава.
- Може всичко, но не прави всичко, защото ако се случваше всичко, значи се случва нищо, защото не е определено кое от всичкото се случва. Случването е определяне на някое от всичките неща, които могат да се случат, но не се случват, защото вече се е случило точно определено от тях. Предполагам, че и ти си мислиш, че можеш да правиш всичко, което си поискаш, въпреки че това е обикновена заблуда.
- Аз си мисля, че с тия словозаврънкулковщини не успя да ме разубедиш, че метлите не са вълшебни; и недей да я чупиш, ако обичаш!


22.



- Това е абсурдно. - възрази Емил. - Нима ние не сме част от събитията, които се случват на тоя свят? Ако монетата е подвластна на израждането във вероятностите, - водещо до повторение на първото събитие - то би трябвало и ние да сме. В такъв случай обаче, вероятно бихме престанали да съществуваме или съществуването ни би било много странно. Би било изродено като поведението на упоритата монета, която се е... влюбила в езито и не иска да се раздели с него.
    "Влюбила..." - помисли си Ана.
- Защо да не е вярно, че ние не сме част от събитията, случващи се тук? Възможно е ние да сме нещо друго; нещо външно и чуждо; да сме независими от аномалията.
- Ако е вярно, то по какъв начин взаимодействаме с тоя свят? Как така докосваме предметите, ходим, удряме, падаме... Докосваме се, виждаме, чуваме?
- Може би всичко се нагласява така, че да си мислим, че правим всичко това. Да си мислим, че се случва това, което се случва.
- Струва ми се нелепо. Сигурно някое невидимо същество хваща монетата, като я хвърлим, и променя величините, определящи нейния полет, за да се падне каквото според него трябва, така че да бъдем заблудени и да си мислим, че има вероятностно израждане...
- Защо да е нелепо? Това е добро предположение за начина на сбъдване на израждането.
- Но това са глупости?!
- Не вярваш ли във вълшебствата? В чудесата? Те се случват.
    Емил се съсредоточи в кафявите очи на Ана и разфокусира погледа си.
- Вярвах... Докато не пораснах достатъчно, за да разбера колко съм се лъгал. И докато не се уморих да страдам, докато очаквам вълшебството да се случи...
- Когато вярваш в във вълшебства не се залъгваш. Ако то не се случва, значи още не си достоен да го срещнеш.
- Да, най-лесно е да се самообвиняваш, че "не си достоен"... Чудесата са прекалено нагласени, за да съществуват.
- Откъде знаеш с каква мяра да мериш?
- Мярата на опита - за да има чудеса и вълшебства, е необходимо вселената да работи много изчанчено и неестествено спрямо начина, по който работи когато чудеса не съществуват. Ако не съществуват чудеса, е достатъчно да нагласиш света един-единствен път, - когато го създаваш - а по-нататък той сам върши всичко. Ако съществуват чудеса като вероятностното израждане, тогава би трябвало да нагласиш и разумни сили, които непрестанно да наблюдават определени измислени свойства - като това дали се е паднало ези или тура - и зорко да следят дали тези свойства вървят по желаните от тях пътища. Ако не вървят както трябва, според преценките им, вълшебните разумни сили трябва да се намесват и ще да поправят нещата; но по тайнствен начин, по който другите не могат да ги усетят...
- Какво му е неестественото на такъв свят? Сам си си втълпил какво е естествено и не искаш да приемеш друго.
- Понякога искам да вярвам, но не когато това означава да се заблуждавам с глупости.
- За да вярваш не е необходимо да се заблуждаваш. Надеждата ти дава сила, дори когато единствената полза от нея е да има за какво да си мислиш преди края.
- Преди края, който е начало на безкрая. За някои безкраят е раят, а за нас краят ще е тоя безкраен ад...
    Емил отново се омърлуши и сведе поглед към стъпалата на Ана.
- Не е безкраен! Хайде, вместо да философстваме, по-добре да тръгваме да видим къде свършва коридорът!
    Ана дръпна Емил за ръката и ободри отчаяната му физиономия.


23.

- Можеш ли така! - цъфна, закачливо, мъжлето, докато бодеше прозрачното копче с върха на дървената дръжка, която стискаше между краката си. Копчето не се очарова и игриво изтласка нахалника назад, сякаш имаше малка пружина.
    Широкоплещестият видя всичко и тайната на метлата в миг му се изясни. Той съобразително поднесе челото на цилиндричния, затъпен, дървен кол в полезрението си и откри, че отпред стърчи едва забележима пъпка; огледа я добре, докосна я с пръст и стигна до заключението!

    Най-вероятната причина за съществуването й е миг разсейване на майстора, който е струговал кола.

- Не си играй с копчета, когато не знаеш какво вършат. - посъветва мъжагата.
    И "не казвай на палавник какво да не прави, че той ще направи тъкмо него." - добавяше древна мъдрост.
- А може ли да пуснеш нещо по телевизора, или както се казва? Онова с мацките образователна програма за работа с асансьора ли беше? Какво друго дават?
- Реклами.
- Уха! Ти обичаш ли да гледаш реклами?
- Не.
- А аз обожавам. Да, има и ужасно скучни и досадни - не може всичко да е съвършено; но някои са адски забавни. Не си ли съгласен? Нямаш ли поне някоя, която да ти харесва? На мен любимата ми е на една вкусна сладка тръпчива приятна освежаваща червеникаво-кафява газирана напитка с мехурчета, дето един се спуска, с каяк, по ужасно бурна река в планината; стига до страховит водопад и пада от него; и като пада се обръща надолу с главата в реката; обаче - нали знаеш, винаги така се случва - изправя се, много е усмихнат и се кефи... Абе голям кеф... Не си ли я гледал?
- Не.
- Майтапът е в това, че се кефи, защото реката и водопадът не са наляти с вода, а целите са от напитката! Значи не е водопад, а "напиткопад"... Спуквам се от кеф, направо!
- Напитката "Напитка" ли се казва?
- Не бе, има си име - много ясно... Значи, като го дават тоя как се радва накрая, вляво се появява огромна, дундеста, пълна, въртяща се бутилка, а отдясно напечатват текст и говорителят го прочита. Беше нещо като "това е еди-какво си"...
- Името на напитката е "Еди-какво си"? - пошегува се мъжагата.
- Не бе! Не ме бъзикай! Много е гадно така - любимата ми напитка е, а не мога да се сетя за името й... Айде де, пускай рекламите, ако обичаш.
    След няколко татититания стената в дълбочината отново се превърна в прожекционно платно. Появи се бебе, което си играе с огромен пухкав мек вълнен плетен черен пуловер. Разнесе се песен.
    "Пуловера на татко аз обичам..."
- Ха-ха, една от любимите ми. Това ретро-реклами ли са?
    "...мама го изпира със "Катран"..."

* * *

    Представяме ви крем срещу наднормено тегло "Кремка мазногорелка"!
"Кремка мазногорелка ми помогна да сваля цели 170 килограма от теглото си. Сега отново съм слаба и стройна и нося старите си дрехи!" - рече стотина килограмово, обемисто, същество, седнало на стол, издръжлив на високи натоварвания. - "И ти можеш! Поръчай веднага! Само за 999!"
- Тези за килограмите най ги мразя... - рече Тичко.

    Следващата реклама, светнала на прожекционното платно, бе заснета на открито.
    Сред мрачно влажно пространство, обрасло с високи гъсти папрати, трима брадясали мъже следват свръхлеко облечен тъмнокож с добре заточено мачете. Средният, от групата на тримата, е европеец и изглежда най-важно. Освен наболата брада, под носа му стърчат гъсти засукани мустаци; черепът му се украсява от шапка с форма на лодка, а черна превръзка крие лявото око; кука замества лявата ръка след китката; лакиран чамов прът стърчи на мястото на левия крак след коляното и хлътва в меката пръст на всяка крачка.
    "Според картата съкровището е на деветнайсет тигрови скока в посоката, към която сочи куката, и девет разкрача на джудже, ходещо на кокили, по продължението на ръба на капитанската ми шапка." - избоботи куцият с мустаците, докато оглеждаше пергамент, пожълтял от въздействието на неумолимия разрушителен ход на времето и солените пари на морския въздух.
    Чернокожият водач, който бе напреднал на половин дузина крачки пред другите, изведнъж пребледня, спря да сече папратите и се обърна към мустакатия.
    "Подъне! Трябва спре!"
    "Няма "спре"!" - възрази гневно мъжът с шапката. - "Трябва да продължим, за да вземем това, което ми се полага по право. Продължавай да проправяш пътя!"
    "Умрем! Излиза от тук вечно няма!" - недоволстваше негърът.
    Един от брадатите спътници на мустакатия - представител на някой от най-източните азиатски народи - извади старовремски пищов-кремъклия, модел "гръмни веднъж и ме хвърли, че после половин час ще ме зареждаш; и не забравяй да не ме носиш на влажни места, защото като ми се намокри барута засичам", и го вдигна към водача: "Продължавай да кълцаш тревите, иначе ще клъцнем тебе. Хо-хо-хо и бутилка греяно саке!". "И една текила!" - обади се третият брадат мъж.
    "Не бива продължи! Умре всички! Подъне!"
    Брадатият с пищова издърпа петлето на "гръмни-веднъжа" и се чу "щрак".
    "Не се шегувам." - заплаши той. - "Ако си се уморил да режеш, поне ни дай мачетето, пък ти си стой тук в плявата. Тъкмо за нас ще остане повече от съкровището".
    Третият добави: "И ще си купим много бутилки текила и жени!"
    Негърът се подчини и подаде бавно оръжието, но не спря да хленчи.
    "Страхува вас! Напред ходи бива не! Богатство умре! Спира!"
    "Да вървим, момчета." - заповяда мустакатият и последва брадатия с пистолета, който блъсна тъмнокожия встрани и го смени в кълцането на папрати.
    "Продължава не! Подъне! Моли спре!" - крещеше водачът, но нямаше кой да го чуе.
    След броени секунди и няколко десети се разнесе свежо "бльом, пльок, плис, глъб, шльоп, пльо-с-с-с-с-с".
    "Тресавище! Нгонго, помогни ни! По дяволите, тоя дървен кол ме тегли като пирон. Използвайте го като спасителна пръчка, капитане! Не мога да го отвъртя - винтът е ръждясъл. Ох, драскате ме с куката! Дръжте се за папрата, капитан Плът! О, не - скъса се. Абе не трябваше да ям толкова омари и морски костенурки... Загивам-е-е-е! Защо не ни предупреди, Нгонго?! Трябваше да ти светим маслото още на Порт Хайдук. Ще се срещнем в ада, тъмнокожи предателю! Тогава ще ти светим маслото, в което ще се пържиш заради вероломството си! Ще те чакам-е-е-е-е..." - и те потънаха в тресавището. Бълбук-бълбук.
    Тъмнокожият, облечен в оскъдна, екологично чиста, природосъобразна хавайска поличка се сви сред папратите и горчиво заплака.
    "Нгонго предупреди господар. Господар слуша Нгонго не. Нгонго казва! Подъне! Подъне! Подъ-ъ-ъ-н-е-е-е-е! Господар Нгонго слуша не! Нгонго виновен не!"

"Ако и Нгонго бе минал езиковите курсове на Адски езиковеди АД, нещастието  нямаше да се случи. За да ви разбират и да не ви пращат по дяволите, обадете се веднага на Адски езиковеди АД; за всички раси!"


Върни се на СЪДЪРЖАНИЕТО


© Тодор Илиев Арнаудов (Тош), ноември 2003 - януари 2004.
  • Брой 28 (1/2004) на сп. "Свещеният сметач", февруари 2004 г.
  • Списание "Свещеният сметач" http://eim.hit.bg, http://www.oocities.org/eimworld
  • Дружество "Разум" http://eim.hit.bg/razum, http://www.oocities.org/eimworld/razum
  • Българска компютърна история от Българските сметачи


    Прочети други статии от Тош и др. автори: http://bgit.net