· Свещеният сметач ·

Тош
·АДА·
Роман


24.



    Асансьорната врата се смаляваше зад гърбовете на момчето и момичето, но рамката отпред не променяше размерите си въобще, въпреки многото крачки по черно-белите квадрати.
    "Със сигурност знаем само, че промяната във видимите размери е по-малка от способността на зрението ни да я различи." - помисли Ана, за да си вдъхне смелост.
    Мрачното предчувствие на Емил за безкрайна безизходица се смесваше с гъделичкащото удоволствие да се разхожда до рамото на любимата си и образуваше, в душата му, смес от противопоставящи се болка и радост.

* * *

    Човешкото зрение се хвали с изключителна способност за светкавично и производително приспособяване към промените в осветеността на околната среда. Благодарение на това качество хората получават възможно най-голямо количество информация от областите на изображението, притежаващи средна яркост, за сметка само на частите от него, които са преосветени, и онези, които са облъчени с по-малко светлина от средното; надосветените области изглеждат бели, а недоосветените - черни.
    Мощността на лампите над безкрайния коридор караше подът почти да свети. Той обаче бе съставен единствено от черни и бели области, така че белите квадрати по земята и лявата бяла стена изглеждаха просто бели, а черните квадрати и черната стена отдясно - черни; само дето не толкова просто черни, защото по тях се забелязваха меки нежни отблясъци.
    Загледан в еднообразния фон - по подтик на умореното си, от липса на външни дразнители, съзнание - Емил глупаво вдигна поглед към ярките лампи, - най-живото нещо, освен Ана и него - за да ги огледа и да получи някакво полезно възприятие от тях; единственото възприятие, което получи обаче, бяха приятни гадни кръгове пред очите.
- Какво правиш!? - скара му се Ана, като го видя.
    Както би трябвало да бе предполагал, че ще стори, ако бе с всичкия си преди да го направи, Емил бе завил с длани лицето си и гледаше пряз тях към земята.
- Тези лампи са поне по 1000 вата! - назидателно уточни момичето.
    За щастие петната в полезрението не бяха сериозни и на момента показаха признаци на първично начално разтапяне.
- Исках да видя колко вата са... Като изключа теб, тук е такава скука, и бях се отнесъл... Ти откъде знаеш колко ватови са?
- От опит.
    Зрителното смущение бе интересно за наблюдение, но заради него момчето почти не виждаше; то бръкна в десния джоб на дънките си и измъкна часовника със скъсана пластмасова верижка.
- Негативът? - досети се Ана.
- Аха. - потвърди Емил, докато забучваше "Ксин Джя"-та в левия джоб без, първо, да погледне колко е часът. Момчето се зае да опипва вътрешната част на десния джоб на тесните си дънки, за да намери черния пластмасов цилиндър. Момичето забеляза затруднението му и си помисли.
    "Моята... Ръката ми... Да ти... Може ли... Бих ли... Искаш ли..."
- Пръстите ми са по-тънки - ще ми е по-лесно да извадя кутийката. - предложи, плахо, помощта си Ана.
- Ще се справя. - сряза я Емил.
    Цилиндърът обаче се беше закучил и не щеше да излиза. Дънките ли са станали по-тесни? Момчешките пръсти ли са се подули? Или са станали по-несръчни?
- Добре, би ли ми помогнала, че нещо ми е станало на ръката...
    Момчето почувства, че момичешките пръсти на Ана наистина са по-фини и умели, защото, без усилие, от веднъж, те плавно изтъркулиха филма от дълбините на джоба.
- Много ти благодаря. - вежливо пое ръката на дамата кавалерът.
- За мен беше удоволствие. - с усмивка отговори дамата.
    Ретината все още даваше известни смущения, но малки, защото петното се бе разсеяло почти напълно; почти напълно обаче означаваше, че Емил не виждаше достатъчно ясно, дори за да прочете какво пише на екрана на часовника.
- Ще го направиш ли вместо мен? - попита заслепеният.
- Да погледна точно колко ватови са лампите?
- Аха. - потвърди Емил.
- Ти си пази очите.
- И ти. Внимавай през колко слоя филм гледаш!
    Пластмасовият цилиндър бе прескочил от лявата длан на Ана в дясната на Емил, и от там обратно в нежната гладка лява длан на момичето, което отвори капачето, издърпа навития на ролка, без сърцевина, цветен филм и превърна осветеното му начало в много плътен, черен, светлинен филтър, през който надникна към висящата, право над главите им, лампа.
- 219 волта, 49 херца, 999 вата. - прочете, на глас, момичето.
- Как позна?! - несдържа изумлението си момчето.
- Ако искаш да правиш хубави снимки при всякакви условия, трябва да изучиш светлината: лампи, светкавици; лумени, луксове, кандели... Чувството за лъчение влиза в кръвта ти, независимо дали искаш или не.
- И жадуваш да узнаеш какво пише на бележката с технически данни на всяко излъчващо устройство, до което се докопаш, за да усъвършенстваш още повече умението си да разпознаваш характеристиките, без да четеш изрично описаните технически данни?
- Как са очите ти?
- Не се тревожи. Останали са само няколко палави малки зелени островчета.
    Рязко и безшумно светлините отслабнаха с няколко степени и означението "219 В, 49 Хц, 999 Вт" стана невидимо през няколкото пласта лента; в мига на превключването върху черната стена изникнаха, циклично размножени от началото до края на безкрайния коридор, надписи с едри бели букви.


Сърдечни поздрави от лампостроителите

В чест на познанията ви по лампи, намаляваме мощността им, за да не получавате досадни кръгове пред очите.


- Бас държа, че това са го осъществили с глупаво разпознаване на реч. - заяви Емил, изненадан, но не и учуден от покрилите се с букви стени.
- Защо да не е вълшебство? - смигна дяволито Ана. - Коридорът изчака да кажа много думи, свързани със светлина, преди да извърши промяната.
- Защото машината пет часа се е мъчела да разпознае някоя ключова дума, като "219", "49" или "999"... - намигна Емил.
- Възможно е да е чакала някой да каже "светлина".
- Или е чакала да чуе числата и в близък момент след тях "светлин"; де да можехме да разберем как точно е направена... Виж - стената е направено от нещо като стъкло; някакъв вид течни кристали?

И върху бялата стена се бяха появили букви, само че черни.

Спогодба между лампостроителите и асансьоростроителите

Ритнете вратата и тя ще се отвори.
Само внимавайте, че го прави навън.

- Мислиш ли? - ококори се Емил.
- Не.
- Да се върнем да проверим?
- Искат да ни изиграят още веднъж.
- Другата посока е към безкрайността?!
- Не знаем, че е безкрайност.
- Ще проверим асансьора - ако ни баламосват, ще се върнем да цепим през безкрайността - така или иначе няма накъде другаде.
- А ако тази наша разходка е част от плана им? Не знаем как работят тия машинарии. Ако могат да разпознават изговорени думи, то защо да не са заредили пода с чувствителни на натиск елементи, които да дебнат всяка наша стъпка и, при колебание в посоката, да ни изиграят някой номер?
    "Ех, да си бях отмъкнал някоя метла от оня летящия..." - спомни си, с тъга за пропуснатата възможност Емил. - "Може и да не е разпознаване на реч, а да имат наблюдателни камери, които дебнат да видят негативи или други светлинни филтри... Да можехме да узнаем..."
- Защо да не е двойна игра? Може пък да искат да ни убедят, че се опитват да ни пратят за зелен хайвер, така че да продължим напред и да се откажем от единствения шанс да напуснем безкрайността! И след като напреднем още малко към нея, с надеждата да я извървим цялата, по стените нагло да се изпише:

    "Душеискрени поздрави от клопкостроителите: в чест на простодушието си получавате подарък: вечна почивка в безкрайния коридор със задънен вход"...

- Според мен си играят с податливостта ни на внушения. Коридорът не е безкраен и посланията на стената са измамни.
- И на мен ми се иска да е така.
- Като ти се иска, ми вярвай!
- Желая да вярвам в много неща, но тъкмо защото искам да вярвам, не вярвам, защото ако можех да изпълня желанието си, щях да съм го изпълнил. Откъде накъде ще е измама? Каква полза биха имали инженерите да ни мамят? Защо да пращат в безизходната безкрайност две сродни им души? Досега сигурно само са се шегували с нас.
- Да не би да вярваш, че инженери са правели асансьорите?
- Нали ти самата смяташе така?!
- Вече не съм убедена.
- Защо?
- Тези гадняри ни се подиграват.
- Чувството за хумор е качество, характерно за създателите на машини. - заяви , с гордост, създателят на машини.
- Иронията на тия е зла. Хайде да продължаваме.
- Само благи инженери ли познаваш?
- Може и да се водят инженери, на книга, но не носят духа на творци.
- Съществуват и "луди учени", и "зли гении", които искат да подчинят на волята си целия свят на всяка цена; ако не им се отваря такава възможност - поне се опитват да тормозят част от него със знанията си, впрегнати да изпълняват "пъклени" планове... Защо създателите на чудесиите тук да не са такива инженери? - подхвърли, засегнат, Емил.
- Добре, може и да са такива инженери. Да вървим.
- Това може да е единственият ни шанс за изход от безкрайната безизходица!
- Не вярвам. Прости решения, използващи търсене с връщане, рядко вършат работа в Ада. Тук всеки ход може така да промени играта, че да няма второ връщане; а всяко погрешно връщане може да значи свършване. - изпусна повече думи, отколкото трябваше, Ана.
- Може, не може... Откъде знаеш какво търсене върши работа тук?
- После ще ти разкажа.
- После, после...
- Стига празни приказки, приятелю. Тръгваш ли с мен или ще се разделим? - пресече изведнъж Ана, в желанието си да се измъкне от погрешно подадената тема; в гласчето й се долови потрепване, въпреки че бе уверена в Емил и смяташе, че той не би трябвало да я зареже в каквито и да било условия; вярваше, опирайки се на поведението му до момента; или пък на силното си желание?
    "Приятелю!?" - жегна Емил изникналото изневиделица мило обръщение. - "Какво всъщност искам? Да се кача сам в ковчег, наречен АТ-1, без да знам къде ще отпътувам, или да остана в безкрайността с любимата си, за която вече съм... ех, приятел... Или да се качим двамата в ковчега и да отпрашим към неизвестното? Заедно можем да открием начин да разнищим изчислителната машина през пулта за управление и да се доберем до информация за това къде ще ни отведе всяко местоназначение? Пултове и местоназначения... Защо трябва да споря с теб?"
    Усмивката на момчето означаваше, че се предава; а усмивката на момичето - че е щастлива.
- Защо не погледна мен, когато коридорът ти доскуча? - закачливо попита тя, когато двамата отново потеглиха по коридора. - Не съм ли интересна?
- Какво мислиш за това "модерно изкуство"? - оригинално каза "интересна си" Емил, след пауза от четири-пет крачки.
- Подът? - съвсем малко се озадачи Ана и светкавично влезе в час.
- Да, той е "краден" от класическа картина на Красимир... - не довърши Емил, за да даде възможност на Ана да отговори.
- Лелевич. Само дето коридорът трябва да е строен безброй години преди раждането му...
- Харесваш ли такова изкуство?
- Зависи от настроението ми.
    Бялото съобщение върху черната стена се смени:

Поздрави от ловците на пътуващи души!
Рибите, които не се хващат на въдици, ги ловят с мрежи.

    Нито Емил, нито Ана обаче забеляза новата мнима заплаха.
- Харесват ти опростенческите "шедьоври" като "черен квадрат на бял фон" или "четири черно-бели квадрата"?
- Карето, като пода, ми е любимата от Лелевич. Мисля, че простотата е удивително стилна.
- Простотата да; но самоцелното опростяване?
- Трудно се поставя рязка граница между двете думи. Разликата зависи от нагласата на този, който ги използва. "Самоцелен" също е много размито понятие. Странно, мислех си, че простотата би те очаровала...
- Е, случва се... Права си в това, че простотата е завладяваща духа сила, когато се заемеш да я търсиш, за да заобиколиш нещо, което смяташ за сложно. Но ако не свързваш търсенията си върху простотата със стремеж да преодолееш сложна пречка, тогава пътят ти към нея минава на косъм от израждането в опростенческа простотия - каквато за мен са безвкусици като черен квадрат на бял фон, който има право да бъде наречен "картина" само заради рамката, а не заради "съдържанието", което тя огражда...
- Много си краен. Красотата в изкуството е и в силата на творците да разчупват черупките на закостенелите разбирания. Да бъдат свободни да предлагат и налагат нови начини за себеизразяване.
- Себеизразяване с един квадрат на черен фон? С колко бита се описва такова "себеизразяване"? Какво можеш да изразиш с толкова малко данни? Бедността откъм подробности е една от основните слабости на опростенческото изкуство. Творбите са толкова безсъдържателни в техническо изпълнение и дълбочина на замисъла, че губят стойност като създание на талантлив художник, понеже всеки човек може да ги прерисува с няколко замахвания на четката или пък "с линия и триъгълник"; по този начин се обезценява неповторимостта на изкуството.
- Аз пък го разбирам като широта на мисълта. Творецът се докосва до всички и по този начин всички са способни да схванат идеята на творбата му.
- По-скоро идеите са в клетка, отколкото да "разчупват закостенелите разбирания". В черен квадрат на бял фон е заложена единствено следното: "черен квадрат, очертан с бяла ивица" или "бял квадрат, в който е вписан по-малък черен"; или "черен успоредник с прав ъгъл и две съседни, равни по дължина страни, които са оградени от бели успоредници с по-дълга страна, равна на дължината на черния; и по-къса, равна на една осма от нея.". Това разбирам аз от опростенческото изкуство: творбите се описват с няколко думи, без да се загуби нищо от усещането за тях. Само си представи колко дълга словесна огърлица трябва да нанижеш, за да разкажеш на някого всички подробности от кое да е изумително живописно произведение на Да Пелинчи или Ребрандо; и колко много от подробностите и оттенъците не биха могли да се предадат с голи думи.
- Не отричам майсторството на реалистите, но не робувам на самоцелната техника на рисунъка. Тя не е всичко в изобразителното изкуство.
- Тя е едно от главните средства за разгрничение на авторите. Най-фините в изпълението на същността на изобразяването могат най-красиво да представят на другите своите представи.
- Не е сигурно. За да бъдеш творец, не е задължително да си съвършен в подробностите; и ако си съвършен в детайлите, не се знае дали имаш творчески дух и дали си способен да създаваш, а не само да пресъздаваш.
- И тригодишното дете, което драска по листа, е творец; и то превръща еднообразната едноцветна повърхност в привличаща вниманието творба от начупени линии и петна; тази творба притежава замисъл и настроение, защото авторът й влага в линиите представи за близките си хора, за любимите си предмети и преживявания. Но ако сравниш рисунката на тригодишния Да Пелинчи с шедьовър на същия на трийсет, ще откриеш двама много различни творци, с много различни способности да пресъздават действителността. Вероятно всеки човек е способен да претвори творбите на тригодишния Да Пелинчи, но на пръсти се броят художниците, които могат да се мерят по майсторство с порасналия.
- Пресилваш нещата. Кубистите и модернистите също могат да рисуват добре, в смисъла който влагат в "добре" реалистите; но не искат, защото този начин им е омръзнал.
- Вероятно си права. Модернистите са странни птици... Но ми е чудно, как им омръзва рисуването, пълно с подробности; а не им омръзва да "творят" платна, които се описват с десет, двайсет, петдесет бита? Ако си в период на вдъхновение би могъл да бълваш по сто такива творби на ден...
- Няма да стане, защото платната са големи - едно, че трябва да се подготвят за рисуване, и друго, че се покриват бавно с четка.
- Майсторите на бояджийско изкуство... - саркастично обобщи Емил. - Черният квадрат е просто черен квадрат и когато е с площта на спалня за двама, и когато е препинателният знак "точка", начертан като квадрат, съставен от четири точки върху изобразителното платно на изчислителна машина. Описанието на черния квадрат в съзнанието на ценителя си остава "черен квадрат", независимо от размерите, защото се възприемат не размерите, а съотношенията между тях.
- Но данните, които се въвеждат при преобразяването на платното от един цвят в друг, са повече, отколкото крайното количество, което човек възприема; човек възприема частите свързани в неразглобяеми представи, а "бояджията" покрива повърхност, която изисква всяка нейна точка да бъде погалена поотделно. За да се свържат всички точки в едноцветна цялост, е нужно да им се предаде информация, означаваща връзката между всяка частица боя с всяка съседна на нея.
- Ценителят на изкуството се наслаждава на произведенията на изкуството, а не на начина, по който са създадени. Особено пък когато "творчеството" се състои в еднообразно мацане с валяка...
- Някои се възхищават и на начина. Ти не беше ли от тях?
- Да, така е, но не в бояджийския смисъл. Когато начинът, по който се рисува, е майсторски, и завършената творба е майсторска, защото преценката на качествата на изкуството се свежда до проверка на подробности, които са следствие на начина на рисуване. Тъй като е невъзможно да наложим две картини една върху друга и да ги сравним едно към едно, правим следното: търсим връзки между цялостните образи, които разпознаваме в завършеното платно, и ги сравняваме с връзките, намерени в други творби, които смятаме за големи постижения; разглобяваме изображението на предметите, от които се състои, и преценяваме дали приличат на нещо, което познаваме и на което сме сложили значка "красиво"; разглобяваме цялостното изображение на малки области, в които предметите не са завършени, а са само подробности: плавни или резки линии, очертания, петна, оттенъци, гладки или резки преходи между две цветни области; сравняваме получените части с частите на други произведения на изкуството и решаваме коя картина е по-добра.
- Формализъм? - не се съгласи момичето.
- Именно. Ако вникваш колкото е възможно по-надълбоко, докато анализираш изкуството, и не спираш да се питаш "защо" наистина до положение, в което не можеш да си отговориш, ще стигнеш до същото заключение. Изкуството е формално, защото всичко сътворено е вид форма: формат на възприятие, на чувство, на мисъл, който позволява усещането да бъде повторено със закъснение. Произведенията на изкуството са формат за запазване на части от състоянието на душата на твореца. Формални са и защото умовете използват формули, чрез които решават дали нещо е красиво или е грозно; дали е майсторско или бездарно.
- Формата е важна, но съдържанието е два пъти повече. - изстреля Ана и се втренчи в очите на Емил, който се бе взрял в нейните. Тя се спря. Той също.


25.



-  Безсмислено е да пускаш искри на кибритлия. - посъветва Пешо, отпи глътка от газираната напитка и остави чашата до сметалката "Радка", модел 6699; чудото на техниката, по времето на своята младост, сега бе реликва от първото поколение на своя вид изчислителни устройства; под отворения му капак се виждаха редици с платки, по които, на гъсто, бяха набодени транзистори, диоди, резистори, кондензатори и феромагнитни пръстени.
- Голяма работа като са ни отрязали за 19-ти път. - каза невъзмутимо Тошо, докато се взираше в разпънатия на масата вестник и четеше за новата игра на глаголарска къща "Пирин": "Рай". - Ще впрегнем сметачището и всички машини, с които разполагаме, и ще подкараме някак си "Рай".
- Новото творение на "Пирин"? Хе-хе, всичките ни сметачи, взети заедно, не могат да се изравнят с един-единствен Петак четвърти по бързодействие; да не говорим за изобразяващите ускорители...
- Затова ще пренапишем "Рай" от начало до край. Ще подобрим глаголния строеж, предлозите, връзките; ако трябва ще направим цялата игра наново. Колко му е? Много глаголица, малко опростявания в алгоритмите и ще смъкнем изискванията девет-десет пъти.
- Мен не ме търси за тая работа.
- Що бе, после и ти ще играеш?
- Стигат ми и по-прости игри. - заяви Пешо и изгълта остатъка в чашата си. - Очертанията са достатъчни, за да разпознаеш обема на телата. - каза той, докато наливаше ново количество червеникаво-кафява напитка. - Да има повече цветове и оттенъци е по-приятно, но е много скъпо откъм количество изчисления и памет, при положение че основното, което възприемаме, са само границите между фигурите.
- Това е ясно. Удоволствието обаче е в правенето на нещата с върхово качество съобразно възможностите на машината. Защо да играеш на първобитно насечено контурно рисуване, като можеш да се наслаждаваш на нещо по-реалистично и плавно, само ако вложиш малко повече труд?
- Защото съм стар за игри.
- Стига глупости? И така да е: ти няма да играеш НА нея, а СЪС нея.
- Не съм в настроение. - Пешо отпи още една глътка и чашата остана почти празна.
    Колегата вдигна глава от вестника и зърна книгата, която Пешо си бе пренесъл от стаята при бай Гошо.
- Какво четеш?
    Пешо преглътна последното съдържание на чашата и подаде тухлата на Тошо, който я разгърна и прехвърли нейното съдържание.
- За пръв път ли ти е? - "Алгоритми за свръхпаралелни изчисления с взаимни преходи през цикличните преобразования".
    Пешо поклати виновно глава, докато пълнеше изпразнената си чаша.
- Тогава ще участваш в другите части на задачата. Кой е писал подражателя на Петак четири, който използваме сега?
- Не съм аз. Митака и Иван го доправиха от един по-стар, когато теб още те нямаше на тоя свят. И те си падат малко луди глави...
- Знам. Добре ли са го направили? Мисля да го прегледам.
- Хвърлял съм му някой-друг поглед. Не е съвсем свестен. Бързаха да го съберат колкото да тръгне, но после им омръзна и го зарязаха недоусъвършенстван.
- Ще се включиш ли тук? Правил ли си подражатели?
- Абе да, тук може и да помогна. Имам малко опит от едно време, когато нямаше какво друго да правя.
    Пешо изгълта една трета от течността в чашата.
- Завърши ли "Радка"-та? - полюбопитства Тошо, като забеляза поялника покрай сметалката и че от основните платки на машината израстват няколко ивици с многожилни проводници, които влизат в отворена стъклокерамична кутия с по-съвременни платки, по които се мяркат и интегрални схеми с ниска и средна степен на интеграция.
- Преди малко я бях оставил включена, да видя колко цикъла ще успее да извърти без грешка, а бай Гошо ме сгълча, че пак съм я бил забравил да работи на вятъра... Иначе стана. Вече може да се управлява отвън и да връща резултата на външна изчислителна машина, а не само на екрана и върху печатача.
- Хе-хе, и нея ще я навържем към мрежата, за да помогне в изчисляването на "Рай"...


26.



- Ще се върне. - процеди през зъби шерифът, прехвърли пурата в другия ъгъл на устата си и потупа с длан бъчвата. - Не може да изостави бъчва с джин. - допълни той и се огледа, за да се увери, че от покривите на публичния дом, наричан "Кръчма", банката и една друга дървена постройка дебнат въоръжени мъже с прашни бомбета, кърпи на устите и непогрешимо точни мерници.
    Изстрел свали онзи на банката, тъкмо когато си въртеше пищова около показалеца. Бум! И вторият литна надолу, докато се ослушваше да чуе откъде е дошъл изстрелът към първия. Та-та: третият направи салто "мортале" и се строполи, мъртъв, пред коневръза на кръчмата. Всичко утихна, заедно с живота в телата на стрелците; по главната улица се претърколи един храст, тласкан от въздишките на вятъра; и отнякъде изцвили волен див мустанг.
    Шерифът изплю пурата си и тя угасна на земята, до бъчвата с джин; заедно със спътника му бяха извадили револверите си, притискаха се гръб в гръб и се озъртаха като подплашени котараци.
- Излез и се бий като доблестен мъж, Шутър!
    Миг тишина, колкото мустангът пак горделиво да се изпъчи, че е свободен.
    Па-па - изпатка ги пушката през прозорцита на магазина. Двамата пазители на реда изпуснаха пищовите си и се срутиха да агонизират в прахоляка.    Разбойникът ритна един здрав шут на хилавата врата, изкърти я и излезе на светло. Бе с набола брада и гъсти мустаци. Носеше бомбе, както се полага, но си бе свалил кърпата от устата и лукаво се усмихваше, докато сочеше все още живите си жертви с цевта на винчистката.
- Подлец! Направил си се на наш човек! - изскимтя раненият шериф; той се готвеше да грабне револвера, който бе паднал на една ръка разстояние от дясната му страна; голобрадият му, младолик, съдружник обаче можа само да забие поглед в Шутър, колкото да отнесе лицето на виновника за смъртта си в отвъдното, и издъхна.
    Стрелецът се надвеси над шерифа и го застреля със злобен поглед.
- Да те довърша ли, или да те оставя да ти изтече кръвта?
    Па-па-па-па - изневиделица някой напълни Шутър с олово. Шутър опули грозно зъркели, падна на колене; видя своя убиец, колкото, с последни сили, да си помисли - "Ще се видим в ада, да те вземат мътните дано." - и се пльосна бездиханен, по лице, до угасналата пура на шерифа.
- Как сте, сър!? - попита ималият късмета да стреля последен, и се затича към шерифа.
- Ще се оправя. - отговори той и откопча ризата си.
    Дрехата отдолу бе покрита с джобове, в които, плътно една до друга, бяха пъхнати два слоя плоски метални бутилки, някои от които пробити.
    Зазвуча музика в стил Еньо Мориконьов, когато се случва нещо радостно; гледната точка се спусна ниско и камерата хвана в едър план бъчвата и бомбето на убития убиец. Появи се огромен надпис с шрифт като от времето на Дивия запад, и мъжествен глас избоботи:

    "Джин Бин - за доблестни мъже!"

* * *

    В дъното показаха бял уред за мъчения, наричан галено "зъболекарски стол" и вниманието се прехвърли върху мъж в бяла лекарска мантия, който се разхождаше сред отрупаните с плодове, зеленчуци и всякакви чеда на майката земя маси на Събота пазара, включително такива, за които не знам какво представляват. (Например някакви сочни виолетово-оранжеви плодове; е, може да са били и зеленчуци; или нещо друго?)
- Готови ли сте за преглед? - запита мъжът в бялата мантия един минувач, който оглеждаше червените чушки и видя, че са малко презрели.
- Не. - отговори минувачът и отмина на съседната маса, да види как върви празът.
- Готови ли сте за преглед? - попита докторът млада купувачка, на която тъкмо й мереха две кила краставици.
- Къде? Тук? На пазара? - озадачено отговори с въпрос тя.
- Да! Ето там сме сложили походен стол!
- Не Ви е срам! - възмути се бременната, взе си краставиците и си замина.
- Готови ли сте за преглед? - попита докторът един възрастен господин, който с мъка се бе привел над ниска сергия с арпаджик.
    Старецът му се усмихна с три зъба и изфъфли.
- Какъв поглед?
- Никакъв. - хладно промълви мъжът с бяла мантия; зарадва се, като видя, че зад възрастния господин продава млада дама, и се обърна към нея.
- Готови ли сте за преглед?
- По всяко време! Изберете каквото си харесате. При нас са най-хубавите зарзавати! Имат и документи. Първо се опипва, после се купува. Пипнете ги, не се стеснявайте, господине!
- Готов ли си за преглед, моето момче? - попита за пети път докторът.
- Не съм, ама и не ща!
    Момченцето стискаше нагризано шоколадче "Кума Лиса" с обелен станиол и се ухили, за да покаже колко са черни зъбките му; докторът посърна и се набута на една млада накипрена и нагримирана госпожица с високи токове.
- Готови ли сте за преглед?
- Я се разкарай!

    "Паста за зъби "Бял Зъб" - а вие готови ли си за преглед?"

* * *

- Имам си една мечта... - рече момъкът. - ...да живея в замък от фин млечен шоколад и всеки ден да си го хапвам...
    Не щеш ли, мигом мечтата му почти се сбъдна и тялото му се появи пред замък за чудо и приказ, построен от огромни фини млечни шоколадови блокове с надписи "Кума Лиса" по тях. Кой ги знае откъде изникнаха и няколко стотици (или хиляди?) души народ със същата мечта, само че по-целеустремени от момъка. (Ако да търчиш като член на стадо подплашени слонове означава "по-целеустремен", отколкото ако си седиш и се пазиш стадото да не те стъпче.)
    Душите се накачиха по стените на шоколадовия замък и лакомо започнаха да го гризат.

* * *

- Ела в Адпаксмета! - умолително измяука женски гласец.
- Къде да дойда? - запита мъжки.
- В Адпаксмета! Ела да си правим кефа! - продължи женският.
    На платното, в дъното на кабината, светеха сменящи се адпаксметови свръхсловесни страници и огромни заплетени паяжини без паяци, по чиито тънки бели нишки се плъзгаха електрически заряди, заснети със специална камера за електрони.
- С кого?
- С мен и с Адски съобщителни системи АД!
- Че защо? Доволен съм от общуването си без Адпаксмет; обичам нещата да са колкото се може по-естествени! - недоволно отказа на молбата мъжът.
- В чантата ти не може да няма място за една супермалка изчислително-съобщителна машинка на Адски съобщителни системи АД!
- Колко малка?
- Достатъчно голяма, за да събере в себе си цял ултрабърз компютърен сметач и универсален многоцелеи безжичен радиокомуникационен дигитален цифров инфрачервен микровълнов приемопредавателен трансиверен съобщителен комуникатор!
- Бре-бре-бре...
- С вградена камера за производство на ледени блокчета! По всяко време и където и да се намираме, с него ще можем да си говорим, да си пеем и... Чу ли за най-новото ултрамодерно суперготино иновационно нововъведение? - прозвуча въз... бодра женска въздишка - да правим виртуална любов по мрежата!
- Ох, миличка, въображаемите неща не ми харесват. - хладно рече мъжът. - Казах ти: обичам нещата да са колкото се може по-естествени.
- Нямаш проблем - те са напълно естествени! Само дето имат неразбиваема защита от всички възможни вируси и зарази, защото при теб ще бъде телепортиран огледален въображаем физически образ на моето тяло, а при мен - на твоето!
- А ще можеш ли да м...
- Че как иначе!?
- Ще мога ли да те докосвам?
- Да! Със супермодерните сензори на Адски съобщителни системи АД!
- Да те притискам?
- Да!
- Да те целувам?
- Да!
- Да те... облизвам?
- Да! - "Със своето въображение, защото тия чувстващи устройства още не са ги измислили; не може всичко да е съвършено." - помисли си женският глас.
    Не задавайте излишни въпроси!
    Удоволствието може да бъде и сигурно! Заложете на безопасното общуване с Адпаксмет и Адски съобщителни системи АД!


27.



- Отговори ми направо, Емо. Интересна ли съм? - изпя гласчето на Ана.
    После тя наклони нападателно шия и неочаквано се приближи до Емил; той се слиса; сега бе в настроение и я остави да прави каквото бе решила с него. Усети как гърдите й го притискат и устните й се впиват в неговите. Отпусна се и се отдаде на момента. Душата му пламтеше, а сърцето го пареше и бодеше сякаш щеше да се пръсне от щастие.
    Девойката бавно избута младежа към черната стена, уверено го притисна към нея; впи тялото си още по-силно в неговото и започна да изпива устните му с по-голяма жажда.
    Как му се щеше, на Емил, този целеви миг да влезе в безкраен цикъл... Но, уви, твърде скоро и, за нещастие, прекалено неочаквано, светлините угаснаха и, още по-неочаквано, мракът загаси двигателя на физическото сближаване вместо да запали по-голяма страст. Ана го целуна за последен път и се отдръпна. Той гореше целият; остана като парализиран за няколко секунди.
- Токът спря. - каза неспокойно тя. - Нещо ще се случи.
    Емил се окопити.
- И тук ли го спират?
- Когато правят фокус и искат да скрият от зрителите какъв е номерът в него.
- Коридорът е фокус?
- Коридорът едва ли е бил фокус, но усещането, че е безкраен, беше.
- И след колко време идва обикновено?
- Зависи колко сложен е фокусът.
- Фокусът беше много хубав... - благодари за натискането Емил и облиза устните си, за да си спомни вкуса на нейните. Копнееше да види погледа й. Дали се усмихва или е смутена? Дали се радва или съжалява?
    Ана тихо се засмя.
- Помислих си, че ще имаме предостатъчно време, но... - недовърши тя.
    Но някой превключи неизгарящия предпазител и лампите светнаха отново; мощността им се бе понижила с още няколко степени. Подът си бе останал на черно-бели квадрати, но черната и бялата стена бяха смесили боята си и изглеждаха сиви. Надписите ги нямаше. В дъното назад пак имаше асансьор, но беше по-близо и вратата бе по-различна. Отпред светеше стая с голямо стъкло, през което се виждаха двама души с бели манти, - мъж и жена - които се суетят около млад мъж на легло; мъжът на леглото беше свързан с тръбички и кабели към няколко вида уреди; един от уредите показваше идеалнo права, равна светеща линия.
    Лекарят допираше две плочи до гърдите на болния. Лекарката се отдръпваше. Болният се разтърсваше. Жената напомпваше с длани гръдния му кош и му правеше изкуствено дишане.
    Всичко това ставаше пред погледа на четири опечалени души, които стояха зад стъклото. Две от тях бяха плачещи девойки; а другите: двама младежи.
- Къде сме? - прошепна, стреснат, Емил и понечи да се приближи до стъклото, за да разбере подробности. Ана го дръпна за ръката.
- Почакай. Тези работи не те засягат.
- Възможно е, но четиримата ми изглеждат познати.
- Припознаваш се.
- Искам да разбера какво се е случило!
    Емил се канеше да ги попита - може би те също са го виждали; но не смееше да се освободи със сила от задържащата го ръка на Ана.
- Трагедия. Една от многото, които не забелязваме. - промълви, едновременно недоволно и безсилно, тя. - Боли ни само от това, което виждаме. За останалото и представа нямаме, че съществува. Но такъв е животът... На едни им е писано да изпитат едно; на други им се е паднало друго... В зависимост от изтегления жребий...
    Ана теглеше Емил назад от четиримитата пред стъклото и се опитваше да го поведе надолу по коридора.
- Тя прилича на теб. - въздъхна, очарован от едното от плачещите момичета, младежът и се опита да го държи в полезрението си, докато девойката го теглеше да върви. - И тоя свят ли е такъв... гаднярски?
- Тоя свят е също като оня... За някои понякога е отвратителен; за някои понякога е прекрасен. Средностатистически не е нито добър, нито лош.
- Не ни ли чуват?
- Не, разбира се. В болката си всеки чува само своето страдание.
    Двамата поеха по коридора и стигнаха до дъното му. Имаше стълбище и до него - асансьорна врата; но не люлееща се, окачена на панти, а с плъзгащи се плоскости.
- Нека този път минем по стълбите. - препоръча Ана.
    Емил бе съгласен, но любопитен.
- Да надзърнем да разберем поне какъв е?
    Ана кимна.
    Емил натисна копчето и двете крила мигновено се плъзнаха настрани с тих стържещ звук. Беше най-обикновен асансьор с ниска тясна кабина и огромен сив пулт за управление, с отделни бутони за всеки етаж.
    Слязоха по стълбите. Дежурната сестра на регистратурата се взираше в телевизор и не ги забеляза.
    Младежът погледна към изхода и видя двукрила врата с големи стъкла. Черни; захлупени от непрогледна нощ.
    Емил издърпа часовника от левия си джоб, видя показанието, само за миг, и бързо върна машината на мястото й. Показваше 23:24:25.
    Излязоха. Пред тях се откри владеещият всичко гъст непроницаем черен мрак. По небето нямаше никакви светила; нямаше дори облаци, които да бъдат разсичани от сребристи лунни лъчи.
- Очите ти ще свикнат. - рече Ана. - Всъщност не е чак толкова тъмно. Само в началото всичко тук ще ти изглежда черно, еднообразно и празно.
- Къде е "тук"? - запита обърканият младеж.
- Тъкмо преминахме границата.
- И вече сме в същинския ад? Където душите страдат?
- Не... - усмихна се горчиво Ана.
- Да де... в "Ада"... Там, където не зная какво се случва... Ти си била тук преди, нали? Можем ли да пренощуваме някъде?
- На теб спи ли ти се?
- Всъщност се чувствам по-бодър, отколкото обикновено. Но нощуването не е само за да се спи, нали?
- И на мен не ми се спи.
- А студено ли ти е? - попита, загрижено, Емил.
- Благодаря за вежливостта. Няма нужда да ми отстъпваш якето си, защото тук никога не става хладно.
    Челюстта на момчето обаче потрепваше и зъбите му тракаха.
- Но на теб ти е студено? - учудено отбеляза момичето.
- Малко. - тракна със зъби той.
- Ръцете ти са ледени... - допълни тя, след като го докосна. - Но не се тревожи. Хладината е страничен ефект, който понякога се получава на границата. Скоро ще ти мине.
- На границата няма ли граничари?
- Има, но ние усещаме само страничните ефекти от действията им.
- Защото са... вълшебни... - въздъхна Емил. - Натриват ми невидими нематериални ледени блокчета по ръцете?...
- Нещо такова.
    Очите на момчето свикнаха със слабата осветеност и започнаха да различават опростените гладки квадратни плочки на сивия тротоар, по който вървяха с Ана.


28.



    Прелестна чернокоса хубавица с черни очила, черни кожени дрехи и черни ботуши, с нисък ток, крачеше предизвикателно към гладката кръгла сива матова маса, на която работници от различни отрасли на душевното стопанство си пиеха кафето сред сивата безкрайна пустош на преддверието на шестоъгълния пъстроцветен коридор.
- Гледай ги как са се наредили! - подхилкваше се един от мъжете, с голо до кръста наедряло шкембе, като сочеше бездрешните задници на две огромни групи мъже и жени, образували кръгове, така че мъжете да виждат само предниците на мъже, а жените - само предниците на жени. - От какво се срамувате? Като че не сте се виждали така; грешници с грешници, бездрешници! Ха-ха-ха-ха!
    Този работеше като надзирател и през дългия си трудов стаж бе виждал скриване на срамотиите с длани, гърбом, с коса, с бедра, по двойки; дори и оригиналното изпълнение на разнополово взаимно скриване на срамотиите.
    Според учебника по срам на Дядо Младенов "eднополовото кръгово прикриване" е проява на "задружно високосъгласувано противодействие на нежелано възприятие", т.е. висша форма на "нравствена защита от умствено-емоционални психофизически неравномерни натоварвания на душевната система"...
    Надзирателят бе един от многото, които не бяха чели учебника, затова непрекъснато му се налагаше да преоткрива истините в практиката си.
    "Какво му трябва на човек?" - гръмваше той, когато врътваше джама с червеникаво-кафява напитка. - "Да си пие кафето и газираната червеникаво-кафява тръпчива сладка охладена вкусна напитка; да се надсмива над душите, които тормози; и, - най-сладкото - ако се отдаде случай, да погледа танцьорки, па ако може и да се качи на сцената и да изиграе някое танго, мамбо, туист или шейк с тях!
- От партида на партида, все по-голям кеф ми прави да им развалям срамозащитните постройки, хи-хи-хи! - продължи гласно надзирателят и бодна с палец копчето на нещо пластмасово (подобно на малка въдица с две макари), което му висеше покрай колана; и като се обърна да види душите, те вече бяха подредени в съвършена редица: мъж срещу жена, мъж срещу жена... - Какво срамно има бе, души!? Преди изобщо не ви беше срам, не само да се гледате, а и добре да се оправяте в живота един срещу друг, един зад друг или пък както дойде!? Прегърнете се де! Ха-ха-ха-ха!
    До надзирателят се бе разположил друг като него, съблечен до кръста, който смучеше бездимна цигара, чийто връх гори, но не изгаря. Той имаше изпито, потъмняло от тютюнопушене лице, и почернели зъби; на главата му стърчеше прическа тип "толкова втвърден петльов гребен, че с него можеш да чупиш не само яйца, но и орехи"; като се позабавлява достатъчно от ужаса на беззащитните души, причинен от колегата, вторият се изкашля.
- Ха-ха-ха! Гледайте сега! - и се опита да загаси неизгарящата, твърда като диамант, горяща цигара в блестящия от чистота пепелник на масата. Действието му предизвика появата на почти безкрайно голям надпис върху безкрайната сива стена.

ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО!

    Противно на забраната от устите на душите щръкнаха димящи цигари, а пръкнали се отнякъде допълнителни надзиратели с палки ги шибаха навсякъде и им сочеха надписа. Голите се изчервяваха от срам, тютюн и бой, и се мъчеха да измъкнат фасовете от устите си; но не можеха, защото цигарите бяха покрити с бързосъхнещо лепило за плът.
- А аз разбирам кефа така! - рече третият и разклати камбаните по кукерската си маска, която бе единствената дреха над кръста му.
    Голите души се разпищяха и се разбягаха, ужасени от чудовищата, които запъплиха, затичаха, заскачаха и захвърчаха из безкрайното сиво пространство. Едно приличаше на куче в муцуната, само дето имаше пет очи: две обикновени, вградени в черепа; едно, което стърчи от челото му като на охлюв, и две на задника; а освен това бе с размерите на кон и назъбеното му чене стоеше постоянно в готовност да захапе някого закъдето го улучи.
    Змия с няколкометрова дебелина гълташе души; таласъми, караконджоли и вампири задоволяваха набързо жените, но после им изпиваха кръвчицата; зли самодиви изсмукваха живителни течности от телата на мъжете; деветглави змейове изяждаха момите, а момци следваха участта им, защото се осмеляваха да се опълчат на злото с чисто голи ръце.
- Гле'й к'во парче! - изръмжа четвъртият, който си бе подпрял метлата на масата.
- Ох, бабачка... - подсвирна шкембелията.
- Дали пуши? - предположи тютюнолюбителят.
    А кукерът си свали маската и се облиза по отвратителен начин с дългия си, раздвоен слузест език. На лицето си имаше три очи с едри червени ириси и котешки зеници; окървавени кучешки зъби като на кръстоска между обикновен и съблезъб тигър стърчаха от зейналата му паст; остри, като бръснач, посребрени уши с диамантени инкрустации красяха триъгълния му череп; заточен стоманен рог и огърлица с шипове придаваха завършен вид на страховитото му изражение.
    Чернокосата не се трогна нито от вида на четиримата, нито от примитивната им реакция; нито дори от трагедията на душите, които пищяха, защото биваха поглъщани и после повръщани; защото ги разкъсваха, а после телата им се събираха сами, за да бъдат налапани отново от чудовищата.
    Тя направи още десетина крачки, за да дойде достатъчно близо до масата; приклекна, за да види дали отдолу няма нещо опасно, и пъргаво се изправи, като на лицето й се изписа плаха усмивка.
- Какво ще желаеш, маце!? - изяви висшестоянието си шкембелията и се захили.
- Тук ли е Емил Юнаков?
- Кой? - изкашля се пушещият.
    Чернокосата впи погледа си в него, помълча за няколко секунди и попита.
- Имате ли списък на душите?
- Ха-ха, под масата него ли търсеше? - подметна продавачът на метли.
- Който го търси, си го намира! - изкикоти се грозно звярът и се облиза.
- Младеж. Ръст 1.75. Кестенява коса. Кафяви очи. - уточни чернокосата.
- Колко кафяви? Колкото кафето или колкото газираното? - изхърка пушещият.
- Имате ли списък с душите или не?!
- Маце, каквото си искаш искай - не се знае дали ще ти го дадем; но това и ти да искаш, и на нас да ни се иска, не можем да ти го дадем... - отговори шкембелията, захили се гръмко и допълни. - Защото не ни стиска!
- Как се излиза от тук? - продължи чернокосата.
- Ха-ха-ха. Че ние още не сме влезли, та да излизаме?! - изцепи се пушещият и смукна от бездимната цигара.
    Чернокосата обходи с поглед безкрайната еднообразна сива равна площ и безкрайно дългата безкрайно висока стена.
- Имате ли намерение да ми отговорите или ще си играем на шикалки?
    Тя изви шия, усмихна се строго и присви, за миг, очите си.
    Като усетиха, че господарят не им обръща внимание, чудовищата се бяха върнали в бърлогите си; голите души, дарени с миг покой, пак се събираха в еднополови защитни кръгове.
- Хо-хо-хо. - изсмя се шкембелията. - Айде да поиграем!
    Чернокосата се обърна, за да види кой пльока с голи стъпала по земята. Беше нисичък мъж по колан и злобни светещи очи, който тромаво тичаше към тях.
- Метльо, къде са ти метлите бре, калпазанино? И двете ли ги продаде? - с недоумение го попита онзи, дето си бе опрял метлата на масата.
    Калпазанинът се спря. Не беше нито задъхан, нито потен; само бесен.
- Онзи педал, за който ми говореше. Много здрав излезе бе?! - процеди през зъби Метльо.
- Какво?! Къде са парите?!
- Педалът ми взе метлите, да го вземат дяволите! Много як, да не му падаш в ръцете! - изръмжа Метльо.
- Как ще ти вземе метлите бе, тъпанар?! За нищо не ставаш! Ще те пратя при новата партида, че да видиш!
- Да видиш как се изкарва залепен фас от устата със залепени на фаса пръсти! Ха-ха-ха-ха! - изсмя се пушещият и се задави.
- Какво ми се правите бе? Каква е тая с вас?! Има същите дрехи като онова грамадно подло педалче.
    Чернокосата наклони шията на противоположния ъгъл; Метльо се втренчи в нея, а тя в него.
- Чакай бе, педалчето беше най-обикновено хилаво хлапе. И дрехите му не бяха като на тая. Якето му беше черен шушлеков кожоподобен боклук.
- Някой друг задник е бил, а? А тая коя е?
- И ние не я знаем. - озъби се старшият продавач на метли, стрелна чернокосата със студеното си изражение и се изправи, за да се покаже цялото величие на необлечената си снага. - Много се отваря и разпитва за някакъв си Емил. Викам да й отговорим, а момчета?!
- Не се срамувай като онези клети души. - изръмжа наедрелият надзирател и се изсмя грозно.
    На чернокосата й се отигра.
- Ако няма да отговаряте на въпросите ми, си стойте на местата.
    Тя придоби съвсем сериозно изражение.
- Хра-хра-хра-х-р-р-а! Много обичам жените да ме командорят! Ха-ха-хра-хра. - изхили се, хъркайки, пушещият.
    Чернокосата се огледа.
- Хайде, хвани я Метльо. Свърши поне едно полезно дело. - поръча шкембелията; после стана, за да се включи дейно в укротяването на опърничавата.
    Девойката обаче излезе твърде опърничава за тях, след като мощният й крак даде сила на масата да литне и да залепи четиримата нахалници за пода. Чернокосата се канеше след това да сграбчи Метльо през бицепсите и да го изпрати на изпитателен полет над сивата пустиня, но я хвана гнус, та затова отдръпна хватките си; пък и самият заек бе скокнал страхливо, защото един ловец наскоро го бе гърмял.
- Не ме бий! - изскимтя Метльо. - Какво сме ви направили с другарчето ти, а!? Откъде, дявол да ви вземе, се пръкнахте! Тук никой не продава кожени дрехи; какво като дерат хора!
    Чернокосата се поколеба дали, все пак, да не догони дребния нахалник и да го метне? Той рипна още по-бързо.
- Кучко, ще ти дадем да разбереш! - изръмжа и изсъска звярът изпод масата.
- Не се срамувай! - процеди, подигравателно, през зъби шкембелията, чието шкембе поемаше основната тежест.
    "Дали да хвана плота и да ги забия с него в земята?" - помисли си чернокосата и посегна да го повдигне.
- Ще те изям, сладичката ми, само вдигни масичката. - рече, мило, звярът.
- Ние сме почтени душевни работници. - замоли метачът отдолу. - Просто съвестно си вършим работата. За доброто на родината!
    Девойката пое плота.
- Ха така! - радостно извика безсрамникът с шкебето. - Дай, дай, дай! - защото пепелникът и една чаша бяха паднали на специално място и се местеха по особено гъделичкащ начин.
    "Зарежи." - каза си красавицата в черно; отпусна тежката маса, така че шкембелията да изръмжи, и пое наляво покрай безкрайната стена.


29.



Реклами на джин, уиски, ракия, водка, вино, пелин, бира, червеникаво-кафява газирана хладна тръпчива сладка вкусна напитка; на пасти за зъби, прахове за пране, сапуни; шоколади; домакински уреди, брадви, сатъри; езикови курсове, катрани, олио, казани, чудесии за отслабване. Реклами на начини за безопасно общуване, с неизменната въз...; сънена женска въздишка.
    На Тичко му дойде до гуша от тъпи реклами и, с мощна струя, дошлото придойде през устата.
- Нали за няколко минути щяхме да стигнем? Движим ли се изобщо? - той се вгледа в облицовката. - Шумоизолация ли има?
- Има.
- Какво като има? Не съм физик, но съм чувал, че от ускорението не може да има изолация?!
- Силите, които въздействат на телата на тоя свят, вероятно не са като на оня. Това трябва да е причината да не усещаме промяната в скоростта на кабината.
- Тоест?
- "Земя" тук сигурно означава под, затова ни притегля единствено подът. Не изпитваме неговото ускорение спрямо други отправни системи, защото той не го предава на телата, които са в него; поне така предполагам.
- Аз си представях ада като планета? Не като "Подземен свят", а нещо като Земята, само че в Космоса... Как така само подът ни привлича?
- Физиката на ада не следва разбиранията на оня свят. Това е най-простото обяснение...
- А тая кутия защо само си я стискаш? Нея от оня свят ли си я донесъл? Искаш ли да ти дам да разгледаш моите книги и плакати. Имам много готини, с адски привлекателни картинки; а ти пък ще ми дадеш да разгледам какво носиш в кутията?
- Не.
- Да не е някаква изненада?! Обожавам ги! Каква е!?
- Тайна.
- Стига бе!? - той помисли малко и се опита да се изхитри. - Не е за мен, нали?
- Не.
- Тогава защо не щеш да ми я покажеш?! Аз няма да издам изненадата!
    Широкоплещестият не отговори.
- Хубаво. Недей да ми казваш. И аз бях стеснителен, като малък и от опит знам, че не е много полезно.
    Широкоплещестият наклони шията си на десетина градуса.
- Широко отворен съм, но само тогава, когато трябва.
- Пресметлив човек си, значи... - смигна Тичко.
    Широкоплещестият завъртя очните си ябълки.
- А ти как успя да избягаш от онези с каишите?
- Като не щеш да отвориш кутията, и аз няма да ти кажа! Нека ти! - засмя се мъжлето.
    Закачката не захвана широкоплещестия; той показа гърба си на беглеца и се насочи към пулта за управление. Започна да въвежда някакво поръчение:

Та-ти-ти-та, та-та-та-та-та, ти-ти-ти

    Записът рече.
- Пристигане: след пет минути и трийсет и осем секунди.
    Тичко стана сериозен.
- Шегувам се, ще ти разкажа... Ти си единственото човешко същество, с което съм разговарял откакто се озовах, гол, в тая сива пустош... Ще ме изслушаш ли?
- Да. - кимна мъжагата.
    Мъжлето пое дълбоко въздух и започна.
- Бях ти казал, че се намирах сред отблъскващи грозни голи мъже с колани, по които висят разни предмети, за които не мога да обясня какво са; там е много страшно... И всички наоколо, в безкрайната сива пустош, сме голи мъже и жени, строени в редици един срещу друг; и изпитваме ужасен срам от голотата си... Като че ли той ни беше натрапен отнякъде; защото не виждам нищо срамно да си гол сред голи... Особено сред жени... А ти? - Тичко се засмя лукаво, след което бързо се охлади. - Но се срамувах вместо да изпитвам желание; сякаш не бях на себе си.
- Да, неприличието е повече в отклонението от правилата, отколкото в същността на самите правила. Самата голота обаче се свързва с най-мощните сили, които управляват делата, защото част от съобщителната ви система е в състояние "гола", когато достига най-привлекателната прякодостижима цел. Поради това нарочвате голотата за срамна, т.е. за нежелана; набеждавате я за опасна, непристойна, неприлична, греховна, с цел да предизвикате изкуствено неудоволствие, чрез което да я избегнете, макар че всъщност копнеете за нея. Това произхожда от там, че хората някога са се страхували от голотата, защото са се боели от своите страсти. А този, от когото се страхуваш, ти става враг.
- Добре, добре, чакай сега да си продължа историята. После ни нападат зверове с по три, с по четири, с по пет, с по шест очи и ни разкъсват. Имаше една кръстоска между лъв, охлюв, червей, маймуна, акула, козел и крокодил; с очи на коленете, рогата и задника... И един червей, дето имаше лице като на вълк и опашка като валяк... И многоглави змейове, бълващи огън и лед. И змии с крила, гълтащи хора. А след като се изредят тези изроди, почват да ни завират цигари в устите; и пак ни карат да се срамуваме, защото написват на стената "Пушенето забранено"; отвращаваме се, тъй като някои от нас не пушат - като мен; а които пушат се отчайват, защото се чувстват все едно с голямо усилие са ги отказали, а сега пак се пристрастяват; опитваме се да измъкнем фасовете от устите си, но не можем, защото са залепнали за тях; пръстите ни също залепват за цигарите... Нашибват ни с каишите, защото не спазваме заповедите... Забравих да кажа, също, че понякога идват вампири с огромни... С наистина огромни... С ужасяващо огромни...
- Аха, сетих с какво. - рече мъжагата.
- Вампирите обладават жените, а после им прегризват вратовете. А самодиви с огромни... с действително огромни...
- И за тях се сетих с какви огромни.
- Самодиви с ужасяващо огромни страшни зъби обладават нас, а после ни нагризват и ни изпиват живота... Някои пък ги нашибваха русалки с огромни, с ужасяващо огромни...
- Перки?
- Да, с огромни перки. Имаш ли представа как шиба перка на русалка? Като се завърти с не знам си колко оборота и направо те накълцва на парчета... Животът обаче на мига се влива обратно в телата ни, - накълцани, нахапани, разкъсани или изсмукани - и отново сме цели, за да може цялата болка да се повтори отначало...
- Когато ви обладаваха изпитвахте ли болка?
- Няма да си кривя душата, докато самодивите задоволяват плътските си страсти е много приятно и почваш да си мислиш: "защо го плюят тоя ад?"... Приятно е, но само докато не се развихрят другите им влечения; тръгнат ли да задоволяват и тях, не ти пожелавам да си останал там; разцепват те накриво и ставаш на несиметрични парчета. Страшна работа...
- И как избяга от тези... "ужасяващо огромни"? - попита широкоплещестият.
- Една самодива на която не само зъбите бяха огромни, беше много сладострастна... Аз пък, да не се хваля, съм... - Тичко си свиваше устните като че искаше да цунка някоя мацка. - И се получи. Не се ли сещаш?...
    Широкоплещестият пак завъртя очните си ябълки по орбитите им.
- Сещам се. И какво?
- Нищо - шегувам се. Просто избягах: тичах, тичах, тичах, тичах... Някои от изродите ме подгониха, но като видяха, че не могат да ме настигнат, се отказаха. Едва сега осъзнах действителната ценност да бъдеш бегач...
- И нямаше невидима стена, в която да се блъскаш, като се опитваш да избягаш?
- Не.
- Като се отдалечаваше от изродите не се ли чувстваше по-тежък, и по-тежък?
- Не?
- Нямаше ли усещането, че припкаш върху безкрайна тичаща пътечка: уж бягаш, а  стоиш на място?
- Не!
- Не се ли случваше да бягаш само напред, а изведнъж да откриеш, че си се върнал откъдето си тръгнал?
- Не?!
- Не се ли появяваха чудовища от нищото?
- Не!? "Излизаха от дупки в земята. Вярно - дупките се пръкваха кой ги знае откъде, но зверовете излизаха от тях; не се появяваха от нищото..."
    "Знаех си." - помисли си мъжагата и посегна към една от метлите.
- Какво те прихвана? Пак ли искаш да я разцепиш?!
- Защо?
- Защото... Защото ще разгневиш духовете на ада!
- Тези духове не са могли да направят и най-простите изтъркани номера, които минават за "магически"... Представи си как биха могли да сътворят "вълшебна" летяща метла...
- Магията е тънко нещо. Не знаеш кога и как ще избликне!
- Спокойно. Ако метлата е вълшебна, то ако я скърша не би трябвало да престане да действа, тъй като поведението й не би трябвало да се основава на устройства, намиращи се в нея; тя и без това не ще да лети.
- Ох... - въздъхна Тичко. - Не знаеш на какво се основават вълшебните неща. Затова са вълшебни - защото НЕ ЗНАЕШ как действат; защото имат характер и могат по всяко време да те изиграят, без да очакваш.
- Да не знаеш не е равносилно на "да не можеш да узнаеш"...
- Чупенето е варварство! Само варварите и злодеите рушат!
- Искам само да разбера как работи метлата. - рече мъжагата спокойно и решително замахна да я счупи на две върху бедрото си.
- Н-е-е-е-е-е! Моля те, спри!
    Тичко отчаяно посегна към дървената дръжка, за да попречи на широкоплещестия. Той го видя; спря, помисли нещо и облегна метлата на стената.
- Не разбирам. Защо толкова те е грижа за тези две непотребни метли?
- И аз не знам... Когато сграбчваш дръжките с яките си длани и замахваш да ги разцепиш, нещо ме жегва в сърцето... Все едно че ме пробождат с кинжал. Знам, странно е, но е истинско... На тоя свят... Как да ти го обясня... Като те гледам... Все пак, случвало ли ти се е да страдаш от любов? Да се чувстваш все едно умираш, заради жена?
    Широкоплещестият не отговори. "Как така ще се чувстваш все едно че умираш, при положение че казват, че никой не се е връщал от тоя свят, за да разкаже, че тъкмо когато умираш усещаш нещо по-особено?"
- Усещането ми, когато замахваше да скършиш метлата, бе като това в мига, в който младото ти, здраво, сърце се натрошава на безброй парчета като порцеланова чаша, забита с все сила в мраморния под от безпощадна женска ръка... Както в мига, в който чувстваш безкрайна безизходица и откриваш, че смисълът на живота ти е някоя жена... Не ме гледай така де; не съм фетишист! Да не мислиш, че искам да усещам тая болка заради някаква си тъпа метла,  която няма нито лице, нито устни, нито гърди, нито... нито нищо?!


30.



    Чернокосата осъзна, че някои от вещите на безсрамниците могат да й бъдат полезни и след разходката наляво реши да се върне надясно.
    Завари четиримата душевни работници да хленчат и проклинат изпод масата, а петият да се мъчи да я повдигне, преди да надигне главата си и да зърне, че се приближава тя.
- Върни се, мързелив страхливецо!
- Идвай да я напъваш! За нищо не ставаш, хилчо с хилчо!
    Звярът дочу нежното тропане на подметките на стройното и кръшно младо силно леко тяло на чернокосата и изръмжа.
- Освободи ни, мила. Вече ти простихме!
- Как ми се пуши, ако знаете... - измрънка пушачът и се задави със слюнката си.
    Чернокосата се колебаеше кой от предметите да си вземе.
    Предвидливият разум си мисли: "по-добре повече вещи, защото човек не знае кога какво може да му потрябва"; но в крайни случаи, когато същият разум знае и че не може да носи всички вещи, и когато го е гнус от тия гадни безсрамни изроди, тогава се опитва да налучка най-полезната вещ, добиването на която изисква най-малко отвратителни действия.
    Дръжката на метлата на старшия метач стърчеше изпод масата.
- Метльо, ела да помогнеш на момичето. - подкани шкембелията.
    Младшият метач не приличаше на навит; намираше се на безопасно разстояние и ту поглеждаше към дръзката девойка, ту към женския срамозащитен кръг.
- Глътни си корема и после го отпусни; еластичността ще внесе допълнителна изхвърляща сила. - предложи, вещо, пушещият и се закашля.
    Без да ги предупреждава Чернокосата внезапно издърпа метлата и остърга с нея звяра и метача; последният посегна да я хване за глезена, но не успя да го напипа.
- Подлец дребен, идвай да се биеш с тая малка пикла! - кресна метачът.
- Г-р-р-р-р-р! - изръмжа чудовището. - Вдигай масата, кучко, че като я вдигна  аз, ще видиш жалкия си безсмислен живот като на лента!
    "Какво ли може да се прави с метлата?" - питаше се чернокосата. - "Изглежда, че поне в близката околност не се въргаля пукната прашинка, - с различими, с просто око, размери - че да можеш да я изметеш; не е възможно обаче да я използват само като притурка към масата. Може би, някак си, се появява пясък, който затрупва душите и после той трябва да се измете; или ги налагат с дръжката? Или ги дращят с перата? - тя погледна двата кръга от необлечени човешки задници. - Или пък е символ на нещо; вид обредна вещ?... Или е вълшебна?"
    Чернокосата огледа метлата, за да види дали има копчета. Като разбра, че няма, я яхна - макар че изпитваше отвращение от мисълта, че е била в допир с онзи безсрамник - и заподскача, в опитите си да я задейства чрез безграничните способности на разумното си съзнание.
    "Лети! Литни! Излитай! Хвърчи! Вдигни се! Движи се! Потегляй! Заминавай! Понеси се! Отлепяй! Поемай! Хващай пътя!" - мислеше си момичето, но метлата не я чуваше.
    "Енергия! Запалване! Контакт! Реактивна тяга! Антигравитация! Фотонен тласък! Позитронен поток! Вихър от античастици! Скок в хиперпространството!" - опита тя и по други начини, но метлата пак се движеше единствено заради подскоците на щурата си ездачка.
- Ха-ха-ха, май че иска да лети, но не знае как се прави! Ако ни освободиш, с удоволствие ще ти покажем как става работата, миличка. Ха-ха-ха! - изкиска се, грозно, метачът под масата.
    Метльо лукаво се подсмиваше, докато въртеше главата си ту към женския кръг, ту към чернокосата, но усмивката му замръкна, като чу думата "лети".
    "Вълшебствата са прекалено непредсказуеми, за да им се надяваш. Е, да, понякога не са чак толкова непредсказуеми... Но когато вълшебствата могат да се предсказват, се превръщат в обикновени свойства на вселената и вече не са вълшебни; е, да - не винаги е така... Обаче и да е магическа, и да е физическа, метлата неизбежно трябва да се включва по начин, който е достъпен за този, който я е възседнал. Какъв ще е той обаче, се питам, като по нея няма никакви копчета, нито пък отвори?"
    Чернокосата захвана метлата в двата края на дръжката и я разсече на две върху бедрото си.
    Песовете под масата чуха резкия "храс"-кащ звук.
- Кучко, ще те разцепя, като се измъкна! - излая старшият метач.
- С удоволствие ще ти помагам! - джафна шкембелията.
- Бързо идвай да заловиш тая рушителка на държавна собственост, че като изляза ще те пратя на специализация при новата партида! - пак кресна старшият метач на Метльо, който трескаво ту дебнеше действията на облечената в черно, ту хвърляше поглед към женския срамозащитен кръг.
    Чернокосата откри, че съмненията й са били верни: сърцевината на дръжката не е дървена, а има плътен пъстър многослоен строеж; целият диаметър е прорязан от пет назъбени, на мястото на счупването, зеленикаво-бели тънки ивици, отдалечени на равни разстояния една от друга; на различни места, върху четири от тях, израстват черни подутини с различни дължини; сребристи и златисти петънца блестят на много места на повърхността на зелените ивици и вътре в тях, и са симетрични в двете парчета; а пространството между ивиците е запълнено със силиконоподобно вещество.
- Мръснице, чупенето на метли, които не са твоя собственост, е смъртен грях! Свършено е с теб! Не можеш да избягаш от ръката на закона! - подвикна назидателно старшият метач.
- Как не те е срам! - захили се дебелият надзирател.
    "Да задържа ли парчетата на метлата?" - отново се колебаеше Чернокосата. - "Да повдигна ли масата и да отмъкна още някой предмет? Или поне да смъкна колана на дребния нахалник и здраво да го нашибам с него? Звучи добре... Но не. Не си струва. Повръща ми се от тия отвратителни изроди... Макар че с машинките им може би ще мога да помогна на душите."
    Един-единствен, мъжки, техен представител се бе обърнал и не гледаше към членовете на своя пол, а към косите, гърбовете, задните части, бедрата, подбедриците, глезените и стъпалата на отсрещния; а също и към масата, затиснала мъчителите.
    "Не мога да им помогна сега. Имам да върша... по-важно нещо." - оправда се на ум, пред съвестта си, тя. После тупна с крак към Метльо, за да го накара да подскочи като ожилен; захвърли двете парчета от метлата и тръгна по пътя си, който водеше наляво от душевните работници.


Върни се на СЪДЪРЖАНИЕТО


© Тодор Илиев Арнаудов (Тош), ноември 2003 - януари 2004.
  • Брой 28 (1/2004) на сп. "Свещеният сметач", февруари 2004 г.
  • Списание "Свещеният сметач" http://eim.hit.bg, http://www.oocities.org/eimworld
  • Дружество "Разум" http://eim.hit.bg/razum, http://www.oocities.org/eimworld/razum
  • Българска компютърна история от Българските сметачи


    Прочети други статии от Тош и др. автори: http://bgit.net