"Ада" - роман от Тодор "Тош" Арнаудов. Сп. "Свещеният сметач", бр. 28 (февруари 2004).

· Свещеният сметач ·

Тош ·АДА·
Роман

31.

От пелената на мрака изникнаха самотни червено-зелени светлини във формата на надпис "Музика", гледан в профил; те показваха къде се намира ресторанта с това име.
Момичето се спря пред надписа - единственото различимо нещо в цялата еднообразна всепокриваща чернота.
"Добра възможност да го направя." - помисли си Емил, който също се вгледа в светлината.
- Да влезем? - предложи той.
- Ами... Не обичам такива места. - промълви, неуверено, тя, докато смутено поглеждаше към мястото, където вероятно се намираше входът.
- И аз, но...
- Не ми харесва да се влача по задимени дупки със силнозапалими вещества в течно и газообразно състояние.
- И на мен не ми харесва! - възкликна радостно Емил.
- И да позволявам някой да пилее благата си за мен на място, където цените са завишени не знам си колкократно, тъй като има заблудени, които са съгласни да се примирят с експлоатацията, защото не я схващат.
Дебеловратият вратар ги наблюдаваше отдолу, без те да го виждат, и се мръщеше.
- И аз не обичам да се примирявам с експолоатацията, но...
- Тогава за какво да се пъхаме в тая дупка? - запита, възмутено, Ана; гледаше към входа и видя силуета на пазача.
"Защото... За да... За нас?" - мислеше си Емил.
- Готов съм да се примиря с надутите цени, с отвратителния цигарен дим и със спиртните изпарения във въздуха, защото ще бъда с теб.
Ана се умълча. Беше очарована, но не си даваше такъв вид.
- Ние няма да пием спирт. Не искаш ли просто да седнем, за да се отпуснем и общуваме спокойно?
- Да видим как е хавата?
- И това. Може пък да е приятно там, долу. Може да има отделения за непушачи?
- В заведението не се пуши. Не чухте ли за закона срещу никотина? - обади се, с боботещ глас, пазачът.
Емил продължи.
- Най-вече бих се радвал да се опознаем по-добре; ако искаш, да ми обясниш някои неща, за които ми бе обещала? Ако стане така, че не ни хареса тук долу, ще се ометем заедно със споделено удоволствие?
Момчето ококори очи и застина в очакване на нейния отговор. Тя помисли малко, реши и го разтопи с думите си.
- Дадено...
Тя се усмихна, макар че съзнаваше, че времето изтича; то никога не стига и човек не бива да му бъде роб.
- Ъ-ъ-ъ, добър вечер. - смотолеви Емил. - Колко струва входът?
- Входът не се продава. - избоботи здравият вратар.
- А влизането?
- По празниците е безплатно. Заповядайте.
Ана даде знак на Емил да преплете лакътя си с нейния и те поеха надолу по мрачното стълбище.
- По празниците? - остави въпрос във въздуха той.
- Да, това каза.
- Имах предвид какви?
- Ами... Съвсем обикновени поводи за празнуване...
- И в ада ли го правят?
- Да. Животът - и на тоя свят се нарича по този начин - е за да имаш поводи да го прекарваш напразно и да съзнаваш празнотата му...
- Сериозно ли мислиш така?
- Не, разбира се. Аз не мисля така. Но така излиза.
- Защо празниците да не са за да се надлаждаваме на радостите на живота?
Ана смръщи вежди.
- Или да се измъчваме с нерадостите му?
Емил последва примера й.
- Да, случвало ми се е да осмисля празника като повод да разбера колко празно се чувствам... Но за това не е виновен празникът, а лошото ми настроение. Аз съм си бил виновен.
- Човек не може да бъде виновен за настроението си.
- Причината не е в празника!
- Причините са разпръснати навсякъде; в празника също. Той може да бъде последната капка, която те кара да се веселиш; или пък още една капка от страданието ти; празникът може да те направи щастлив, но може да те накара да се чувстваш така, сякаш е създаден нарочно, за да страдаш още повече...
- Ана? Ни най-малко не съм искал да те натъжавам. Какво има?
- Нищо. Не се тревожи. Спомних си за нещо... лошо.
- Искаш ли да ми разкажеш? На твоите услуги съм.
- Нищо не можеш да направиш.
- Мога да споделя болката ти.
- Благодаря ти. - започна Ана и една сълза, невидима в мрака на стълбището, се плъзна по бузата й. - Няма полза.
- Какво има? - натъжи се и Емил.
Спряха. Той затършува по себе си. Проклятие - не успя да открие кърпичка; само си припомни, че в задните джобове има няколко полуизписани бели листа.
- Не е по силите ти да се пребориш с тази тъга. Никой не може.
- Откъде знаеш? Ще направя всичко, което мога. Когато плачеш ти, и на мен започва да ми се плаче.
- Не плача.
- Искаш ли да си тръгваме?
- Че ние още не сме дошли?
- Знаеш ли, никога преди не съм слизал толкова надълбоко под сграда. - опита, изведнъж, да разсее приятелката си Емил, с езиков скок. - Имаш ли представа защо са се окопали толкова надълбоко?
- Да. - каза тя, но стълбите, най-сетне, свършиха и разговорът се прекъсна и прескочи на нова тема.
- Леле! Сградата отгоре не беше толкова висока, че да събере такава трибуна?!
Празната трибуна се извисяваше пред сцената, до която имаше бар с барман, пред когото бяха разпръснати маси, до които бяха поставени столове, на които не седеше никого, с изключение на няколко самотни мъже. На сцената се бе разпрострял черен лъскав роял с леко отворен капак; арфа; микрофон на стойка, барабани; и огромен усилвател за китара, който, с размерите си, се състезаваше с тонколоните.
- Дами и господа! - рече барманът, докато с едната ръка стискаше празна стъклена чаша и кърпата, с която я бършеше допреди малко, а с другата държеше микрофон. - Представяме ви вечния младеж Ричи и неговата вечно млада песен!
Момче с електрическа китара, окачена на ремък, брилянтин на косата и усмивка на лицето изскочи иззад завесите, а мъжът с широка бяла одежда изсвири тъжен тон на флейтата си, в знак на съпричастност.
Емил и Ана изръкопляскаха поздравително, без да бързат да сядат някъде; момчето ги видя, смигна им и запя.

Обичах прекрасна любима; Дона се казваше тя.
Откакто ме напусна, душата ми потъна в тъга.
Защото любовта ми бе безпределна; и чер е без нея света.

Няма я вече. Животът ми е пресъхнала река.
Непрестанно се питам. Дона, къде си сега?
И ще страдам аз вечно. Мъката за мен е съдба...

Очичките на Ана и Емил светнаха от възторг, радост и мъка, и двамата едновременно изръкопляскаха.
Ричи скочи от сцената и се затича към тях, за да се запознаят, понеже в ресторант "Музика" рядко идваха гости; още по-рядко по празниците.
- Благодаря за вниманието, приятели! Кои сте вие? - попита то.
- Това беше вечно младият китарист Рич-и-и-и-и-и! Само след малко ще видите и чуете божественият Орф-е-е-е-е-й! - обяви барманът, остави микрофона на плота и се зае да добърше чашата, че бяха останали няколко досадни влажни петънца по нея.
Младежът и девойката се бяха втренчили в красивата, макар, на вид, старовремска електрическа китара, окачена на ремък пред гърдите на момчето.
Емил искаше да бъде кавалер и даде думата на своята дама.
- Аз съм Ана, а той е Емил.
- Ричи, приятно ми е. Да седнем някъде?
- Да, ние всъщност дойдохме за това... Не очаквахме че музиката тук ще е толкова приятна.
- О, благодаря ви. Само, ако може... Прощавайте за въпроса... Отскоро ли сте на тоя свят?
По странно стечение на обстоятелствата около най-близката, до тях, маса имаше точно три стола. Настаниха се на нея и Емил заразказва.
- Аз съм от скоро. Но имам усещането, че съм загубил представата си за време и колко отскоро не знам. - той попипа часовника си. "И, в последно време, съм отвикнал да си гледам часовника редовно." - Не знам как се появих пред еднообразна скучна сива безкрайност. Бях отчаян и си мислих, че с мен е свършено. Когато най-неочаквано срещнах Ана и тя ме спаси...
- Много си красива. - рече Ричи, очарован от девойката до Емил; чудеше се
защо изглежда малко тъжна.
- Благодаря... - смути се Ана.
- Тя ми отвори очите, че в сивотата има черна врата, а през нея се влиза в пъстър и привлекателен за окото огледален коридор с шестоъгълно сечение. Коридорът беше населен с натрапчиви измамни злобни пътуващи продавачи на дрънкулки; за малко не ни омаяха, гаднярите му с гадняри... Да си призная, мен един почти ме беше прилъгал, но благодарение на Ана и на един добър старец, който продаряваше книги и си даде живота за нас, успяхме да се преборим с досадниците.
Емил си помисли. - "Как можах да забравя книгата за Ада!?"
- Ти също участваше с храбростта си. А и ако го нямаше твоя лазер, положението можеше да бъде свършено...
- Лазер? - учудено рече Ричи.
- Едно такова продълговато и лъскаво, и от върха му излиза мощен светещ лъч. Като фенерче е, но е по-малко и лъчът му е много тънък и червен... - опита да обясни, увлекателно, Емил.
А Ана извади показалката и светна с нея върху ръката си, събуждайки изумление у Ричи: първо, защото той си помисли, че лъчът ще направи отвор, и второ:
- Невероятно! Окачате лъчевите оръжия на бъдещето на ключодържатели?!
- Всъщност това не е точно оръжие... То е играчка за деца... И показалка...
- Играчка! Показалка!?
- Имахме късмета да срещнем нападатели, които толкова силно се възмущават и сгорещяват, когато някой им светне в очите, - т.е. извърши грях спрямо написаното в упътването - че чак се изпаряват и изчезват яко дим... - разясни Ана.
- Стигнахме до две врати. Избрахме лявата, защото нещо тропаше откъм дясната; така и не узнахме какво беше. Вратата се оказа вход към огромен асансьор, за който си помислих, че е клетка за души. И добре че беше Ана...
- Какво пак аз?
- Ти... Ти... Ти си всичко!
- Какво беше тя?
- Мъчех се да открия пулта за управление върху стената... - въздъхна Ана, със зле прикрита усмивка на лицето.
- Толкова ли голям беше асансьорът?!
- Не. Беше само около стотина квадрата; обаче копчетата бяха скрити някъде в стената и АТ-1 - така се казваше асансьорът - ги извади чак след като разчете фотофиниша на влизането ни, тъй като се оказа че с Емил сме били пристигнали успоредно с точност до стотна от секундата.
- Като на Олимпиадата? А вие откъде разбрахте, че е разчитал фотофиниша?
- Той ни каза.
- Кой?
- Асансьорът.
- Говорещ асансьор?!
- Не точно. Май че само пускаше записи на говорещ човек.
- Аха. И аз съм правил записи.
- С тоя асансьор се изкачихме до 511-тия етаж (или пък слязохме на партера, ако "светещ" е значело "нула"?) и се изправихме пред ярък безкраен черно-бял коридор... - претупа, набързо, Емил.
- 511 етажа?!
- И аз се учудих. - продължи Емил. - За пръв път се качвам на толкова висока постройка; е, ако "светещ" е значело "единица"...
- А не само "съгласие", както обясниха в упътването... - допълни Ана.
- Бил съм само на десетина етажни... - сподели Емил.
- А ти, Ричи? Ти откога си тук? - поинтересува се Ана.
- Може ли първо да си довърша историята? - помоли Емил, но Ричи вече бе започнал.
- Беше мрак, когато пред очите ми изникна ярък светещ коридор. Изглеждаше ми безкраен, а в същото време нямаше път назад... Нещо като шантава "безкрайна безизходица"... Поех по коридора и вървях, вървях, вървях... С отчаяние мислех за задъненото положение, в което се намирам и че вечно ще остана затворен там. Но изведнъж лампите угаснаха, сякаш бурята бе съборила електрическите стълбове. Представяте ли си, хрумна ми "надеждата": "това е краят, най-накрая"! Но уви, не беше. Оправиха електричеството учудващо бързо: след една-две, или три-четири, или пет-шест, или десет-петнайсет минути... Всъщност бях загубил усещането си за време. Само помня, че постоянно си мислех: "Ето го краят. Свърши се. Най-накрая. Приключи. Край. Заключение. Стига толкова де!", но, както казах, накрая не дойде краят, а токът. Но като че ли напрежението на мрежата бе спаднало и лампите мъждукаха и светеха с мъка; чувството беше както когато се чудиш: да угасиш ли крушките, или да оставиш жичките им да изгорят сами? Всъщност лампите се бяха превърнали в звезди и май че нямаха жички...
Сервитьорът, с големи модни черни очила, който допреди малко дремеше на една от масите, дойде да приеме поръчката.
- Какво ще желаете? - прекъсна разказа на Ричи той, докато поднасяше менюто над главите на гостите, с надеждата някой да го изтегли към себе си.
- Ти избирай. Ти разбираш от менюта. - обърна се Емил към Ана.
Тя разтвори черната папка и заралиства. На първата страница на менюто имаше дундеста бутилка с червеникаво-кафява газирана напитка; няколко червеникави напитки, няколко прозрачни и една жълтеникава. Втората страница започваше с варени картофи; под тях - салата от варени картофи с олио, лук, праз и кристалчета сол; под салатата - розов, препечен пилешки бут; под него - бяло пилешко месо; под него - свинско; под него - виолетово-оранжева гозба с черни кубчета с металически блясък. В горната част на третатата страница се набиваше на очи кръгла пита в цвят електриково зелено; а под нея бе залепена снимка на шестоъгълна синя поничка с ръждив сос. По нататък не успях да видя.
- Интересно кодиране. Няма нито имена, нито номера; храните са отбелязани само с картинки...
- И, за десерт, той е сляп... - промълви Ричи.
- Сляп!?
- Поръчайте, като ми описвате желанието си възможно най-образно. Недейте да казвате "картофи", "домати"; или пък "първото отгоре, на втора страница". Трябва да се изразявате цветно, картинно и без клишета; и, ако позволите, уважаеми гости, да си сляп не е грях.
- Не съм гладна. - хлопна менюто Ана и го поднесе на Емил.
- Всъщност и аз не съм. - той го върна в ръцете на сервитьора, без да го погледне в очите, както изисква доброто възпитание.
- Както желаете, уважаеми гости.
Сервитьорът пое папката и се оттегли да дреме на своята маса.
- И ние минахме през ярък коридор... - почувства съпричастност Емил.
- Нека той довърши. - прекъсна го Ана.
- Докъде бях стигнал?
- "Да угасиш ли крушките, или да оставиш жичките им да изгорят? Всъщност лампите се бяха превърнали в звезди и май че нямаха жички..." - дословно припомни Ана.
- Бяха звезди, но странни, защото уж имаше мъгла и не се виждаше нищо друго наоколо, а някъде над мен мъждукаше светлина; и тези звезди бяха по-различни от онези, към които обичах да се вглеждам всяка нощ. Скоро открих, че се намирам до малък самолет, и в кабината му видях двама души, които сладко спят. Не знам защо, но ми изглеждаха много познати и поисках да се приближа до тях, да ги събудя и да ги попитам - те може би също ме познават и ще ми обяснят къде сме се срещали. Направих няколко крачки към самолета, но сякаш я видях... и тръгнах след нея. Ходихме малко и излязохме от мъглата. Влязохме в безкраен черен простор. Без нищо; нямаше нито една светлинка нито по земята, нито по небето. Навсякъде беше гъста черна непрогледна тъмнина и тя се изгуби в нея... Не я виждах повече до себе си и след малко - а може да е било и след много; не усещах времето - видях няколко светлинки. После разбрах, че съм влязъл в ресторант "Музика"; оттогава пея тук.
- Коя е "тя"? - попита Емил.
- Тя ли...
Ана го прекъсна.
- Недей да ни разказваш всичко. Нека да има работа и за фантазията ни.
- Ние пък се бяхме изправили пред ярък черно-бял безкраен коридор със задънен вход, поехме по него... - започна отново своя разказ Емил, но бързо остави думите да отшумят, защото внезапно загуби желание да разказва за някои подробности от случката.
- Да има работа и за моята фантазия, нали? - усмихна се Ричи. - Вие двамата?... Да не би да преча?
"Горе-долу. Не точно. Може би. И да, и не."
- Не, приятно ни е, че има с кого да си поговорим. - каза Емил. - Коя е Дона?
- Момчета, може ли да не си говорите докато отида до бара? - намигна Ана и се запъти натам.
- Защо? Ще ти разкажем? - озадачи се Емил; Ричи обаче спазваше молбата й.

32.

"П-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и." - изписука АТ-ът и спря тъй рязко, сякаш някой бе издърпал щепсела му от контакта. - "Достигхме целта. Приятно прекарване в ада."
Широкоплещестият направи крачка към входно-изходната врата и замръзна.
- Какво пак те прихвана? - смутено рече Тичко.
Мъжагата се размрази след шест секунди и четири десети и се върна към копчето за управление.
- Хайде да излизаме, като сме пристигнали? - смотолеви Тичко.

Та-та-та, ти-ти, та-та-ти-та, ти-та-та, т-а-а-а-а-а, та-ти-та, т-а-а-а-а-а, ти-ти-ти-ти, та-та-та, т-а-а-а-а-а.

"Избрахте образователна програма за устройството на АТ-11. Ако искате да я смените или да си я пуснете отново, знаете какво да сторите. Приятно гледане."
- Пак ли това? - изсумтя недоволно мъжлето. - Залъгват окото с два... горещи кадъра и после - На!; ръка, която натиска копче като на електронните игри, дето едно време ги разцъквахме като пощурели... Ти играл ли си на електронните? Ръчките? Автоматите? Голям кеф беше, ех...
- Бях забравил, че не знаех как се отваря вратата. - съобщи, равнодушно, мъжагата.
Мъжлето се нацупи и скръсти ръце.
- Откъде тогава знаеш командите, които знаеш, като не знаеш тая за излизането от асансьора?
- От една образователна програма.
- Вярно, някои са много интересни, но други са такава скука...
- Така е.
- Ами, като нямаме друг избор, ще чакаме...

"АТ-ската заповед ти-та-ти, т-и-и-и-и-и, ти-та-та-та-ти..."

- Всъщност сега се сещам, че бях забравил, че знаех, че в образователната програма на АТ-11 не се съобщава кодовата комбинация за отваряне на вратата. - рече след малко, отново без да влага чувство, мъжагата.
- И таз добра... - измрънка мъжлето и подскочи като ожилено, защото, без да чака, мъжагата положи първия тежък удар върху металната плоскост. - Пак искаш да чупиш?! - гръмна мъжлето.
Разрушителят свали мощното си стъпало долу, извърна се бавно към Тичко и отговори.
- Да.
- Най-лесното е да рушиш, нали?! - възмутено запита той и се ослуша. - Ами ако ни усетят че бием по вратата?
- Да.
- Какво да?! Ако видят счупената врата може да ни открият!
- Да.
"...ти-ти-ти-ти-та, т-а-а-а-а-а-а, ти-ти, т-и-и-и-и-и, та-та-та-та включва програмата за преход към..."
- Няма ли друг начин?
- Вероятно има, но е недостъпен за нас... - съобщи, тъжно, мъжагата.
- Пробвай с тититатакане, може да уцелиш вярната комбинация. Тия от образователната програма може само да са забравили да я кажат! - нервно изстреля Тичко.
- Вероятно не съществува заповед за отваряне на вратите на АТ-11 отвътре.
- Значи това наистина е клетка за бегълци?... - клюмна бегачът.
- Да. АТ-1 и АТ-11 са клетки, в които се затварят бегълци от ада, добрали се до тях по различен начин от записания в Заповедите.
- АТ-1?
- Съседният асансьор. Двата са почти еднакви, но този осигурява достъп до повече места.
- АТ-1 беше заключен... Защото там вече е бил затворен някой друг?! И ние, като него (или тях), изобщо не сме се движили, а сме си стояли тук заключени! Точно заради това не почувствах никакво ускорение, когато уж трябваше да потегляме; не го почувствах и когато тоя запис каза, че сме били пристигнали! - заключи, откривателски, Тичко с треперещ глас; после покри лицето си в шепи и се подготви да заридае от ужас.
- Склонен си към мрачни настроения, без да имаш преки доказателства за причините да бъдеш в такива. Единственото сигурно следствие от това, че АТ-1 беше заключен, е че е бил зает.
- Значи не си от онези с каишите?! - Тичко разтвори ръце и ококори озарения си поглед.
- Не... - рече мъжагата спокойно.
- Мислиш ли, че можеш да разбиеш тази стоманена врата с гол крак?
- Не. Ще използвам и обувките си. - отговори мъжагата и отново се зае да налага плоскостта, направената от свръхздрава титаниево-закалинена сплав.
Малко по малко вратата поддаваше. Огъваше се и по нея се образуваха бабунки; в началото едва забележими, но скоро все по-дълбоки и по-дълбоки. Пестник, след пестник; след пестник, след пестник... Ритник, след ритник, след ритник, след ритник...
- Ти май не си нормален?! - неволно измрънка Тичко, защото имаше чувството, че от такива удари ще си набиеш краката повече, отколкото ако имаш скоростните качества на най-бързия човек на планетата, отскоклив си колкото най-отскокливия, и с тези способности си направил тежка тренировка по троен скок на грубо асфалтово скочище без пясък за приземяване след последния летеж.
Свирепо безмилостно подметково настъпване накара вратата да се откачи от пантите, да се удари в земята и дрънливо да изстене, възмутена от изкъртилия я жесток побой.
- И ние сме грешници, че слизаме долу посред нощите, но и тия не можаха ли да сложат поне един уличен светилник, че да не се чувстваме като в банята, с несветната лампа, или все едно че, вечерно време, внезапно са ни спрели тока, където и да сме се намирали? - скара се на тъмнината мъжлето, грабна двете метли за дръжките и се гмурна в безкрайното черно, което се появи пред, над, надясно и наляво от тях.
Според зрението на мъжагата обаче, това, в което се гмурнаха, не беше нито безкрайно, нито пък черно. Беше ден, озарен от равномерна мека приятна светлина. Небете бе тъмно синьо, без облаци и без слънце. А те двамата бяха стъпкали разбитата врата върху самотен тротоар от еднообразни сиви квадратни плочки.
- Така ли е в ада? Безкраен мрак, а зад гърба ти - светъл асансьор? - обобщи, мъдро Тичко, след дванайсет секунди размисъл и въртене на шията насам-натам, за да бъде главата напълно убедена, че навсякъде тъмнината е еднакво черна.
- Не. Тъм... - започна широкоплещестият.
- Не! За Бога, не! - изстена Тичко и заблъска по новопоявилата се, съвсем здрава врата на АТ-11, обагрена в цвят "катран на тъмно".
Мъжагата откри, че краката му внезапно са потънали през откъртената врата и може да я разсича с безплътното си тяло.
Тичко удари още няколко пъти закалинената врата и се облегна на нея. "Това е краят." - мислеше си той. "Черно, пусто и мрачно. В компанията на странник, облечен в черни дрехи. С черна коса... С черни ботуши... Но не - не е с черна душа... Малко е странен, но какво ли щеше да стане, ако не бе ме защитил от онзи с летящата метла? Онзи щеше да ме върне при другите в сивата безкрайност на съвместното страдание, както вече бяха сторили веднъж. Но можеше и да не успее да ме принуди? Можеше да се бия с оня дребен изрод, да му отмъкна метлата..." - Двете дебели дървени пръчки в не много яката му десница го накараха да се почувства малко по-добре. - "Но и да бях се оправил с онзи с метлата, то къде щях да ида? Щях да се лутам из безкрайната сивота, докато не ме хванат онези с коланите... Или щях да остана затворник в асансьора, ако бях успял да се добера до него..."
Здравенякът изчака Тичко да се поуспокои и продължи прекъснатата си мисъл.
- Безкрайната тъмнина е временно явление на влизане в ада. Скоро ще забележиш, че всъщност не е чак толкова тъмно.
Тичко седна на счупената титаниево-закалинена врата и сложи дланите си пред очите, за да не вижда черното.
- Поставил си ръцете си върху лицето. - рече мъжагата, за да докаже, че не е толкова тъмно.
- А ти си изправен. Познах, нали?! Но и аз не те виждам... - измрънка Тичко недоверчиво.
- Трябва да тръгнем още сега. Аз ще те водя.
- Къде ще ме водиш? Как ще ме водиш? - изджафка мъжлето.
Мъжагата чевръсто хвана палтото му - там, където котката захапва малкото си котенце за да го пренесе - и го вдигна.
- Там, където ще ходя и аз. Ще те водя за ръката.
- Ти къде ще ходиш?
Широкоплещестият си замълча.
- Какъв човек си, не те разбирам... - проплака Тичко.
- Имам работа. - продума мъжагата. - Неотложна работа.
- Работа? В черното?
- Ти си мислиш, че е черно. Защото е нощ, и защото си новодошъл.
- Аха, а ти си идвал тук и преди и толкова добре си запомнил всичко, че можеш да ходиш и на тъмно... Но не си като онези с коланите?
Мъжагата пак не отговори. Тичко зададе още един въпрос.
- И кога ще дойде денят?
- Когато стане светло.
- Кога ще стане светло?
- Когато дойде денят.
- Много си умен...
- Вероятно по-ясно щеше да е, ако бях казал, че не знам колко време остава до тогава.
- Щеше... Като казваш "време"... Чувствам се странно... Уж помня какво ми се е случило, но представата ми за време - за продължителността на всяко събитие, което ми мина през главата в последно... време - е някак мъглива, въпреки че, след толкова много бегови упражнения с часовник в ръка, бях изградил у себе си добро чувство за продължителности. Не зная колко време е минало откакто се озовах сред голите си състрадалци в сивата безкрайност?
- Времето тук не тече както на оня свят. - обобщи мъжагата.
- Абе може да е от стреса... Да беше на мое място и ти щеше да се стресираш... Имаш ли представа преди колко време ме спря пред онази плоска черна очертана врата?
- Имам представа, но не такава, която би била полезна за твоето разбиране.
- Пак ли взе да говориш странно?!
- В ада времето е същевременно и относително, и абсолютно. Някъде тече по-бързо от другаде, независимо от скоростта на двете отправни системи. На някои места някои видове събития се случват по-бавно, отколкото на други места; други протичат с еднаква скорост; а трети са по-бързи, отколкото на второто място. Причината за тези особености - които за новопристигнал гостенин от оня свят звучат като чудесии, макар че са съвсем естествени - се крие в нееднородния произход на многослойния многомерен строеж на времепространството в ада.
- Добре че ми каза... - възкликна, с разбиране, Тичко. - А защо трябваше да ме дърпаш като мръсно коте? Можех и сам да стана, за да видя, че на всякъде е черно от малко по-високо... Сега какво? Никъде не ми се ходи в тая тъмница?!
- Скоро би трябвало и ти да прогледнеш за истината.
- Да прогледнеш за истината... Да! Виждам! Аз виждам!
Той видя, че е тъмно, но не чак толкова, колкото беше като влиза в банята без да светне лампата и бойлерът е изключен; откри, също, че металната врата беше изчезнала, без той да усети как така, и вместо върху нея, със спътника му стъпваха върху еднообразни сиви квадратни плочки. Всъщност може и да не са били сиви - най-малкото изглеждаха такива, защото беше сумрак. Имаше бледо очертание на гол път, който води нанякъде, но не се виждаше накъде: започваше от лявата безкрайност и завършваше в дясната... Небето бе почти черно, но не съвсем, защото изглеждаше, че тъкмо заради него тъмнината не работи на пълна мощност.

33.

- Може ли три чаши с червеникаво-кафява напитка? - попита Ана.
Барманът си бършеше чашата, защото отново я бе намокрил с нещо.
- А защо не три от жълтеникавата? Тя е по-хубава?
- Защото не обичаме да пием спирт.
- Не се притеснявайте за цената. По празниците всичко е безплатно.
- Много щедро...
- Всяка клета душица има право поне да се напие както трябва по празниците, нали?
- Определено...
- Ще вземете ли жълтеникавата? Или предпочитате прозрачно-бялата с кристалчета?
- Не, благодаря. Три от червеникаво-кафявата.
- Питали ли сте приятелите си? Не Ви видях да го правите. Те може да искат. Момчета, искате ли по едно жълтеникаво питие. Аз черпя. - провикна се барманът.
- Н-е-е-е! - отговориха, в хор, те.
- А прозрачно-бяло с кристалчета?
- Н-е-е-е! - изпяха, в дует, момчетата.
- Заведенито ви черпи да се напиете, че е празник, пък вие не щете. Ами ако щете.
- Ще ми сипете ли трите чаши с газираната напитка?
- Откъде си сигурна, че приятелите ти искат? По празниците е безплатно, но не и за прахосниците, дето оставят храната по масите. Ехо, момчета, пие ли
ви се червеникаво-кафява газирана напитка?
- Д-а-а-а! - възкликна хора на момчетата.
- А когато дойде при вас сервитьорът, защо не му казахте, че искате? И вие сте едни клиенти... Хайде, заповядай. Много си симпатична, затова ти сипвам.
Най-сетне барманът наля чашите, подреди ги в поднос и се провикна.
- Момче, идвай да занесеш поръчката.
Дремещият сервитьор отново се събуди.
- Каква поръчка? Те не искат нищо?!
- Променили са си мнението. Ела да занесеш подноса до масата им.
- Защо той? Мога и аз. - рече Емил, който вече бе стигнал до бара.
- Не може! - сряза го барманът.
- Защо? - попита, учудено, Емил и се опита да вдигне подноса - не отлепяще дори на косъм, въпреки напъните. - От какво е направено това чудо?! - изпъшка той.
- Само сервитьорът може да го носи!
- Благодарим, но бихме искали сами да се обслужим. - вежливо отказа Ана.
- Не може сами! Намирате се на изискано място, където самообслужването е противоестествено и забранено от закона!
Емил невъзмутимо взе една от чашите - тя тежеше колкото най-обикновена стъклена чаша вода - и отпи глътка.
- М-м-м-м. Вкусно. Как се казва?
- Не може така! Престъпихте закона! Грешници, с грешници!
Притеснен, Ричи притича на бара, за да успокои положението.
- Остави чашата на подноса. Нека сервитьорът я донесе на нашата маса.
- Щом за теб е толкова важно...
Ана оглеждаше рафтовете с разнообразни видове напитки и се чудеше откъде донасят храните, на които имаше снимки в менюто. Обхождайки, с поглед, околността тя хвърли поглед наляво и забеляза сиво пиано, забутано в ъгъла. То имаше малко по-дълбок гръб от обикновените, но не бе и роял.
- Трябва да сме седнали на масата, когато сервитьорът донася подноса. - продължи Ричи.
- Има си закони в тая държава! Трябва да оставите нашия служител да ги спазва! Грешници, с грешници; с дрешници!
- Моля те, барман. Остави ги. - опита се да го успокои Ричи.
- Хайде, сядайте, че ми омаляха ръцете. - оплака се сервитьорът. - Седнахте ли? Айде, сега можете да си вземете чашите. Приятно напиване.
- Какви са тия глупости? - тихо избухна Емил.
- Заповеди... Идват отгоре. - мрачно рече Ричи.
- Отгоре?! Бабини деветини?! - малко по-шумно, шепнейки, гръмна Емил.
- Мисля, че не са точно "бабини деветини"; сам почувства колко тежеше подносът... - тъжно промълви Ана.
- Може барманът да го е задържал с магнит отдолу; или пък долната част да е била закачена с нещо за бара, защото чашата си тежеше колкото трябва?
- Защото отпи много малка глътка. - възрази Ричи. - Ако беше отпил малко повече, чашата щеше да смъкне ръката ти и да се разбие на парчета в пода.
Подът беше от излъскан мрамор на черно-бели квадрати, като в безкрайния коридор.
- Как е възможно? Да отнема вещество, а чашата, вместо да олекне, да натежи; и то толкова, че да я изпусна?
- И за мен беше странно, когато дойдох, но свикнах. Такъв е светът тук. Сложен, неочакван, чуден, необясним, непредвидим... - заизрежда Ричи.
- Всичко е предвидимо, стига да имаш необходимото знание, за да го предвидиш.
- Като бях на бара, видях едно автоматично пиано, забутано в ъгъла. - смени темата Ана.
- О, да, бях забравил, че го има. Чувал съм, че откакто били донесли рояла никой не го е докосвал.
- Самосвирещо!? С перфолента?! - възкликна Емил и сърцето му се разтуптя лудо.
- Така ми се стори. Но в ъгъла беше тъмно. Може ли да го разгледаме отблизо? - попита, с надежда, Ана.
- Може ли, може ли!? - подкрепи я, разпалено, Емил.
- Аз нямам нищо против. Барманът е шефът тук. - съгласи се Ричи.
Ана и Емил се спогледаха.
- Той не е злопаметен, не се тревожете. - успокои ги той.
Барманът беше овлажнил чашата и усърдно я търкаше с кърпата си.
- Извинявайте, имате ли нещо против да разгледаме пианото? - попита Ана.
Той излезе от вглъбението в чашата.
- Пиано ли? Ние нямаме пиано? Имаме един роял, но той не е пиано.
- Това "може" ли означава?
- Как да ви разреша да разгледате нещо, което не съществува?
- Но то съществува. Ето го там, в ъгъла.
- В ъгъла? - той се премести, с чашата и кърпата, и погледна където му посочи Ана. - А, да. Забравеното пиано. Не помня откога си стои там, зарязано от всички.
- Защо е забравено? - запита Ана.
- Този, който го правеше, твърдеше, че щяло да бъде много усъвършенствано и само да свири чудни произведения за, представете си, шест ръце; щяло да може да работи с часове, без да трябва някой да го нагласява. Онзи даже обясняваше, че щяло да композира мелодии само и да импровизира дотогава, докато слушателите се уморят да слушат все нова и нова музика...
- Той как се казваше? - полюбопитства Емил.
- Онзи, дето го правеше ли? Ох, май съм забравил... Мина толкова много време от тогава, че едва ли някой помни името му. Абе кой ли му вярваше на фантазиите. Вятър работа. Щяло да композира музика...
- Може ли да го видим?
- Щом смятате, че ви е притрябвало...
- Много ви благодарим! - изчурулика Емил.
Момчето и момичето припнаха към пианото. Откриха ключ и светнаха лампа, поставена право над него, като над операционна маса.
- Колко време ще е минало? Лампата над пианото още работи и даже няма никакъв прах по нея?! - зачуди се Емил.
- Какво е "прах"? - попита, смутено, Ричи.
- Едно такова ситно и мръсно, дето цапа вещите, кара те да кихаш и се натрупва в машините...
- Малки парченца от нещо, които са толкова леки, че могат да се носят в пространството под действие на топли въздушни струи. - каза, по-научно, Ана, докато се наслаждаваше на празния барабан за перфолента, който се подаваше от предната страна на пианото над клавиатурата.
Емил й помогна да вдигнат капака и да открият очарованието на безбройните и разнообразни по вид и размери зъбни колела, предавки, валове, превключващи пластини със странна форма; палци, лостове, прътове, пружини; от всички тях, по страничните стени на пианото, бяха изведени множество ръчки и колелца за настройка.
Емил се възбуди като момченце, отворило, за пръв път през живота си, часовников механизъм.
- Изумително! - възкликна той, развълнуван. - А си мислех, че преносимото ми касетофонче с девет зъбни колела и още няколко предавки и палци е сложна машина!?
Ана изпитваше удоволствие да наблюдава и въодушевлението му, и механизмите, на които и той, и тя се възхищаваха.
- С един приятел се опитвахме да създадем изчислителна машина по този начин. С вършач, който наричахме "мелница; с памет, наречена "склад"; с ясно обособено управляващо устройство...
- Върховно! А... Какъв приятел ти беше той? - стресна се Емил.
- Приятелят ми беше много добър. Сродна душа...
Емил си отдъхна.
- И успяхте ли?!
- За съжаление само донякъде... На плановете всичко изглеждаше отлично, но в действителността нещо все спъваше работата; или някой лост заяждаше; или някое зъбно колело нямаше достатъчна мощност, за да завърти следващото... Той измисляше механиката, а аз му помагах в описването на действието на механизмите и в писането на предписания за управлението им. Тази машина прилича на неговата по смелия брой взаимодействащи си предавки, но е по-проста; и се движи с пружини, а неговата щеше да се задвижва от парен двигател. Той наричаше механизмите си "аналитични", защото щяха да обработват положенията, в които се намират колелцата за входни данни, почти както ние, когато мислим...
- Кога си играехте да създадете тази машина?
- Беше много отдавна...
- Дали тази работи?
- Не знам. - обади се Ричи, който досега ги слушаше с интерес. - Нямам спомен някой да се е докосвал до пианото, за да провери.
- Ние ще проверим. Виж! - Емил посочи редица широки ролки с перфолента, облегнати на стената до пианото. Взе първата и прочете: "Изпитателен запис". - Пробна перфолента!
- Да я пуснем.
На Ана и Емил не им беше трудно да разберат как да поставят ролката на осите, да дръпнат обтегачите, да навият пружините и да включат машината. Клавишите се раздвижиха и се разнесе тонова стълбица; звуците започнаха от най-ниските и стигнаха до най-високите. После засвириха интервали, обхождащи целия тонален обхват с различна скорост; следваха ги мелодични благозвучия; след тях хармонични; после поредици от акорди; след това акорди, следвани от мелодично изсвирени откъси.
Всички изслушаха изпълнението със затаен дъх, до последната нота.
- Машината работи! - възкликна Емил.
Барманът пак беше намокрил чашата си и я бършеше. "Значи не е бил съвсем смахнат онзи механик..."
- Дай да пробваме другите ролки. - предложи Ана.
Ричи бе взел три.
- Пише, че е "Първообраз на композитор".
- А другите две в ръцете ти?
- Едната е "Моцартови вариации", а другата "Пъстри рапсодии". - рече Ричи.
- А тази в мен е "Китка от Шопен".
- Подай ми първата, Ричи.
- Дали може да се създаде творец с толкова малко зъбни колела? - недоверчиво подхвърли Емил.
- Нашата машина щеше да композира, ако беше проработила. Тя може би е имала малко по-сложно устройство от тази; но не съм съвсем сигурна, защото колелцата и предавките на пианото изглеждат много по-фини отколкото бяха в проектите на нашата машина. Може пък създателят на тази да е успял да изпълни нашия замисъл, но с друга цел. Може и да може да композира... - рече тя, постави новата ролка в пианото, нави отново пружините и въведе механизмите в действие.
Зазвуча приятна мелодия в бавно темпо, която напомняше на нещо чуто отдавна.
- Не ти ли прилича на Шопен? Да не са объркали надписите върху ролките? - усъмни се Емил.
- Само прилича. Ритъмът се променя и ударението е по-остро.
- Може би самосвирещото пиано преоткрива Шопен?! - с приповдигната интонация предположи Ричи. - Но звучи малко кухо...
Мелодията плавно утихна и започна отново. Този път бе по-игрива и благозвучията се сменяха по-бързо.
През цялото време Ана наблюдаваше поведението на предавките и пренасянето на движението през частите на машината. Тя откри, че редица с няколко десетки лостчета започна да потрепва чак сега, след като пуснаха ролката за композиране.
- Нашата машина щеше да работи с продупчени картончета, а не с продупчени книжни ленти... - разказа, замечтано, тя.
- С ленти може да се въвежда по-дълго предписание?
- Не, и с картончета може: нареждат се в съд, който ги подава едно след друго. При перфокартите даже е по-удобно, защото можеш лесно да променяш части от предписанието; а при лентите трябва да режеш и лепиш парчета.
Пианото ускоряваше темпото, до момент в който барабанът с перфолентата, от който оставаше още много за извъртяване, започна да повтаря поредица от шест тона и един акорд.
- Захапа си опашката. - отбеляза Емил.
- Да. И ние се борехме с този страничен ефект в нашата машина. Цялото действие на механиката се основава на въртящи се колела, - цикли - затова почти винаги съществува опасност някоя верига от взаимодействащи си въртележки да влезе в затворен кръг. Майсторът на пианото или не е довършил управляващото устройство, или е допуснал грешка в предписанието.
- Или и двете... - обедини Ричи.
- Или възможностите на машината да композира са се изчерпали? - предложи Емил.
Ана изключи пианото.
- Има ли празни ролки? - попита тя.
Емил откри една, по която бе прокарана само ивицата с отвори, чрез които механизмът водеше хартията през зъбните си колела.
- Ето; но не ми изглежда машината да има перфоратор?
- Възможно е да е скрит под горните части.
На дясната стена на пианото имаше ръчка, която бе насочена към крайно положение, означено като "Четене", а срещуположното му бе "Запис".
- Тук има "запис"! - посочи Ричи.
Веднага заредиха празната ролка.
- Вероятно трябва просто да се изсвири нещо на клавиатурата. - рече вещо Ана, докато сядаше на столчето пред пианото.
Емил включи машината и книжната лента пое своя път през вътрешностите й. Ана пое въздух и засвири така нежно и затрогващо, че унесе Емил и Ричи във фантазиите на Шопен.
- Изключете, да видим дали е станало. - каза тя след малко.
В захлас Емил дръпна ръчката за спиране на механизма, а след това и ръчката четене/запис.
- Има ли превъртане на лентата? - попита Ана от столчето пред пианото.
- Да. - отговори Емил и издърпа подходящата ръчка.
Водещият механизъм се повдигна, пое книжната лента и я завъртя, с увеличена скорост, в обратна посока, без да я прекарва през обработващите входни зъбни колела. После Емил свали ръчката в положение "нормален ход" и включи пианото.
Разнесе се същата мелодия, която Ана изпълни преди малко; различаваха се само някои особености.
- Звучи бездушно. - заключи, недоволно, Ричи.
- Разбираемо е записът да не е бил толкова фин, че да улови най-тънките подробности в начина по който галех клавишите. Върху книжна лента, с механично устройство като това, едва ли е възможно да се записват и прочитат всички данни с необходимата скорост.
- Ясно е, че стотина зъбни колела не могат да... - започна Емил.
- Поне няколко стотици. - поправи го Ана.
- Немислимо е няколко стотин зъбни колела да се сравняват с Ана по изпълнителско майсторство и по изящество на звукоизвличането. Машината обаче, все пак, свири вярно и можем да разпознаем мелодията, която Ана изпълни на клавиатурата преди малко.
- Е, да, сравнително добре спазва интервалите и паузите. - призна Ричи. - Но й липсва настроение. Липсва й чувството, защото е бездушна. Купчина зъбчати колела...
- Не защото е бездушна. - не се съгласи пианистката. - Просто устройството й не е достатъчно сложно. Но един ден ще бъде; тогава ще извлича звуците не по-зле от мен.
- Съмнявам се... - рече, недоверчиво, Ричи. - Не вярвам, че машините някога ще могат да настигнат своя творец. Абсурдно е.
- Защо? Учениците надминават добрия учител. Ако машините не успеят да ни настигнат, значи сме лоши учители. - каза Емил.
- Уважаеми гости, само след секунди на сцената ще се качи божественият Орф-е-е-е-е-й! - съобщи барманът, топна чашата в купичката с вода и започна да я търка с кърпата.
Орфей се качи на сцената и поде тъжна мелодия.
- Не свирите ли и по-свежи парчета на тоя свят? Нещо за танцуване? - каза Емил, като чу опечаленото подрънкване на арфата.
- Не! - кресна неочаквано барманът, една капка от бърсалото му хвръкна във въздуха и се стопи в пространството. - Тук да не ви е дискотека?! Танцува се в дискотеката, а не в изискания ресторант!
- Впрочем тя не е далеч. Искате ли да ви заведа? - предложи услугите си Ричи.
И двамата не отговориха нищо.
Емил възприемаше танца като още един начин да изразиш нежност; танцът, а не местата, в които са важни шумът и показността; не обредните места, останали в наследство от далечното минало на човечеството, когато членовете на племето се събирали около огъня и изпадали в транс; в толкова дълбок транс, че не усещат как пресиленият звук уврежда слуха им. Ана едва ли би си губела времето по такива дивашки средища, и едва ли би имала желние да си го губи.
- Не си допихме... газираното. - продума Емил разсеяно.
Оставиха капака на машината отворен, за да могат всички да видят какво творческо съкровище е било забравено.
Докато се връщаха към местата си Ана мислеше за предложението на Емил. Дали бе израз на внезапно пламнала страст? Или на неизменна и чиста нежност? Начин да изрази любов? Или средство да извади на показ на обикновеното желание, което го изгаря отвътре, но задръжките му пречат да се изрази по друг начин? Не! Невъзможно! Последното не може да се отнася за човека, в чието разфокусирано усмихнато лице се взираше тя!
- Щеше ли да танцуваш с мен, ако тук бе позволено? - попита, плахо, Емил и отпи малка глътка; канеше се да бъде голяма, но се сети, че Ричи бе казал, че ако го бе направил преди малко, чашата е можело да натежи, и се отказа.
Барманът чу въпроса му и за малко да се провикне "Не може!", когато се сети, че има да бърши чаша и се успокои.
Ана остави малка пауза.
- А защо да не се разходим до дискотеката? - отвърна тя, с тон на изпитател.
- Ами... Мислех, че ще е тъпо. Толкова народ... Толкова шум... Важно е ти и аз... Те само ще ни пречат... Но ако...
- Не, благодаря. И на мен не ми се ходи там. Тук е по-приятно.
И Емил, и Ана останаха доволни.
- По празниците няма много народ, ако не обичате да се блъскате.
- А онзи кой е? - попита Ана, като съсредоточи погледа си върху една от масите в дълбочината. Там седеше вглъбен в мислите си мъж, облечен по мода от ранното Възраждане. Записваше нещо, после спираше да помисли; после пак написваше нещо. Понякога се намръщваше, зачертаваше и пишеше наново.
- Той е поет. Все възпява своята... - започна Ричи.
- Поет... И баща ми е бил поет... - прекъсна го Ана.
Емил последва погледа й и се извъртя към поета. След това измъкна листче от джоба си и скришом прочете какво пишеше на няколкото, поправяни и драскани, реда

Крило ако ти счупят, рееш ли се в Небесата,
свирепо клетата си човка ще забиеш в ада.

- Поет?! - възкликна Емил.
- Да. - потвърди Ричи.
- Е бил?!
- Той още си е. - каза Ричи и се усмихна. - Нали го виждате...
- Казват, че бил творец на нови светове в любовната поезия... - промълви, тъжно, Ана, защото Съдбата я бе лишила от щастието да опознае личността на собствения й баща.
"Поезията май че не се различава много от математиката." - помисли си Емил. - "Само дето числата означават звуци, срички, ударения, ритъм, думи, връзки между думи... Сигурно за това се увличах и по нея на оня свят."
"Математиката е като поезията..." - мислеше си Ана. - "Разликата е само в това, че при математиката се използват по-различни думи и правила за образуване на ритъм и благозвучие, отколкото при словесното стихотворчество. Но в същността им вероятно няма особена разлика."

-------
Песента е вариация по "Дона" на Ричи Валънс.

Върни се на СЪДЪРЖАНИЕТО

Брой 28 (1/2004) на сп. "Свещеният сметач", февруари 2004 г.

Списание "Свещеният сметач" http://eim.hit.bg, http://www.oocities.org/eimworld

Дружество "Разум" http://eim.hit.bg/razum, http://www.oocities.org/eimworld/razum

Българска компютърна история от Българските сметачи

Прочети други статии от Тош и др. автори: http://bgit.net