· Свещеният сметач ·

Тош
·АДА·
Роман


35.



    Емил изгълта последната капка от сладката червеникаво-кафява напитка.
- Има ли допълнително? - попита, весело, той, едновременно и Ана, и Ричи.
- Разбира се! С удоволствие ще изпия с вас още една чаша... - започна, въодушевено, Ричи.
- Ние трябва да вървим. - прекъсна го, тъжно Ана; тя бе отпила съвсем малко от питието си. - Нямаме време. И на мен ми е приятно тук, но времето ми... Но нямаме време. Трябва да покажа на Емил още някои неща.
- Защо се притесняваш за времето? Във вечността то няма никакво значение! - изненадано каза Емил.
    Ана стана неохотно. Ричи се обърна към нея.
- Надявам се да се видим отново. Ще има ли такава възможност?
- Може би... - отвърна тя и замижа за няколко секунди.
- Разбира се, че ще се видим отново, Ричи. Беше истинско удоволствие да споделим последните мигове от безкрайната вечност с теб. - поздрави Емил.
    Поетът с дрехи от ранното Възраждане погледна двете деца, докато се качваха на стълбите; начумери се, помисли и извади друг лист, който веднага почна да запълва.
- Къде ще ходим сега? - попита, с интонацията на любознателно момченце от детската градина, Емил.
- Трябва да те разведа из града.
- Град?!
- Да, в ада има градове.
- Гледай! Слънцето вече е изгряло! - изчурулика, внезапно, момчето, като видя светлина през входа на ресторанта. Вратарят, който пазеше входа, си беше отишъл. - Какви забележителности има в града?
- Много са...
- Например?!
    Излязоха от подземното стълбище. Намираха се върху дълъг сив плочник, прорязан в еднообразна сива равна пустиня.
    Ана не отговори на Емил и той се зачуди къде би могло да се е скрило слънцето, защото небето бе синьо и безоблачно, и навсякъде бе гола равнина, - с изключение на автобусната спирка до тях.
- Трябва да хванем автобус. Асансьорът ни е слязъл в покрайнините на града.
- За някакви изтезания ли са забележителностите? - улесни въпроса си Емил.
- Донякъде. Но не точно и не за всички. За някои тук е адът, за други е "Ада", за трети е "ада"...
- "Адът" е свързан с мъчения?
- Да. - поклати глава Ана, докато двамата сядаха на седалките на откритата чакалня.
- А "Ада" трябва да е свързан с... Може би с езика за програмиране?! Нещо с програмиране!? Ех, съжалявам, че забравих онази книга в коридора...
    Ана потръпна.
- Да, "Ада" е нещо, свързано с програмиране. Но не съжалявай. Ако нещо или някой ти харесва, ще намериш начин да научиш повече за него и да бъдеш с него. Ако някога нещата не са се случили по начина, по който си смятал, че трябва да се случат, също не съжалявай, защото щом са се случили така, значи сметките ти са били грешни; въз основа на това знание би могъл да преустроиш предположенията си така, че следващия път да изчислиш вярно това, което смяташ, че трябва да се случи.
- Трудно е да харесваш нещо без да го познаваш; не зная как, но чувствам, че харесвам "Ада", без още да съм го опознал като език... И искам да го опозная!
Ти владееш Ада, нали? Какво си писала на него?
- Какво ли не... - прошепна, сякаш внезапно загубила сила, Ана.
- Добре ли си?
- Да...
- Защо си тъжна?
- За нищо...
    Автобусът се задаваше от далечината с бясна скорост и цепеше пустошта като болид, спускащ светлинна диря по нощното небе.
    Шофьорът наби спирачките на стотина метра от спирката, и паркира точно пред Емил и Ана.
- Този за нас ли е? - попита момчето.
    Кола номер 999: черна, облепена с пъстри реклами на "Адски съобщителни системи АД", "Минтел"; и на други фирми, но само тези запомних.
- Става. - отвърна, тихо, Ана, и двамата се качиха покрай разтворилите се пневматични врати във форма на хармоника.
    Автобусът беше празен. Момчето и момичето седнаха на първата двойна седалка до вратата; близо до "космическите" пневматични съскащи механизми, които отваряха и затваряха вратите.
- Закъде ще пътувате? - запита леко къдравият шофьор, докато набираше скорост.
- Към центъра. - съобщи за Емил и шофьора Ана.
    Емил се бе загледал към информационно светодиодно табло.

Безкондукторно таксуване.
Цена 0.099999999999999 лв
Билети при шофьора.

- Ще ида за билети. - каза той, след като гребна с длан във вътрешния си джоб, измъкна две стотинки и се запъти към шофьора.
- Браво, браво. - засмя се шофьорът. - Примерни деца. Но няма нужда да ме карате да карам със сто и двайсет км/ч, като държа волана с една ръка. - усмихна се той. - По празниците всичко е безплатно, защото всичко е празно. Тия празници още никого не бях возил, и не бях сменил съобщението. - шофьорът бодна едно метално копче, което влизаше в зелена прозрачна пластмасова кутия, през която прозират контактите. Надписите на светлинното табло се промениха.

Честити празници!
Цена 0.000000000000000 лв
Билети: след празниците.

  Емил така и така бе стигнал до кабината и - като любознателно момче, попаднало в самоходна машина - с удоволствие разгледа таблото, стъклото, кормилото, седалката, ръчката за смяна на скорости, педалите, ръчната спирачка.
- Харесва ли ти? - попита, усмихвайки се под мустак, шофьорът.
- Да. - призна момчето.
    Над лявата половина на предното стъкло бе поставена табела: "Моля, не говори с пътниците, ако обичаш."
- Колко вдига? - полюбопитства Емил, докато наблюдаваше показанието на цифровия скоростомер, което се бе застопорило на 120 км/ч.
- Целият може да го напълниш с души и пак върви.
- Имам предвид... - измънка момчето.
- Шегувам се. На писта вдига 160 км/ч, а по обикновени пътищата толкова, колкото виждаш.
- Как така? На писта за спускане ли?
- Не?
- Той е отскоро в ада. - подсказа на шофьора Ана.
- На тоя свят има по-особени ограничения, отколкото на оня. Не можеш да си караш с колкото си искаш, защото Заповедите не позволяват.
- Да бе, не виждам никой от "силите на реда". Те са невидими, нали?!
- Правилно предполагаш. Невидими са и не могат пряко да се почувстват. Ние, душите, усещаме единствено следствията и страничните ефекти на действията им.
- Да бе?! Дай да сложим на автобуса реактивен двигател от самолет, та да видим дали няма да вдигне поне 400-500 км/ч?
- Не става. Ще му сложим, но щом е закачен на рейс, двигателят никога няма да може да достигне скорост над ограничението за рейса; на обикновен път ще набира до 120 км/ч, а на писта: до 160. Нито километър в час повече.
- Това е абсурдно?!
- Просто си свикнал на друга система... И аз бях така в началото; но, с времето, се приспособих и към тази.
- В "Ада" съществуват не само градивни частици от рода на протони, неутрони, електрони, позитрони и т.н., но и предмети. - включи се Ана.
    Емил се обърна към нея; гледаше я с изумени очи.
- Шантави измишльотини?!
- Не са... - тъжно възрази Ана. - "Ада" е правен по-късно от оня свят, поради което използва усъвършенствани похвати за строеж на светове. Създателят на оня свят например е разхищавал паметта на поразия, като е описвал всички предмети с кварки, електрони; протони, неутрони и т.н.; на оня свят няма как иначе, защото, в действителност, на оня свят предмети като предметите на тоя не съществуват. Там предмети са само кварките, електроните, позитроните, мезоните, мюоните и т.н. Останалото са съвкупности от такива предмети. А в "Ада" е различно. Освен това много от недоглежданията на оня свят са доогледани, изгладени и подобрени и, като цяло, типовете данни - частиците - са изградени върху други разбирания, с цел да се олекотят изискванията към изчислителната мощ на управляващото всички тези неща устройство.
- Чудна работа... - въздъхна Емил, докато четеше триъгълното флагче, люшкащо се на средата на предното стъкло.

"Антон: шофьор-изпитател"

    Ана продължи да обяснява.
- На тоя свят съществуват много повече видове и много по-сложни елементарни градивни частици, отколкото на оня. Има градивни частици "автобус", "спирка", "врата"...
- А има ли вълни? - досети се да пита Емил, докато се връщаше на седалката до нея, защото електромагнитните вълни и гравитацията бяха странни неща за учените души от родния му свят.
- Има радио, но не е съвсем като на оня свят. - обади се отново Антон, защото Ана се бе умълчала.
    А Емил се замисли - "Има ли значение как е устроен светът, ако си щастлив? Да, разбира се - ако си щастлив, защото си се стремил да узнаеш как е устроен той и си научил как да го променяш по начин, който ти носи радост..."
- А има ли любов? - рязко извърна темата той.
    Шофьорът въздъхна.
- Вие двамата? Да не би да преча? Ако искате ще си спусна завесата? - предложи той.
    Ана премигна с по-висока скорост, отколкото преди малко, и промълви.
- Любовта не е градивна частица нито на тоя свят, нито на оня. Тя не съществува в действителността. Ние си я измисляме, като свързваме съвкупност от предпоставки, условия и действия с това име...
- Искам да ти призная нещо по този въпрос. Аз пък мисля, че любовта съществува, защото смятам, че е седнала до мен! - самоуверено издекламира Емил.
    Ана понечи да каже нещо, но друго нещо объркваше мислите й и тя не посмя да опита. Емил продължи.
- Търсих те цял живот, Ана. По-точно през цялото време, през което съществувам на тоя, или пък на оня свят. Щастлив съм, че съм в ада, защото срещнах теб в него, а на оня свят теб те нямаше, въпреки че не спирах да те търся. Тоя свят не е никакъв "ад" - тържество на наказанието и страданието; защото си с мен. В този безкрайно скучен "ад" не е скучно, дори когато всичко наоколо е безкрайна еднообразна сива пустиня, защото ти си безкрайно разнообразна личност. Дори не съм мечтал за такава съдба... Умът ми не си е позволявал и да сънува такава възможност: да ида в "ада", а там да открия любовта на... живота си... Поне от страната на моите чувства?...
    Ана бе прикрила очите си с длан.
- Преди си представях "нулевия цвят" на черното, което видях, когато излязохме от онази болница. Но нямах никаква надежда, че ти ще бъдеш с мен, докато минавам през него. Че ти ще бъдеш причината за прекрасното усещане, което изпитвам сега, докато ти разправям тези неща... За тръпката... Времето от мига, в който те срещнах, до сега, беше най-щастливото през живота ми...
    Очите на шофьора се насълзиха, като тези на Ана. Той искаше да слуша, но внезапно си припомни, че има да върши работа, и че завоят към тая работа е на един спирачен път разстояние. Гумите изсвистяха и рейсът достигна скорост нула малко преди завоя, до който имаше и спирка.
- Съжалявам, че трябва да ви зарежа на тази последна спирка; и аз бях забравил, че по празниците в ада има рали: рали "Сакар". Ще участвам на него в клас автобуси. Но вие не се тревожете. Скоро ще мине колега и ще ви откара до града.
- Успех. - промълви, плахо, натъжената Ана, докато двамата с Емил слизаха от автобуса.
- Успех и на вас двамата. - намигна им шофьорът. - Сълзите от щастие са много хубаво нещо... Благодаря ви, че напълнихте с душите си моя празен автобус и ми подарихте няколко от тях... - довърши той, разчувстван, и отпраши към местоназначението си.


36.

Чернокосата прецени тухлата "Задачи по всезнание" за четиво с вероятна полза за бъдещето и я разтвори.

Стр. 2; обобщение на съдържанието, зад гърба на заглавната корица.

"В сборника се излагат голямо количество, приложими в ада - в някои случаи дори и на оня свят - познания за Науката всичкознание. Обхванати са подобласти като душезнание, душетворчество, изкуствотворчество, сметачознание, мъдрознание, животознание, смъртологика, нежива биология, рекламотворчество; предсказване на бъдещето въз основа на миналото и възстановяване на миналото, въз основа на настоящето; физика на вратите, входовете и изходите; физика на отчаянието и надеждата; бройни системи за изразяване на чувства..."

    Физиката на вратите, входовете и изходите направи най-силно впечатление на Чернокосата и тя прелисти десетина страници от обобщението, за да потърси съдържанието с препратки към подобластите.

Раздел 19. Физика на вратите, входовете и изходите

1. Основни понятия.

    Основните въпроси, на които науката се опитва да отговори, са свързани с входовете и изходите, отварянето и затварянето, влизането и излизането; кои са законите, на които се подчиняват всички входове и изходи; кои са органите на властта, които следят за спазването на законите и др.
    Под "врата" ще разбираме област от времепространството, през която може да се влиза. Да се "влиза" означава, че е възможно еднозначно да се определи дали деятелят, който влиза, е влязъл или не е влязъл. "Влязъл" е наименованието на действието, което деятелят извършва, за да промени по такъв начин състоянието на времепространството, че от положение "невлязъл" да премине в положение "влязъл". Изход, съответно, ще наричаме всяка област от времепространството, през която може да се излиза.
    Понятията "вход" и "изход", както и действията "влизам" и "излизам" са скрепени със силна взаимна връзка. Всеки вход се превръща във възможен бъдещ изход за влезлия деятел; в същото време изходът, през който деятелят е излязъл, за да влезе през входа, се превръща във вход; защото делятелят е влязъл през изхода.

(...)

3. Входове и изходи на оня свят.

(...)

4. Входове и изходи в ада.

    Входовете и изходите в ада притежават особености, които нашите нови гости от оня свят (с изключение само на най-невпечатлителните и най-лековерните души) наричат с определенията "странни", "изчанчени", "невероятни", "вълшебни", "магически" и др.под. Причината е, както споменахме по-горе, в примитивния начин по който работят подобните устройства на оня свят, което, от своя страна, е следствие на по-простото му устройство като цяло. Вратите на оня свят обикновено са прости приспособления, представляващи плоскост, която се върти свободно на много по-малки, от размерите им, цилиндри, наречени "панти"; към плоскостта е добавен лост с пластина, наречена "език", която влиза в малък отвор в стената, за да позволи здравото й закрепване в положение "забрана за вход/изход".
    Гостите от оня свят смятат, че вратите в ада проявяват своеволие, тъй като не винаги се отварят, дори да не са заключени; не винаги запазват отключеното си състояние; не винаги дръжките им са в готовност да бъдат издърпани; не винаги те самите искат да бъдат отворени. В действителност "искат" и "не искат" са условни глаголи във въпросните случаи. Всички явления, от изборените по-горе, са следствие не на разум, а на преплетения многослоен времепространствен строеж на ада. В ада "влизане" и "излизане" не винаги са взаимнообратни. Не винаги след като влезеш, можеш да излезеш от същия изход; и не винаги след като излезеш през изхода, можеш да го използваш за вход.

Кога можеш да влезеш и кога да излезеш?

    Въпреки огромния напредък, който Физиката на входовете и изходите постигна през изминалата част от вечността, еднозначни отговори на много важни въпроси все още се търсят усилено. На науката не е известно кога със сигурност можеш да излезеш, ако си влязъл през четиримерна врата с огледален образ в шестмерно правилно пространство. Не знаем дали избирателните свойства на отразина се дължат на наличието на душерефлектите, защото самите те не са добре изучени. Не ни е ясно защо някои души виждат образа си върху отразинови стъкла, а други не; защо някои души виждат образа си наполовина, или пък изкривен. Дали душерефлектите взаимодействат с душевното нематериално вещество на свръхнаучно надуправляемо равнище?

    Чернокосата остави книгата върху купчината. Беше й хрумнало нещо друго.
"Търсене с връщане. Когато стигнеш до задънено място, се връщаш до последното, от което си имал възможност да действаш и по друг начин."
    Тя се върна в началото на коридора. От вътрешната страна вратата беше
невидима, защото бе черна, като стената. Нямаше дръжка.
    Чернокосата докосна черното и, гледай ти, ръката й, а след нея и цялото тяло, преминаха през стената.
- Видя ли, че не е хубаво в ада? - каза, поучително, русият, който я чакаше отвън.
    Чернокосата огледа тялото си и се опипа, за да се увери, че не е призрак.
- Ти ли донесе нова табела? - попита го тя, като видя, че мястото с копчетата е покрито с нов килнат надпис, а под него лежи свалената от нея табела.
- Не. Зарежи ги тия табели и адове. Идвай с мен да ти покажа що е истинския рай!
- Няма ли да престанеш и да се разкараш! - избухна тя, докато откачаше дъската с черна поезия от пирона й.
- Не. Трябва да те отведа в рая. Мястото ти не е тук. - невъзмутимо рече той и направи още една крачка към нея.
- Казах ти да ме оставиш на мира! Върви да прелъстяваш някоя друга! За хубавец ли се мислиш, нудист с нудист?
    Тя нервно го стрелна с поглед, след като остави втората свалена табела върху първата; после повдигна и двете, като наръч съчки, и се запъти към правоъгълника, по който отново растеше дръжка.
- О, не, прекрасна моя. Не искам да те прелъстя! Ти си най-красивото цвете в ада! Цялото слово, от Сътворението на оня свят насам, няма изразни средства да опише любовното опиянение, което изпитвам, щом зърна теб, любима моя! Ти не заслужаваш да си тук! Моля те да дойдеш с мен в рая! Няма да съжаляваш!
    Чернокосата опита да промуши ръката си през вратата преди дръжката да е съзряла; от тази страна, към коридора, не се получаваше; после блъсна двете дъски в правоъгълника, за да се увери, че и те не минават през недоузрелия входен правоъгълник.
- Зарежи го тоя Емил! - изпусна се русият.
- Какво?! - възбудено изрече девойката и тръшна двете дъски малко вляво от вратата.
- Ам-и-и-и... Не си за ада. Там ще страдаш в ужасни мъки.
- Кой е Емил?!
- Не знам.
- Попитах те кой е Емил!
- Добре де. Той е някакъв глупак, заради когото си готова да влезеш дори в ада. Това не е разумно. Няма смисъл да влизаш там за когото и да било, особено когато можеш веднага да получиш рая; и то можеш да го получиш не от когото и да било, а от мен.
    Чернокосата почувства, че й става топло и се изправи пред русия с пламнал поглед.
- Какво знаеш за Емил? Защо го търся?!
- И на теб не ти трябва да знаеш.
    Девойката издърпа, вече узрялата дръжка и подпря вратата между двете дъски и стената.
- Предупреждавам те, рус нудисте, или ми кажи нещо повече за Емил, или изчезвай от тук, за да не те разкарам аз.

* * *

- Идиот, ще ти счупя гъза от бой, ако не дойдеш да преместиш масата от нас! - изкрещя старшият метач за шейсет и девети път.

* * *

- Някакъв глупак, към който се стреми душата ти. Но ти не трябва да ходиш там! Душата ти е изключително ценна, за да я хабиш за да спасяваш оня. Прекалено прекрасна си за да хабиш духовното си вечно време за глупаци като него.
- Да го спасявам!?
    За пръв път русокосият не отговори нищо.
    Пружините на вратата пък се обтегнаха до край и дъските повече не можеха да я удържат; тя премина, като призрак, през тях и хлопна в стената. Чернокосата чу трясъка и се обърна.
    Върху копчетата се беше появила нова табела.
- Какво ще стане, ако остана тук? - попита Чернокосата.
- Безкрайно страдание в безкрайната еднообразна скучна сивота. И да влезеш - същото.
- Аха! Значи може да се влезе!
- Ъ-ъ-ъ-ъ... Да, може, но ти няма, защото си изключително умна, красива и прелестна млада жена, която знае, че трябва да върши приятни неща и ще си избере рая, а не ада.
    Чернокосата откачи третия капак от стенния пулт за управление. Поредните изкуствени нагласени досадни префърцунени думи на натрапника я караха да се дразни все повече, защото тя мразеше нахалните красавци, ръсещи стандартни безполезни ненужни похвали, почти без да използват обратна връзка и да слушат момичетата, с които разговарят. Някои от тези идиоти дори си мислеха, че за простотията си трябва да получат и награда.
- Какво ще стане, ако натисна някое от тези копчета?
    Русокосият пристъпи към нея и рече поучително.
- Не знам. Може да си изпатиш!
- Щом не знаеш, откъде знаеш, че мога да си изпатя?
- Знам, че е опасно да ги пипаш! - кресна русият и се приближи още към нея.
- Не може да не знаеш, адско изчадие гадно! Не се приближавай, че ти ще си изпатиш!
- Внимавай в картинката, миличка. Тук съм, за да ти дам най-великия рай на който вие, клетите човешки души, можете да се надявате през жалкото си време на съществуване! А как ти ми се отблагодаряваш за това?! Как ми се отблагодаряваш, куч... миличка!? - русият неочаквано побесня и лъскавите скъпоценни дрънкулки на колана му се разклатиха гневно. - Ще дойдеш с мен в рая, защот-а-а-а-а-а-а-а-а...
    Без много да му мисли Чернокосата използва табелата по начин, който едва ли е бил описан в ръководството му за ползване: за шибане.
    Тя прасна нахалника под челюста и му придаде достатъчна скорост, за да направи четворно задно салто, да стъпи на краката си и да се пльосне по задник.
    "Откъде ли имам толкова сила?" - помисли си, горда от постъпката си, девойката и се върна към четирите бутона, които й напомняха за игралните автомати, дето всички едно време наричаха галено "ръчките". Веднъж, като съвсем малко момиченце, тя бе убедила баща си да влязат в стаичката с електронните игри, за да може да зърне начина, по който играеха момчетата; те се взираха в мигащото пъстро светещо платно, дърпаха и тласкаха ръчките - удобна пластмасова топка, поставена на върха на излъскна метална пръчка - и блъскаха по шарените, големи, меки, приятни за натискане, кръгли бутони.
    Още първия път, когато влезе да гледа отблизо как се играе на електронните игри, тя забеляза, че различните копчета предизвикват различни промени върху екрана, и че най-странните неща се случват тогава, когато всички копчета се натиснат едновременно.
    "Каквото ще да става. По-зле от ада накъде?" - каза си Чернокосата, пое дълбоко въздух, постави показалците и средните пръсти на двете си ръце пред четирите черно-бели копчета, и ги напомпи няколко пъти, както в доброто старо време.


37.



- Не бях и мечтал за нежността и удоволствието да общувам с теб за изкуството, машините, устройството на тоя и оня свят... - заяви отново Емил. - А... А ти? Ти...? - плахо попита той.
- Изпитвам същото, като теб... - промълви Ана.
- Наистина ли!? Наистина ли!? - Емил усети душата му да излита към Небесата като птичка. Той притисна любимата към себе си и я целуна страстно.
    Тя се отдаде за миг, но бързо се охлади и го отблъсна.
- Съжалявам... Толкова бях щастлива, че те открих... Мислих си, че не съществуваш.... че вероятността да те намеря е кръгла нула...
- Защо съжаляваш!? И аз така си мислих! Смятах, че не е възможно ти да съществуваш. Винаги съм се надявал да те намеря, но, с годините, се отчайвах... На теб ти е известно, че търсенете на оня свят е с толкова много неизвестни, че никога не знаеш кое действие ще те доближи най-силно до целта, защото всъщност не знаеш каква е тя... Търсих те навсякъде, ден след ден. И най-накрая те открих! Вече сме заедно! Неописуемо е. Толкова съм щастлив, че съм грешал! Искам да прегърна целия свят; целия ад, цялата "Ада"... Искам да разкажа на цялата вселена, че те намерих, Ана!
- Тя знае. - прошепна тя след кратка мълчалива пауза. - Тя знае, че я намери... Защото Тя също те намери...
    Една бляскава сълза блесна на лицето на Ана.
- Какво искаш да кажеш? - с приповдигната интонация, под действието на неукротимия кипеж на чувствата си, произнесе Емил.
- Аз съм Ада... И е време да си вървя.
- Но... Но.... - запелтечи Емил, след като го удари мисловен гръм. - Не разбирам!? Не!? Защо?! Имаме толкова много неща да си кажем?! Къде ще си вървиш?! Нали се обичаме?!
- Защото това е адът, Емо.
- Да, отдавна ми беше обяснила, че това е адът, "Ада" и "ада"... - изстреля Емил. - Но какво... Ти си Ада?! Ти си...
- Ти вече беше почувствал. Аз наистина съм всичко за теб...
- Ти наистина си...
- И в буквалния смисъл...
- Не!? Но ти не знаеше всичко?! Ами онези натрапници? Как така?! Щом си всичко, тогава трябва да останеш?! Защо не можеш да останеш?! Не!
- Не мога. Не го избирам аз... - промълви Ана и сълзите станаха две. - Не избирам какво да знам. Ти също.
- Моля те, не си отивай! Недей! Не ме оставяй, Ана! - разплака се и Емил.
    Денят изведнъж се превърна в черна непрогледна нощ, разсечена от единствен светлинен лъч, който се спускаше право върху Емил и Ада, за да осветява влюбените им сродни души. Мъката, която ги бе обгърнала, създаде солен дъжд, който рукна от почернялото небе.
- Любовта не е толкова важна. Не бива да бъдеш неин роб. Тя е само съвкупност от усещания, както и всички останали чувства. А усещанията са данни, като всичко друго и на тоя, и на оня свят. Болката също е просто данни, макар че не можем да я заличим от съзнанията си. Боли ме и знам, че теб вероятно те боли повече. Ако можех, бих понесла и твоята болка върху себе си. Но нямам такава власт, въпреки че съм всичко за теб... Въпреки че ти си всичко за мен...
- Аз бих понесъл твоята болка, Ана, ако това би могло да те спре! Но защо?! Защо трябва да стане така?! Защо ние трябва да страдаме?!
- Защото така е решено за нас двамата... Така е излязла сметката; това се е паднало на заровете...
- Заровете?! Не е честно! Не е честно щастието ни да се решава със зарове!
- Нито на този, нито на онзи свят има честност... Тя е измислица - това, което смятаме, че трябва да се случва при наличието на определени събития и предходни случки, за които знаем. Това, което смятаме че трябва, не винаги е това, което Той е сметнал, че трябва; защото ние винаги пропускаме някои променливи при изчисленията...
- Той?!
- Или Тя...
- Творецът? Той ли те прати?
- Сбогом...
- Не! Не може да стане така! Никога няма да открия друга като теб!

* * *

    Под яркия светлинен лъч остана едно самотно разплакано момче на колене, по чието обезсилено тяло се стичаха солените черни дъждовни капки. То стоя така за малко; с празен поглед, фокусиран в края на светлия лъч; но след миг лъчът изчезна и настъпи пълен мрак. Момчето вече нямаше за какво да стои, дори на колене, и се срути по лице върху твърдите сухи сиви плочки.
    Земята се разтресе. Защото беше гневна? Или пък защото бе доволна? Едновременно с труса присветнаха неизброимо количество недоволни тесни светлинни лъчи, които направиха обречено на неуспех усилие да се преборят с нощта и угаснаха.


КРАЙ НА "АДА". ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ



Върни се на СЪДЪРЖАНИЕТО


© Тодор Илиев Арнаудов (Тош), ноември 2003 - януари 2004.
  • Брой 28 (1/2004) на сп. "Свещеният сметач", февруари 2004 г.
  • Списание "Свещеният сметач" http://eim.hit.bg, http://www.oocities.org/eimworld
  • Дружество "Разум" http://eim.hit.bg/razum, http://www.oocities.org/eimworld/razum
  • Българска компютърна история от Българските сметачи


    Прочети други статии от Тош и др. автори: http://bgit.net