Отзиви

проф. ТРИФОН СИЛЯНОВСКИ, София 26.07.1997 год.

д-р ВЛАДИМИР ДУЛОВ, София 17. 09. 1999 год.

проф. ТРИФОН СИЛЯНОВСКИ, София 26.07.1997 год.

Предложеният в тази книга фундаментален труд "Онтология на културата" представлява едно проблемно изследване на културата в контекста на философско-спекулативния, проблем за битието. Онтологията е най-сериозната и най-трудна философска дисциплина и задачата за нейното духовно-концептуално осъществяване стои като съдбовно предизвикателство пред мисълта на човека през вековете на неговото съществуване (присъствие и поведение) в света. Частните науки и конвенционалното философстване, което включва всички неонтологични концепции, схващания и разбирания, разглеждат, и обследват явленията по свой частен път и главно в гносеологичен аспект. Това ще рече, че всяка наука, и конвенционално философско начинание предприемат като проблемна интервенция в изследваната област подвеждането на съответната надлежна действителност по начин на отношение, връзка и функционалност и така реализират съответната модалност, която трябва да „легитимира" и „оправдае" похватите и прийомите на мисловното логическо процедиране. Така мисълта предполага, че не само релевалентно се е придвижила към обекта си но и е получила преследвания и желан от нея резултат. Общо взето, момеем да квалифицираме мисълта като „когнитивна" и „ментална". Тя е когнитивна, когато чрез перцепциите ни осигурява целенасочена ориентираност към света, от обекти давайки ни по този начин достатъчно основание “да влезем” в съответно изказуема връзка за по-нататъшно мисловно-логическо и езиково интервениране в дадените обекти, които от своя страна вече са станали (в езиково-лингвистичен смисъл) фиксирани дадености за нас. Така когнитивното начало на мисълта има безусловна връзка с обектите и създава отношенията, функционалностите и връзките между тях. Менталното начало на мисълта пък откриваме в способността да бъдат структурирани представни ситуации и абстрактно-интелектуални образувания, важащи и формиращи един свят за себе си. Така

при когнитивната мисъл, която формира асоциативните връзки, нещата се отнасят повече до психично-емотивните отношения и реакции, а при менталната мисъл - до създаване на „умопостижими комплекси", които, от друга страна, ни дават повод за “понятийно-абстрактни" спекулативни асоциации по посока на евентуални възможности за екстраполация и интерполация на мисловни значения и същности от една модалност в друга модалност. Когато мисълта проблематизира съществуването, т. е., когато поставя онтологичния проблем, тя следва да изяви преди всичко своята ментална същност.

Онтологичното понятие за съществуване означава „съм в наличност", и то в съществуваща същностна наличност, а не в смисъла на конвенционално схванатото и разбрано понятие „съществуване" в смисъл на „пребиваване", което може да се разбира и като „вегетиране", а следва да бъде разбрано и схванато в екзистентен смисъл като „присъствие" и „поведение". Тук понятието „при-съствие" следва да се разбира като състояние и възможност за осъществяване на реализирано „из-към" екзистенцията поведение. В основата на етимологичната си структура думата „поведение" (по-ведение) има трояк смисъл. В санскритския и старославянски език „ведати" означава „водя, виждам и мога", а от тук произлизат също и основните модални глаголи: „изповядвам", „проповядвам", „заповядвам" и пр. Така „воденето" приведено в действие касае и се отнася до „заповядвам", „проповядвам" (активно сугестирам към пропагандиране), „изповядвам" (съкровено предлагам и предавам като правя достояние своята вътрешна и интимна същност) и пр. В наличност е ОСНОВНАТА ПРЕДПОСТАВКА за съществуването на модалността при екзистенцията, която следва да бъде разглеждана като онтологичен проблем.

Своето разглеждане на културата авторите на настоящия труд поставят изцяло на онтологична основа. За целта те обвързват понятията култура" и „битие", като осъществяват своя оригинална онтологична концепция, явяваща се основа на фундаментално разработената тук културална онтология. ОНТОЛОГИЯТА ДИРЕКТНО ПРОБЛЕМАТИЗИРА БИТИЕТО, т.е. не „как” и „по какъв начин" е създаден светът и как интегрално го придружава всичко онова, което ние наричаме живот, а изобщо, самата тяхна битийност. Да се открие решение на онтологичния проблем, ще рече да се намери изход от порочната еквилибристика в дейността на обработващата ментална мисъл, която чрез тавтологично преозначаване на предходните

значения приема непознатото за познато. Ето защо тук битието бива схванато като едно “динамично незнание" и тайна в смисъла на “ученото незнание” на Н. Кузански. В това отношение мисълта на Елеатите и специално на Парменид, че битието и мисълта са тъждествени, остава в сила и е вярна. Битието не съвпада със съществуването и затова е тайна, която обаче бива просветлена чрез прозирността на същността в символните значения. Това изисква осъществяването на една задълбочена интерпретация на символното битие. Обсебеността на битието, която се реализира въз основа на неговата фаталност бива преживяна от човека като състояние и приета като съдба, орис и принуда в неговия вътрешен стремеж да прозре оня перманентно сбъдващ се екзистенциален смисъл, който прехвърля и допълва случилото се до неговата самопонятна цялост. Това поставя функционирането на мисълта в зависимост от предпоставки, приведени към актуално-действено причиняване на базата на конвенции и митове. По този начин мисловно-менталната организирана системност (пътят за правилно релевантно процедиране на поставената в познавателно направление мисъл} „заговарящо-уговаря света" в секундите и вековете на неговото екзистенциално ставане.

От митичните времена до днес човекът се „учи" от природата и от себе си: в древните (митични) времена, за да назове и именува света и нещата в него, както и за да обозначи своето присъствие и поведение, човекът „привнася" себе си в природа-та-свят. Така чрез мита той анимизира и антропоморфизира природата-свят, вселената и пр., т.е. той ги „одушевява и очовечавай В случая човекът равнопоставящо отъждествява света и природата със своята душевност, психика и емоционалност. Във времената (периодите) на разсъдъчно-разумната критичност той като чели обратно си взима вложеното „себе" в природата по време на митичния период, като по този начин полага основите на периода на критично-разумното осъзнаване на нещата. Този преход от „чувствената душевностно-образна представност", отразена в мита, към определеното чрез мисълта оперативно представно осъществяване се свежда най-общо до следното: в мита влагаме себе си спонтанно и непринудено във вид на “концентрирана душевност на представност"в света-природа, а после обратно си взимаме даденото в митичните времена. Като сега го обработваме разумно-дискурсивно чрез интелекта. Различавайки чувството на скептичността от истината в митичната представа, основаващата се на причинно-следствено процедиране „критична мисъл" постига

един, създаден от своего рода „метафизичен апетит" свят за себе си и върху основата на диалога между съвестта и съзнанието формира своите теории за отношението между битие и съществуване, ценност и познание. Доколкото философията в края на краищата спомага за осъществяването на светогледа у човека чрез съотнасяне и връзва ме^ду схващанията и след това дръзва да мисли върху проблемите на скептичността и познанието, и то в критичната позиция „човек-свят", тя се опитва по някакъв начин да Отговори на цялостната проблема за битието.

Културалната онтология поставя битието като проблем 'пред мисълта в динамичното отношение между същност и символ, а именно: прозирността на същността в символните значения. В резултат на едно задълбочено онтологично разглеждане в настоящия труд изкристализира динамичното понятие-идея „битие-из-към-битието”, което директно кореспондира със съвременните онтологични концепции, но преди всичко с екзистенциалната онтология на Мартин Хайдегер - понятието “Da-Sein" - и онтологичната теория на Паул Тилих - понятието „der Mut zum Sein ".

Въз основа на тази онтологична концепция, интерпретираща по оригинален начин отношението между съзнание и съществуване, бива формулирано понятието „култура" в онтологичен смисъл, а именно като едно „динамично осъществяване целостта на битието в оптичната позиция „из-към": “из-безусловно-вложеното-към безвъпросно-даденото”, при което тези две битийни трансценденции биват поставени във връзка и отношение. Именно тази начална дефиниция визира онова решаващо полагане на смисъл в разгръщането на философския дискурс. Което прави възможно осъщественото в настоящия труд спекулативно разглеждане на културата, схваната като резултат от перманентната битийна обсебеност на човешкото съзнание и „състояние на активна включеност и участие в целостта на всебитието". По този начин културално-онтологичният проблем бива аспектиран и интерпретиран в светлината на основните изяви на културното съзнание: мита, езика, религията, изкуството и науката. Религията е осъществяването на мита и символа на нивото на онова молитвено себезаговаряне, чрез което човекът се обръща към своята най-съкровена себе-същност. Тук бива поставен и въпросът за динамиката в отношението между сакрално и профанно, тотем и табу, религиозен и светски живот. Изкуството е онази изява на художествено-творческата воля, която креаторира своя, утвърждаваща претенциите относно същността на самото изкуство автономна сфера, върху чиято основа чрез различните видове “художествена диаложност" изразно възниква „събитийност”, която със специфично характерната си образност чрез различни оттенъци и аспекти, имащи смисъла си в ^изнасяне изживяването и преживяното^ дава значението на цялостното изкуство като израз на същността и като „спомен” и отражение на вечното. От позицията на онтологията са поставени и въпросите на стилознанието и сравнителното изкуствознание, като йерархията на изкуствата е осъществена въз основа на тяхната културална значимост, а не от гледна точка на познавателната, образователната или естетическата им стойност. Културалната значимост на дискурса е дадена като проблем относно възможността онтологичните съдържания да бъдат притежавани въз основа на ментално-интелектуалното процедиране. В интелектуалната дейност на човека са разграничени философският и научният дискурс, като математиката и специфичната за нея проблематика е отделена от емпиричното научно познание.

д-р ВЛАДИМИР ДУЛОВ, София 17. 09. 1999 год.

Йордан и Стоян Тошеви са двама първокласни мислители, чиито идеи бележат възникването на самостоятелното философско мислене у нас и утвърждаването му като култура. Тяхното интелектуално развитие е потвърждение на тезата, че освобождаването на мисълта от идеологическите репресии и свързания с тях антиинтелектуализъм означава връщане към началата – към тежката, но благородна задача учението да започне отново, начисто, а пътят на осъзнаването бъде изминат отново. Именно този техен гигантски опит за преосмисляне на началата представлява принос в създаването на нашата нова и свободна интелектуална култура.

Аз имах възможност да бъда близо до Йордан и Стоян през всички етапи на тяхното развитие: и като техен преподавател във ВМПИ–Пловдив, и като колега и приятел по-нататък. Запознат съм с многобройните им произведения (част от които те се въздържаха да публикуват, смятайки, че изложените в тях идеи са просто степен в тяхното усъвършенстване и са преодолени в по-късните им публикации), знаменуващи създаването на една цялостна, оригинална и самостоятелна философска и културологическа концепция. Това, което поразява у Йордан и Стоян е тяхното отношение към науката, учеността и образоваността, което в сегашните времена може да се срещне твърде рядко. Те не се задоволяват с външните измерения на образованието и с квалификацията, която сегашната система е в състояние да предложи. За да получат цялостна представа за света те съчетават чисто музикалното образование с образование по физика и точни науки, а след това потъват в дебрите на философията. Целта им не е някакъв статус, титла или призвание, а единствено проникване в дълбочината на нещата, в тяхната същност и смисъл.

Отличителна черта, характеризираща всички техни произведения е онтологичният подход, стремежът им не просто да изучават системно света и неговите многообразни прояви, а да проникнат в битието му, да го интерпретират, изхождайки от фундамента и безпредпоставъчната природа, формираща неговите прояви в пространствено-времевия свят. Занимавайки се с музика, те интервенираха дълбоко в нейните предпоставки – изследваха пространствено-времевия континуум, в който се разгръщат музикалните съдържания. За целта трябваше да изучат и интерпретират материал, простиращ се далече отвъд изкуството – територията на физиката, а впоследствие и на метафизиката. Те написаха няколко монографии на тази тема, но за съжаление на четящата публика се отказаха от тях, смятайки, че създадените концепции все още не са достатъчно избистрени от онтологична гледна точка. Моето мнение обаче е различно – аз смятам, че това бяха зрели произведения, в които присъстваха редица ценни за философията на науката идеи и концепции. Същата съдба сполетя и написания от тях труд "Mysterium magnum" – едно изключително богато изследване за природата на сакралното.

Тяхната първа книга "Онтология на културата" представлява резултат на дълбоко осмисляне на това, което прави от всяка човешка дейност нещо повече от практическа интервенция и я сътворява като култура, т. е. като действителност, която ни прави съпричастни (ако използваме този Платонов израз) към битието. В такъв контекст онтологичната проблематика е разгърната чрез драматичното развитие на идеята за смисъла на нещата, които хората създават, начина, по който ги интернализират и ги правят достояние на духа. Всъщност тази книга представлява философска сага за одухотворяването на света и на самия човек.

Не крия, че за мен самата постановка за битийността на културата е спорна. Лично аз смятам, че духовността и съпричастността към битието представляват същности, намиращи се отвъд всяка комуникация и всяка социокултурна формация. Поради това ценността може да бъде изградена единствено феноменологически, в пространството на едно самосътворяващо се съзнание, а всички културни форми на континуалност така или иначе представляват фикции, може би красиви, но фикции. С една дума това, което е ценност в трансцендентното пространство на духа не може да се компенсира от ценностната ориентация, представляваща тялото на културната действителност.

В същото време ценността на "Онтология на културата" се състои в това, че тя анализира един съществен за всяка човешка активност аспект – начина, по който всяка една форма на духовност и всяка една духовна действителност стават основа за формиране на символно-интеракционно пространство, което несъмнено обуславя светосъзерцанието и светоусещането на човека, създава неговия културен профил. Да съзерцаваш начина, по който някой е изразил своето възхождение към битието, още не означава да си достигнал самото битие – общувайки с просветлен можеш да не изживееш задължително просветление. При всички случаи обаче светлината ще мине през теб и ще остави в съзнанието ти нещо прекрасно и велико. Именно тези моменти са анализирани по един великолепен начин в "Онтология на културата".

Йордан и Стоян Тошеви са сред хората, благодарение на чиято подкрепа, сътрудничество и идеи възникна Виртуалният център за музика, култура и научни изследвания.

[ Home ]