Как е възможно да създаваш прогресивно-депресивна музика? Попитайте Опет. Хм, и Psychotic Waltz.

1. Надеждата ме напуска (Hope leaves)

В ъгъла край моя прозорец
самотно виси една снимка.
Но няма смисъл.
Никога не съм забелязвал
някакъв спомен, който да ме върне назад.

Вътре в мен винаги има рана, която не зараства.
Винаги има път, който трябда да извървя,
знаейки, че ти никога няма да се върнеш.

Минават дни без да кажа и дума.
Има някаква утеха в тишината.
Вече свикнах да се предавам,
опитвайки да запазя малкото, което ми остана.

Вътре в мен винаги има рана, която не зараства.
Винаги има път, който трябда да извървя,
знаейки, че ти никога няма да се върнеш.

Веднъж погубен, виждам само дим,
който люти очите ми и ме ги заслепява.
Опитвайки да скрия какво се случи наистина,
аз се отдавам на мрака.

Вътре в мен винаги има рана, която не зараства.
Винаги има път, който трябда да извървя,
знаейки, че ти никога няма да се върнеш.

 

2. Смъртта нашепва приспивна песен (Death Whispered A Lullaby)

Навън по пътя танцуват светулки,
дълбоко в гората, където изгубените души се спотяйват.
По хълма няколко от тях се завръщат,
опитващи се да намерят покой.

О, спи, мое дете!

Всред мъглата се движат сенки,
но ти не се бой, хвани ме за ръка!
В мрака нечии очи примигват,
погребани живи в плаващи пясъци.

О, спи, мое дете!

Говори ми сега и нека светът се сгромоли!
Открехни вратата и виж как луната се снишава!
Целия ти живот и всички твои спомени забрави,
потъни в сън сега!

О, спи, мое дете!