Amorphis, Edguy, Benediction, Agathodaimon в София. Фeстивал по случай 20-гидшнината на Nuclear Blast, 3ти ноември, 2007ма, София

Радио Тангра е и пътят, и истината, и животът.

Може ли концерт, пардон, фестивал да бъде организиран безпогрешно и безпроблемно в България? Може ли да поканиш 4 силни на живо групи наведнъж в София? Може ли да събереш хора в Зимния дворец и те да останат доволни? МОЖЕ!
Този фестивал бе едно истинско удоволствие! На това събитие НЯМАШЕ слаба група. На това събитие НЯМАШЕ никакви издънки. Това събитие ще се помни дълго време. Защото радио Тангра е и пътят, и истината, и животът. А Nuclear Blast са номер едно. Всеобща радост и забава цареше с часове в Зимния дворец на спорта. Бира хвърчеше от ляво и от дясно. Младежи снимаха на свобода любимите си групи и своите весели компании без да се притесняват от нищо. Защото Nuclear Blast им позволи това удоволствие. На това събиране имаше за всекиго по нещо. Блек метъл, граинд хард кор пънк, пауър метъл, дет метъл. Всичко това, поднесено от много силни групи, с качествен звук, с майсторство, със стил, с желание! С други думи, това бе един прекрасен празник на метъл музиката!
Аз лично не хванах българските групи (понеже се успах). Но с компанията се събрахме точно когато забиха Agathodaimon. Много тежък, но изчистен силен блек метъл. С много добър вокалист, с много добри музиканти зад него. Китарите стържеха до дъно, подострени с умение. Звукът беше кристален, сякаш минат през сито. Въпреки, че групата не е толкова известна в България (аз обаче си ги знам, нищо, че не съм по блек метъла), фенове имаше и те бяха готови да я аплодират и да й се насладят. Всъщност повечето хора ги познават от компилацията на Nuclear Blast “Gods Of Darkness”. Оттам песента Banner Of Blasphemy стана известна сред феновете на тежкия саунд. Самите блек-метъли бяха въодушевени от вниманието, с което ги удостоиха българските фенове  и споменаха, че не са очаквали подобно радушно посрещане. Не бяха някакви смешници, с традиционен маскарад и прекалено маниерничене. Бяха си истински метъли с много страст в тях и желание за свирене на живо. Изключително силни китарни рифове, бърз и насечен ритъм, искрени брутални вокали. Това бяха Agathodaimon.
След като те напуснаха сцената с усмивки на лицата и жестове на благодарност към феновете, музикалните инструменти бяха сменени с тези на Benediction. Последва кратък саундчек. Сега феновете на бруталните и брилянтни Benediction се долепиха до преградите и зачакаха великобританските метални братя. Една наистина стара класическа група, която заслужаваше да има своите фенове. Всъщност не знам дали е известно, че Барни Гринуей, вокалистът на Napalm Death, е сформирал тази група през 1988ма, преди да я напусне и да създаде грайнд кор легендата, чийто фронт мен е той сега. Това е банда с дълга история, преплетена с много музиканти. Сменяли са барабанисти, сменяли са и вокалисти. Въпреки бруталния си стил на музика, а именно някаква интересна смес от грайнд кор, който се доближава до хардкор с много тежки и силни вокали, плюс малко пънк, плюс малко траш, музикантите бяха много позитивни, готови за един хубав и качествен концерт, и отново бяха зашеметени (особено вокалистът, който се хващаше за главата от радост и почуда) от реакцията на феновете и огромното внимание, с което групата бе удостоена. Феновете, сред които и аз, викаха с цяло гърло „Benediction”. Вокалистът, поласкан до ента степен, сподели с искрена усмивка на лице, че не е знаел какво да очаква от този фестивал (имайки предвид, че повечето хора бяха отишли да видят Edguy и Amorphis, които нямат нищо общо със стила на Benediction, пък са и доста по-комерсиални). Но виждайки реакцията на феновете и наличието въобще на такива, и то хиляди, го кара да се чувства щастлив и да благодари от все сърце. Явно той наистина бе много въодушевен, защото енергията просто струеше от него. Излишно е да споменавам, че групата бе много силна на живо, свиреха с много ентусиазъм и, както всички банди тази вечер, много качествено. По време на изпълнението им се образува едно хардкор меле, на което вокалистът се радваше от сърце и приканваше хората да се впуснат в грайнд кор лудории. Наистина много позитивизъм, много желание, хубав плътен саунд. От всичко това резултатът беше едно чудесно метъл преживяване.
След силната брутална атака на тези две тежкотоварни групи, последва един дълъг и мъчителен саундчек на Edguy. Аз лично по това време седнах на столче и за малко заспах, признавам си. В един момент ме лъхна студ и се разбудих. Не знам колко дълъг бе саундчекът на Edguy, но на мен ми се стори цяла вечност. Особено приспивно ми действаше човекът на барабаните, който монотонно тряскаше с все сила всяка част от дръмсета и ми напомняше на някакъв туземец, който прави ритуал за дъжд или нещо подобно. В един момент залата притъмня и веселяците от Edguy наизлезнаха по сцената. Когато ги видях, най-вече когато пред очите ми изникна вездесъщият неостаряващ Тобиас Самет, облечен в прилепнали панталони, фланелка и прикрепено розово шалче на кръста, си казах „ето това е пост-глем рок, или нео-глем рок, или абе „нещо-си” глем рок”. Както и очаквах: весели, ухилени, готови за щуротии и глупости, особено Тобиас, и все пак да не забравяме – отлични музиканти. Пауър метъл, който на моменти много наподобява този на Helloween или по-скоро на Gamma ray, с много силен вокал, отново, повтарям се и ще продължа да се повтарям, защото както стана ясно, НЯМАШЕ слаб вокалист, НЯМАШЕ слаб музикант на този празник на метъла. Беше истинско удоволствие да слушаш и да гледаш Edguy. Създаваха много приятна обстановка, много по-различна от суровия саунд, който звучеше до преди малко. Понякога метълът се заменяше с рокеднрол в чиста форма. Настроението се приповдигна още повече. Особено за по-възрастните хора в публиката, защото имаше цели семейства дошли с малките си дечица на този концерт. Беше много сладко да гледаш как дребосъче, което е едвам на 7-8 години, с черна рекламна блузка на Nuclear Blast (която естествено му е голяма и му виси), размахва ръчички в такт с музиката, показвайки знака на дявола. Както мъдро заключи брат ми: „Така е, децата трябва да се възпитават още от малки.” Тобиас както обикновено ръсеше майтапи и плямпаше до припадък, после се извиняваше за това и пак дърдореше. На феновете обаче това никак не им пречеше, защото бе наистина забавно. Особено весело стана когато той свъси сериозно вежди и каза с делови тон, че групата ще изпълни един кавър на една доста непозната група, която тепърва се опитва да пробие. Той заяви, че ако ние харесаме парчето им, може би тази банда би могла един ден да стане известна и популярна като Edguy. Понеже много добре познавам характера на този хитряга, знаех, че ще изсвирят кавър на някое много популярно парче, като първо си помислих, че ще направят абсурден кавър на Аморфис. Секунда по-късно, изказвайки предположението си на брат ми, Edguy забиха първите акорди на The Trooper на Iron Maiden. Публиката умря от смях и кеф, и запя класиката заедно с Тобиас. След дружно „о-окане” и няколко пауър парчета, момчетата се изнесоха от сцената и изоставиха горкия барабанист, който обаче бе подготвил малко шоу. Под звуците на епичната музика от Star Wars той барабанеше безспир, облян от синя светлина. Пропуснах да спомена „светлинното шоу”, което се разиграваше по време на всяко изпълнение на групите. Организаторите се бяха погрижили и за това. Всякакви цветове във всякакви форми пълзяха по главите на феновете, тавана и сцената. Беше красиво и интересно.
Edguy ни показаха колко силни могат да бъдат не само в студиото, но и на сцената. Вокалите на Самет бяха неотразими. Гласът на този човек притежава такава мощ в чист вид! Силно впечатление направи и китаристът на групата. На бис, както всички очаквахме и се надявахме, Edguy зарадваха всички фенове на Avantasia с едноименната песен от рок-операта. Както всички групи до този момент, и тази призна искрената си изненада от топлото отношение на феновете. Вокалистът заяви още след първата песен, че явно са били постъпили съвсем идиотски, че не са дошли още преди години в България, защото хората тук са толкова страхотни, толкова луди и готини. Момчетата пожелаха на всички приятно изкарване с Аморфис, обещаха сто пъти, че ще се върнат отново в София и си заминаха.
И така, остана само една група. Но за тази група хората копнееха много дълго време. Още една мечта на българските метъли щеше да стане реалност. Нищо, че половината от тях се бяха почерпили стабилно и не знаеха на кой свят се намират. Важното бе, че когато Amorphis излезнаха на сцената, орбитата около Зимния дворец се измени. Сякаш откъснати от света, ние се потопихме в една безкомпромисна, красива, брутална, някак нереална дупка във времето. И все пак това бе реалност. Създадохме си собствена метъл-матрица, в която царуваше само музиката на скандинавските богове. Ушите бяха отворени за перфектния им саунд. Очите – отворени широко, както за да се убедят, че това наистина се случва, че това е истина, така и за жестоката визия и каризма на новия вече не чак толкова нов вокалист на групата и екстремно дългите му фитили, които той размахваше могъщо пред подивялата публика. Честно казано колкото и да не бях в сантиментално настроение, когато видях какво се случи когато на сцената стъпиха Аморфис, просто сърцето ми се преобърна. Човек можеше да усети душите на хората. Сякаш всички си общувахме посредством чувствата си и споделената емоция. Прегръщахме се, куфеехме заедно, метохме пода с косите си, бутахме се в убийственото пого, припадахме, ставахме отново, събличахме се, обличахме се, подивявахме, после се успокоявахме, обмисляхме какво става, после забравяхме за всичко и пак се прегръщахме и скачахме дружно, плувнали в пот. Още при първия акорд ние вече бяхме други. Ах как се радвам, че можах да споделя това преживяване с близки приятели! Това бе незаменимо. Едно бе да стоиш безучастно встрани, пушейки цигара и зяпайки лениво към сцената. Друго е да си на два метра от финландската машина за опияняване, прегърнал верните си приятели, или пък хванал раменете на някой фен, който се обръща и те прегръща и той, питайки реторично: „Е, не са ли чудовищни?”. Радостни възгласи от сорта на „нечовеци”, „великани”, „титани”, се носеха отвсякъде във времето когато имаше леко затишие.
Описах емоцията, сега нека говорим за музиката. Още когато излезнаха те бяха стабилни, непоколебими, силни в това, което правят. Забиха парче от Eclipse, на което всичко живо подивя, в това число и аз, политайки стремглаво напред и изпускайки връхни дрехи и други подобни. Вокалът, ах този вокал, беше ненадминат. Трябва да се отбележи, че този концерт на Amorphis бе изцяло в дет метъл стил. Песните бяха подбрани коя от коя по тежка. Крещяхме, ревяхме текстовете и хванали се дружно се изгубвахме в кълба от размятаща се коса. Опасност дебнеше навсякъде, при всяка по-тежичка песен, народът изпадаше в метъл еуфория и погото беше задължително. Слава богу, поне аз не бях свидетел на такива, нямаше грозни сцени. Но в момента, в който вокалът изрева, че следва песента Against Widows”, смъртоносен вопъл се изтръгна от гърдите на феновете и те подивяло се впуснаха в най-бруталното пого, в което някога клетото ми тяло бе попадало. Един другар, който стоеше близо до мен, каза, опитвайки се да звучи разумно, но явно бе изпаднал в алкохолен делириум: „Трябва да се погрижим да не стане грозно. Да бъде едно интелигентно парти.” След което сам се включи в голямото бутане. Тези лирически отклонения леко ме откъснаха от ставащото на сцената, но бързо и решително се отправих леко назад, за да се насладя на перфектния саунд. Аморфис свириха песни от Tales from the Thousand Lakes и Elegy, като се съсредоточиха и върху последните си два албума, като не допуснаха нежните и експериментални парчета от другите албуми да развалят дет метъл идилията на концерта. Единствено си позволиха да изсвирят хита Alone от Am Universum. Гласът на Томи бе просто разрушителен. Прекрасен дет метъл вокалист, който е златна находка за боговете на финландската тежка сцена. Той бе непоклатим и на живо. От Elegy прозвучаха споменатата Against Widows, On Rich and Poor и разбира се емблематичната My Kantele. От прекрасния албум Eclipse изпълниха Leaves Scar (която ако се не лъжа, бе отварящата песен на концерта), House of Sleep (един от пиковете на вечерта), от новия брилянтен албум ни поднесоха заглавната песен Silent Waters, отварящата касапница Weaving The Incantation, Towards And Against (която бе един от бисовете), другият бис бе, поради идващата зима или по друга причина, Black Winter Day.
Докато звучеше My Kantele аз реших да отида малко по-назад, където бе по-спокойно, но не и по-малко емоционално. С очите си видях, как Томи махна веднъж с ръка във въздуха, подканвайки хората да пляскат в такт с музиката и с всяко пляскане броят на ръцете във въздуха и шумът бавно, но сигурно се увеличаваха и аз ясно виждах как вълната вдигнати ръце върви назад и стига и до мен. Бе неописуемо. Бе неземно. Както гласи самото заглавие на един от албумите на Аморфис, Am Universum, ние почувствахме една Колективна душа, която заедно поглъщаше това, което се изтръгваше от групата. Не е нужно да уточнявам, че музикантите си свършиха работата и свириха перфектно. Няма смисъл. Това се подразбира от само себе си. За да накараш феновете си да се чувстват така необикновено и да реват името ти в абсолютен екстаз, за да постигнеш това е нужно само едно нещо – да си от група, подобна на Аморфис. Тази каризма, тази епическа нотка в тяхната музика, тази гордост, с която те създават скандинавски метъл, от който лъха традиция и фолклор - феновете чакаха това чувство с години. Чакаха да го усетят на живо и то да им е поднесено по един хубав и качествен начин.
Честно казано, ако бяха дошли със стария си вокалист, чийто фен трябва да отбележа, че бях, не мисля, че щяха да направят такова покъртително шоу като това, на което бяхме свидетели на 3ти ноември. Всяко зло за добро, е казал народът. И е бил прав. Факт е обаче, че Аморфис не са загърбили баладичния саунд, въпреки, че не ни го показаха на концерта. Но музиката им определено става все по-епична.
Не знам какво да кажа в заключение освен, че тази вечер бе титанична. Вечер, в която отпразнувахме 20 години Nuclear Blast. Нощ, в която хората си тръгваха доволни и щастливи, чувстваха се късметлии, крещяха „If I could Fly!” и ревяха радостно по улиците с очи към луната. Нощ, в която всички бяха забравили за всичко останало. Една страхотна нощ. Благодарение на радио Тангра, Nuclear Blast и страхотните групи, които те ни доведоха.