|
Нарьчник на младия любовник
Обхванати от чувство за съпричастие, видели стотици пъти на живо как млад кандидат се гърчи в мрежите на опитната преследвана, решихме поне отчасти да улесним задачата на момъка. Позовавайки се на експерта-амурист Антоний Кочев, ето пет ситуации, в които по симпатично старомоден - епистоларен - начин целта на употребилия ги вече не изглежда непостижима. Писмата са тествани в условия, близки до бойните, и - макар на моменти да трябва да признаем инцидентни неуспехи - в общи линии са помогнали. За да те улесним в нелеката задача нарочно подчертахме най-важните думи, за да можеш с тях да съставиш писма и за други, неописани тук случаи. Всяка прилика с Дж. Л. Казанова е просто случайна.
1. Тя се колебае Хората говорят, че всичко е предопределено, че сме безсилни пред камъните и стрелите, с които съдбата ни засипва, че е трудно (невъзможно може би?) да се пребориш със собствените си страхове и да овладееш юздите на битието; и вярно - как мога да се боря срещу любовта си към теб, когато нещата се изплъзват от контрола ми, когато случаят изсече името ти като с длето в сърцето ми и сякаш ме жигоса с най-сладкия жиг? Би ти се видяло странно всичко това да се е случило с мен само в един миг - защото откакто те видях за пръв път, е изтекъл само миг, ала най-дългият и най-сладко-мъчителният в живота ми; дните и нощите се сляха в един общ пейзаж от пастелни тонове, понякога мрачни (най-тъмните ми часове, когато не вярвам, че ще ме сметнеш за достоен), понякога светли (когато ме обземе еуфорията на предчувствията). Цвете мое, ти превърна един случаен скитник на духа в човек с мисия. Когато затворя очи, контурите на фигурата ти, чертите на лицето ти проблясват в разтерзаното ми съзнание; лутам се из дебрите на собствените си страхове и очаквания, и не зная какво да правя, къде да намеря място, не зная дали греша или съм прав, не зная... Ако златният дъжд на любовта ти се изсипе върху мен, това би било все едно да спасиш тежко болен, защото - от момента, в който с непростимо нахалство си позволих да повярвам, че мога да те имам - сърцето ми е все едно осакатено, и единствено ти, орхидея моя, държиш лека на моята болест. Не можеш да се сърдиш на любовта: тя е едновременно нагла и смирена, люта лава и балсам, черното и бялото на една душа. ... (име) моя, слабост на сърцето ми, огън за слабините ми - кажи присъдата си и прости наглостта на грешника, позволил си тези редове. Бог е свидетел, че те са горчивата и сладка истина за днешните ми мигове.(п)
2. Тя клони към "да", но досегашната й връзка не е приключила "Ако те бях срещнала по-рано...", уханна моя бегонийо, е фраза, която буквално разкъсва тъканта на онова, което философите наричат "Божествен ред". Какво бих могъл да отвърна или да направя аз, клетникът, разпънат между твоето "да" и твоето "не", как да възстановя съня си, как да се науча отново да ходя, да дишам, да посрещам ветровете и гръмотевицата на живота, след като затръшнеш и последните врата пред моите тъй усърдно хранени надежди? Справедливо ли е твоето "ако", когато любовта ми към теб вече е отделно живо същество, което носи като че свое отделно сърце, диша с отделни дробове, превърнал съм го в някаква въображаема концентрична топка от нагорещени емоции и като някакъв старозаветен бог с ярост съм го изтръгнал от себе си, само за да мога да му се наслаждавам отстрани? Отстрани... Ужасна, несправедлива, чудовищна за една любов дума. Отстрани те гледам как се движиш, правиш малките женски неща, които - наблюдавани с хищна страст - придобиват съвсем нови значения, товарят се с нови смисли... Отстрани, малък мой светлик в безпомощен рамене пред причината за моето нещастие - че Съдбата ме е издебнала в тъмното и е стоварила върху мен тежкия си юмрук, стрелките на часовника се превръщат в гротескни ръчища на обречеността - само защото един нищожен за вечността миг по-рано не съм те познавал. Когато стоя до теб, си на един дъх разстояние, но все едно си на Марс, защото ти си отсъдила, че времето ни дели и нищо не може да се направи; и тая нелепа повреда, за която, кълна се, нямам никаква вина, ще нося със себе си през дългите години напред като някаква странна и нежелана татуировка. Защото съм в краката ти и робувам на идеята за теб, ти си в най-тежката позиция - да отсъдиш, от червената панделка на устните ти да се отрони присъдата ми, да чуя камбаните на радостта или опустошението. Ако твоето "ако" вече е тази присъда, която никой клет влюбен не иска да чуе, нямам избор, освен да се примиря - защото пак идва от теб, родена е в русата (черната, червенокосата, etc.) ти главица и по някакъв странен каприз на съдбата, перверзно, за мен тя би била дори някакво удоволствие, защото все пак е някакъв досег със самата теб. Ако обаче все още мога да се надявам на най-щастливия за мен твой избор - ако все още мога да се надявам, че ще се разделиш с досегашната си съдба и сърцето ще те поведе към мен, значи все още съм жив (п)
3. Той е изневерил и намира това за добър повод да се измъкне Сега събирам сечивата си, денят свърши и слънцето на живота ми кротко поляга зад хълмовете на любовта ни, без да знае дали някога ще се издигне пак. Искам да пророня поне една сълза, но очите ми са сухи, само задушливата топка на тъгата се е свила в гърлото ми; в притъмнената стая на спомена останаха да проблясват сладки видения из най-щастливото време в моя живот. Споменът е отрова, онази измамна паралелна реалност, която обезсилва волята и те прави наркоман на любовта; как сега, след всичко, което се случи, да остана при теб, отново да гася жаждата си с топлия нектар на твоите устни, пръстите ми да скитат безгрижни из чертозите на твоето тяло, как очите ми отново да се гмурват в безкрайната синева (душегубната чернота, топлите лешникови глъбини, etc.) на твоите, как, ярък лъч в нощите ми, как? Как отново да те доближа, когато и самият Купидон - пронизал някога гърдите ми с божествената си стрела - вече знае, че не съм достоен? Защото имах в градината си най-изящното цвете, което стъпках с ботуша на глупостта, с безумието на мимолетния порив... И сега държа в омърсените си и треперещи ръце потирът, пълен до ръба с горчилката на раздялата. За вечно твоят, ала недостоен ... (името на автора), краят на илюзиите дойде; отрезвяващата мълния на "всичко свърши" се стовари върху ми и сега ще напусна Градините на Щастието тъй беден скиталец, какъвто бях преди да ме потопиш в благодатта си, слънце мое. Честита е онази душа, която ще влезе след мен в дванайсетата стая, винаги забранена, но където винаги за призвания се крие чудо. Сбогом и нека щастието никога не те оставя; нека имаш всичко онова, което аз изгубих, и нека никога сърцето ти не се пръсва на хиляди късчета. (п)
4. На другия ден подир акта (благодарна душа, настанена в многократно задоволявано предната нощ тяло, пее дитирамбата на благодарността) Любима моя (малко име), ето вече пети час сме разделени, и мисълта ми блуждае далеч от онова, което съм принуден като затворник да върша през времето, което пак искам да посветя на теб. В утрото днес, когато се събудих до притихналото ти в съня тяло, което сякаш криеше някаква сладка тайна и следите от устните ми сякаш все още не бяха изчезнали, целият свят ми се стори враждебен, защото искаше да ме изтръгне от топлия ни покой и да занимава ума и тялото ми с неща, които конвулсивно отхвърлям. Всички около мен приличат на крадци на време и внимание, което по закона на сърцето ми се полага на теб и само на теб; искам отново вечерта да гасне смирено, докато потъвам в безбрежния уют на присъствието ти, докато предвкусвам онзи трималхионов пир на телата, онази свещена наша любовна битка в ложето на щастието. Ти ме дари с най-вкусните плодове, откъснати на живо от Рая; аз бленувах, целувах, нахлувах и лудувах върху тялото ти, този твой олтар с най-опасните завои в света, в сравнение с които онези по пътя от Салерно до Неапол са прави магистрали. Сега ми се ще да захвърля всичко и в един миг само - нали знаеш как обичам анимационните филми, в които героят прави само едно "фют" и след него остава само малко облаче - да се пренеса в спалнята ти, която отново двама да превръщаме в арена на свещенодействие; отново езикът ми, този покварен скиталец, да тръгва от устните ти, да се спуска по главозамайващата стръмнина от брадичката по шията, после по гръдта ти между най-примамливите хълмове, които да изкачва и да брули, да се спъва в медальона ти на Св. Антоний (съответно кръстче, Дева Мария - според случая), за който сигурно е голямо изкушение да чезне между гърдите ти; после да слиза надолу, надолу, да хлътне за миг в очарователната дупчица на пъпа ти, и после пак надолу -до мястото, където като Одисеев моряк пред сирените не може да устои и се хвърля да се удави с песен... Да обиколи и да побутне най-сладкото зрънце нар, сякаш зряло под слънцето на Сурабайя, докато чувам най-любимата си музика в този грешен свят, пред която дори Моцарт е обикновена изпусната по стълбите тенджера - писъците ти,отначало тихи, плахи сякаш, после надигащи се в най-омайното кресчендо, докато стигнат грандиозния финал, пред който и Боговете крещят стига, стига (съседите също - Ред.) Но вече трябва да свършвам - ха-ха, всеки момент, целувам те - защото само да мечтая е непоносимо. Твой, дух и тяло, (п)
Специални благодарности: Уилям Шекспир, Александър Дюма-баща, Дъ Върв, Н.А. Кун, Залман Кинг, Владимир Набоков, Парменид, П.Г. Удхаус, Алис Купър, Никос Казандзакис, Димчо Дебелянов, Гай Петроний, Елин Пелин, Джоузеф Хелър, Омир, Емили Бронте, Сончето.
Copyright © 1999 [Zantac]. All
rights reserved.
|
