КРИТИКА
за Владо Любенов
(бележки, студии, рецензии
за стихосбирките "Брачни сонети", "Селски нощи", "Адвокати и пеперуди")от Дмитър Танев, Пламен Антов, Велин Георгиев, Тодор Каракашев и др.
Автор вече на четири стихосбирки (с тази), Владо Любенов стои малко странно сред множеството млади поети, повече или по-малко причастни към т. нар. постмодерничъм. Който впрочем и като същност, и като прояви се лее много разноречиво, разнокалибрено и необистрено в общата си опозиционност спрямо „традиционната" поезия, изчерпала според някои ресурса си за открития н висота. В сравнение с тях Владо Любенов (с „Видения". „Селски нощи" и сега с „Брачни сонети") твори една скрито драматична „сенснбилизирана" поезия, която - имаше такъв случай - направи нелеп прочита и преценките на рутиииниранн критици. Просто не бе припознат ефирният й лиризъм, гъсто примесен с бликаща самоирония, с омъдреност. с артистична игра, прибулваща натрупвани познания и истини. Външната й олскотеност. иначе казано, маскираше ранни себеанализи. разочарования. прозрения и отрезвления.
Димитър ТаневНАДБРАЧНИ ЖАЖДИ
(Владо Любенов. Брачни сонети (2002) Изд. „Ръжаиа-Ю")
публ. в-к "Български писател", бр.10, 2002
Докато е „Селски нощи" поетът правеше гова, завъртайки горчиво усмихнат в един ретростил мотива за любовната ненасита, инсценирайки на патриархално-селски фон нощни лудувания и пиршества на емоциите и плътта (един порив за изскубване от бремето на реалностите, от интелигентската сн настръхналост и скрупули, от урбанистичната си навичност), в „Брачни сонети" той продължава (но и подчертано видоизменя!) тази линия. Поне аз така усещам и преценявам „вампирската" му изповед себепотресение, че черпейки, пиейки. обсебвайки любовта на едри жадни глътки, установява и чувства как полека се люшка, буксува, закърнява н страда като живо, уязвимо същество. Казах „вампирска" и това като че рязко противоречи на твърдението ми за лиричността, крехкостта, любвеобилността и чистотата на чувствата и вълненията на т. нар. лирически авторов двойник, Включих тази силна дума епитет. защото наистина из "брачни(те)" Владо-Любенови сонети се открива и тоя порив на „егоизъм", дори „жестокост" в "експлоатирането" на чувствата, на привързаността и ответността на другият, на партньора (любимата, съпругата). Прочетете и премислете например „Единак". То е нееднозначно стихотворение. Под битовия му делничен пласт боледуват и се настървяват един дух, едно съзнание, сърце и мисъл, жадуващи свой съкровен, отделен, неприкосновен свят и в същото време - гърчещи се в зависимостта си от спокойствието, добротата и красотата, конто тя, ненаименуваната спътница, владее, раздава, налага като че без усилие, естествено, майчински.
Трудно е да измерим степента, „процентите" на иронията и автоиронията, на хирептрофиите, върху които са изградени, съставени картините, състоянията, реакциите тук. Тоест - не е лесно наистина да се ориентираме как да четем и тълкуваме този орелефен сонетен цикъл. Ако ще правим това едно към едно, едва ли ще успеем да уловим събраната емоцнонално-мисловна енергия на младия поет.
Ще ви подлъже играта, която най-първо се вижда. Ще се плъзнем като шейна връз олекотения стих. Явно е обаче, че и сега буквалният прочит и прякото поемане на стиховете би ги ощетило, би снишило действителната им стойност, кодовете им. При положение че човек познава Любенов и извън стихосбирките му, вероятно по-лесно би разчел отраженията и ходограмите му. Той е някак двуобраз, един своего рода „Янус".
С професия, изискваща трезвост, вътрешна дисциплина и категоричност (адвокат), с живо любопитство и умения за влизане в новестите и примамките на електрониката и информатиката, като дух (нека даже кажем - като душа) той е съвсем друг - лабилен, оггголен, абсорбиращ, сантиментален. Всички тези противоречиви качества н дадености у човека Владо Любенов са прелели омесени и у поета, в стиховете му. Затова един път той може дори да се глуми с любовното си минало и настояще („Прилепване"), друг път - да се самообвинява, да чопли леко мазохистично съвестта и угризенията си („Здрач"; „Време"), в трети случаи - да ревнува, да рискува, да се бунтува, все самоосъзнаващ и самонаблюдаваш се в иначе удобните брачни „окови" („Флирт", „Ценност", „Любов". „Раздвояване"), в четвърти - сепнато да тълкува споменатото си ранно разочарование от повторяемостта, еднаквостта, летлнвостта на илюзията м семейно равновесие, изпълнсност и щастие („Гланц", „Тътен", „Остров"). А и кой знае дали това последното (колебанието, съмненията, обезсърчението} не е и - донякъде поне - психологически и лирически конструирана поза. самовнушаване на сила и независимост, необичайна форма на прикриване на ревност и отдаденост, и още - дали не са „театрално" въобразени сцените (вижте "Отрупване" или „Страхове"), чрез които се самоизпитва и проверява, изпитвайки и проверявайки таха и жената, човека до себе сн?.
Което и да е най-вярното и най-точното в анализа и реденето на тези две дузини стихове на Владо Любенов, уверено може да твърдим поне това, че яко е „прилепнал" о поезията (негов е думата!), че й се е обрекъл на вечно драговолно робство. В този смисъл можем да повярваме на лирическия му избраник, че обречението му на любовта, верносгта и брака бива да се считат понякога и като своеобразна внвисекция, като болезнена личностна проба, като периодична апнея, винаги последвана обаче от спасителни поемания на любовен въздух и възкресени чувства.
Тодор В. КаракашевЗащо не мога да се отърся от натрапващото се смесено чувство за нещо необичайно и в същото време някога вече изживяно когато чета стиховете в новата книга на Владо Любенов? Дали от предразсъдъците след некраткото общуване с него и лириката му, или поради усещането за нещо сантиментално в тоя свят без сантименти? Свят, повече практичен, отколкото духовен, но повече меркантилен, отколкото практичен.ЛИРИКАТА НА ДЕЛНИКА
(Владо Любенов Адвокати и пеперуди (2007) Изд. „Български писател”,С. 2007, публ. в.”Пламък”, бр.7-8/2008
Още в самото заглавие са намерили мирно съжителство две, общо-взето несхождащи представи за изящните, но мимолетни пеперуди и чисто материалната, а често и двойнствена същност на адвокатството. Мисля, че едно от големите достойнства на книгата е именно умението на нейния автор да открива лириката в една тъй прозаична професия, в която привидно няма лирика. И която също борави с думи, но там те имат коренно различна мисия. Лирическият герой, (да ме прощавате за клишето, но в случая то е необходимо и на място), е човек, който много дава, но малко взима. За всичко е виновна душата. А любовта е просто нещо толкова, че нито можеш да го обясниш, нито да му влияеш по някакъв начин. И тогава единственото, което остава е, да се изживее напълно и докрай, без мисъл за последствията.
В конкретиката на лирическия изказ някак органически достигаме до иначе смущаващитe въпроси: Онзи, който обича искрено и всеотдайно винаги ли страда накрая? А трябва ли непременно да играеш, за да си щастлив в любовта? Времето ли е виновно за всичко това и всъщност кой на кого влияе времето на човека, или той на него? Владо Любенов не само не бяга от отговорите, но в отношението му се съзира нещо дълбоко лично и боляло-непреболяло.
Такива внушения изпълват художественото пространство на „АДВОКАТИ И ПЕПЕРУДИ“. Те дават представа за любовта не като комплекс от емоции, а като състояние неподвластно нам, което прави лошите добри и добрите лоши. Пак тя разбутва представите ни за нещо романтично и нямащо нищо общо с материалния свят, където всичко се купува и продава. Любовта в стиховете на Владо Любенов е прашката на Давид, запратена срещу бездушието и арогантността на обществото. Вижте „ЦВЕТАРКАТА“, „ИЗНАСИЛВАЧЪТ“ или пък „ОТРАЖЕНИЯ“ и ще разберете какво говоря.
Тази любов може да бъде груба и чувствена, позната или мистична но едно е сигурно с предизвестен край и усещането за нещо безвъзвратно изгубено.
В началото Клиентката беше красива жена,Другата голяма тема от стихосбирката „АДВОКАТИ И ПЕПЕРУДИ“ е Жената във всичките й превъплъщения. Но ако кажем само, че нейното присъствие в текстовете на произведението е убедително, все едно, че не сме казали нищо. Жената от стиховете на Владо Любенов е видение от плът и мистерия от форми, чието съчетание те кара да въздишаш от носталгия по всичко изживяно и неизживяно. Понякога тя е само символ красив и недостъпен, в други случаи е толкова реалистична, че се приема не само и не толкова със сетивата или фантазията, а като нещо матерално и затова още по-вълнуващо.
стоеше пред мойта кантора
с олющена сива и мръсна стена,
където не идваха хора...И накрая
Тя дръпна роклята
и страшно чисто гола
изправи се настръхнала в нощта...
А аз седях и плачех сам на стола,
изгубил най-красивата мечта.
Както е в стихотворенията „ОТРАЖЕНИЯ“, „ТЯ БЕШЕ С БЯЛА, МНОГО БЯЛА“, „ПОСЛЕДНА ДОЗА“, пък и почти навсякъде. Безхитростна и емоционална не по мярката на времето, тя търси любов и дарява любов без да се влияе от условностите на времето или кварталното обществено мнение, хем без изобщо да се замисля за това.
И колкото е по-ефектна външността, толкова душата е по-чуплива, макар и разумът ни да диктува обратното. Хубавото е, че по волеизява на автора накрая все пак има по нещо оптимистично в песимизма си, което въпреки всяко страдание и неразбиране, да ни подсеща, че сме хора, че има още такива понятия като нравственост, състрадание и взаимност.
Самите стихотворения като цяло са „сюжетни“, те чуждеят както на празното философстване, така и на псевдоинтелектуалните пустословия, целящи преди всичко да направят впечатление с обвивката, вместо със съдържанието. Впрочем това най-добре може да го каже читателят, този доверчив скептик, който е трудно да бъде излъган.
Сборникът никак не е малък за поетична книга, поне е достатъчен да даде представа за неговия автор. А Владо Любенов спокойно може да се причисли към не чак толкова многото поети у нас, които не могат да бъдат сбъркани, след като веднъж си прочел стиховете им. Дали това е стил, дарба, отношение към словото, или и трите едновременно, е нещо, което всеки може да прецени сам за себе си.
Поетът налага една нова образност, която не е най-характерното нещо в предишните му книги. Той не насилва стиха, нито пък стиховете му насилват вкуса на културния и по принцип добронамерен читател. Убедете се и сами, вместо да се мъча да го обяснявам:Видях ли, не видях ли в парка,Толкова е изчистено, че просто няма откъде да го пипнеш. А може би това е една от формулите на успеха да бъдеш нов и различен, като същевременно си оставаш същия като преди?
посред мъгла и мрачна готика,
жена настръхнала шишарка
с петна от сняг и от еротика.От връхчетата на елите,
до връхчетата на гърдите Ј,
прецеждаха се светлините
паяжинно-възхитителни.
(„Здрач“)
Първото, което ме впечатли е, че Владо Любенов е роден, живее и работи в София, а е кръстил своята стихосбирка „Селски нощи". Виденията му в тях идат от предишната книга - от финалния триптих, Влязъл в първия цикъл на най-новия сборник засега на този самобитен поет.
Велин ГеоргиевСЕЛСКИТЕ НОЩИ НА ГРАДСКИЯ ПОЕТ ВЛАДО ЛЮБЕНОВ
(Владо Любенов - Селски нощи (1995) , изд. "Фонд ДГ")
публ. сп.Пламък", бр.9/10 1998
Казвам самобитен и бързам да поясня, че Владо Любенов е с най-хубавата българска поетическа традиция - той е при Димчо Дебелянов, при Димитър Бояджиев, при Кирил Христов и в известен смисъл се докосва до поетичните светове на Борис Христов, но това са само докосвания, нищо повече.
Този поет ме бпечтали някак внезапно и ме спечели за себе си. Затова му предложих да гостува на литературния салон „Старинния файтон". Удоволствие е да поканиш такъв поет и той да озвучи залата с изящното си слово, с присъствието си, с почитателите си. Защото селските нощи на този все още млад градски мъж е категорично доказателство, че е със свое лице в най-новата ни лирика, че първо е намерил себе си и тогава е потърсил място на поетичната сцена сред многото гласове, разчитайки на своя глас. Това е лирик на вътрешното вглеждане в самите тайници на душата, поет с вродена толерантност и деликатност в отношенията си с околния свят. Този тих, ненатрапчив, скромен, бих казал, поет, не ми даде никаква възможност за колебание дали да го приема или не. Защото някак неусетно ме въведе в своя интимен свят, разкри ми цялата сложност и прелест на преживяванията си, внуши ми, че човекът навсякъде и във всичко е беззащитен и раним. Защото е човек. В стиховете на Владо се срещам с конкретния човек, обичащия, изпълнения с резигнации. Финесът, с който ми говори този изискан лирик, изцяло е в класическия стих и е далече от фоайерверките на словесните фокуси на мнозина кокегпиращи млади и не дотам млади стихотворци. Този финес е най-красивото в песните на все още младия ми колега. Той е поет без уговорки, без каквото и да е съмнение. Хубав поет. Чист, искрен, въздействащ като музиката на Моцарт, идеща от глъбините на душата му, или по-точно идеща от някъде. Неслучайно в стихосбирките на Владо има реквиеми, има нощи, мрак и звезди, има някаква тайнственост, някаква мистерия в най-добрия смисъл. Има ходения по духа, общуване чрез духа, има будуване, има живот, но не този - нашия, катаднебния; поетичен живот има и това придава на стиховете му истинска цена на стойностни лични творби, Владови рожби. В рамките на всяко стихотворение този поет успява да създаде психологическо напрежение, подлагайки себе си на самопроверка чрез себеанализи. Така той постига истинска дълбочина. Завладяващата искреност и художественото мислене е доказателство, че писането на стихове за Владо Любенов не е развлечение или хоби, а сериозно, съдбовно призвание, на което той се е посветил. Той е приел поезията за единствения за себе си начин на общуване със света около него, колкото и самотен да се чувства в този свят. Любовта е основният идеал в поезията на този млад автор, той е открил по сбой път, че тя е единственият спасителен бряг за постигането на хармония, за преодоляването на дисхармонията всъщност, и че любовта е живот, а само животът няма свой адекват, както е казал Йосиф Хербст. Лиричните изблици са овладени от Владо, бих казал в известна степен дестилизирани, стилизирани, изчистени от всичко излишно, което му предлага в изобилие битието. И въпреки това на читателя му става ясно, че лиричният герой в поезията на Владо Любенов е един неспокоен, безутешен, притеснен в известен смисъл човек, че от него излъхва мъчителна напрегнатост. От стиховете в „Селски нощи" пък и от предходната - „Видения",
ни завладява непосредственото авторово вълнение с възклицания и въпроси, с насечена реч или влечение към философски размисли. Бързам да кажа, че този лирик ратува за вътрешно извисяване на духа, за душевно пречистване и толерантност един към друг, особено когато сме един срещу друг двама - мъж и жена, загледани в микрокосмоса на човешките ни светове.
И ето че ми се дощя да кажа нещо за фантазиите и мечтанията на поета Владо Любенов.
За какво всъщност става дума в стихосбирката „Селски нощи" на младия поет. Може би става дума за любов, за грях, за смърт, за съвокупление и изкупление. Или за всичко това, събрано в калейдоскопа на фантазии и реалност, на видения и мечтания, фантазии на тема „Селски нощи" с езическа любов и греховни изкушения, преплетени с тревогата за духовното и нравственото здраве на човека, за студенината на утрешния ден - наш безпристрастен съдник, за неосъществените мечти, за живота и смъртта. Но можеш ли да отделиш фантазиите от реалността в съзнанието на поета? За Владо Любенов това е един свят - светът на поезията, който превръща всичко в красота и одухотворява човешкото пространство.
Книгата се състои от три цикъла: „Селски нощи", „Парченца от мен", „Глад за грях". Това не я прави разнопосочна, а само по-богата и разнообразна. Мярката за единство е преди всичко в качеството на предлаганите стихотворения, което не е накърнено в нито един стих, в нито един детайл на художествения текст. Владо Любенов е изграден поет - поет по рождение и съдба. Ние, читателите, не станахме свидетели на неговото творческо изграждане. Нищо чудно и той да е извървял творчески път със зигзаги, отклонения и несъвършенства. Но тази продукция е останала в собствената му творческа лаборатория, каквито примери има в нашата поезия, като Далчев, Борис Христов. Пред нас той се представя като зрял, завършен и талантлив поет със собствен почерк и собствено поетическо пространство. Това е почеркът на романтика, поставил върху земните радости печата на неземните изживявания, създадени от собственото му въображение, за да извисят нашата човешка природа и да покажат нейната уникалност.
В реалния живот поетът битува така, както се полага на поет: в собствен свят, в хармоничен безпорядък в миговете на вдъхновението си, в разсъжденията за живота и смъртта, вгледан в себе си с неосъдителното чувство за превъзходство над другите.
По-интересни са обаче не темите, а начините на поетично вглеждане в света и на себеизразябане.
В поезията на Владо Любенов най-обикновени детайли от всекидневния интериор се превръщат във вещи, заредени сякащ от дългото вглеждане и размисли с постовата енергия. Така вещите губят прагматичния си смисъл и се превръщат в значим факт от друг свят, в художествен образ. Вазата, може би тази същата, която стои на масата в дома на поета, се изпълва с неговото напрежение, става част от поетичния му свят.
И аз като черната ваза
ще се пръсна някой ден.
От любов или. омраза -
хвърлете цветя върху мен.
И един банален пирон, навярно разместван многократно в пространството, за да се превърне в неочаквано, но толкова изразително сравнение:
А на малкия перон
аз стая и плача
като тъжен стар пирон
и ръждясвам в здрача...
Още по-интересен е другият свят на поета - създаденият от него свят на фантазии и нежни страсти. Едно любовно чувство сякаш се превръща в център на живота, защото в него се проявяват толкова много важни за битието ни неща: характер, порив, целеустременост, всеотдайност, усещане за вечност и безсмъртие.
В поезията на Владо Любенов няма нищо сладникаво и нито следа от сантименталност в любовната лирика, която понякога при други автори води до шлагерност. Тук няма любовни терзания и признания. Не чувството, а неговото изживяване е в центъра на поетическия текст. Наслада, вдъхновена страст, жар - за тези неща става дума в поезията на Владо Любенов. Има обаче нещо особено 6визразяването на тези състояния. Някакъв полъх от богомилството - от самодивските му хора, от безумството на страстите им, от особения замисъл на техните среднощни сборища под луната, на поляните, сред природата. Но това са страсти, очовечени от християнската религия - от нейния стремеж към чистота и нравствено съвършенство, от нейното изискване за хармония и ред, облагородени от рицарството и всеотдайността на цивилизования човек. Има нещо ритуално в любовното съединяване в поезията на Владо Любенов. В стиховете му е заложен сякаш някакъв идеал за жертвеност в името на това да бъде показана, да бъде отприщена свободата и красотата в човешкото тяло и дух. Лирическят герой в поезията на Владо Любенов е носител на мьжкото начало в любовта и битието. Силен и буен, той ни завладява с обаянието на физически здравия и нравствено красив българин, с неговия темперамент и духовност. Твърд и страшен пред дръпнатите врати, решен да влезе, където си е наумил, когато го хванат мътните. Един съвременен езичник, готов да създаде и изживее мига на сладострастта, за да го превърне в магия, в миг на божествено съвършенство, за да се любува на сътворената от него красота.
Ще изляза от тъмните вирове аз,
ще те сложа пред мен на тепсия,
и със синята кърпа на небето над нас
бавно твоите крака ще изтрил...
Този лиричен герой не е мъж завоевател и изкусител. Той печели с нежност, благородство и всеотдайност. Той не обещава, той създава рая, стъпил здраво на земята.
Ще забия в земята колене,
ще разтворя широко ръце,
ще се чукнеш, ти леко във мене
и ще паднеш до мойто сърце...
Ето такива са фантазиите на поета Владо Любеноб. фантазии и надежди. Защото всичко е в бъдеще време (ще дойда, ще седнем удобно в балкона зелен, ще усетя, че ти си наблизо).
Има някаква особена нега и сладостност в стихотворенията от последния циuъл
„Глад за грях"- И девствен грях - таuа би могло да се нарече настроението, uоето съпътства отлитащия миг на несъстоялата се среща с мечтаната жена, Това е помисъл, стремеж, страстно желание, тук стихът е изчистен, разтоварен от сравнения, метафори и други стилистични фигури. Разчита се на словото - точно, изящно, изразително. Колuо чист и нежен, дори свенлив е този поетичен грях. Даже най-греховното стихотворение от този цикъл - „Прелъстяване", (Защото наистина има нещо греховно в това да се превърнеш в рошаво птиче, за да осъществиш акта на прелъстяването), в което е включен и образът на смъртта като символ на разпада, дори това стихотворение е построено върху пречистващата идея за предизвиканите от изпепеляващото чувство сълзи в прекрасните очи. Усещането за грях е също чудесно, може би по-интересно от самия грях. Поне за поетите, Които държат на духовното равновесие. А Владо Любенов е именно такъв поет - толерантен, джентълмен.
Докато се взлеждах в текстовете на поета Владо Любенов, в паузите четях паралелно анкетата на Иван Сарандев с Валери Петров. В доста дългия тборчески път на този голям български творец има от какво да се поучим, казани са много съкровени неща от лабораторията и от самия творчески процес. Подсъзнателният поток на мислене извиква интересни детайли. И на едно място попаднах на нещо, което никак не ме изненада, но е важно. Валери Петров казва, че за него са писали много критици, но нищо не са му казали, което той да не знае за своята поезия.
Убеден съм, че и Владо Любенов не е чул нищо от мен за своите стихове, което не знае, още повече, че аз не съм литературен критик, а негов по-бъзрастен събрат. За мен е важно, че отзивчивата ми душа сподели онова, което е почувствала, че се е насладила на изящното поетическо слово, че я е пленила виелицата от чувства и образи, от светлини и звуци в неговите „Селски нощи", защото, казано честно - аз съм селянинът, а той е градското чедо. Но бьрзам да предупредя: няма селска и градска поезия, има поезия, която ни събира. В този случай - благодарение на талантливото перо на Владо Любенов, едно ново име в най-младата ни поезия.09.03.1998 г.
Димитър ТаневПредходната стихосбирка на Вл. Любенов „Видения" беше според мен своеобразна прелюдия към новата - „Селски нощи". Затова нека припомним каквиии бяха постовите видения. Първо, тази стихосбирка бе населена, препълнена дори с женски образи и присъствия - реални н бленувани, истински и сънувани, ррромантично възвисени, сякаш наистина изплуващи из здрача. Това е жената, която слиза от високото, от циганската махала, „разлистена", по думите на поета, възхождаша по бяла риза към Млечния път. В друго поетически изписано мигновение тя се превъплъщава в малка жена. заспала доверчиво на постовото рамо. някак светеща в мрачината на нощната гара, в очакване на влака и на нещо друго, може би, възможно само в краткия н неспокоен сън. Трети път тя излиза из есенния мрак и сякаш озарява пътя на поета, просветлява душата му. Още веднъж - съшата или друга - тя ще плува навътре в морето като хартиенааа лодка-играчка, а на брега все повече ще се отдалечава ненужната купчинка нейни дрехи.ГЛАД ЗА ГРЯХ
(Владо Любенов - Селски нощи (1995) , изд. "Фонд ДГ")
публ. сп."Летописи", бр.1/2 1997
Има още стихотворения във „Видения", които пак - но в по-друг план - подсказват бъдещата поява на „Селски нощи" (цикълът „Песен за старите къщи" например или онази група стихотворения, които започват с „аз"-акцентн и разкриват едно странно, неочаквано, мило като поза и изповед себеснижаване: „Аз съм стотинката, на пътя подхвърлена", „Аз от всички все още бездомен останах", „Аз ва всяка цена трябва да бъда обичан", „Аз съм един необмислен дух", „Аз мечтая за тежка а нежна тъга - като някаква болка утробна"), И прочие,и прочие.
Казахме себеснижаваие, ала не е такова всъщност постовото самочувствие. Просто една бързо дошла зрелост го въздига, но и тормози, създава му комплекси и го връща носталгично назад, но пък го презарежда с отсъдата да попива като бигор живота и смъртта, повтарящи се наоколо.
Това, което бе загатнато като поетика, като стилистика д в известен смисъл като провокация, е завихрено, изведено докрай в „Селски нощи". Същият този Владо Любенов, млад мъж и урбанистично устроен човек, завърта тук в един ретростил мотива на любов¬ната ненасита. Завърта го с усмивка и болка, връща го в примитива, в селската му изначалност и естествеиост и някак обистря нагона, еротиката, придавайки им фолклорен оцвет, етнографска картинност и аромати. Сякаш извадени извън времето, извън неискрения свян и скрупули, извън собствения му живот на плах и обременен интелигент, неговите възстановки (или инсценировки?) на любовното лудуване, на нощните пиршества на плътта са всъщност много романтични и носталгични. Балканът, плетената къща, ливадите, мърморещата река, топлият здрач, тънкият месец, разлюлените пламъци на огнището, бялата нощница на любимата, собствената му караконджолска сянка на дебнеш „черен к влюбен овен", бликналите тела на двамата, екстазът, умората, новото втурване в страстта - всичко това е било и не било, то е истинско и въображаемо, спомен и непрегоряло желание. Стихът е непристорен, някак опростен, неопитомен и посвоему предизвикателен спрямо модерното, тежкото, еннгматизирано и офилософено стнхотворчество.
Това скланяне към изчистения до разговорна простота стих продължава и в ония творби на младия поет, в които той се автопортретува. Обикновено двукуплетни, лаконични (цикъла „Парченца от мен"), леко самоиронични, те отново издъхват авторовия „Глад за грях" (заглавие на третия цикъл), изписват нататъшното му житие, когато любовта бавно се усмирява, делникът, задълженията, реалните чупят илюзиите, потушават (но не докрай!) романтичните мечтания н импулси и го въвеждат в битността му на скован от обществените канони човек, на странник и поет, „ разкъсван и смутен" от трудните уроци на живота, оцеляването, приспособяването, смъртта. Чужд всъщност на Кирилхристовските вакханални пози и заклинания, поетът жадува красотата и хармонията, като гном, като къртица рови, проверява дупките и таваните на собствения си недоуреден живот и същност и се мъчи да измъкне оттам посърналите си мечти, любови, жестове и думи, да ги спаси от разпадане и обреченост.
Димитър Танев
АДВОКАТ НА САМИЯ СЕБЕ СИ
(Владо Любенов Адвокати и пеперуди (2007) Изд. „Български писател”,С. 2007)
публ. в.”Словото днес”, бр.3 от 31.01.2008Това да си разлчен, да излъчваш „другост"', както сега „модно" се изразяват някои пишещи за литература, би следвало да се счита за предимство на поета, за доказателство, че той има индивидуален глас, свой подход и стил, свой отличителен поетически свят. И то е така, що се отнася до Владо Любенов, който сред (сравнително) младите свои събратя стои наистина някак единичен, друг, далеч от „постмодернизмите" им и по-близък до класичността в правенето, в „изпяването" на стиха. Това обаче като че го прави и малко несигурен, бидейки „без гръб", някак естетически, групово неприобщен¬, сам и странен, почти „старомоден”.
Такава представа за неговата поезия и мястостоене сред стихотворците ни се наложи още със стихосбирката му „Селски нощи". Четена едно към едно, тя не му предвещаваше успех с ретро стила си, с онзи инсцениран патриархално-селски фон, на който младият поет (иначе градски човек до мозъка на костите си) разгъваше въобразени нощни лудувания и пиршества на чувството и плътта. Тези „постановки", насочвани обаче все по-явно към една „вампирска", „егоистична", „хищна" (също така хипертрофирана) любовна изповед, към себеанализи и себепотресения, продължиха кинематографично и в следващата стихотворна книга на Вл. Любенов „Брачни сонети". Там поетът, покрил напълно своя „лирически герой", черпеше, пиеше, консумираше любовния екстаз (реален или виртуален) на едри глътки, бързо, сякаш с усещането и страха, че любовта полека-лека му се изплъзва, умира в бита, застрашена от навика, от самопотребяването, от прииждащите все по-нагьсто разочарования, отрезвления, крахове.
Новата стихосбирка на Владо Любенов „Адвокати и пеперуди" пак и отново е в същата тоналност, но пак и отново е в същото време „по-друга". Засилили са се тревожните себевглеждания сега, раздвоението му - негово изпитание - е още по-силно. Посветен на професия практична, ровеща из язвите и „мръсното бельо", из греховете и конфликтите на хората (юриспруденцията) и в същото време кодиран и мотивиран да служи на поезията, на небесните реяния, на образните обсебвания и магии, поетовият двойник страда от собствената Янусова двойственост и все по-трудно намира себе си, все по-често губи красивите мечти, все повече го гнетят безпо-щадните и ясни правила на живота.
Че се наслагват, че се увеличават тия състояния у поета, личи и при съпоставката на новите му стихове с някои от предишната му книга „Приемане на безнадеждното", където „Етюд в блатото", „Етюд в безистена", „Етюд в здрача" сякаш ни подготвят за приемането на все по-сгъстявашата се мрачност в уж просветлената му поезия. Та заключението ни е, че все по-видимиге подобни усиления едва ли вече са толкова поетическа игра, колкото резултат на реалното у поета догаждане за бавно отлитащата младост, за измамността всъщност на при¬казката, наречена любов, за „недошлия Бог". Някои от стихотворенията в „Адвокати и пеперуди" („Кучката", „Съзряване", „Някой", „Сюрреалистично"), последните три вероятно неслучайно финални, вървят вече пряко към огрубяването, към „погнусата" (нека си позволим едно отпращане към Сартьр) от мизерността на житие-битието, което мачка хората, достойнството им, чистотата им - тази, която поетът най-много цени, тази, която търси той постоянно, мъчейки се да опази юношеското в себе си, свяна, наивността, вярата в любовта, в жената, в семейството. Може би и затова - контрапунктно някак - съставя той тия чести в новата си книга „воайорски", „комплексарски" сцени. Иска сякаш да се измъкне от себе си, да заприлича на всички и всичко наоколо.
Иска да се самоиронизира и самонакаже за¬ради лудия си копнеж към „пеперуденото" живеене. Каквото освободено, лекокрило състояние може да се осъществи, експонира и разискри комай тъкмо и само чрез условността, безграничието и целебността на поезията: негов, поетов едничък спасител, другата, най-съкровената и ревниво поддържана форма и стимул на собствения му живот,
Такива или подобни са, разбира се, крайните граници, до които може да ни доведе един от прочитите на поезията, която Вл. Любенов е затворил между кориците на стихосбирката си „Адвокати и пеперуди". Допускам, вярвам, че той - мек, уязвим, мечтателен човек и поет - не чете и не тълкува точно така живота си, настроенията си и поетическите си визии, защото е приел, „усвоил" тази си раздвоеност. Защото това, че се топи във влечението, в еротиката, че е чувствен, че слива емоция и плът, че фантазира до захлас с мисъл и тяло, е енергийният му „ресурс", е белег за „мъжкост" (още една любима дума на новите литератори), за жизнелюбие, за неизчерпаност и ненасита.
И най-вече - белег на бликащата в него, но сякаш давещааата го лиричност. Което впрочем бе и най-ярката отлика на този поет още в първите му стъпки. Нека прочетем сега и тук стихотворението му „Писмо до Пепеляшка" и ще се убедим, невям, във верността на това твърдение. Ето завършека му.Като в стара приказка вън ще вее здрача,
аз ще се събудя в някой малък час
Ако теб те няма - малко ще поплача,
ако теб те има - принцът ще съм аз.
декември 2007
Пламен Антов
АДВОКАТЪТ И ПЕПЕРУДАТА: ЖЕНАТА В НЕГО
(Владо Любенов Адвокати и пеперуди (2007) Изд. „Български писател”,С. 2007)
публ. в. „Литературен вестник”, бр.32 / 2008г.
1.
По ред свои особености поезията на Владо Любенов рязко се отличава от преобладаващата поетика на неговото поколение (някои биха изтълкували това и като известен анахронизъм). Със своя лиризъм, склонност към фабулиране и техническата сръчност на класическата метрика тя възбужда по-скоро ретро-асоциации – с Валери Петров например; аналогията е просто натрапваща се, що се отнася до съвършеното взаимопроникване на лирическо и епическо – похват, който може да бъде обозначен с оксиморонното понятие епически лиризъм. Изтънчената пластика на стиха и самоартикулацията на Аза по валерипетровски е съчетана с елементи на епическа обективация: ясна, отчетливо композирана фабула, случка със собствена завръзка и развръзка, нерядко и диалог.
В последната стихосбирка на поета “Адвокати и пеперуди” този епически компонент е налице повече от когато и да било. Това придава известна композиционна хомогенност на книгата, макар че, от друга страна, е повод за обвинения в монотонност. (Тук ще си позволя да призная и собственото си съучастие в композиционното оформяне на книгата – без, разбира се, да надценявам заслугите си, ненадхвърлящи скромната роля на доброжелателен съветник. С известна доза цинизъм ще вметна, че случаят би могъл да бъде пример за това, как критикът участва в производството на самата книга, манипулирайки я по начин, който да му позволи впоследствие да защити собствената си критическа теза.) Зная, че авторът е обвиняван също и заради дължината на немалко от стихотворенията си. Всъщност големият обем на творбите му е неотменна част тъкмо от това уникално качество на неговата поетика – епическият компонент в нея, умението на поета да фабулира. Бих определил голяма част от стихотворенията в книгата – най-добрите сред тях – като своеобразни лирически разкази (short stories). А за да се разгърне една фабула обикновено са нужни по-голям брой куплети.
Сред доминиращите качества на тази поезия бих отделил две: задълбоченият, извънредно внимателен психологизъм и неговата предимно жестуална проявеност. Психологията на героите е виртуозно закодирана в техните жестове, в езика на тялото, в “материята” на гласа – паузите, недомлъвките, многоточията… Стихотворенията са психологически етюди, сведени до своята телесна проекция и реализирани чрез нея. Разказът пестеливо фиксира отделни жестове, които маркират ключови пунктуми от психологическия сюжет, оставяйки достатъчно място за въображението на читателя, който сам да запълни пространствата между тях по един или друг начин.
Това, което прави авторът, е да наблюдава, превърнал се във внимателен воайор, дори когато сам той във физическата си хипостаза е герой – реален или фантазмен. Неговата роля е по-скоро на екран, върху който се прожектира и снема психологическият образ на действието: въпреки своя реализъм, стихотворението разгръща не толкова “външната” реалност, колкото нейната психологическа проекция. Което пък отваря вратите на сложна верига от релативизации и замествания, на една уникална игра между реално и фантазмено (на която ще се спра по-нататък).2.
Друга определяща черта – тази поезия е нажежена до пръсване от еротика. Но еротиката е въведена в нея по един изключително естетски начин, ненатрапена, психологически рафинирана. Тя е абсолютно лишена от онези екстравертни задачи да шокира, да разкрепостява, да руши и обновява литературния език, каквата бе ролята на този тип епатираща образност през 90-те години. В поезията на Вл. Любенов еротиката не споделя подобни авангардистки – политически или езикови – амбиции. Тя функционира на две, трудно отделими едно от друго нива. Първото е чисто естетическо, и като пластика на изображението, и като отношение. Но по-интересно е второто – метафизичното. Еротичният сюжет обикновено е дифериран (нека въведем още тук този термин, който и по-нататък ще ни е нужен) – понякога чрез митологична алегория (Йоан и Саломе), но най-често фантазмено отместен “напред” във въображението (напр. стихотворението “Последна доза”) или “назад” в спомена, който впрочем също е фантазъм (“Здрач”):
Видях ли, не видях ли в парка,
посред мъгла и мрачна готика,
жена – настръхнала шишарка –
с петна от сняг и от еротика…Може да се каже, че поезията на Вл. Любенов е калейдоскоп от десетки еротични ситуации, които въображението разиграва. Дестилирана през въображението на лирическия Аз, еротичната ситуация е в пълния смисъл на думата платонична – това не са “реални” сюжети, а само техните сенки, прожектирани в дъното на пещерата, или по-точно на “хралупата-въображение”:
Аз притаих се и утихнах
в хралупата-въображение,
и я видях с очи на рис как
докосваше се без стеснение…Тази хралупа е толкова уютна, че Азът трудно би понесъл самата реалност (“Страхливецът”).
Стихотворението “Страхливецът” впрочем е едно от най-важните в книгата, то е по специфичен начин фокусно за нея, доколкото в най-чист вид представя, синтезира основния антагонизъм, който тя като цяло разиграва, разкрива същинския й жанр – жанрът на баталията. Именно тук е пряко изобразено онова, което е скритият разказ на цялата книга – разказът за един безпощаден двубой: Мъжът срещу Жената. И още повече – то фиксира изхода от него. Изход, който ясно личи от самото заглавие: цялото стихотворение със своите 13 куплета е пространен и аргументиран разказ на лирическия Аз за собственото му поражение и за абсолютната победа на жената.
Нека проследим този разказ. Началото му е особено драматично и на практика ни хвърля в самия епицентър на бойното поле:Тя всичко през прозореца изхвърли –
роклята, бикините, срамът…
Истинска жена от кръв и плът.
Обърна се. Дъхът й ме опърли.Още с първата си атака противникът е спечелил решително предимство. Неотразимата си мощ жената е постигнала в самия акт на събличането, т.е. разкривайки своята абсолютна природност. Натрупванията на културата, социалните конвенции, моралните условности при нея са само една ефимерна обвивка, която може лесно да бъде обелена чрез алегоризиращата градация на събличането (роклята–бикините–срамът). Процесът е отявлено редукционен и целта му е да се постигне атавистичната мощ на тялото-природа. Първото нещо, което културата – като самоналожена обременост с рационални и саморефлективни мета-способности – осъзнава в тази ситуация, е собствената си уязвимост, безсилието си (“Аз бях поет, но не самоубиец./ Отстъпих с гръб към бялата врата.”).
След тази ритуална рекогносцировка на силите на бойното поле, която е разиграла в сгъстен вид целия сюжет, започва същинската баталия. В началото Азът изпробва аналогичен маньовър – опит да се копира стратегията на противника, макар и по един малко тромав и педантичен начин, само отдалече напомнящ нейната стихийност (“Съблякох се внимателно и бавно./ Опънах дрехите си върху стол.”). Осъществен по този буквален начин обаче, маньовърът се оказва неефикасен; равнопоставеността е краткотрайна и привидна. Това е само един обречен опит да се спечели битката на чужда територия. За културата природният статут е невъзможна опция; веднъж придобито, мета-съзнанието не може да бъде тъй лесно пренебрегнато или загубено. Метафизисът може единствено да рефлектира радикалната другост на физиса, но наивната идентификация с него, регресът към щастливата невинност на собственото пред-състояние са илюзия. На подобен терен мъжът е предварително обречен. Той може да постигне/победи жената-природа само отвъд нейната природност, в сферите на метафизичното, чрез една вторична, обемаща в себе си природния физис и надграждаща го мета-рефлексия – сфери, където метафизичното като начин за отдалечаване от природното се интерферира с ониричното:Желая те – отвърнах. – Но, прости –
единствено насън и отдалече.Тук, в дискурса на мъжа, е подсказано едно друго възможно разрешение на сблъсъка, друг изход от баталията – на неговата собствена територия.
По-нататък ще видим как е разрешен този сблъсък. Но преди това е необходимо да направим една уговорка: поезията на Вл. Любенов може да бъде харесвана – и определено е харесвана – по различни начини. Разходката из личния му блог (http://geocities.com/vladolubenov) ни предоставя прелюбопитни свидетелства за едно наивно, емпатиращо харесване, предимно – както следва да се очаква – от страна на дамската аудитория. Едно “топло”, чувствено четене, към каквото тази поезия несъмнено предполага, най-вече със стихотворения като “Писмо до Пепеляшка” или “Жената, която заспива до мене”, откровено балансиращи на ръба на чалгата, но и като цяло (и в този смисъл тя е съвършеният пример за нещо, което можем да определим с поредния оксиморон – спонтанен постмодернизъм, ако изобщо подобни квалификации означават нещо).
Но тръгвайки от тук, аз ще предложа друг – да го наречем “мъжки” в очертания вече смисъл – прочит на тази поезия. Целта ми е, превъзмогвайки силните психоаналитични изкушения, да разкрия нейното културно несъзнавано. При това, разбира се, невъзможно, а и неуместно би било да разглеждам всички стихотворения; ще се спра само на онези, които маркират един цялостен сюжет, който, струва ми се, можем да вменим като централен за книгата. (Тъкмо в името на тази концептуалност на интерпретацията ще пренебрегна последния цикъл “Нощна смяна” – виртуозен градски диаболизъм, съчетал кошмарния гротеск ? la Гоя със социалната отзивчивост на късния Смирненски, плюс лек, вероятно несъзнаван полъх от поезията на 80-те.)
Изходната точка на нашия прочит би могла да бъде тъкмо тази спонтанна “женскост” на поезията на Вл. Любенов, обстоятелството, че тя идеологически споделя господстващата позиция на жената, въздигната в ранг на абсолютно божество – обсебващо и всевластно, на чиято прекрасна власт Азът е доброволният и благодарен поданик. Тя е едно божество, несъмнено пазещо ред най-архаични – ужасяващи и демонични – черти. Нещо, което несъмнено генерира поне част от възторга на констатирания по-горе наивен тип четене: “с инстинктите на своя пол” интернет-читателките на тази поезия безпогрешно долавят своята силна позиция в нея.
Но задачата ни тук е да проблематизираме това обстоятелство в дълбочина, за да видим, че изходът от баталията съвсем не е толкова еднозначен.3.
Силният еротизъм в поезията на Владо Любенов има едно определящо качество – неговия, да го наречем пантеистичен характер. То е ясно доловимо в едно цитирано по-горе стихотворение – “Здрач”: жената е онирично въобразена и едновременно с това отелесена тъкмо във вид на природа (“жена – настръхнала шишарка” – великолепен образ за постигане на еротичното отвъд сферите на телесно-антропоморфното). Жената се е сляла с природния физис, разтворила се е сред природата по същия начин, както е натуризирано самото абстрактно съществително еротика (“с петна от сняг и от еротика”).
Още по-категорично, в един почти алегоричен план, този пантеизъм е разгърнат в стихотворението “Удоволствия”:Сам съм във парка и пиша…
Излегнат съм, скрит под листата
на вече узрялата вишна,
но чувам, с ухо на земята:Жена се съблича във мрака…
Аз гледам звездите над мене,
и слушам как шушне шубрака
под нейните дрехи свалени…Другаде натуризацията е зооморфно подсказана по същия естетски, изискан начин, дори когато в сюжетен аспект няма и помен от някаква “външна” природа, както е в стихотворението “Джаз”. В неговата изцяло урбанистична фабула зооморфното обаче е подчинено на коренно различна стратегия – то принадлежи към един паралелен мета-пласт, който дублира и в същото време символно отмества, подменя и в крайна сметка преодолява природната онтология на жената:
Отърквайки се като котка
във облегалката от плюш,
тя идваше лъжливо-кротка,
и аз облян бях с леден душ.Бе с роклята от мен на косъм,
с бедрата – само на микрон,
и аз извивах се на осем
подобно срамежлив питон!Зооморфизмът е привиден, той е с изцяло декоративен характер. Жената тук не е първична, а стилизирана, декоративизирана и в крайна сметка силно естетизирана в бодлеровски маниер Природа. Демонизирането на жената всъщност е на път да се окаже строго естетически акт – на поне две нива: и в перформатива на собствената си арткулация, и в идеологическата си целеположеност (както ще установим по-нататък). По един привидно наивен, “природен”, културно необременен начин поезията на Вл. Любенов разиграва един фундаментален културен сюжет – сецесионния сюжет за жената-хищник и мъжа-жертва.
Паралелно с това скрито демонизиране на жената ескалира жертвената самоидентификация на мъжкия Аз. Нещо повече – в следващия куплет неговата авторедукция е продължена по още по-красноречив – и с нарасдтваща самоирония – начин: питонът се е превърнал в “охлюв гол” (ако се върнем към приказния, валерипетровския пласт в тази поезия, не можем да не се сетим за “Котарака в чизми”; впрочем, по-нататък се натъкваме и на реплика към “Пепеляшка”).
В друго стихотворение (“Мирис”) лирическият герой ще се оприличи с “плъх в капана безпощаден на жената”.Подобни, не винаги откриваеми на пръв прочит моменти идат да ни подскажат, че лирическият патос крие в себе си доста уловки, провокации, самоиронични намигвания, игри… Цялото стихотворение “Мирис” например от началото до края е пронизано от един втори, паралелен контра-разказ – самоироничен, който следва по петите първия и в който неговият лирически патос се оглежда в един преобърнат вид. (Самото заглавие на книгата ясно задава ироничния апостроф чрез своята демонстративно заявена антиномичност.)
Констатираният зооморфизъм в сблъсъка между мъжа и жената по своеобразен начин, може да се каже, кулминира в стихотворението “Кучката” – една във всякакъв смисъл озадачаваща творба, която изцяло проблематизира границата между сферите на дивото, природното и на човешкото. И заедно с това разкрива скрития игрови пласт в поезията на Вл. Любенов, латентния двудискурсивизъм в нея, преливането между патетично и (само)иронично от една страна, между “реално” и фантазмено от друга, между сюжет и рефлексия от трета. Тук посоката на идентификацията “женско – природно” е преобърната: самата улична кучка е сподобена (от фантазиращия Аз?) с антропоморфни черти. И в резултат на тази инверсия между двамата припламва някакво странно, трудно определимо, убягващо на тривиалната логика “чувство”, в чиито параметри еротичната изкушеност се преплита с атавистичен ужас. Чрез една банална всекидневна ситуация – след поредица преноси и семантични отмествания – е постигнато усещане за готически ужас. Образът на бездомната кучка, срещната в парка, се монументализира и трансцендира като някаква абсурдна алегория, маска на всички онези липсващи “измислени жени”, намесени в бекграунда на сюжета (“и нямаше измислени жени”), докато в поантата това заместване е радикално преобърнато – всъщност “реалният” зимен сюжет с неговия “готически” ужас се е оказал въображаемо вклинен в “сегашната” реалност на същите тези “измислени жени” в разгара на едно “воайорско лято”. Едно лукаво, игриво конструирано отражение на отражението, при което реално и въображаемо непрестанно сменят местата си – за удоволствие на внимателния читател, изкушен от дешифрирането на подобни дискурсивни игри.4.
Установихме, че централният сюжет тук може да бъде сведен до два близки, интерфериращи сюжета: първият – за жената-природа и мъжът-култура; вторият – за жената-хищник и мъжът-жертва. Най-едро казано, те се сближават и сливат чрез постановката за силната позиция на жената като реализация на първичната, атавистична власт на Природата.
Но в този сюжет е налице един значещ пробив: в две от най-важните стихотворения победата е категорично на страната на лирическия Аз. Фактът, че това са тъкмо двете строго “професионални”, “адвокатски” стихотворения в нея съвсем не е случаен. (Казвайки това, нямам предвид пряко автобиографичната страна на въпроса, факта, че авторът по професия е адвокат; интересуват ме единствено културфилософските аспекти на проблема.) Това са стихотворенията “Адвокатът” и особено “Изнасилвачът”. Тяхната концептуална важност за книгата е закодирана в нейното заглавие, което сам? по себе си заслужава специално внимание.
Драстичната разноредовост и логическа несъприкосновимост на двата съставляващи го компонента – адвокати и пеперуди – сигнализира преди всичко свежото иронично самосъзнание на книгата. Но още по-важно е, че самоироничната маска кодира централния сблъсък Култура – Природа: природната спонтанност и първичност на пеперудата, пърхаща на крилете на своята абсолютна и съвършена обектност, и строгата, но все пак хуманистично мотивирана институциалност на адвоката.
Ако книгата последователно гради – кога явно, кога по-скрито, кога патетично-сантиментално, кога по-самоиронично – сецесионния сюжет за жената-хищник и мъжът-жертва, очевидно е, че в стихотворението “Изнасилвачът” той е рязко преобърнат. Жената, така да се каже, най-сетне си намира майстора. Случило се е нещо, което е зададено като възможна алтернатива в “Страхливецът”. Сблъсъкът е пренесен на територията на лирическия Аз, вследствие на което той успява да вземе своя реваншш (тъкмо това означава и заглавиието). Можем да приемем “Изнасилвачът” като контрапункт на “Страхливецът” в стратегията на книгата и морфологичната близост в заглавията подсказва, че това едва ли е произволна наша хрумка.
Там, в сферата на природното, жената е в стихията си. Но в адвокатската кантора (“Адвокатът”) или в съдебната зала (“Изнасилвачът”) тя се е озовала на вражеска територия – в сферите на максималната институционалност. Включена в сложните отношения на социално-регулативната механика, тя се е оказала безпомощна жертва в ръцете на играещия, хитро жонглиращия със словото мъж – неговото истинско оръжие, инсигнуумът на неговата власт. И ако в първото от двете стихотворения ситуацията е все още фифти-фифти (обсебен от пеперудено крехкия чар на “клиентката”, той все още не е осъзнал докрай своята еманципираност от “властната природа на жената”), във второто това вече е факт – реваншът тече с пълна сила. В спонтанната си природност тя не владее институционалната ритуалност и езиковите игри, конститутивни за мета-сферите на Културата, където мъжът е в стихията си:Аз приближих към нея ритуално.
Започваше най-сладката игра:Това, което следва след двуеточието, е тъкмо лукавата езиково-логическа игра – един виртуозно разигран професионален диалог-сражение, обемащ цели 11 куплета, в който ролите на играещия си екзекутор/изнасилвач и безпомощната жертва са разменени. В сферите на институционалната ритуалност, на логическо-рационалното Азът вече не е жалкият “плъх в капана безпощаден на жената”, а точно обратното – той е неудържимо набъбващ тумор в нейната душа; “черен паяк”, заплитащ лепкавите си мрежи; той е истинският изнасилвач, много по-брутален от оня, другия, буквалния, който е обсебил тялото й – нереализираният герой от “Страхливецът”…
Не в сферите на телесно-природното се е състояла решителната среща, а чрез неговата мета-отместеност в езика. Жонглиращият с езика адвокат, субстанциално пребиваващ в него – това е самият поет. Неговата победа е възможна тъкмо отвъд буквалността на природния физис, в сферите на рефлексивното, изтънчено-интелектуалното; на играта. Играта, интелектът, изкуството се нуждаят от природата само в качеството й на суров материал, подлежащ на дестилация и обработка. Наивният природен атавизъм е нужен на културата както мухата на паяка:Желанията тъмни, страховете
са черни и безпомощни мухи,
с които адвокати и поети
се храним на трапеза от трохи……Но точно тук идва неочакваният апостроф:
И аз излязох гордо през вратата.
Но плачеше във мен една жена…В мига на пълния реванш обедителят се е идентифицирал с жертвата. Дали победата му не е била над самия себе си? Въпрос, който единствено рефлексивното мета-съзнание е способно да си зададе. За примордиалната Природа подобен проблем е непредставим.
Културата носи Природата в себе си като своето неотменно alter ego и всяка победа над нея генерира единствено съзнание за поражение. На друго място, в стихотворението “Ранимо”, но все с езика на доминиращата еротична образност, книгата формулира тази дилема в пределно изчистен вид:Но кой ще може в този ден
ранимото да обладае
без сам да бъде наранен […]?
Мъгла е.Именно тази мъгла, това съзнание за перманентна нараненост, е самата същност на Културата, собственият й етос. Културата е вътрешно песимистична, изтънчено болезнена, съмняваща се в себе си, уязвима дори в победите си. Природата е несъкрушимо оптимистична, селяшки червендалеста.
5.
Така чрез своята любовна сюжетика поезията на Вл. Любенов упорито разисква една фундаментална антитеза, която по сложен начин обема в себе си всички останали – антитезата Природа–Култура, съотносима с антитезата наивно–рефлексивно. Женското като спонтанно-наивно и природно, като чистата форма, като абсолютния обект; мъжкото като рефериращия културен дискурс, като познаващия и създаващ субект.
Жената, която си мие нозете (от едноименното стихотворение) не е автономна субстанция. Бидейки чистата форма, гледка, тя се състои единствено в погледа на наблюдаващите я мъже-воайори. Неподозираща, че е обект на воайорския акт (“дори не разбра как във нежната вечер/ безкрайно я гледат мъжете”), самата тя не съществува в-себе-си, не е онтологичен субект, а мъртва природа, натюрморт, произведение на изкуството (напр. оживяло платно от Реноар или Дега; впрочем в една от предишните си книги Вл. Любенов има друго стихотворение с подобен сюжет – “Леген”, – което още по-пряко отпраща към Дега).
Действията, които извършват двете фигури – мъжката и женската, – са фундаментално различни. Статусът на едната е положен изцяло в телесното, на другата – в метафизичното: тя си мие нозете, те я гледат; тя се съблича, той се вслушва (“Мирис”) и чува (“Удоволствия”); тя се докосва “без стеснение”, той я вижда, въобразява и в крайна сметка създава (“Здрач”)…
…И тук иде моментът да приключим отложения прочит на стихотворението “Страхливецът”. Да, жената е обсебващо и всевластно божество, атавистична демонична стихия. Но тя е такава не в иманентната си, телесно проектирана субстанциалност, а само в своята символична отместеност:Бе всичко като в сън – красив и чист.
Тя беше тук, сега, на дъх от мене.
Един случаен бял и празен лист,
пред който бях застанал на колене.Мъжът-творец може да обича, нещо повече – да боготвори – не автентичната жена-природа, не жената-в-себе-си, а само онази, която сам е създал. Нейната нуминозна, привличащо-страховита другост е само проекция на собствената му играеща си ментална потенция.
Поезията на Вл. Любенов представя десетки сюжети, които воайорстващото въображение разиграва. Лирическият герой се забавлява да се превъплъщава в различни роли: клошар, клиент в цветарски магазин, умиращ болничен пациент, дете… Но във всичките си превъплъщения, независимо дали това е пряко заявено или не, той е преди всичко поет, архетипалният творец: воайорстващият абсолютен дух, който в самия акт на гледането създава жената като тотален обект, при което нейната природна телесност се трансформира в изкуство, в “безмълвна пластика”, както гласи поантовият стих на стихотворението “Здрач”, където този демиургичен сюжет е разгърнат с особена отчетливост. (Без да си дава сметка, сюжетът възпроизвежда най-ефикасният начин на подчиняване на жената в патриархалната западна култура: чрез превръщането й в обект на възхищение и възпяване посредством езика на изкуството.)
Воайорстващият и създаващ мъжки поглед е единственият безогледно господстващ дискурс в сюжета. Но това господство е демонстрирано по парадоксален начин. Той – воайорът-демиург – използва господстващото си положение, за да произведе не жената-обект, не жената-жертва като такава. Всъщност в нейно лице, чрез нея той произвежда жената-хищник. А собствената му господстваща роля е сведена до ролята на жертва, съчиняваща своя похитител. В неговия разказ жената е абсолютният обект, който тъкмо в наивното си незнание, в отсъствието на авторефлексивни способности господства над създаващия го мета-дискурс. В креативния акт на гледането/съчиняването/описването притежаващият мъжки субект е произвел не друго, а собствения си притежател. Но, за разлика от чудовището на Франкенщайн, този притежател е такъв тъкмо в качеството си на абсолютен обект, в параметрите на собственото си незнание-на-това.6.
И така, оказва се, мъжът е доброволна жертва на една съчинявана от него жена-хищник. Самата жертва е същинският автор на собствения си похитител.
Проектирайки проблематиката на книгата в културфилософски план, можем да допуснем, че нейният лирически сюжет разисква атавистичната необходимост на Културата от Природата. Самата Култура е тази, която в мазохистичен порив създава/въобразява травматичната Природа като необходимото си “друго”.
Тази атавистична необходимост се реализира по единствения възможен начин – чрез специфичен акт на заместване, в сферите на изкуството. Самата поезия по един перформативен начин осъществява дифериращия акт (той е налице напр. в стихотворението “Пак тя”, в прехода от “тя събужда във мене подтика/ да я хвърля върху тревата” към “и захлупил очи във тревите/ цял живот ще измислям стихове”). Импулсът за реално действие е трансформиран, подменен и в крайна сметка пълноценно реализиран чрез естетическия си заместител. Баталният сблъсък Той–Тя, Култура–Природа е отместено състоял се в ониричния, халюцинирания акт на собственото си описване.
И тъкмо в акта на тази диферация се състои кардиналната смяна на господстващата позиция – поредното диалектическо превъртане, поредната игра на привидност и същност: обектът и субектът, жертвата и насилника, слугата и господарят разменят местата си. Заплашителната Природа може да бъде де-хтонизирана, усвоена, покорена единствено в заместващия акт на изкуството.
В литературноисторически план това заместване се осъществява чрез прехода от романтизма, пребиваващ в лоното на непосредствената, наивната вещественост на Природата, към сецесионните й стилизации у Бодлер. Тоест – чрез прехода Природа–Изкуство.
Начинът, по който това става, откриваме у Владо Любенов в едно много бодлеровско стихотворение – “Цветарката”. Тук женското е двойно идентифицирано – с Природата, но и с нейното изкуствено подобие. То е една култивирана, отместена в подобията си Природа.
Абсолютното такова подобие е цветето. То притежава уникална двойственост, неговата първична природна същност е напълно изличена чрез сложна система социални и културни сигнификации, умъртвена, редуцирана до културно функционални свои заместители: то е не просто цвят и ухание, а социална кодифицираност, език, ритуален жест:Бе магазинът скъп и пищен,
с парфюми, цветове и страст.
И аз почувствах се разнищен
от толкоз много женска власт.
Отвън нахлуваше нощта.
Аз вътре вдъхвах аромата
на умъртвените цветя.Символичният капацитет на цветето е близък с този на перерудата, ако се върнем към заглавието на книгата. В своята културна естетизираност пеперудата е оживяло, пърхащо из синевата цвете. Тя не е толкова Природа, колкото една нейна стилизирана, естетически функционализирана редукция – част от силния сецесионен пласт в книгата.
В цветето Природата не е самата себе си, то е нейният грим (“Навсякъде цветя и грим”). Цветето е идеалният образ на диферираната Природа, то е и Природа, и не е. Също както паркът е културно отместена, маскирана, “гримирана” Гора. (Голяма част от стихотворенията в книгата разгръщат сюжетиката си тъкмо в парка, в тази силно двузначна, междинна зона, където Природата и Културата са се срещнали и са постигнали своеобразен компромис. По един натраплив и много показателен начин баталиите между Мъжа и Жената се състоят в това междинно, компромисно пространство.)
В “Цветарката” баталният сблъсък е разигран за пореден път, но с тази особеност, че тук той е постигнал своето окончателно сюжетно разрешение – в параметрите на изкуството: накрая мъжът опакова в кош жената-тяло, чиято природност е знаково символизирана чрез цветето. Самият акт на опаковането, т.е. на покриването на женското тяло с цветя, е символичен акт на апотеоз на Жената, на нейното възпяване и естетизиране, на превръщането й в изкуство. Което означава – на стилизиране и кастриране на природата-в-нея – радикален акт на приключване на цяла поредица отмествания в посока от естествено към изкуствено, от естество към изкуство (преходът Природа – цвете – изкуство).
По този начин първичната власт на Природата (видяна като “толкоз много женска власт”) е неутрализирана по единствения възможен начин – като е “пакетирана”, т.е. стилизирана и превърната в културен акт. Един акт, който всъщност реализира собствените атавистични потребности на самата Култура. Всяко изкуство е акт на опаковане на късче от Природата (“Аз опаковах този миг”), от реалния живот, от физиса на света – акт на култивиране и подреждане на фрагмент от една заплашително безформена, стихийно разгръщаща се във времето и пространството природна материя, нейното опитомяване, символичната й подмяна, посредством която можем удобно и безопасно да властваме над нея.
На едно мета-ниво самото стихотворение – “вкамененият” поглед на воайорстващия поет – е това късче диферирана, символно подменена Природа – актът на нейното култивиране, овладяване, подчиняване и в крайна сметка на обезопасяването й; също както паркът в крайна сметка е само една обезопасена, кастрирана Гора.И точно в този акт на подмяна и в качеството си на творец мъжът-жертва се еманципира от властта на жената. Изкуството е онази синкретична, “магическа” зона на двупосочна релативизация, която позволява на културата да се сдобие с мощта на природата, да си присвои нейната власт. Мъжът-творец, който осъществява трансгресивния акт, е шаман, жрец, магьосник. Буквална реализация на тази теза откриваме в стихотворението “Жената на магьосника”. Тръгвайки от аналогията между фокуса и магията, стихотворението я преодолява, за да изтъкне фундаменталната отлика между тях: както личи от самото заглавие, героят е не фокусник (отпращащо по-скоро към “културните” сфери на изкуството), а магьосник, което разкрива тъкмо архаичната, сакралната му роля на трансгресор между двете сфери – на природното и културното. Трансгресия, в следствие на която културата си е присвоила атавистичната мощ на своя антагонист. Неслучайно именно тук, в контекста на този акт, паркът е “регресирал” към природния си праобраз – комай единствен случай в книгата; той е заменен не просто с неутралната гора, а с лес – образ, който носи несъмнено по-атавистична, приказна семантика. Изключение, наложено, за да помести тъкмо фигурата на магьосника (“магьосника от боровия лес”).
И обратно: с отнета територия, разлъчена от природната си същност, жената е сведена до артефакт – една Галатея, одухотворена от вълшебната пръчка на мъжа-магьосник. (Своеобразна реплика на същия сюжет е и стихотворението “Писмо до Пепеляшка”.)
Двупосочността на протичащия обмен произвежда парадокс: мъжът реализира пълноценно културната си роля на творец тъкмо трансгресирайки в сферите на природното, при което трансгресията е едновременно агресия, но и регресия. Поетът е хермафродит. Привидно сантименталният образ на плачещата “в мен една жена” има своите дълбинни културфилософски проекции.
2008
Оля Стоянова
ПЕСНИ ЗА БРАКА
(Владо Любенов. Брачни сонети (2002) Изд. „Ръжаиа-Ю")
публ. в-к "Дневник", бр. от 21 март 2002
Най-новата книга на Владо Любенов носи емблематичното заглавие "Брачни сонети". Става дума за брака, разбира се. Поетът обаче пише за делничното лице на брака, за страховете, желанията и раздвояването на чувствата. "Брачни сонети" включва двайсетина стихотворения, вдъхновени от брака и всекидневието.
Заслужава да се отбележи безупречната форма на сонетите. Владо Любенов демонстрира перфектно овладяване на класическата форма.
Христо Черняев, („Апостоли на българския дух”, изд. 2008г., стр.459)
ПОЕТ НА ИЗЯЩНАТА ИНТИМНА ЛИРИКА
Още с първите си книги „Аз, неспособният” и „Видения” Владо Любенов ми направи силно впечатление. И тъкмо затова му казах съвсем убедено, че е роден поет, което след това той потвърди още по-убедително в стихосбирките си „Селски нощи”, Брачни сонети”, „Приемане на безнадеждното”. Те ми дават основание да кажа, че Владо Любенов е един оригинален съвременен поет. Той твори интересна, свежа и колоритна поезия, която сама си създава ореола. Изричам тези мисли и думи, защото в творбите на Владо Любенов поезията просто блика, като че без да промени първичните градуси на творческото му горене. Това горене е дълбоко, неприкосновено, подклаждано от емоционално-философски заряд. Да споиш старинното и идиличното с тънката си съвременна чувственост и светоглед е цял творчески подвиг, което е сторил Владо Любенов. И уж старинен и идиличен, а всъщност е модерен поет. Това е особенното в неговото творчество.
Той е поет предимно на интимната лирика. Непрекъснато мятан е от нестихващите подводни вълни на интимността. Бих го нарекъл доблестен рицар на любовта. В стиховете му присъства още нещо – и хубаво и позабравено – човешката сантименталност.
Само поет с много тънък усет може да каже: „Широко се вее зелената нощ”, „Пъстър вятър ливадите ближе”, Тъмно-синьо небетео е тук вечерта/ и със чисто сърце е реката”, „И ето – останах си просто/ самичък поет във вощта,/ а можех да бъда още/ хиляди други неща...”
Някъде в стихотворенията му има и баладични нотки.
Стихът на Владо Любенов е бистър, крехък, притежава финес. Римите му са свежи и звучат поновому. Творбите му са озарени от една висока романтичност. В тях чувството е спонтанно и потопява всебе си всичко, до което се е докоснало перото на поета.
Изящните лирични творби на Владо Любенов вливат нови нюанси в картината на българската поезия.2008