Кой е О'Хенри? До средата на ХХ век българските вестници препечатваха разказите му, само че не го подписваха с истинското му име (Уилям Сидни Портър), нито с неговия псевдоним (О. Хенри). Разказите му излизаха с променени заглавия и имена на персонажите.
    Вестничето Rolling Stone, което се опитвал да издава, не можело да изхранва Уили, затова денем той работел в банка. Хванали го, че си "услужва" с пари от касата и после ги възстановява. Три години бил в затвора в Охайо. След това журналист в Тексас, в Луизиана, после кръстосвал Южна Америка заедно с легендарния Ал Дженкинс, чийто занаят бил да спира влакове и да ги ограбва. Същински rolling stone, той не се застоявал никъде. Сравняват перипетиите му с житието на Джек Лондон.
    Не се знае защо се подписвал О. Хенри - за да спечели благоволението на затворническия надзирател Орин Хенри или понеже той и момата от добро семейство, която "откраднал", имали котарак Хенри. Вайкал се, че му липсва университетско образование, но станал тогавашният англоезичен писател с най-богат речник. И по-важно, умеел нещо, което другите писатели не умеели. О. Хенри умеел да пише разкази с неочакван край.
    Преди много години прочетох разказа му "Последният лист". В него се разказва как едно момиче умира от пневмония и отброява: пет, четири, три - и знае, че ще умре, когато вятърът отбрули последния лист от бръшляна спускащ се пред прозореца му. Един негов приятел - стар художник, за да му вдъхне сили за живот се покатерва и изрисува един лист, който момичето взема за истински. И не умира!
    От онзи миг О'Хенри стана любим мой писател.
    А за разказа "Вожда на червенокожите", мога да ви уверя, че е прекрасен.
    Двама смотаняци-нехранимайковци, в едно малко провинциално градче, решават да откраднат срещу откуп едно хлапе. Не знаят обаче, че от хлапето е пропищяло цялото градче. Бавно и методично, сред куп комични ситуации, хлапето им взема страха и им "разказва играта" до такава степен, че те дават мило и драго за да се освободят от него. Четете и се наслаждавайте...

    ***

    ***

    Мирон Иванов, журналистът, писателят и драматургът, е бил и си остава един от най-добрите хумористи на съвременната българска литература. В един от разказите си той пише, "Еднодневката живее един ден". За разлика от еднодневките, неговите творби остават живи в продължения на десетилетия. Големият наш хуморист, напуснал ни преждевременно през 1988 г., ни е оставил значително по обем и по качество творчество. Разказите му са колкото смешни, толкова и мъдри. Някои негови мисли и сентенции се цитират и днес в доклади, статии и презентации като точно и на място изречен аргумент. Ето и някои от тях:
    *** "Ще гледате на моите мисли както например гледам аз. Гледам на тях като на коне. Някои от тях ритат, други хапят, трети носят безропотно."
    *** "Ето - човек ще се разчекне, ако седне на повече от един кон. Но когато този се изхаби, може да се прехвърли върху седлото на друг..."
    *** "Летейки така, аз се чувствувам нещо като Кирил и Методий в Джунглите. Нося някаква писменост, обаче не виждам достатъчно подготвени хора, за да разберат. От което иде важният извод: Няма хора в джунглите."
    *** "Повече от сигурен съм, че ако човечеството открие някога живот... живот по свое разбиране, в единия край на вселената тутакси ще грабне Земното кълбо и ще отпраши в другия край на вселената. Така си представям аз проклятието на това човечество, осъдено да гони онова, от което бяга, и да достига все онова, от което се крие."
    Поместеният в изданието разказ "Византийски победи", на вид е една приказка. Въпреки, че е писан през далечната 1988 г., човек четейки го има чувството,че това е едно прозрение за събитията случили се след това. В поведението на главния герой и безразличието на институциите, е синтезирана цялата философска същност на разрухата в българското общество в годините на прехода.

    ***

    На раздаването на годишните награди за 2004 г, "Артър Кларк" за постижения в киното и телевизията на 15 ноември в Лос Анжелис липсваше самият вече почти 84-годишен писател фантаст, чието име носят отличията. Прикованият към инвалидния стол класик, който от 1956 г. живее в Шри Ланка, предварително се извини за физическата си невъзможност да издържи дългото пътуване.
    Авторът на легендарната "Космическа одисея 2001" е британец - роден е на 16 декември 1917 г. в Майнхед, графство Съмърсет. През Втората световна война служи в кралските ВВС. След войната завършва с отличие физика и математика в Кралския колеж в Лондон. През 40-те и 50-те години на два пъти е избиран начело на Британското междупланетно дружество.
    На името на Кларк са учредени не само награди и отличия - има и комуникационен сателит, кръстен на него, а космическата сонда "Марсианска одисея 2001", която вече е в горните слоеве на атмосферата на Марс, перифразира заглавието на най-прочутата му творба.
    Писателят се слави и с пророчествата си, които се сбъдват. Така през 1945 г. той предрече, че ще бъде създадена мрежа от геостационарни съобщителни спътници. И сега онзи сектор над Екватора, който е най-гъсто заселен с комуникационни сателити, се нарича "поясът на Кларк".
    Точно на прага между ХХ и ХХI век фантастът направи и поредното си сензационно предсказание, че част от живеещите днес хора ще дочакат и настъпването на 3001 г., защото човечеството стояло на прага на биологическото безсмъртие.
    В първото издание на сайта ви предлагаме един малко, известен, кратък, но наситен с много напрежение разказ, "Поеми дълбоко дъх".

    ***

    Деян Димов е представител на младото поколение български автори. Всичко издадено което успях да открия досега от него са четири разказа, "Осем безсънни дни почивка", "Манекени", "Черната вдовица" и "31.12.1999, 17:30 РМ". Последният от тях е награден с приз от конкурса посветен на 120 годишнината от рождението на Й.Йовков. Авторът има и други литературни награди - наградата "Рашко Сугарев" за 2000 година, приз от конкурса за къс разказ "Йовков" за 2000 и 2001 г., приз на "Литературен вестник" за криминален разказ.
   Когато четях "Черната вдовица" за първи път бях шокиран. Шокиран бях от сюжета, езика, персонажа и диалозите.
   Прочетох и другите му разкази, беше същото. Разбрах,че това е характерния стил на писане на г-н Димов. В него не се пестят "скандализиращи" думи, епитети и обръщения. Героите се обръщат един към друг с прякорите си а не с рождените имена. Това разбира се е реакцията от първия прочит. След това, при по внимателно четене, човек осъзнава, правдивостта и житейската истинност на проблемите. Разбира, че това е истинският живот, скрит зад мълчанието на медии, институции и реклама.
   Заглавието на разказа "Черната вдовица" е взето от прякора на една малолетна проститутка известна в средите си с фаталистките събития настъпващи с оня с който се сближи. Няколко наркомана са се пъхнали в купето на разбит стар автомобил, няколко часа преди Коледа, и си говорят за "своите" проблеми. Говорят си на "своя" език. Говорят си за всичко, за наркотика, за живота предпочитаната музика и обществото. Разменяните диалози, мизерията на техния мироглед, смущава и шокира, но същевременно показва реалността, такава каквато е. А тя, за повечето от нас, се оказва жестока. По-добре е да се покаже отколкото да се премълчи. Не е ли така?

   ***

   Саймън Мартин е литературният псевдоним на българския писател Светослав Пейчев. Неочакваните житейски превратности, тлеещата литературна дарба и неукротимият борчески дух са направили от бившия професионален водолаз, майстор на перото, един от добрите съвременни автори на български разкази. Негови творби можете да срещнете в почти всички наши литературни портали. Той пише еднакво добре както разкази така и романи, поезия и хумористични фейлетони.
   Негови са думите, "Ако искаш да излезе нещо наистина добро от разказа, важното е да спазиш три условия - сполучливо избрана история, качественото и написване и освобождаване на творческото въображение." И той наистина го прави, с много труд, фантазия и прецизно обмисляне на всеки пасаж и на всеки ред.
   Светослав Пейчев е роден в Русе през 1952 година. Първите му публикации са в периодичните издания на градовете Русе, Шумен, Разград, Несебър, Бургас и София. Издал е романите, "Зелени очи" и "Лесни пари", сборника с разкази - "Говорящото куче", поетичните сбирки - "Ще забравиш...", "Избор", хумористичните сборници - "Брадати истории" и "Мижи да те лажем". Сюжетите му са почерпени от живота, описани са по един красив, романтичен и вълнуващ начин. Героите му са обикновени хора със своите грижи и проблеми.
   "Русалката" е една красиво разказана история, приличаща по скоро на приказка отколкото на реално случила се. Един водолаз, на когото нещастието отнема семейството, гмуркайки се край бреговете на Венецуела за търсене на бисерни миди, неочаквано попада на златно съкровище на инките. Тук съдбата решава да го постави на изпитание, пращайки му млада удавница. Той жертвува живота си и богатството за да спаси нейния живот. И се случва както в приказките. На стореното добро се връща два пъти добро. Спасената Сузана го дарява със щастие и с две красиви деца, а златното съкровище го прави богат и осигурен.

    ***

    Марин Урумов е един малко известен български автор. Един ден, когато се рових в Интернет открих три изящно написани от него разказа почти в хайтовски стил. Още с прочитането на първия разказ "Самодива", разбрах, че съм попаднал на истински скъпоценен камък. Впрочем този негов разказ е награден с приз от конкурса посветен на 120 годишнината от рождението на Йордан Йовков.
   Потърсих и други. Бяха малко, почти нищо, но всичките пленяващи със самобитния си стил и език. Това бяха "Бакъреният кон" и "Гласът на планината".
   Много търсих този човек, но и досега не успях да го открия. Търсих го за да го помоля да ми изпрати и други свои разкази. Великият Хайтов си отиде завинаги, но в перото на Марин Урумов видях негов наследник. Така е. Хубавото и красиво слово-пленява.
    В този брой на сайта ще прочетете единия от тези бисери, разказа - "Гласът на планината". Ще прочетете и ще се насладите на самобитния родопски говорен диалект, на чистите и искрени чувства на планинците, на силата на младежката любов и страшната стена на религията, сковаваща съзнанието и погубваща душата.
    Селим е първата и единствена любов на Емине. На него тя обрича сърцето си. Първият поглед е решаващ за двамата млади. Той ги свързва завинаги и никой, нито майката, нито вуйчото могат да ги разделят. Всички я разбират, но никой не смее да одобри тая любов, защото тя е дадена на друговерец. Какво ли не правят за да я задушат? Не успяват!
    Сърцето е пленено, душата е пленена, животът е невъзможен без нея. По какъв начин е откърмила планината тези хора, верни на себе си и на чувствата си? Наистина, това не е обикновена любов, а любов родена от планината, това е "гласът на планината".