Димил Стоилов /Димитър Илиев Стоилов/ е роден на 11.06.1948 г. в Пловдив. През 1972 година се дипломира като инженер химик, а след това специализира журналистика-печат в СУ "Климент Охридски". От 1974 до 1991 година работи в Пловдив в различни вестници като журналист: "Родопи", "Свобода", "Провинция". Две години е зам. директор на Издателство "Хр. Г. Данов" - Пловдив. От 1993 до 2004 година е завеждащ отдел "Учебна литература" в Издателска къща "Хермес", а след това и специалист в отдел "Маркетинг".
Първият му сборник с разкази, "Разписание за изпуснати влакове", е издаден през 1986 г. През 1990 г. излиза романа му "Версия за изневяра". "Възмутително чаровни, хищно хубави" е вторият му сборник от разкази издаден от "Хермес" през 1998 г. Предстои да излезе новия му сборник, "Мъж, вкусен на опитване".
В една рецензия за неговото творчество четем:
     "Светът е изграден от малки светове. Но не са много тези като Димил Стоилов, които могат да покажат своя свят на околните, да ги поканят в сътворената от тях вселена, да ги очароват и да помогнат на хората да видят нещо различно."
   За да се убедим в истинноста на казаното трябва да прочетем разказа му "Прекрасни чушки печени". Кой ли може да отгатне душевността на една жена? Външният вид, казаните думи и действия не говорят почти нищо. Една жена на средна възраст, в традиционния момент на правене на зимнина, размишлява върху живота си. Тя е семейна, радва се на малък наследник, има известен мъж-художник с който би трябвало да се гордее. Но това съвсем не е така. С течение на годините са се натрупвали огорчения, обиди, недоволство. Брачният живот е пред разпадане. В тоя момент се е появил и новият и обожател. Усетил е празнотата в душата и той не се колебае, настъпва за да спечели сърцето и. Но така ли лесно може да се спечели едно женско сърце? Упоритият и настойчив кандидат носи със себе си и своята посредственост и глупост. От тях никой не може да избяга щом му е съдено да ги притежава. И така, обидата от липса на взаимност и отрезвяване в напористия кандидат не закъснява. Идва моментът на "сдобряване" и огорчената жена, отчаяна и жадна за ласки за кой ли път се връща отново там, при съпруга си, където знае че нищо хубаво и щастливо не я очаква. Ето един малък свят, за чието съществуване не подозираме. Този свят е жив и е около нас, но забързани в делника или улисани в грижите си не го забелязваме.
    

    ***  

    Георги Михалков е роден на 21 май 1952 г. в София. През 1978 г. завършва българска филология в Софийския университет. От 1978 г. до 1985 г. живее и работи в Будапеща, Унгария. В Унгария излизат първите му разкази, повести и драми. Автор е на повестите "Златният Посейдон" и "Майски дъжд", на сборниците с разкази "Тайнствената светлина", "Насън пътувам", "Глинената камила", на пиесите "Ще живеем!", "Откритието на века" и други. Член е на ПЕН-центъра. Негови разкази са публикувани в различни вестници и списания.
    "Спасителят в пролома" е един забележителен по своята правдивост, епичност и сила разказ написан от тоя даровит автор. Четейки го, имах неизменното чувството, че събитията който са отразени в него са точно онези, случили се в действителност в моя роден град, преди повече от 40 години. В един прекрасен майски ден три приятелки, учителки са седнали на терасата на известно кафене, разположено в красив планински пролом. Всичко е делнично, празнично, пролетно, някак тихо и спокойно, с нищо не предвещаващо идващото страшно събитие. А когато то се случва всичко е в хаос и ужас. Някакъв бент на планински язовир се е скъсал далеч горе, в планината. Водата е луднала по тясното корито на малката рекичка и помита всичко по пътя си. Един войник, избягал от казармата обаче е видял идващата стихия, осъзнал е опасността и се е хвърлил да спасява де що живо види. Той не е и помислил за себе си, само е видял грозящата опасност за хората. Хвърлил се е и спасява Елена, едната от учителките. Незабравими емоционални картини описва автора. Дори след толкова минали години това събитие се помни. Учителката не може да го забрави дори в сънищата си. А когато тя посещава отново онова място, все и се струва, че ще го срещне, ще срещне своя спасител, който от скромност е забравил дори да си каже името...

    ***    

   Флора Вартанян:  "Това е едно кътче от света, който едва ли ще опознаеш и за мен е чест, че си ми гост... Не зная какви думи се изричат или извикват от място като това... аз искам само да разкажа за нещото, което нося в себе си. Мога да го нарека рана и ще бъда права, защото то е като кървава бразда от търкалящ се от няколко поколения трънен венец. Венец от болка по изгубените места, по убитите звуци на неизпетите песни, които кръвта ми носи... Мога да го нарека приказка и пак ще съм права защото то се храни от миналото и има надежда да оцелее в бъдещето. Това, което ще ти постеля са песните, от които боли, а това, с което ще те завия са думите на непознат език, които могат да рaзплакват и радват като майчините. Наречи го, ако щеш и скука, ще си прав... за себе си.
Искам да ти кажа нещо, но реших, че би ме разбрал само, ако го прошепна: "Приказките могат да се сбъдват, ако сме достатъчно дълго живи, за да ги дочакаме."
   Аз съм българка, но кръвта ми тече от склоновете на онази свята планина Арарат. Българка ли съм? Дедите ми са арменци, но никога не съм се чувствала "отломка нищожна", нито рожба на "майка, робиня тревожна". Арменка ли съм? Аз съм коренче, попило звуците на два езика, откърмено с най-живите плодове на две древни народности. Аз съм ствол, хранещ се от приказките на миналото, за да ги предаде на неразпукналите се, очакващи пролетта цветове в короната си. Аз съм плод, но ни хубост у мен, ни сладост. Няма да полепна по небцето ти, когато ме преглъщаш, но тя - живата вода, също няма вкус... Вече беше в моя свят. И той се откри за теб. Избери дали искаш да останеш или търсиш други орбити. Не съм наясно какво трябва да ти кажа на изпроводяк, затова ще кажа това, което съм искала да знаеш за мен. Аз не съм Мария – “жената на всички мъже и на мъртвите даже”, не съм Маргарита, защото не познавам Майстора, не съм нито вечната, нито святата, но аз Съм и значи трябваше да се съобщя. Искаше ми се да покажа какво нося в себе си, с какво съм заквасена, с какво съм отгледана, с какво са ме закърмили. В мен са се вплели всички пороци на Ориента и Балканите. Огромната мъка по изгубените корени и желанието да се отречеш от мястото, което населяваш; вечната мечта да си някъде другаде, под друго слънце, с други хора и пасивността, негата, способността да се наслаждавам на собствената си разруха и самоунищожавайки се да раздавам светлината си. Ако си се докоснал до нещата в мен, ще се почувстваш добре, ако не си успял, просто си послушал приказки и ще отминеш. Искаше ми се да се заслушаш или да оглушееш за звуците, които изпълват този свят, да се потопиш или да ослепееш от цветовете му, но светлината да те води винаги....накъдето и да си решил да поемеш."
   Не зная защо, но историите разказани от тая жена ме разтърсват с дълбочината на чувствата, с огромната болка носена от цял един род и народ, с лъчистата светлина на вярата и оптимизмa. "Това, което снимките не казват..."! И така, това е поредния разказ който се осмелявам да ви представя с надеждата, че ще оцените поезията в него и богатата му душевност. Това е наистина една необикновена, една стара история, родовата история за изгубената сестричка. Голямото клане на арменския народ от турците в началото на миналия век е прокудило и разпръснало арменски бежанци навред по света. Една малка част от тях са намерили убежище и по нашите земи. Малкото невръстно момченце, водещо за ръка по-малкото си сестриче бяга през дивата пустош на турската империя. Децата са изтощени и гладни. За да не умрат те са принудени да се разделят. Момченцето продава сестричето си на една бездетна кадъна в някакво забутано селце. То така и не успява да запомни името на това селце. Но скръбта по родната сестричка остава. Тя тлее като жив огън в него през годините. Какво ли не прави за да я открие. В един момент открива във вестника една снимка на популярна турска певица, която много прилича на запазения сестрин образ. Разочарованието му е голямо тъй като певицата отрича всякаква родова връзка с него. До последен дъх клетият човек се надява да я срещне. А последните му думи просто ни карат да замълчим и се просълзим: "Нея я има, зная, просто трябва да се реша да я търся!"

   ***

  Джек Лондон (Джон Грифит Лондон) е роден през 1876 г. в Сан Франциско в небогато семейство. Той е един от най-известните американски писатели от началото на века. Животът му е бил труден, преминал през невероятни перипетии и събития. На 14 години е избягал от дома и е опитал множество професии. Бил е работник в консервна фабрика, моряк(плавал е до бреговете на Япония), хамалин, златотърсач(в Аляска), журналист-кореспондент(в Руско-Японската война и Мексиканската революция). Вкусил е както от невероятната мизерия и бедност така и от голямата литературна слава и богатство. Бурният живот му е дал обаче нещо, което е успял да превърне, не без упорити усилия, в неподражаем бисер, прекрасно литературно творчество. Не е получил литературно образование, но с неповторимия си правдив език, тънкото познаване на човешката душа и интересни сюжети е омайвал читателите. Написал е повече от 50 произведения. Радвал се е на огромен успех и популярност. Два пъти се е опитвал да свърже брак, но безуспешно. След завръщането му от Клондайк през 1898 г. са и първите му опити в писателското поприще. Първият му сборник с разкази е "Синът на вълка". Ето и най-важните произведения с които е останал в златната книга на световната литература: "Мартин Идън", "Дивото зове", "Морският вълк", "Мексиканецът", "Белю-пушилката", "Белият зъб", "Зовът на предците", "Децата на студа", "Бог и неговите бащи", "Разкази на рибарския патрул", "Любов към живота", "Разкази от южното море", "Синът на слънцето", "Когато боговете се смеят", "За храбростта", "Алената чума", "Желязната пета", "Скитник сред звездите", "Преди Адам", "Лунната долина", "Малката стопанка на големия дом". Животът на този забележителен човек завършва трагично. Отчаян, обезверен, безнадеждно болен, поради пристрастеността си към алкохола, той се самоубива. Бил е едва на 40 години. Това което е оставил след себе си обаче, се чете и днес с неподражаемо удоволствие от хора на всички възрасти.
   Един от разказите му който ме впечатли още в ранна възраст е "Мъжеството на жената". Затова избрах него за да ви запозная с магията на перото му. Сред безмълвието и мъртвилото на полярната пустош, три човешки същества се борят с жестокия студ и глад. Едното от тях е жена-индианка. Със своята мъдрост, издръжливост и любов тя поразява белите мъже. Себеотдайна и грижовна тя става пример за суровите златотърсачи от Клондайк. Разказът се чете на един дъх. Читателят ще вкуси омаята на северната природа, ще усети аромата на лагерния огън, ще се стъписа от невероятните изпитания на които е подложен човека в тези нечовешки жизнени условия. И когато накрая чуе жалния вой на кучето-вълк, тъжен и отчаян, устремен към звездите, ще му се прииска отново да се потопи в тая атмосфера, да потърси за четене и нещо друго, нещо което само Джек Лондон може да му даде.
   

   ***   

   Антон Павлович Чехов е роден на 17.01.1860 г. в Таганрог, Русия в семейство на търговец. През 1879 г. завършва гимназия в Таганрог и записва медицинския факултет в Московския университет. Там прави и първите си литературни опити. Публикува разкази в хумористични списания, а от 1882 г. е сътрудник на петербургското списание "Оскольки". В 1884 г.излиза и първия му сборник с хумористични разкази "Приказките на Мелпомена". През 1889 г.излиза и втория му сборник, "Пъстри разкази". През периода от 1886 г. до 1892 г. живее в Москва. Там е написал около 100 произведения между които, пиесата "Иванов", "Лешин", "Мечката", разказите, "Врагове", "Ванка", "Кестенявка" и др. През 1888 г. по решение на Академията на науките е награден с Пушкинската премия за сборника "В полумрака". Четвъртият си сборник с разкази "Намръщени хора"-1889 г. е посветил на П.И.Чайковски. Сътрудничи с петербургското списание "Северен вестник". През 1890 г. заминава за Сахалин. Есента на съшата година се завръща в Русия по един дълъг морски маршрут. В резултат на това му пътешествие са и прекрасните разкази, "Гусев", "Разказ за неизвестния човек", Убийство" а също и сборника с очерци "Остров Сахалин". През пролетта на 1891 г. обикаля Европа, а на следващата година се установява в Москва, където се занимава с лечебна практика. През 1894 г. за втори път пътешества в Европа, а след това написва "Чайка", "Чичо Ваня", "Мужици", "Моят живот", Къща с мезонет", "Черният монах", "Чайка". В резултат на изтощителната работа Чехов заболява от туберкулоза. Лекува се в Москва и в Ница-Франция. За да подобри здравето си отива да живее в Ялта. Там написва "Дамата с кученцето", "Архиереи", "Новата вила", "По служебни дела", "Невеста". През 1900 г. е избран за почетен член на Руската Академия на науките. Пролетта на 1904 г. напуска Ялта и заминава на лечение в Германия където умира в градчето Баденвайлер на 15 юли 1904 г.
    "Хамелеон" е един разказ наситен със свеж и тънък руски хумор. Органът на реда, полицейския надзирател заедно със стражаря се прибират от акция. Неочаквано попадат на интерсна ситуация. Малко кученце е ухапало за пръста местния златар. Разбира се, че тая ситуация на "безредие" трябва да се овладее. И полицейският надзирател издава съответните разпореждания на стражаря, да се убие кученцето. Всичко върви гладко докато не се узнава, че това безобидно кученце е хапнало пръста защото пияния се е опитвал да го учи да пуши. Играта още повече загрубява когато се установява и факта, че въпросното кученце е собственост на брата на Генерала. Органът на реда мигом се преориентира и потърпевш става самия ухапан златар. Така е. Силните на деня винаги трябва да се защитават. Това е неписан закон който е валиден и до днес. Тежко му, ако на някой му хрумне обратната мисъл.

   ***

  Джеръм Селинджър е роден някъде около 1920 г. Той един от най-четените световни автори на проза. За него обаче се знае твърде малко. Последното му произведение е излязло от печат през далечната 1965 г. От тогава досега не е издавано нищо. За писателя се знае само, че още твори, но това което създава не желае да публикува. Никой не го е виждал вече 40 години. Страни от хората. Живее усамотено, на остров. От време на време се свързва с хора, но подбрани лично от него. Всичко излязло на български език от него досега се брои на пръсти. Все още могат да се срещнат по книжарниците сборниците, "Спасителят в ръжта", "Франи и Зуи", "По-горе, билото майстори!; Сиймор:Запознаване", "Девет разказа" , издания на ИК"Дамян Яков". Най-хубавите и популярни разкази на Селинджър са, "Теди", "Човека, който се смее", "Идеален ден за лов на рибка-бананка", "В навечерието на войната с ескимосите", "Долу при платноходката", "На Есме - с обич и омерзение", "Устата ми хубава, очите ми зелени", "Синият период на Де-Домине-Смит".
   "Човека, който се смее", е един от най-хубавите разкази които съм чел в живота си. Какво ме накара да го включа в броя ли? Ами начина по който е написан. Това е уникален стил, истински селинджъровски стил на писане. Повествованието се води от един американски тинейджър. Всичко е дадено директно през неговите очи и с неговите мисли. Малката банда тинейджъри си имат установен начин на живот. Пътуват с разнебитен автобус до беизболната площадка, играят, слушат невероятната история която им разказва техния "вожд", по-възрастния от тях, но вече почти възмъжал студент. Всичко върви гладко докато не се появява едно красиво момиче, приятелката на "вожда". Те са шокирани, но заедно с това и възхитени от нейната красота. Правят нещо нечувано досега, включват я като състезател в бейсболния си отбор. Но идва моментът на развръзката. Нещата между "вожда" и приятелката му не вървят. Цялата банда поняся тежко раздялата. Трудно е на всички, особено на "вожда". Затова и абсурдната история с продължение която той им разказва свършва с неочакван и тъжен край. Понякога си мисля, дали и аз съм бил с такива мисли и разсъждения на тая възраст. Вероятно е било така. Но начина по който са разказани го може само един, само Селинджър!