Роман
Отдясно на самотния черен плосък правоъгълник, изпъкващ върху безкрайната гладка сива еднообразна стена, висеше надпис:
Надежда всяка мигом угасете!
Душата от сега си прежалете!
Във страшни мъки, живи,
всеки ден ще мрете!
Емил се усмихна на хитроумното стихче и след няколко секунди засмукване на подробности от провисналата дървена табела, направена от нещо странно, - като че ли от капак на ковчег за мъртъвци - вяло метна погледа си към далечината на десния край на безкрайно дългата безкрайно висока преграда. Със зверска скорост от там се задаваше нещо, което за нула време се превърна в гол мъж на метла; кръстът му бе опасан от колан, на който бяха окачени още метли.
- Най-хубавите метли, душа! Първо се опитват! - каза весело голият.
Младежът не изглеждаше да е впечатлен от рекламата.
- Първо са опитва бе. Пробвай, душа!
Емил продължаваше да се усмихва ехидно.
- Евтино ги давам. Не останаха. Айде че идва новата партида и
ще свършат!
Да не би да бе попаднал в "Тъпизмия"?!
- Какво ме зяпаш бе, глупак! Глух ли си?
Не беше глух; само внимателно изучаваше разликите между метлите, закачени на кръста, и тази между краката на голия.
- О, педалче си... С педалите сме във война - конкуренция... - неочаквано свърши необлеченият господин и се стрелна като фъртуна към другия край на безкрайната стена.
"Четири метли на кръста, една под кръста; правоъгълник, табела, безкрайна стена; летящ гол мъж... Не може да няма някаква очевидна зависимост?"
Кой знае откъде изникна друг образ. Новият бе облечен с колан и кесийка за жълтици, увиснала покрай него; беше застанал зад сергия, отрупана с мънички черни неща, по краищата на които имаше малко беличко.
- Е-е-е-дрички! Душа, ша купуваме ли?
Емил направи физиономия с още по-учудено разтеглени устни.
- Първо се опитват! Т-о-о-о-плички!
Той откри, че новодошлият е малко по-мургав от първия.
- Душичке, едрички... Първо се опитват! - изкусително запя божествено красива девойка, донесла сергия с черни неща като чичкото.
- Душа, остави я тая! По-евтино ги давам!
Емил се зачуди дали не е попаднал в Нудизмия, след като се взря в младата бяла хубава, необлечена, продавачка на печен слънчоглед, която го зовеше отляво, докато мургавият гол чичко крещеше отдясно, а онзи с метлите вече не се виждаше в лявата далечина.
- При мен първо се опитва. Охоо, виждам, че ти вече си готов...
Той в случая се готвеше да се захили, но се бореше със смеховлечението си, защото се страхуваше да не прозвучи нетактично.
- Остави го ма! Тоя още като дойдох беше готов, а преди мен е минал само някакъв метач. Педал е! Остави го!
- Да бе, да. Виж го как ме изпива с поглед.
Изкушението да се разсмее на глас ставаше все по-неудържимо, и младежът закрачи към голичката продавачка, увлечен от красивите й кафяви очи, които го привличаха като магнит.
- Не я слушай, душа! Ша те излъже!
Емил опипа слънчогледа пред голичката - топличък беше - и разбра, че е слънчоглед само като се гледа отдалече, а иначе е като гума и мирише отвратително. Продавачката изглеждаше привлекателно и от близо, но и влечението на момчето да се захили се усилваше.
"Лесно е да се смееш, но има ли полза да обиждаш някого заради единия глупав безполезен смях?" - скара се съвестта му. Имаше нещо необяснимо и тайнствено у продавачката, което накара Емил да се почувства засрамен, че се изкушава да й се изсмее, и че се взира така в нея. Това необяснимо нещо преобразува влечението към кикот в мил дружелюбен съвет.
- Мисля, че си прекалила със силикона.
- Душа, казах ти ша та излъжи тая мръсница. Идвай при мене, евтино го давам!
Необлечената се смути за секунда и се завъртя, за да покаже колко е строен гърбът й и колко са стегнати задните й части, и за да не се чува с кого си говори по незабележимия клетъчен телефон.
Емил огледа, малко засрамено, и новите прелестни подробности, изложени зад сергията с гумени топчета, и с учудване отбеляза, че всичко в красавицата без дрехи, с изключение на силикона, пасва напълно с личната му представа за идеално тяло на човешко същество от женски пол.
- Шефе, той излезе голям образ.
- Че е образ, образ е; но, според данните в регистъра, по големина трябва да е в нормата?
- Не съм сигурна за някои норми, щото като че ли беше готов още преди да го изкуша да дойде с мен. И да знаеш как се е издул джоба...
- За какво се обаждаш?
- Нали ми заръча да сложа повечко силикон, че си падал по силиконовите неща.
- Е, направи ли го?
- Взех цяла сергия със силиконови топчета и... И знаеш ли какво ми каза?
- Какво?
- Че съм била прекалила със силикона! Представяш ли си?!
- Странно? В регистъра пише, че си пада по силиконовите технологии. Пада си и по мацки тъкмо като теб.
- Предполагам, обаче пише и че му е в нормата, а ако знаеш как му се е подул
джобът, - голичката продавачка се извърна през рамо, за да види дали джобът на Емил още е напомпан - няма да се съгласиш с тоя глупав регистър.
- Регистърът досега никога не е лъгал.
Мургавият продавач от съседната сергия не спираше да подвиква.
- Айде, първо са опитва! Душа, не остана. Идва новата партида!
Не можеше да се отрече обаче, че той предлагаше съвсем истински слънчоглед: добре опечен, все още топличък; доста едричък и се разтваряше с крехко притискане между пръстите. На сол беше идеален; направо да си ги оближеш!
- Хареса ти, а душа! Айде, първо се опитва!
Семките изглеждаха вкусни, но Емил нямаше намерение да дава пари за слънчоглед, който после щеше да трябва и да чопли, да дъвче, да гълта; да се задавя от солта... На всичко отгоре щеше да трябва, първо, да бърка в якето си, че да види дали няма някой лев, или по-вероятно самотна стотинка, забравена по джобовете; да я вади, да види какво пише на нея...
- Чичо, откъде го берете слънчогледа в тая пуста сивота? - полюбопитства младежът.
- Не ме питай глупости, душа. Купувай дефицитната стока докато можеш! Супервкусен, супередър, на суперцена! Айде, че идва новата партида!
- Ада, най-добре махни силикона и го заговори по обикновения начин. В регистъра пише, че коефициентът му на разбраност е като Еверест, но е склонен да се отказва от големи ползи поради незначителни недостатъци, които са в разрез с възвишените му идеали.
- Добре, добре. Дано регистърът е верен в тая точка... - Ада отново усука вратлето си по посока на Емил, който проверяваше какво е чувството да решиш купчина топъл едър печен пресен слънчоглед с двете си разтворени сръчни програмистки длани, докато гол мургав чичко по колан и кесия повтаря с вариации. - Топъл едър! Първо се опитва! Айде на баластрата! Душа, евтино го давам!
На момчето бързо му омръзна да рови в черните зърна и, за разнообразие, хвърли поглед наляво от правоъгълника. И какво видя?! Видима възраст: като неговата. Ръст: над средния, но не и щъркелов. Размери: идеални. Съотношения: като по поръчка. Коси: като от коприна. Ръце: като правени от велик майстор ваятел. Лице: като на богиня. Очи: поглед, който убива. Бедра... за тях няма думи. И... и вече го няма тоя силикон!
Майчице, тя е невероятна!
Младежът разпиля слънчогледовите семена, останали от сресването на купчината, закрачи към лявата страна на правоъгълника и, със зяпнали уста, се вкамени, захласнат в мнимата продавачка.
- Така по-добре ли е?! - закачливо подхвърли красавицата.
- Поч...т-и-и... Ако беше облечена, в тези обстоятелства би била съвършена. Знам, сигурно звучи странно, но не ми е до нудизъм точно тук и сега. Имам нужда някой първо да ме осветли за някои по-странни неща... Както се казва - първо работата... Не бих те притеснявал, ако онзи чичко беше с всичкия си...
- Ти се казваше?... - "Емил" - прошепна на хубавицата шефът й, защото бе забравил, че тя знаеше името на младежа. Ада съвсем не беше вчерашна и желаеше да спести поне една странност от слуха на странника.
- Емил.
- А аз съм... Ана. Приятно ми е.
- И на мен...
- Ще си сложа дрехи, но моля те да се обърнеш, защото се срамувам.
- Щом искаш... - Емил се обърна.
- Казах ти, че шта излъже! Купувай от мене! Евтино го давам!
- Готово.
С дрехи мацката оставаше толкова готина, колкото и без. Даже стана по-готина, ако светналите очички на Емил означаваха това.
- Ще ми обясниш ли къде се намираме?
- Може ли първо да... да... Ами... Може ли да... да докосна това в джоба ти?... - девойката се изчерви и погледна към земята, която беше с един оттенък по светла от сивото на безкрайната стена на която бе начертан правоъгълникът, отдясно на който висеше табелата със странния надпис, пред който стърчеше мургавият чичка, който напяваше.
- Е-е-е-е-дрички! На суперцени!
- Разбира се. Да го извадя ли? - попита младежът.
- Ами... Ако... ако... Много ще се рад... ако... Ако искаш... Ако искаш го извади. - още по-доматено красива стана Ана.
- Не се притеснявай де. Ще го извадя, какво толкова. Само един...
Емил промуши с мъка дланта си в тесния десен джоб на изхабените, от носене, дънки и, след като добре опипа съдържащото се в него, измъкна любимия си електронен часовник: с хронометър, аларма, антишок, антиужас, мултифукционален, супермодерен, най-новата хипердума на китайската Силициева низина, т.е. "Ксин Джя 661".
Както често се случваше с ултракачествените часовници, учили в един клас с този, още в ранна детска възраст едната от верижките му се бе откачила. Оттогава супермодерното електронно чудо на техниката трябваше да седи по джобовете на своя притежател.
- ...часовник. Последната сричка на Силициевата низина: "Ксин Джя 661" - избързва само с една секунда на ден. Как го намираш? - изстреля момчето.
- Ами... А... Харесва... Ами... Да... Приятен е. - с нелеко разочарование в звънкия гласец, отвърна девойката. - "Ах, силиций било, Ада! Или... Ана?"
- Душа, защо и ти я лъжеш! Първо се опипва!
Нещо още издуваше дясното джобче на момчето.
- Би ли го подържала?
- Доб...ре...
Емил хубаво обара джоба и околността му и, с немалко усилия, успя да изтъркули из дълбините на дънките си черен цилиндър със залепено бяло листче с надпис.
"2003-11, 11-22/11 2003"
Докато той измушваше кутийката, девойката успя тайно да си поприказва с шефа.
- Знаех си, че е силиций, но защо ли ти се вързах...
- Защо се нарече Ана?
- Много ще му дойде, ако научи, че името ми е Ада.
- Разбирам... Много си умничка... Но защо точно Ана? Защо не... Мария?
- Защото... Защото... Абе това беше първото, което ми дойде на ум. Всъщност беше второто... Първото беше Мила. Сещаш ли се как ми хрумна?
- Не. Все ед...
- Ти ми каза, че той се казва "Емил" (аз си го знаех, всъщност); махнах първата гласна и прибавих "а" за женски род накрая. Но си мисля, че точно пред Емил щеше да звучи много нагласено, ако се бях нарекла Мила. Не мислиш ли?
- Не знам. Името ти едва ли би имало кой знае какво значение точно пред него.
- Сигурно, но не съм сигурна, когато се отнася за краен случай като този. Бях забравила, че името ми, дявол да го вземе, съвпада с това на тоя шибан ад...
- Спокойно, Ада..., т.е. Ана. На Емил май много му харесва.
- Негативче. Би ли го взела?
Младежът порови още малко в джобчето си; този път измуши супермодерна китайска лазерна показалка с ключодържател; при вида й Ана почувства, горе-долу, същата тръпка, както в мига когато той се съгласи да извади каквото има в джоба си.
На мига лъчът взе да сочи към първото "Н" на табелката и към малкото други определени предмети в безкрайно еднообразната околност.
- Стига си я лъгал бе, душа! Първо се опипва!
Ана се втренчи в предмета, който сръчните пръсти на заигралото се момче бяха обхванали с нежност; лъчът рисуваше по табелката и около чичкото със слънчогледа.
- Ей, не в очите! Първо се попитва!
- Ако ти харесва, давам ти го да си играеш! На мен сега не ми трябва. - предложи весело Емил.
- Благо...даря. - с треперещи от вълнение глас и ръка прие подаръка момичето. Първата й работа - Ана я свърши толкова бързо, че остана незабелязана от Емил - бе да погледне лепенката с технически данни. Те гласяха: дължина на вълната 630-680 нанометра; мощност на лъча: до 5 миливата; и завършваха с предупреждение: "Пазете зрението от попадение на пряко лъчение".
- Другите неща обаче ми трябват. - тоест тези в ръката на Ана заедно с останалото, което продължаваше да издува десния джоб на дънките. Девойката май че се интересуваше и от него, - ако да забиеш поглед в нещо означава, че те интересува - но със силата на волята успя да отклони прекрасните си очи към правоъгълника и сергията на чичкото.
- Хубавице, първо се опипва! - посъветва я той.
- А сега ще ми обясниш ли къде се намираме?
- Ще се опитам... Откъде да започна?
- Язък, души, идва новата партида. Който се колебае на евтиното, се охарчва на скъпото. - мъдро се провикна чалнатият продавач и с висока скорост отлетя, заедно със сергията си, надясно от черния правоъгълник.
- Защо всички са... толкова голи? - бе първият въпрос на Емил.
- Защото... Ами... Защото между тоя и оня свят не може да се мине с дрехи.
- Оня?! Не се ли намираме на тоя свят?
- На тоя сме, но, от гледна точка на оня, сме в оня.
- Кой е оня свят?
- Твоят. Там, където си роден и са произведени вещите в джобовете ти.
- Значи... Значи съм мъртъв?! - ококори се Емил.
- Не съвсем. Както виждаш, ти не си гол...
- А колко съм мъртъв?
"Ана, трябва да отклониш разговора. Не е време за такива въпроси." - заръча шефът.
- Не си мъртъв!
- А защо тогава съм тук? "Момиче като теб... Ти..." - А ти, защо си тук? Ти мъртва ли си!?
- Ще ти обясня по-късно. - спокойно отговори Ана.
Погледът й бе достатъчно силен, за да убеди младежа да не настоява.
- Онези мъже мъртви ли са?
- Кои? Аха. И те не са мъртви.
- Защо тогава са голи?
- Защото... Защото са безсрамници.
Душа не даде на Емил да пита защо и тя беше гола на първата им среща. Със сигурност не защото е безсрамница!
- Да не би да се играе мач наблизо?
- Мач?... Защо?
- Голият слънчогледаджия... - неопределено проточи Емил, докато разфокусира погледа си; тя зърна, че контурите на черния правоъглник са станали малко по-плътни. - А онзи с метлите познаваш ли го? - продължи момчето.
- Кой? Ще ти обясня всичко по-късно. Сега трябва да тръгваме.
- Къде?
Емил учудено последва посоката, в която сочеха очите й и откри, че води до правоъгълника в безкрайната стена; и той забеляза, че очертанията му изглеждат значително по-дебели отколкото преди малко.
- Това е входът; скоро ще се отвори. Трябва да минем през него.
- Входът към какво?!
- Не се страхувай. Ще разбереш след малко. Сега се дръж здраво за мен.
"Време е. Вратата скоро ще се изчертае." - подкани ги и шефът.
- Този правоъгълник ли е входът?
- Да. Вратата към Ада.
Появи се мъничък зародиш на дръжката.
- Ада! Значи, все пак, съм мъртъв!? - изненада се Емил.
- Вярвай ми, за Бога! Не си мъртъв. Тук не е адът, а Ада.
- Каква е разликата?! - опули се, от недоумение, младежът.
- Адът е за мъртви хора, а Ада е за такива като теб. - обясни девойката, и допълни наум - "...и мен...".
- О, Свещени сметачи!... Сега ми става ясно! Ада - прочутият език за програмиране, който така и не научих, тъй като предпочитах начини за изразяване с по-малко задръжки. Понеже не съм спазвал заповедите за морално обектноориентирано програмиране, ще горя на кладите на Ада!?
В правоъгълника изскочиха плоски наченки на хватката на дръжката.
"Не, не, не! Не толкова бързо! Обясни му, че ад означава реклама!" - развика се шефът в ухото й. "Знам, знам, знам!" - помисли си девойката.
- Имай ми доверие. Ада е ад за реклами, не за такива като на...; като теб. - "На английски." - "Ад" значи "реклама" на английски.
- А, д-а-а-а-а.... - въздъхна Емил.
Разясненията помогнаха на огромния тежък камък да се изтърколи от сърцето на момчето.
- Съкратено от "адвъртайзинг"? - попита той.
- Точно така. Сега нека побързаме, защото дръжката почти се е появила и трябва да я дръпнем, преди да е изчезнала отново.
Двете млади същества прекрачиха прага на "Ада" с преплетени пръсти.
© Тодор Илиев Арнаудов (Тош), ноември 2003 - януари 2004.
Прочети други статии от Тош и др. автори:
http://bgit.net