Хора със стъклени души
Прозрачни хора, в чиято стъклена душа плува черна капка
отрова. Прозрачни хора, чиито устни шептят клетви, а сърцето им остава
студено. Прегърнати, слети в едно безформено цяло. От ужас настръхнали,
че са смъртни. Животът е предизвикателство как да летиш и падайки долу
да не се счупиш. Стъклени души, размити в лава. Където утре започва
от днес. Прозрачни хора, отразяващи черна светлина. Всред сгради, улици
и трамваи те се лутат в живот на еднодневки. По призрачните им стъпки
никнат лалета, кактуси и макове. Никне канабис за развеселяване на опустелите
им души. Никне умората от отчаянието. Защото е тъжно да си самотен и
клиширан. Да плачеш, когато си тъжен. И когато си тъжен да си нещастен.
Да си нещастен, че ти нямаш, а другите имат малко по-голямо парче земя
за гроб. Тъжно е. Човек със стъклено крехка душа, гледащ бръчките на
лицето си и осъзнаващ, че остарява. Младостта е зелена и понякога бурна.
Прозрачен човек сливащ се напълно с обществото. Това съм аз. Това са
и другите. Моето лице е в сянка, а в стъклената ми душа се рее огромна
смолисто черна капка отрова. В поглед навътре към себе си аз я откривам.
И тя набъбнала излиза от клепките, ноздрите и ушите ми. Упоена от сладостната
болка, сядам на земята и сълзя от болка. После се чувствам пречистена
и успокоена. Спирам да гледам вътре в себе си. Страх ме е да надзърна
в по-дълбоките кътчета на стъклената си душа, за да не осъзная какво
и защо съм. Обществото е убежище за наранени прозрачни хора с маски
на лицата, които искат да са длъжни да бъдат добри. Дълбоко вътре в
тях детето иска да лети. Да превзема нови хоризонти. Да тича след падащи
звезди , да бъде опитомено и приласкано. Но стъклото трудно може да
бъде стоплено. То блести диамантено красиво. Но е само стъкло с потайни
гънки, в чиито прозрачни пазви се крият страхове и желания. Прозрачните
хора оголват неискрените си души. Усмихват се загадъчно и копнеят за
съвършенство. После побягват и се сливат в потока на ежедневието. Щастливи,
че тягостната празнина в гърдите им не се вижда. След дълги дни на умора
тялото им посивява. Те стават сиви и още по-незабележими. Детето в тях
просто заспива.
Може би прозрачните хора са били създадени, за да се калят в ежедневието.
Да станат твърди и красиви като диаманти.
Публикувано в www.rousse.net за литературния конкурс м. май 2000 г.
Хора със стъклени души