Да пресечеш финалната лента.
Животът е маратон, в който всички ние сме състезатели. И се надбягваме.
За някои финалът идва по-бързо и неочаквано. Други задъхано и с последни
сили успяват да го достигнат. Животът е маратон към вечността.
Ето ме и мен. И аз бягам. Усещам изпотения дъх на преследващия ме. Опитвам
се да тичам като комета. Да бягам с развети парещи коси, които да изгарят
следващите ме. Искам да се включа в стадото звезди отпред, да водя. Да
ме следват, без да могат да ме достигнат. Искам да препускам високо над
препятствията на Живота, за да бъда силна и неизмислена. А после?
После просто да сплета тихо и покорно косите си в тънки плитчици и да
продължа състарена, но не примирена пътя си по магистралата. Хиляди стада
новоизгрели звезди ще ме изпреварват. Знам, така е, но няма как. Вече
ще съм състарена и залязваща звезда. А другите ще бъдат млади, силни и
заслепяващи. Ще прескачат хилядите препятсвия по своя път и ще тичат с
огнени опашки на комети. Аз ще си кретам тихо и покорно по пътя и ще посрещам
погледите на зрителите, очакващи финала ми. Те ще се усмихват окуражително
от своите трибуни и ще ме подкрепят. Да пресека финалната си лента. Да
преодолея последното си препятствие. Аз ще ги гледам право в огнените
им усмихнати очи. Ще ги гледам - за да знам - забелязали ли са ме. Била
ли съм наистина звезда? Дали съм внесла светлина в сърцата им. Или съм
ги прогорила в болните им рани с изгаряща топлина. Понякога си мисля,
че не е толкова важно колко бързо бягаш, докъде ще стигнеш, а какъв ще
бъде финалът ти. Дали ще те гледат с усмихнати окуражаващи очи, или наранени
ще се крият да не ги опариш пак.
Да пресечеш финалната лента