Джеймс Храбрият Вълк е роден на 17 март 1959 г. в Уелсли, щата Масачузетс. Във вените му тече кръвта на индианците от почти изчезналото днес северноамериканско племе Чихине (Боядисаните в червено). Прадедите му по бащина линия са живели в областта Тирол в южна Германия, както и в Австрия и в северна Италия.
   Когато Джеймс бил на пет години, той се изгубил в планината, където бил на излет с родителите си. Било през есента. След часове обикаляне в безуспешни опити да открие своите родители, момчето седнало под едно дърво и решило, че вероятно тук ще умре. Странно, но тази мисъл не го уплашила, нито натъжила – напротив, Джеймс дори се чувствал спокоен. Внезапно отнякъде се появил един вълк и застанал пред момчето. Джеймс инстинктивно взел в ръце червения пуловер, който преди това бил вързан на кръста му, и го протегнал напред. Животното внимателно захапало пуловера и го задържало между зъбите си. После вълкът погледнал момчето в очите, като че му казвал “Последвай ме”, и бавно се отдалечил. Джеймс тръгнал след него. Вълкът го отвел до някаква пътека, където не след дълго родителите открили сина си. Животното изчакало наблизо, докато родителите на момчето се появили, а после изчезнало в гората, все още държейки в зъби червения пуловер.
    Месеци по-късно, през зимата, Джеймс се разболял тежко от неизвестна болест. Той поддържал много висока температура, получил вътрешни кръвоизливи и дори частично се парализирал от кръста надолу. В един зимен ден, в разгара на снежна буря, родителите на Джеймс го закарали в болницата в Бостън, където той бил настанен в детското отделение в критично състояние. Момчето вече умирало, когато внезапно – като че ли по някакво чудо – симптомите на странната болест изчезнали. Той се чувствал цялостно много по-добре и след няколко дни бил изписан от болницата.
   През същата зима две близки на семейството на Джеймс жени сънували един и същи сън, в който момчето се превръщало във вълк и този вълк говорел като човек. Този сън напомнял за свещените традиции на индианците-чихине, в които вълкът играел много важна роля. Оттам дошло и името Храбрият Вълк, което Джеймс носи и до днес – име на човек, който без страх прославя и съхранява великата древна култура на Духа.
   Интересът му към миналото и литературата става причина да завърши история в Boston College и да се посвети на изследването на народи, които се борят за запазването на своето културно наследство. Той пише както за отминали борби, така и за съвременни проблеми, застрашаващи човечеството и Земята.
   Днес Храбрият Вълк живее със съпругата си – българката Лилия – в Уейкфийлд, щата Роуд Айланд. Президент е на The Bravewolf Agency. Някои творби на Джеймс Храбрия Вълк вече са публикувани на български език – “Да искаш да живееш” (сп. “Култура”, юли 1999 г.), “Отричане на новото верую” (сп. “Европа”, бр.1, 2001 г.), “Магията на Силата” (сп. “Европа”, бр. 3, 2001 г.), “Народ на честта” (сп. “Европа”, бр.3, 2001 г.) и “Дъщерята на България” (сп. “Европа”, бр.4, 2001 г.). За нас е гордост, че Храбрият Вълк е почетен член на Българското индианско общество Орловия Кръг.
   Разказът "Скалната фреска" е една истина за борбата на индианския народ на Северна Америка за свобода и оцеляване. Изказани са общочовешки мисли за пътя на човечеството към свободата и духовното развитие. "Стълбата" е именно този символичен път на човека към висшето духовно израстване. Авторът се бори за това, вярва в него и ни го внушава пламенно.

   ***   

   Дийн Уесли Смит е роден през 1950 г., бивш професионален играч на голф, който също така е завършил архитектура. Съответно при проектирането на покритата търговска улица в Москва,той поставя миниатюрно игрище за голф на най-горния етаж. Бивш продавач в книжарница, по-късно се присъединява към друг колекционер в създаването на изложба на корици на списания и книги, обхващаща широко популярното американско изобразително изкуство от периода от 1920 година насам. Бил е също така помощник-мениджър в билярдна зала.
   Към средата на седемдесетте години нещо го подтиква да опита да пише поезия. За около година публикува 26 поеми в сериозни литературни издания и бива включен в академичната антология Prize Poets за 1976 г.. Стреснат от възможността да остане поет до края на живота си, охладнява към тази идея и решава да мине на фантастична проза.
   Дийн Смит е автор на повече от 70 фантастични новели, някои от които стават световни бестселъри. Автор е на сериалите,"Мрачният боец"-1997, "Мъж в черно"-1998 и "Розуел"-2001.Със съпругата си Кристин Руш е съавтор на трилогията "Десетата планета"-1999. Впрочем тя също е светило в областта на фантастиката, чиийто произведения са преведени на седем езици.
   През периода от 1989-2005 излизат по известните му новели,"Похитителите","Стомана","Крайна фантазия","Брутална сила","Ядрото".
   Може би най-популярни са сериалите от поредицата "Звездно преселение"(Star Trek).Това са,"Деветата космическа бездна"-1993,"Речен свят"-1993,"Пътешественик"1995-1999,"Човекът-паяк"1995-2000,"Непознати нови светове"1998-2005,"Кръговете отТоте"-1996, "Нова Земя2"-2000,"ЧовекътХ"-1997,"Водовъртежът"-2000,"Отделение 31"-2001.
   Освен фантастични новели, Дийн Смит е написал и множество разкази влезли в антологиите,"Първи контакт"-1987, "Пътешествия към Зоната на здрача"-1992,"Сделки с дявола"-1994,Сестрите на нощта"-1995,"Колелото на съдбата"-1995, "Черни котки и счупени огледала"-1998 и "Пазачът на Бъдещето"-2000.
   Едни от най-известните му разкази са, "Образцов любовник"-1993,"Никога вече"-1993, "Още един проклет залог"-1994,"Два пътя, няма избор"-1995,"Посланик за Обетованата земя"-1997,"Животът и смъртта на един сомнамбул"-1999.
   Дийн Смит е номиниран с първа награда за новела на конкурса "Брам Стокер" през 1990 г. и първа награда за разказ на конкурса "Мъглявина" през 1997 г.
   Разказът "Един последен танц" е написан през 1985 г. По негови думи, върху него е работил в продължение на няколко години. Действието се развива в едно сиропиталище за тежко болни стари хора. Сакатият Бил, който се движи с помощта на медицинската сестра, сънува всяка нощ един и същи сън. Сънува че е млад и че танцува с младата и красива Сузана в парка през нощта под звездите. Той не знае коя е тая Сузана но му е приятно. Един ден изненадан открива, че жената в инвалидната количка, на която помага да завърже лигавника за обяд, има същото име. Погледът, гласът и осанката са същите като на оная жена от сънищата си. Тя му доверява, че сънува същия сън. Така двамата, в залеза на живота си, сливат по неведоми пътища мечтите и душите си. Трогателно е да видиш, как човешката душа остава все така млада дори и на 85г., дори и когато вече отблизо ги гледа фаталната гостенка Смъртта.

   ***   

    Мъри Лейнстър (Уилям Фитцджералд Дженкинс) е роден на 16.06.1896 в град Норфолк, щата Вирджиния, САЩ. През времето на Първата световна война служи в Комитета за публична информация на въоръжените сили. Оженва се през 1921 г за Мери Мандола, която го дарява с четири дъщери. През време на Втората световна война е офицер във Военната информационна служба.
   Учил е в частно училище, завършва колеж. От 1918 г. е професионален писател. Първата му публикация е разказа "The Runaway Skyscraper", в списание "Argosy", 1919 г. Активно е публикуван в списания. През 1946 г. публикува детективско-фантастичния роман "The Murder of the U.S.A.". Интересен е фактът, че след войната Лейнстър активно използва материали от своите собствени разкази с 10-20-годишна давност. През периода 50-те - 60-те години Лейнстър издава няколко десетки книги. Известна е неговата поредица "Med Service", малко напомняща на "Галактическа болница" от Джеймс Уайт. Най-известни са раказите, които се появяват след войната. Широко известни са произведения като "First Contacts", "The Forgotten Planet", "Exploration Team", "The Ethical Equations", "The Power", "The Lonely Planet", "Critical Difference" и др. Призьор е на наградите Liberty за 1937 г. и Hugo за 1956 и 1996г. За разлика от романите, най-добрите разкази на Лейнстър не оставят усещане за "вторичност"; повечето от разказите му са включени в сборника "Най-доброто от Мъри Лейнстър" (1976).
   В разказа "Странната история на Джон Кингман" се предава по комичен начин одисеята на един извънземен, когото по странни стечения на обстоятелства е настанен в една психиатрия. В синхрон с тогавашната болнична бюрокрация и безхаберие никой не обръща внимание, че необикновения пациент спокойно преживява 160 години в лудницата. Амбициозният доктор Брайдън обаче установява нелепостта на нещата. Неговите изследвания върху болния водят до умозаключението, че той със своите знания е опасен за човечеството. Ползвайки един нов метод на "лечение" доктор Брайдън привежда пациента във вид удобен и безопасен за обществото. Разказът покорява с тънкия си и жив хумор.

   ***

    Димил Стоилов /Димитър Илиев Стоилов/ е роден на 11.06.1948 г. в Пловдив. През 1972 година се дипломира като инженер химик, а след това специализира журналистика-печат в СУ "Климент Охридски". От 1974 до 1991 година работи в Пловдив в различни вестници като журналист: "Родопи", "Свобода", "Провинция". Две години е зам. директор на Издателство "Хр. Г. Данов" - Пловдив. От 1993 до 2004 година е завеждащ отдел "Учебна литература" в Издателска къща "Хермес", а след това и специалист в отдел "Маркетинг".
   Първият му сборник с разкази, "Разписание за изпуснати влакове", е издаден през 1986 г. През 1990 г. излиза романа му "Версия за изневяра". "Възмутително чаровни, хищно хубави" е вторият му сборник от разкази издаден от "Хермес" през 1998 г. Предстои да излезе новия му сборник, "Мъж, вкусен на опитване".
    В една рецензия за неговото творчество четем:
"Светът е изграден от малки светове. Но не са много тези като Димил Стоилов, които могат да покажат своя свят на околните, да ги поканят в сътворената от тях вселена, да ги очароват и да помогнат на хората да видят нещо различно."
    Когато за първи път прочетох разказа "Сърцето-разбита врата",не устоях на порива да не се засмея на глас. Героят, един наивник на средна възраст, попада в цяла поредица от женски клопки. Доброто му намерение да помогне, не среща разбиране от страна на съпругата му и тя му иска развод. Общителен и контактен, той страда от собствената си доверчивост.
    Непознатият германец в къмпинга край летище "Шьонефелд" страда от същото, но с редовни дози алкохол лекува болката си причинена от жена. Така е с мъжете! Мекото мъжко сърце почти винаги остава неразбрано от другата половина на човечеството. Лекият и ефирен хумор завладява и омайва читателя. А на вас горещо препоръчвам да прочетете тоя разказ. Прочетете го и пишете във форума!

    ***   

   Флора Вартанян: "Това е едно кътче от света, който едва ли ще опознаеш и за мен е чест, че си ми гост... Не зная какви думи се изричат или извикват от място като това... аз искам само да разкажа за нещото, което нося в себе си. Мога да го нарека рана и ще бъда права, защото то е като кървава бразда от търкалящ се от няколко поколения трънен венец. Венец от болка по изгубените места, по убитите звуци на неизпетите песни, които кръвта ми носи... Мога да го нарека приказка и пак ще съм права защото то се храни от миналото и има надежда да оцелее в бъдещето. Това, което ще ти постеля са песните, от които боли, а това, с което ще те завия са думите на непознат език, които могат да рaзплакват и радват като майчините. Наречи го, ако щеш и скука, ще си прав... за себе си.
Искам да ти кажа нещо, но реших, че би ме разбрал само, ако го прошепна: "Приказките могат да се сбъдват, ако сме достатъчно дълго живи, за да ги дочакаме."
   Аз съм българка, но кръвта ми тече от склоновете на онази свята планина Арарат. Българка ли съм?
   Дедите ми са арменци, но никога не съм се чувствала "отломка нищожна", нито рожба на "майка, робиня тревожна". Арменка ли съм?
   Аз съм коренче, попило звуците на два езика, откърмено с най-живите плодове на две древни народности.
   Аз съм ствол, хранещ се от приказките на миналото, за да ги предаде на неразпукналите се, очакващи пролетта цветове в короната си.
   Аз съм плод, но ни хубост у мен, ни сладост. Няма да полепна по небцето ти, когато ме преглъщаш, но тя - живата вода, също няма вкус...
   Вече беше в моя свят. И той се откри за теб. Избери дали искаш да останеш или търсиш други орбити.
   Не съм наясно какво трябва да ти кажа на изпроводяк, затова ще кажа това, което съм искала да знаеш за мен.
   Аз не съм Мария – “жената на всички мъже и на мъртвите даже”, не съм Маргарита, защото не познавам Майстора, не съм нито вечната, нито святата, но аз Съм и значи трябваше да се съобщя.
   Искаше ми се да покажа какво нося в себе си, с какво съм заквасена, с какво съм отгледана, с какво са ме закърмили. В мен са се вплели всички пороци на Ориента и Балканите. Огромната мъка по изгубените корени и желанието да се отречеш от мястото, което населяваш; вечната мечта да си някъде другаде, под друго слънце, с други хора и пасивността, негата, способността да се наслаждавам на собствената си разруха и самоунищожавайки се да раздавам светлината си. Ако си се докоснал до нещата в мен, ще се почувстваш добре, ако не си успял, просто си послушал приказки и ще отминеш.
   Искаше ми се да се заслушаш или да оглушееш за звуците, които изпълват този свят, да се потопиш или да ослепееш от цветовете му, но светлината да те води винаги....накъдето и да си решил да поемеш."   

   ***   

    Един ден ровейки се в нета попаднах на интересен сайт. Беше сайта на даровит млад българин. Първата статия в която се зачетох ми грабна вниманието. Ето какво пишеше:
    "Това, обаче, което не мога да разбера е, защо си трае обикновения българин! Защо си мълчи, когато му казват, че ще му вземат и последния галаган? Нима не разбира, нима е толкова тъп? Или му е все едно? Не мога да го повярвам. Има разлика дали имаш 1 лев повече в джоба си или по-малко. Никой не може да ме убеди в противното. А тук сега говорим за хиляди левове, които в продължение на години ще изтичат от джобовете на всеки един от нас, само защото нашите управници са се вживели в ролята на „отличници” и искат да заслужат потупване по рамото от Брюксел."
    Това беше сайтът на г-н Захари Върбанов.С няколко думи е разказал и необикновения си житейски път на емигрант:
    "Емигрирах в Канада в началото на 1990 и прекарах там 15 години. Време достатъчно за да се запозная "и с меда и с жилото" на емигрантския живот. От края на 2003 се завърнах в България. Животът си е мой, изборът също!Този блог е личен и има една единствена цел: Да предостави на всеки заинтересован възможност да чете написаното от мен и да се изказва свободно по темите, които засягам.Искам да подчертая, че високо ценя всяко мнение, дори и тези, които противоречат на моето.Надявам се това, което прочетете да ви хареса и да ви накара да дойдете отново в моя блог."
    Нали разбирате? Когато човек нещо го заинтригува, търси и друго. Така прочетох и няколкото прекрасни разказа, единия от които ви предлагам("Съкровището на политбюро"). Българинът по света е описал още навремето Алеко Константинов, в неповторимата си книга "Бай Ганьо". Оказа се, че и след 100 години той си е останал същия,отличаващ се от другите европейци, нестандартен, тип. Група българи-емигранти усетили намерението на самолетната администрация да ги затвори за нощувка в самолета замислят оригинален план за пускане на смрадлив газ в салона. В последния момент решават, че това ще им се върне солено и се отказват. Един от тях обаче е непреклонен. Цялата група обсъжда плана за неутрализирането му.
    През нощта, в малкото руско хотелче, когато всички чакат развръзката се случва щокиращ инцидент. Невзрачният Мишо, когото никой от тях не бе забелязал досега,с преносим металотърсач започва да търси съкровища в хотелската си стая.Чул е, че хотелчето е било почивна база на Политбюро. Мишо открива неочаквано метална плоча и започва да я демонтира. Плочата се оказва носач на огромния полюлей.Полюлеят с трясък рухва и стресира целия персонал.
    Кой може да каже сега, че българчето не е любознателен и нестандартен тип? Ако не сте съгласни с мен, опитайте се да ме опровергаете във форума!

    ***   

    Данаил Парнаров е роден на 3 септември 1954 година в село Бяла Черква, Търновска област. Израснал е в кърджалийското градче Джебел. Завършил е "Строителен техникум" в Кърджали и журналистика в СУ "Климент Охридски", София. Вече около 20 години живее в Казанлък.
   От 1980 година работи като журналист, а на моменти и като учител. Автор е на три книги - два сборника с разкази: "Непознатият и сянката" (издателство "Христо Г. Данов", 1987г.) и "Присън" (издателство "Делфийски оракул", 1997г.), както и на документалната повест "Столетие второ" (издателство "Профиздат", 1989г.).
   Четвърт век публикува разкази и кратка проза в регионални и централни литературни издания. Негови разкази са превеждани на руски, унгарски и испански езици, след което са печелили регионални и национални конкурси.
   На въпроса, "Защо пише?" той отговаря простичко, "Защото не умея да композирам симфонии. Иначе писането е специфичен автотренинг. Чрез него човек изследва своето тяло и телата на хората, тяхното движение, духа им, енергията. Защото истинското изкуство е призвано да се занимава най-вече с човешката енергия, а не с претенциозна псевдофилософска публицистика. Писането е и една интелектуална игра. В този смисъл ми се струва, че творчеството е оазис, където всичко по-скоро е сън, отколкото логичен живот с адекватен сюжет. Не съм религиозен, но имам вяра. Вярвам в стремежа на всеки простосмъртен да се усъвършенствува и да се приближи до онази субстанция, която някои наричат Бог, а други Висш Разум."
   В краткият разказ("Непознатият и сянката")който ви предлагам, е отразена именно тая философия. Сянката е олицетворение на човешката душа и нейните стремления. Жената, за която са писали толкова много писатели и поети, но никой, никога все още не е разгадал странностите и, с един поглед отгатва любовта на непознатия. На фона на прекрасната обстановка, запленена от един магнетичен заряд тя взема неочакваното решение, оставя човека който я е завел в ресторанта и тръгва с непознатия. Странно на вид наистина, но логично от нейна гледна точка, защото именно любовта е истинското в тоя живот и единственото за което си заслужава се живее.

   ***   

    Георги Величков е роден на 07.04.1938 г. в Сливен. Завършва право в Софийския университет "Св.Климент Охридски”. Работил е като адвокат и журналист; драматург в Сливенския драматичен театър (1966-1968). От 1970 г. се труди в София над чужди ръкописи като редактор в литературни списания и издателства - "Родна реч", "Септември", "Пламък", изд. "Български писател", киностудия "София" при Българска кинематография. Учредител и съпредседател на Дискусионния клуб за гласност и преустройство (ноем. 1988); депутат в VII-то Велико народно събрание (1990-1991-оттогава ненавижда политиката).
   Автор e на книгите: "Прости чудеса. Разкази" (1966), "Самотна луна на небето. Разкази" (1972), "Приказки за мен и за вас. Разкази" (1975), "Щъркел в снега. Разкази" (1977), "Вместо гроздобер. Новели" (1978), "От трите страни на барикадата. Разкази и новели" (1980), "Последен кръг над океана. Новели" (1981), "Навикът да умираме. Разкази" (1985), "Еньовден. Повести" (1986), "По-опасно и от смелостта. Разкази" (1987), "Ранна есен, свечерява се. Разкази и новели" (1988), "В антрето на демокрацията. Публицистика" (1990), "Способи за самозалъгване. Критика, публицистика, есеистика" (1990), "Ти не беше такъв!" - роман/2003 г./, "Пасианси за тероризма" - разкази/2004 г./
    С по едно-две разказчета е представян в Германия, Румъния, Франция, Унгария и т. н., а с цяла книга, при това първата - в Гърция.
     Разказът, който можете да прочетете("Дончо, миличък"),е от последния му сборник, "Пасианси на тероризма". В майсторски хумористичен стил са разказани патилата на един български Казанова. Доказаният, префинен любовник не издържа на атаките на новата любовница на шефа, Себастияна. Не помагат нито собствените му внушения, нито съчувствието на жените които е дарявал с внимание. Незадоволената жена е готова на всичко за да си отмъсти, дори и на подлост. Почтеността му към шефа обаче е непоколебима. Тя най-сетне го прави, в собствените му очи-праведник, достоен за рая.